Радка Александрова При чудаците на Атеналп



страница1/4
Дата16.11.2017
Размер0.49 Mb.
#34704
  1   2   3   4
Радка Александрова

При чудаците на Атеналп


Първа глава
_Тази история се случи нито много отдавна, нито много скоро, в една страна нито много близка, нито много далечна. Заваля дъжд. Дъжд като дъжд — хиляди прозрачни капки. Ден, два, три… По-нетърпеливите се скараха с намръщеното небе, после напълниха куфарите си с най-необходимите вещи и заминаха при слънцето…_

Лесно им беше на тях! Ще си починат, ще се попекат, ще се посмеят и нали дъждът все някога ще спре, отново ще се върнат по домовете си. Ами справедливо ли е само те да пътуват? И то когато поискат и където поискат? Има и други, които желаят да пътешестват, да опознават далечни светове. Тези други… Но най-добре е всичко да разкажем от край до край, та малките момченца и момиченца да не се чудят и да не разпитват уморените си бащи. И тъй като в приказките всичко е възможно, не бива да се изненадвате каквото и да се случи.

Първо нека си представят един много смел и много учен човек с мъдър поглед и светла усмивка.

Този човек се казваше Хорс и живееше в усамотена къща с просторна градина, заобиколен от любимите си животни. Той умееше да разбира езика им и свободно разговаряше с тях. Всяка сутрин стогодишният орел го събуждаше, с бодрия си вик „хорс“, откъдето ученият носеше името си.

Голяма беше радостта на животните, когато веднъж Хорс ги събра и им каза да се готвят за далечно пътешествие. След миг тази радост се превърна в необуздан възторг, защото всички разбраха, че ги очаква нещо невиждано досега.

И така, в един хубав ден от стартовата площадка на най-близката космическа база излетя и проби небето сребриста ракета. В нея — капитан Хорс и любимите му животни: чичо Кенгур, господин Тигър, леля Котана… но вместо да ги изброяваме, по-добре е да чуем какво си приказват, да видим как се чувстват след излитането, може пък силното им желание за пътешествие да се е изпарило.

Пръв се обади чичо Кенгур.

— Нещо почна да ми прилошава — проплака той. — Космосът не е за всекиго. Неудобно ми е да вися като закачен във въздуха… — И шумно въздъхна, но от това коремът му не намаля. Започна да се преобръща ту надолу, ту нагоре; напразно се мъчеше да се залови за нещо.

— Да не си преяждал, да не си се тъпкал! — подкачи го весело Ежка. — Я ме виж мене.

— Какво да те гледам — само бодли!

— Помогнете ми! — измяука леля Котана. — Искам да седна. Струва ми се, че падам от най-високото дърво на земята. Да ви се не види пътуването и чудото! Как можахте да го измислите?!

— Спокойно, приятели! — рече чичо Кенгур. — Нали капитан Хорс ни предупреди, че така ще бъде само в началото; после щели сме да свикнем. А по-късно, когато вече няма да бъдем в безтегловност, ще се разхождаме като в нашата градина. Никой да не се паникьосва!

Хубаво ги съветваше чичо Кенгур, ама кой да чуе? Сега всеки един от пътешествениците беше зает само с едно: да спаси главата си от неочакваните удари. Нещо почти невъзможно, тъй като не можеха да контролират движенията си в непривичната обстановка. Подхвърляни сякаш от тайнствени вихри, те се лепяха по ъглите, пак отскачаха в средата на кабината и пищяха. По едно време някакво рошаво кълбо се завъртя точно пред лицето на госпожица Белка. Тя замижа, сърцето й заби като на зайче — това пък какво ли е?

— Защо се пулиш насреща ми, не ме ли позна? — разсърди се кълбото.

— О, ти ли си била? Извинявай, Ежке, наистина не те познах. Много силно се въртиш. Защо се въртиш?

— А ти да не си въобразяваш, че по-слабо се въртиш? — върна й незабавно Ежка и като се прекатури, увисна върху опашката й. Белка примря от болка.

— Не го направих нарочно — почна да се оправдава Ежка, но сякаш нямаше никакво намерение да се откачи.

Двете се сборичкаха, теглеха на различни страни и охкаха.

Забелязал мъките на жена си, Ежко се опита, да й помогне. Спусна се към тях, но нова беда — насреща му идеше господин Тигър. Зъбите му студено проблясваха. Ежко се сви, провря се на сантиметър под него и за миг изгуби съзнание. Сега господин Тигър се носеше право срещу тумбестия корем на чичо Кенгур. Съзнавайки цялата си безпомощност, чичо Кенгур затвори очи и се облегна на вратичката със светлинното табло… Пат! Лапата на Тигър се стовари върху таблото на сантиметри над главата му.

Скоро на всички стана ясно, че никой нищо не може да промени. Врявата растеше, страхът — също; само дето по-внимателно почнаха да се разминават.

— Докога ще трае цялата тази история? — проплака госпожица Белка. — Няма ли кой да ни каже? Прилошава ми, всичко пред очите ми се върти.

— А на мен пък хич не ми пречи. — За учудване на всички, така както се премяташе презглава, Ежко развърза найлоновата си чантичка, измъкна една ряпа и взе да я оглежда. — Велика работа, приятели! Ще нагостя тамошните жители с ряпа! Няма никакво значение, че ще пътуваме точно 86 дни и 68 часа. Изучил съм всичко за ряпата и искам да се уверя, че тя може да се задържи сочна и по-дълго време.

— Умрели са за твоята ряпа. Само ни излагаш! — смъмри го жена му.

Ако би могъл да я хване, непременно щеше да я напердаши. Той никак не обичаше да пътува с жена си и никъде не я водеше, но сега случаят беше по-особен: много дни раздяла, мъка, неизвестност. Пък и ако случайно тамошните решат да ги задържат, поне заедно да теглят.

Ежка не посмя да се обади втори път. Тя добре познаваше характера на мъжа си, добре разбираше какво означава погледът му. Но ако нея имаше кой да я стресне и укроти, можеше ли някой да спре леля Котана да си приказва? Тя временно се бе закрепила до един от илюминаторите и сега си мислеше на глас:

— Това, дето капитан Хорс разправяше, че при пътуване помъдряваш, не излезе празна работа. Макар че се въртя като пумпал, не съжалявам. Само да можех да поседна малко, да си почина.

— И каква мъдрост измисли? — подкачи я госпожица Белка.

— Такава… Ще поискам лична среща с една тамошна котка. Ще я поразпитам какво готвят, слагат ли подправки. А след като я изслушам и опитам нейните манджи, ще й завъртя една нашенска, с много мръвки.

— Мръвки ли? — преглътна Белка. — Дали се намират горе?

{img:pri_chudacite_ot_atenalp_bezteglovnost.png}

За това никой не бе и помислил. По-скоро, не им остана време. Защото, когато дъждът заваля и хората от града заминаха на почивка, командирът за съвсем други неща им говори. Например — че всички те дълго и вярно са му служили и напълно заслужават да се поразходят. И като ще предприемат пътешествие, поне да бъде необикновено. Той, капитан Хорс, всичко е подготвил и обмислил… Събрани около него, бъдещите пътници го слушаха притихнали, онемели от възторг. Никой не се бе сетил да попита какво ядат ония горе и как живеят. А и защо да питат? Като пристигнат, ще разберат.

— Имало ли мръвки горе? Глупав въпрос! Ами той за какво е? — И леля Котана посочи господин Тигър, който се мъчеше да надникне през малкото кръгло прозорче на кораба. — Само веднъж да скочи върху някое животно — ще го разкъса на парчета. Та ако ще да е голямо колкото планина.

— А животни? Дали се намират горе? — запита Ежка.

Госпожица Белка внимателно прибра бухналата си опашка и се помъчи да доближи господин Тигър.

— Чуваш ли? Леля Котана иска да те затворят в някой планетен затвор за убийство. Обещай пред всички, че няма да посягаш над чужди животни… с изключение на пиленца. Обещай никого да не предизвикваш. Твоята работа е да бъдеш винаги до мен, да ме пазиш!

— Интересно от кого? — изсмя се леля Котана. — И защо само теб да пази?

— Защо ли? Представи си, че някое неземно страшилище поиска ръката ми. Както е известно, в мене всички се влюбват.

— Я се махайте от главата ми! — изръмжа господин Тигър. — Аз си знам работата. Наложи ли се да се бием, няма да им простя — ще ги разпердушиня! Сега съвсем друго ме занимава: с кой акъл все пак тръгнахме! Ами какво ще кажат хората, като се завърнат от почивка? Гледат — няма ни! И току-виж, настанили други животни в нашата градина.

— Приказки! — възмути се чичо Кенгур. — Такова посрещане ще ни устроят, така ще се гордеят с нас… Та ние ще бъдем първите, които се завръщат от подобно пътешествие. И догодина вместо на море те също ще полетят насам, към Атеналп. И сещате ли се кой ще ги води? Капитан Хорс, разбира се… Ние трябва да вярваме на нашия командир! Той каза, че проучил всичко, никакви опасности и побоища не ни застрашават.

Изведнъж корабът се разтърси. Пластмасовите чекмеджета на библиотеката изхвръкнаха и полетяха на всички страни. Полетя и личният багаж на пътниците.

— Помощ! Загиваме…

— Спокойно! — опита се да надвика гласовете чичо Кенгур. — Сега се провираме през комети и метеори — затова е така. Скоро всичко ще отмине. Чел съм за тези работи.

Чичо Кенгур не говореше само за да се намира на приказки. Преди да излетят, ученият наистина го бе запознал с някои неща, свързани с особеностите на пътя. Беше му показал дори как се управлява корабът и какви аварии могат да ги сполетят.

— Зарежи какво пишат книгите! — мръщеше се господин Тигър. — Не стъпваш ли здраво на земята, нищо друго не е сигурно. Метеори, комети… дрънканици!

— Може би имаш право — рече чичо Кенгур. — Но който се е страхувал, да си е седял у дома!

— Ти ме обиждаш. Аз да се страхувам? Тигърът!… Работата е там, че не мога да гледам спокойно как цялата тая железария се тресе, как се разминаваме като слепци. Мислиш, че ми е лесно да не халосам някого?

В същото време Ежко спокойно гледаше найлоновата си чантичка, която се въртеше заедно с ряпата в тясното пространство, и им се чудеше на ума: за какви неща седнали да се разправят, когато има други, много по-важни.

— Не разбирате ли, че връщане назад няма! Ето, бученето намаля… Кой беше казал, че по време на път човек помъдрява? Сетих се — леля Котана. Права е! Току-що ми хрумнаха гениални идеи. Слушайте внимателно. Не е ли по-добре да се обръщаме един към друг с фамилните си имена? Нали разбирате, така ще бъдем по-важни. Освен това, ако на някого от вас се стори, че професията му е проста, да се представи там с друга. И още нещо, най-важното: да поканим чуждото племе да ни гостува на Земята, ще бъде извънредно интересно!

— Умни, умни предложения! — развика се радостно Ежко.

— Чуйте само как звучи! — оживи се Ежко. — Тигров, Кенгуров, Котанова… Или още по-добре; инженер Тигров, доктор Кенгуров, редактор Ежко Ежков…

Господин Тигър високо се изсмя:

— Редактор ли? Та ти, миличък, не можеш да пишеш и като четеш — сричаш. А и какъв инженер съм аз? А за доктор Кенгуров да не приказваме!

— Извинявай, но ако се наложи, и за доктор мога да мина — изпъчи се чичо Кенгур.

— И аз за редактор! — побърза Ежко. — Виждал съм как се прави вестник — капитан Хорс ми е показвал, спокойно мога горе да го издавам.

Гениалните идеи най` не харесаха на леля Котана. Не за друго, а защото се боеше, че ще се обърка с тия доктори, инженери и вестникари — много сложно й се виждаше.

— Що ли съм седнал да споделям с вас? — изохка обидено Ежко. — Такова нещо хрумне ли ти — веднага при командира! — И той се опита да достигне плътно затворената вратичка на командната кабина.

— Стой! — изкрещя подире му чичо Кенгур. — Полудя ли? По време на пътуването строго се забранява влизането в кабината. Знаеш ли какво може да се случи, ако капитанът натисне по погрешка някое копче? Даваш ли си сметка?

Развикаха се и останалите. Заповтаряха един през друг:

— Даваш ли си сметка?

— Слушайте — обърна се към всички чичо Кенгур. — Командирът каза, че ще сигнализира с червена лампичка. Да поясня: ако има нужда от помощ, сам ще ни извика. Иначе, повтарям: влизането в кабината е строго забранено!

Ежко въздъхна.

— Нетърпелив съм, но не и недисциплиниран. Дано само не забравя гениалните си мисли.

— Аз ще те подсетя!

— Колко пъти съм ти казвал да не се обаждаш, когато никой не те пита! — скара се той на жена си.

Чичо Кенгур го изгледа продължително.

— Не си ли с нея малко по-строг, отколкото трябва?

— И аз мисля така — развълнува се Ежка.

Втора глава


Изведнъж светлинното табло оживява. Не означаваше ли това, че на кораба е настъпило извънредно положение?

Чичо Кенгур изтръпна — червената светлина е зов за помощ! Тъкмо се чудеше как да успокои изплашените пътници, гласът на командира отекна бодро от микрофона:

— Внимание, пристигаме! Внимание, скоро ще се приземим!

— Урра–а! — извикаха в хор трите Врабчета.

Сега над вратичката на кабината започнаха да се гонят еднакви светещи надписи: Атеналп… Атеналп… Всички гледаха вторачено в тях. Внезапно пътниците политнаха напред, блъснати от невидима сила. Нещо страшно избуча и големите букви се стопиха. Стана тихо.

Наистина ли пристигнаха?… Госпожица Белка се завъртя на пети, за да се увери, че е стъпила на кадифената пътека. Леля Котана бързо изпъна шията си и замяука от радост. Господин Тигър се тръшна на първото кресло, разкърши рамене:

— Това е вече работа… Така де, кокалите си да наместим. Оживяхме, ей! Няма шега!

Ала истински повярваха, че са се приземили, едва когато вратичката на кабината се отвори и оттам се показа техният командир капитан Хорс. Сигналните копчета по космонавтския му костюм бяха нагрети до червено. Първа го поздрави леля Котана.

— Браво! Голям юнак излезе ти! През цялото време треперех, мислех си, че ще ни бухнеш в онова, как се казваше.

— Метеор — поясни чичо Кенгур.

— Да живее нашият командир, да живее! — спуснаха се да го поздравят и останалите.

— Оставете ме да мина! — Ежка искаше да се добере съвсем близо до него, да прошепне на ухото му гениалните предложения на мъжа си, но госпожица Белка я предвари — размаха копринената опашка, мило му се усмихна и го похвали за чудесното пътуване.

Ежко даваше знаци на жена си да почака, но тя не искаше и да чуе. Врявата стана нетърпима. Само чичо Кенгур стоеше настрана.

— Моля за тишина! — извика строго командирът. — Слушайте какво ще ви кажа. Догдето ние с нашия приятел Кенгур напишем приветствие, отдъхнете, хапнете, ако сте гладни, и си оправете тоалетите. Ясно ли е?

Като чу името си, чичо Кенгур така се наду, че без малко щеше да се пръсне. Изкашля се многозначително. Ежко беше пребледнял от обида.

— Ако трябва приветствието да бъде редактирано — глухо каза той, — аз съм насреща.

— Ти ли?! — изненада се командирът. — Добре, нямам нищо против, но нека по-напред го съчиним.

Ежка не сваляше очи от мъжа си. Руменееше от гордост — колко е умен, как интересно приказва!

— Чакат ли ни? — заинтересува се Белка.

— Кои? — погледна я объркано господин Тигър.

— Да, връзката е вече направена. Естествено, ние не можем да слезем веднага на Атеналп — добави командирът. — Трябва първо да се подготвим.

— Правилно, с празни ръце не се ходи на гости! — Леля Котана се почеса с краче по главата. Докато вие драскате, аз да взема…

Ала капитан Хорс й обясни, че за всичко е помислено — и за подаръците.

— А какви са подаръците? Не може ли да ги видя? — затрептяха игличките на Ежка.

Ежко се ядоса на жена си, и не само на нея. Разбира се, престори се на безразличен, когато командирът и чичо Кенгур се уединиха в кабината, за да работят над приветствието — уж че това никак не го засяга. Но за всеки случай застана наблизо — можеше да им потрябва. Насядаха по местата си и останалите пътници. Госпожица Белка извади малко кръгло огледалце и започна да се любува на себе си: притваряше очи, усмихваше се доволно, навярно си мислеше, че никъде по света няма такава красавица. Сякаш прочела мислите й, Ежка също взе да се гласи пред огледалото.

{img:pri_chudacite_ot_atenalp_razkrasjavane.png}

— Каквото и да правиш, мила, малко трудно можеш да ме стигнеш по хубост и изящество — проточи госпожица Белка.

— И по нахалство?

— Не, там ти си на първо място!

— Само не се карайте — помоли ги маймунката Зорничка, която до този момент изобщо не се беше обаждала. — Съгласна съм да ви гладя роклите, да ви навивам косите, изобщо да ви услужвам с каквото мога, само не се карайте!

Леля Котана изсъска:

— Че как няма да са красиви, като единствено за това мислят!… А ти, Зорничке — продължи тя с омекнал глас, — запомни, че тук всички сме равни, тръгнали сме на разходка, от къде на къде ще искаш да им помагаш? По-добре се погрижи за собствената си поличка, виж на какво е заприличала! Командирът държи всички да сме спретнати.

— Аз например мога да й подаря една от моите скъпи рокли, но каква полза? — изсмя се госпожица Белка. — Маймунке, кой те покани да дойдеш с нас?! Какво разбираш ти от пътешествие? Трябваше да останеш да правиш компания на стария Орел, двамата да пазите градината.

— Остави намира маймунката, проклетнице! — развика се леля Котана. — Капитан Хорс я покани. Лично той! Тя все му пееше, докато работи.

— Тогава нека сега ни изпее нещо весело, имам нужда от това! — И Ежка се приготви да слуша.

— Никакви песни! — възпротиви се госпожица Белка. — Само това ни липсва… както ми се върти главата.

Изведнъж трите Врабчета проплакаха:

— Гладни сме, гладни сме, искаме да ядем!

Леля Котана отвори хладилника, взе оттам семки и им ги раздаде; не забрави и Маймунката — на нея ябълка.

— Кой й е дал право да се разпорежда с хладилника? — разписка се госпожица Белка. — Ще се оплача на командира!

Капитан Хорс и помощникът му чичо Кенгур не се бавиха дълго. Като излязоха от кабината, пътниците ги наобиколиха — всички искаха да чуят приветствието.

Изпратиха го с аплодисменти; единствено Ежко не ръкопляскаше.

— Имам само една забележка — обади се той.

— Казвай!

— Пропуснали сте нещо много важно.

— Добре, слушаме те.

— Трябваше от самото начало да подчертаете, че идваме с мирни намерения.

— Наистина! — съгласи се веднага командирът.

Ежко бързо му подаде своята химикалка.

Ежка тайно погали мъжа си, но той се дръпна, прошепна й да не го излага.

Командирът прочете приветствието с направеното допълнение и след като всички го одобриха, подаде го на чичо Кенгур.

— Защо на мене? — учуди се той.

— Защото повече не ми трябва. Аз го запомних наизуст.

— Отлично! — отсече Ежко. — Няма да се излагаме я. Пет реда и половина са…

Чичо Кенгур сгъна внимателно хартийката и я пусна в джобчето на корема си. После изгледа леля Котана и я попита какво иска, защо е толкова неспокойна.

— Защо ли? Ами подаръците? Забравихте ги.

Командирът отново помоли за тишина.

— Нищо не сме забравили, бъдете спокойни… А сега внимавайте! Аз ще сляза пръв на Атеналп и без сигнал от моя страна — никакво мърдане оттука! Загася ли сигналните копчета на костюма си — слизате и вие, но не безразборно, а подредени. Най-напред ще застане Зорничка — тя ще носи подаръците; след нея госпожица Белка с цветята; после Врабчетата, леля Котана, Ежка… останалите най на края. Съгласни ли сте?

— Ха! — отново изпищя госпожица Белка. — Това е пълно недомислие! Излиза, че маймунката е най-представителна… Не, не съм съгласна! — едва не се прекатури от креслото тя. — За нищо на света!

Командирът се намръщи.

— Стига капризи! Тук се слуша моята дума! Засега само една промяна ще направя: Врабчетата ще минат на първо място, до Зорничка. И запомнете: никакво слизане, преди да загася костюма!

— Много е сложно — измърмори господин Тигър. — Защо да се подреждаме, да не сме ученици? Слизаме, представяш ни и толкова.

— Всички да заемат местата си! — престори се, че не ги чува, командирът.

Пътниците се подчиниха мълчаливо. Започнаха да се подреждат. Ежка прошепна на мъжа си да мине по-напред, той да бъде водач на мъжката част. Госпожица Белка я чу и нали беше в лошо настроение, отново я заяде:

— Някой ден ще ме задавиш от смях!

— Защо?! — ококори се Ежка.

— Обясни й, моля те! — обърна се госпожицата към леля Котана.

— Какво да й обяснявам?

Командирът отиде до вратичката и натисна едно копче. Вратичката се отвори безшумно: от търбуха на кораба изскочи метална стълба, разтегна се като дърводелски метър, спусна се надолу и допря чуждата земя. Капитан Хорс не бързаше, личеше, че е истински развълнуван. И как не — цял живот е мечтал за този момент; веднъж да стъпи на съвсем непознатата Атеналп!

Той пое дълбоко въздух и важно тръгна надолу по стълбичката към неизвестността.

Трета глава
_Възможно ли е такива да са жителите на Атеналп?_

Земният командир често се бе запитвал как ще изглеждат, но видяното надхвърли и най-смелите му представи. Непознатите същества тъй го смаяха с вида си, че той се спъна и залитна — едва се удържа да не падне.

Тези от първата редица имаха квадратни фигури и бяха облечени в сребристи панталони и ризи, по които блестяха безброй виолетови звездички. Зад тях надничаха други — с кръгли кореми, с триъгълни прозрачни шлемове; вместо пръсти от ръцете и краката им се разперваха дълги лъчи. Най-отзад стърчаха още по-странни същества — пружинените им вратове се свиваха и удължаваха, едва придържаха огромните глави с по едно бляскаво око в средата, по дрехите им сякаш някой бе полепил разноцветни плочки.

Пълното мълчание на чудаците съвсем обърка нашия командир. Но това не трая дълго. Той се посъвзе и тръгна смело срещу редиците. Спря на прилично разстояние, поклони се с достойнство и започна:

— Имаме високата чест да ви гостуваме.

— Имаме високата чест да ви гостуваме — повториха в хор чудаците.

— Ние с радост дойдохме във вашата страна.

— Ние с радост дойдохме във вашата страна — пак повториха те.

Капитан Хорс се взря в тях озадачен, словото заседна в гърлото му. Какво означава всичко това? Подиграват ли се с него, или са замислили нещо още по-лошо?

— Безкрайно сме щастливи, че живеете в такава прекрасна страна — продължи той с усилие.

— Безкрайно сме щастливи, че живеете в такава прекрасна страна — отекнаха думите им като ехо.

Командирът притихна: „Ясно — подиграват ми се!“ Погледна в далечината. Там се издигаха розови върхове, от време на време прелетяваха сякаш разноцветни шалове, увиваха се около тях, после отново политваха и се стопяваха в безкрая. Всичко беше толкова красиво, че без да иска, гостът извика възторжено:

— Какви розови върхове, какви пъстри шалове!

Посрещачите не закъсняха: същите думи, същият възторг.

Сега вече командирът истински се ядоса. Беше му на устата да запита докога ще продължи цялата тая комедия, но се въздържа. Доброто му възпитание го бе научило на търпение и на уважение към чуждите навици, колкото и странни да са те.

Изведнъж му се стори, че чува шум зад гърба си. Обърна се стреснато. Нищо опасно — приятелите му от кораба не бяха устояли на любопитството си. Купчеха се на вратичката и питаха със знаци какво става. Да ги повика ли? Не, разбира се, още е рано, още никой не ги е приел. Тогава какво му остава да направи? Да опита за последен път, пък каквото ще да става.

Той пристъпи към чудаците и им се усмихна. Стори му се, че и те се усмихват.

— Искам да ви поднеса приветствие от Земята.

— Искам да ви поднеса приветствие от Земята — безжалостно повториха квадратите, шлемовете и пружините.

Капитан Хорс се върна в кораба и се свлече на пластмасовото кресло.

— Нечувана история! Скандална! — устните му потреперваха от възмущение.

Чичо Кенгур се надвеси над креслото и запита:

— Какво се е случило? Кажи!

— Как какво? Не разбрахте ли? Не чухте ли, не видяхте ли?

— Е, малко са особени на вид, поне така ми се стори отдалече, но нищо чудно, нали сме в чужд свят.

Господин Тигър вирна дивата, си глава и се закани:

— Мен лично не ми изглеждат толкова страшни и само да посмеят!

— По-кротко, Тигъре — смъмри го командирът. — Никой още не ни заплашва. Работата е там, че те повтарят всичко, което им кажеш. Като папагали. Просто да се побъркаш.

— Че да повтарят, тяхна си работа. Важно е, като слезем, да ни оставят на спокойствие.

Госпожица Белка се завъртя грациозно, без ни най-малка следа от тревога, и обвини приятелите си, че не разбират от космическо посрещане.


Каталог: images -> upload
upload -> Дкц „Александровска д-р Виолета Нанкова, кожен кабинет №103, от 09 до 13ч, тел
upload -> Община хасково драматично куклен театър "иван димов"
upload -> 1. един важен въпрос
upload -> Последният концерт пред учителя
upload -> Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън
upload -> Господин Свещаров Биология за всички
upload -> Как децата учат
upload -> Програма 1 Ден Неделя
upload -> Лечебни заведения, в които са организирани безплатни прегледи от кардиолози по повод световния ден на сърцето област благоевград


Сподели с приятели:
  1   2   3   4




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница