Раждането на въображаемите светове

1. 
   Характеристика и особености на периода.
   

Вероятно пеще­рите и местата, украсени с пещерни рисунки са представлявали светилища. Що се от­нася до слънцата и другите геометрични знаци, които съпровождат антропоморфните изображения, тяхното значе­ние остава загадка.

Не разполагаме с никакво средство, за да определим то­чно произхода и развитието на вярата в предците в праисторията. Ако съдим по етнографските паралели, този ре­лигиозен комплекс е в състояние да съществува с вярата в Свръхестествени същества или Победители на дивите животни. Би било нормално идеята за митичните предци да представлява част от религиозната система на палеолитните хора: тя се свързва с митологията за произхо­дите - произхода на света, на дивеча, на човека, на смърт­та, специфична за цивилизациите на ловците. Освен това става въпрос за универсално разпространена и митологически плодоносна религиозна идея, тъй като тя се поддържа във всички религии, дори в най-сложните (с изКлючение на будизма хинаяна). Случва се една архаична религиозна идея да се развие неочаквано в някои епохи и вследствие на някои особени обстоятелства. Ако е вярно, че идеята за ми­тичния предтеча и култът към предците ръководи европееца от епохата на мезолита, възможно е важността на този религиозен комплекс да се обяснява от спомена за ледниковата епоха, когато далечните прадеди са живеели в „рая на ловците”. В действителност австралийците вяр­ват, че техните митични предци са живеели през златния век, в един земен рай, където дивечът е бил в изобилие и понятията за добро и зло са били практически непознати. Именно този „райски” свят австралийците се мъчат да възстановят по време на някои празници, когато престават да действат законите и забраните.
2. Труд, технология и въображаеми светове

Най-вече в Палести­на, мезолитът бележи една творческа епоха, като същев­ременно запазва характера си на преход между два типа цивилизации: първата ловна и на събиране на плодове и втората, основана върху отглеждането на житни расте­ния. В Палестина ловците от късния палеолит изглежда са обитавали пещерите през дълги интервали. Но преди всичко носителите на натуфската култура избират яс­но отпределено уседнало съществуване. Те обитават пе­щерите, но и открити местности. Натуфите⁴ откриват хранителното значение на дивите житни растения, които жънат със сърпове от камък и чиито зърна стриват в чукало с помо­щта на специален чук. Това е значителна крачка напред към земеделието. Одомашняването на животните също започва по време на мезолита (макар да става всеобща ед­ва в началото на неолита): овцата около 8000 година преди н.е., козелът - около 7000 г.пр.н.е. и прасето около 6500 год.пр.н.е.; кучето - около 7500 г.пр.н.е. Непосредствените резултати от усвояването на житните ра­стения се проявяват в разпространяването на популаци­ята и развитието на търговията.

За разлика от специфичния геометричен схематизъм на рисунките и живописта от европейския мезолит изкуството на натуфите е натуралистично: открити са малки скулптури и човешки фигурки, понякога в еротични пози. Сексуалният символизъм на чуковете за стриване, скулптирани във формата на фалос е толкова „очевиден”, че не можем да се съмняваме в тяхното магижо-религиозно значение.

Двата типа натуфско погребение - а) полагане на цяло­то тяло в свито положение и б) заравяне на черепите - са познати в палеолита и продължават в неолита. Относно ексхумираните скелети се предполага, че една човешка жертва е била пренесена по случай заравянето, но не се знае значението на ритуала.

Може да се предположи наличието на магико-религиозен акт, тъй като глава­та (по-точно мозъкът) е считана за седалище на „душата”. Много отдавна благодарение на сънищата и на екстатичните и параекстатичните опити човек признава същест­вуването на елемент, независим от тялото, който модер­ните езици обозначават чрез термините: „душа”, „дух”, „дъх”, „живот”, „двойник” и т.н. Този „духовен” елемент (той не може да бъде наречен другояче, тъй като е схванат в качеството му на образ, видение, „явяване” и т.н.), е на­лице в цялото тяло; той представлява, така да се каже, не­гов „двойник". Но локализацията на „душата” или на „духа” в мозъка има важни последици: от една страна, човек вяр­ва, че може да се усвои „духовният” елемент на жертвата при изяждането на мозъка; от друга страна, черепът, източник на сила, се превръща в обект на култ.

Освен земеделието други изобретения заемат място в епохата на мезолита, Като най-важните от тях са лъкът и изработването на въжета, мрежи, въдици и плавателни съдове, годни за по-дълги пътувания. Както другите пред­ходни изобретения (каменни сечива, различни предмети, из­работени от кост и рога на елен, дрехи и палатки, направе­ни от кожи, и т.н.)., както тези, които ще бъдат извърше­ни по времето на неолита (на първо място грънчарството), всички тези открития предизвикали раждането на ми­тологии и парамитологични фабули и в някои случаи са положили основите на ритуалното поведение. Емпиричната стойност на тези изобретения е очевидна. Това, което не е толкова очевидно, е важността на активността на въображението, предизвикана от близкото взаимодействие с различните модалности на материята. Работейки с един кремък или примитивна игла, съединявайки животинските кожи или дървените дъски, приготовлявайки въдици или връх на стрела, ваейки статуетка от глина, въображението разкрива неподозирани аналогии между различните ни­ва на реалното. Сечивата и предметите са натоварени с неизброими символизми, светът на труда - микросвета, който отнема вниманието на занаятчията в течение на дълги часове - се превръща в мистериозен и свещен център, богат на значения.

Въображаемият свят, сътворен и непрестанно обога­тяван от близостта с материята, не се схваща достатъ­чно във фигуративните или геометрическите творения на различните праисторически култури. Това е понятно и за нас в опитите на нашето собствено въображение. Но за разлика от човека в модерните общества активността на въображението на праисторическия човек е притежавала митологично измерение. Значителен брой свръхестествени фигури и митологични епизоди, които ще срещнем в по-се­тнешните религиозни традиции, представляват твърде вероятно „открития” на Каменната епоха.
3. Наследството от палеолитиите ловци

Прогресът, осъществен в епохата на мезолита, слага край на културното единство на палеолитните популации и отприщва разнообразието и различията, които ще станат отсега нататък принципна характеристика на цивилиза­циите. Останките от обществата на палеолитните лов­ци започват да проникват в покрайнинните или трудно достъпните райони: пустинята, големите гори, планини­те. Но в този процес на отдалечаване и изолиране на палеолитните общества изчезването на поведението и духов­ността, присъщи на ловеца, не изчезват. Ловът като средство за съществуване продължава в обществата на земе­делците. Възможно е някои от ловците, които отказват да участвуват активно в стопанството на земеделците, да са били използвани като защитници на селищата; отна­чало срещу дивите животни, които безпокоят водещите уседнал живот хора и нанасят вреда върху обработените поля, по-късно срещу шайките от грабители. Възможно е също така първите военни организации да са образувани тъкмо от тези групи на ловците - защитници на селища­та. Както непосредствено ще видим, бойните, завоевателите и военните аристокрации продължават символизма и идеологията в първообраза на ловеца.

От друга страна, кръвните жертвоприношения, практикувани както от земеделците, така и от пастирите, повтарят в крайна сметка умъртвяването на дивеча от ловеца. Поведение, което в течение на един или два милио­на години се свързва с човешкия (или поне мъжкия) начин на съществуване, не може лесно да бъде надмогнато.

Доста хилядолетия след триумфа на земеделското сто­панство, примитивният стрелец ще се почувствува отново в историята. И наистина нашествия­та и завоеванията на индоевропейците и тюрко-монголите ще бъдат предприемани под знака на истинския ловец, на хищника. Членовете на военните индоебропейски сдружения и номадските конници в Централна Азия странят от водещите уседнал живот популации, на­падат ги подобно на хищниците, Които ловуват, душат и разкъсват тревопасните от степта или добитъка на чифликчиите. Множество индоебропейски и тюркомонголски племена имат за епоними⁵ кръвожадни животни (на първо място вълка) и смятат, че произхождат от един митичен териоморфен Прародител. Военните посвещения на индоев-ропейците съдържат ритуалното превръщане във вълк: примерният воин обсебва поведението на хищника.

От друга страна, преследването и умъртвяването на едно диво животно се превръща в митичен модел за завою­ването на територия и основаването на Държава. У асирийците, иранците и тюрко-монголите ловните и бойните техники си приличат до степен на смес­ване. Навсякъде в евроазиатския свят от появяването на асирийците чак до началото на модерната епоха ловът е едновременно истинското възпитание и предпочитаният спорт на владетелите и военната аристокрация. Впрочем митичният престиж на съществуването на ловеца в сра­внение с това на водещите уседнал живот земеделци се поддържа още у известен брой примитивни популации. Стотиците хиляди години, изживени в един вид митична симбиоза с животинския свят, остават незаличими следи. Нещо повече, необузданият екстаз е способен да възста­нови религиозното поведение на първите палеохуманоиди, както например когато дивечът бива поглъщан суров; това се случва в Гърция, при поклонниците на Дионис, или в началото на XX век при представителите на племе­то айсауа в Мароко.
4. Усвояване на хранителните растения: мшпобе за произ­хода

От 1960 г. се знае, че селищата предшествуват откритието на земеделието. Това, което се нарича „не­олитна революция”, се осъществява постепенно между 9000 и 7000 г.пр.н.е. Знае се също - обратно на онова, кое­то се мислеше до неотдавна, че отглеждането на жит­ни растения и одомашняването на животни предхождат изработването на грънчарски изделия. Земеделието, т.е. отглеждането на житни растения, се развива в Юго­западна Азия пи Централна Америка. „Растениевъдство­то”, което зависи от вегетативното възпроизводство на растенията, изглежда, води нача­лото си от тропически влажните полета на Америка и Югоизточна Азия.

Някои етнолози са склонни да считат расте­ниевъдството за по-дребно от отглеждането на зърнени култури; други, обратно, смятат, че то предстаблява ед­на обеднена имитация на земеделието. Разкопките от Южна Африка са рядък случай за посочване на точни данни. В полята на Ранчо Пелудо, Венецуела, и Момил, Колумбия, останките от култивирането на маниока са открити под нивото на култивирана царевица, което разкрива, че рас­тениевъдството е по-ранно. В Тайланд: в една пещера (Пещерата на призраците) бяха изкопани култивиран грах, бакла и корени на тропични рас­тения; анализът с помощта на радиоактивен въглерод ги датира около 9000 г. пр.н.е.

Излишно е да се подчертава какво значение има откритието на земеделието за историята на цивилизацията. Стабайки производител на храната си, човекът е трябва­ло да промени атавистичното⁶ си поведение. Преди всичко той трябва да усъвършенствува своята техника за прес­мятане на времето, открита още в палеолита. На него ве­че не му достига да определя с точност някои бъдещи дати с помощта на лунния рудиментарен календар. Отсега нататък земеделецът е длъжен да съставя своите проекти много месеци преди тяхното приложение, той е длъжен да изпълнява в точно определен ред редица сложни дейности с оглед на един далечен и най-вече несигурен резултат: реколтата. Освен това отглеждането на растения налага раз­деление на труда, ориентирано по-различно от преди, тъй като принципната отговорност в осигуряването на средс­тва за живот се пада отсега нататък на жените.

Не по-малко значителни са били последиците от откриването на земеделието за религиозната история на чове­чеството. Усвояването на растенията в домашни условия води след себе си до екзистенциална ситуация, недостигана преди; тя впоследствие подбужда творения и промяна на ценности, които коренно променят духовния свят на преднеолитния човек. Ние непосредствено ще анализираме тази „религиозна революция”, Която започва с отглеждане­то на жито.

Повечето митове за произхода са събрани у примити­вните популации, занимаващи се било с растениевъдство, било с отглеждане на жито. Един доста разпространен сюжет обяснява, че дръ­вчета с годни за ядене плодове (кокосовата палма, банано­вото дърво) са родени от едно принесено в жертва божество. Най-прочутият пример идва от Серам, един от ост­ровите на Нова Гвинея: от раздробеното и заробено тяло на едно полубожестбено младо момиче, Хайнубеле, покарват растения, непознати дотогава. Това първоначално убийство променя коренно човешкото положение, тъй ка­то въвежда сексуалността и смъртта и основава религи­озните и социалните институции, Които все още са в си­ла. Насилствената смърт на Хайнувеле е не само една „творческа” смърт, тя позволява на богинята да присъс­твува продължително в живота на хората и дори в тях­ната смърт. Хранейки се с растения, произлезли от собс­твеното й тяло, човек в действителност се храни от са­мата субстанция на божеството.

Няма да наблягаме върху значението на този мит за произхода за религиозния живот и културата на земедел­ците от палеолита. Достатъчно е да се каже, че всички от­говорни дейности (церемониите около половата зрелост, жертвоприношенията на животни или човешки жертвоприношения, канибализмът, погребалните церемонии и т.н.) представляват в точния смисъл на думата припомняне на първоначалното убийство.

Аналогичен митичен сюжет обяснява произхода на хра­нителните растения, както и житните култури като произлизащи от изпражненията или от нечистотиите на едно божество или на митичен прародител. Смисълът на тези митове е очевиден: хранителните растения са свещени, тъй като произхождат от тялото на едно божество.

Колкото до митовете, засягащи произхода на зърнопроизводството, те инсценират една първоначална кражба: житните култури съществуват, но са на небето, ревниво пазени от боговете; културният ге­рой се изкачба на небето, грабва няколко зърна и ги дава без­възмездно на човеците.
5. Жената и растителността. Свещеното пространство и периодичното обновяване на света.

Тъй като жените играят решаваща роля в усвояването на растенията, те стават собстбенички на обработваните поля, което издига обществената им пози­ция и създава характерни институции, като например матрилокацията - съпругът е задължен да жибее в дома на жена си.

Плодородието на земята се съотнася с женската пло­довитост; следователно жените стават отговорни за изо­билието на реколтите, тъй като познават „мистерията” на сътворението. Става дума за една религиозна мистерия, защото тя управлява произхода на живота, храненето и смъртта. Обработваната земя се уподобява на вената. По-късно, след откриването на ралото, земеделският труд се уподобява на полов акт. Но в продължение на хилядоле­тия Майката Земя е раждала съвсем сама, посредством партеногенеза. Споменът за тази „мистерия” ще оживее в олимпийската митология (Хера забременява събсем сама и ражда Хефест, Арес). Роденият от Земята човек, умирайки, се връща при своята майка. „Попълзи към зе­мята, твоята майка” — възкликва ведическият поет (Ригведа, Х, 18, 10).

Партеногенезата, (свещеният брак) и ритуалната оргия изразяват в различни планове религиозния характер на сексуалността. Един сложен символизъм с антропокосмична структура свързва жената и сексуалността с лунните ритми, със Земята (уподобена на матка) и това, което трябва да бъде наричано „мисте­рия” на вегетацията. Мистерия, която изисква „смърт­та” на семето, за да му осигури ново раждане.

Земеделските култури създават това, което може да бъде наречено Космична религия, тъй като религиозната активност е съсредоточена около централната мисте­рия: периодичната обнова на Света. Събсем както човеш­кото съществуване, космичните ритми са изразени чрез термини, заети от растителния живот. Мистерията на космичната сакралност е символизирана в Дървото на Света. Космосът се схваща като един организъм, който периодично трябва да бъде обновяван; с други думи, всяка година „Абсолютната реалност”, обновата, безсмъртие­то са достъпни за някои привилегировани във вид на плод или на извор край дърво. Смята се, че космичното дърво се намира в центъра на света и свързва трите космични области, тъй като спуска корените си в Ада и върхът му докосва Небето.

Тъй като светът трябва да бъде обновяван периодически, космогонията ще бъде ритуално повтаряна по повод всяка Нова година.

Опитът за космическото време, най-вече в рамките на земеделските работи, завършва с налагането на идеята за кръгообразното време и за космичния цикъл. След като све­тът и човешкото съществуване са остойностени чрез термини от растителния живот, космическият цикъл се схваща като безкрайно повторение на същия ритъм: раждане, смърт, повторно раждане. В постведийска Индия то­ва схващане ще бъде разработено в две свързани учения: учението за циклите (юга), които се повтарят до безкрайност, и учението за преселението на душите. От друга страна, архаичните идеи, артикулирани около периодично­то обновление на Света, ще бъдат отново подхванати, ще владеят в течение на две хилядо­летия Изтока и средиземноморския свят, имат своите ко­рени в схващанията на хората от времето на неолита.

В неолитната култура на Янг-чао, Китай са същес­твували малки кръгови конструкции (с около 5 метра диа­метър) с подпори, поддържащи покрива, които се подреждат около една централна яма, служеща за огнище. Възможно е покривът да е бил снабден с отбор за дима над огни­щето. Тази къща, изградена от устойчиви материали, тря­бва да е имала същата структура, както монголската юрта в наши дни. Впрочем познаваме космологичния символизъм, който обгръща юртата и шатрите на северноазиатските популации: Небето е схващано като огромна шат­ра, поддържана от един централен стълб: колът на шат­рата и горният отвор за излизане на дима се уподобяват на Стълба на света или на „Дупката на небето”, Полярна­та звезда. Този отвор е наричан още и „прозорец на небе­то”. Тибетците наричат отбора на покрива на своите къ­щи „небесно щастие” или „небесна порта”.

Разделението на жилището между двата пола (обичай, установен още в палеолита (§ 6), има вероят­но космологично значение. Деленията, които доказват се­лищата на култиваторите, като цяло съответствуват на една едновременно класификаторска и ритуална дихотомия: Небе и Земя, мъжко и женско и т.н., но също на две ри­туално антагонистични групи.
6. Неолитни близкоизточни религии

Би могло да се каже, че от неолита до желязната епоха ис­торията на религиозните идеи и вярвания се смесва с ис­торията на цивилизацията. Всяко технологично откритие, всяко икономическо и социално нововъведение е, изглежда, „дублирано” от религиозна стойност и значение.

Така например всички аспекти на културата на Йерихон, Палестина биха заслужавали религиозен коментар. Това е може би най-древният град в света (около 6850 - 6770 г.пр.н.е.), при все че не познава керамиката. Същевременно укрепленията, масивната кула, широките обществени постройки — от които поне една изглежда построена за ритуалните церемонии - сочат съществуването на обществена интеграция и икономическа организация, които са прелюдия към бъде­щите градове-държави в Месопотамия.

Мъртвите били погребвани под пода на домовете. Няколко черепа показват осо­бената подготовка: долните части са отлети от гипс и очите са изрисувани с черупки, до такава степен, че ги сра­вняват с истински потрети. Отнася се вероятно за култ към черепите. Но би могло да се каже също, че по този начин се е запазвал споменът за живия индивид.

Култът към черепите намираме също така в Тел Рамад (в Сирия, близо до Дамаск), където разкопките разкриха гор­ни части на черепи с чело, оцветено в червено, и моделира­но отгоре лице.

Други женски статуетки, намерени в Палестина и датирани от около 4500 г. пр.н.е., представят Богинята-Майка в ужасяващ и демони­чен вид.

Следователно култът към плодородието и култът към мъртвите изглеждат взаимно свързани.
7. Религиозен контекст на металургията: митология на Железния век

„Митологията на полирания камък” бива последвана от „митологията на металите”; най-богатата и най-характерната е създадена за желязото. Знае се, че „примитив­ните", както и праисторическите популации обработват метеоритното желязо дълго преди да се научат да използ­ват повърхностните железни руди. Те третират някои руди като камъни, тоест схващат ги като суровини за производство на каменни сечива. когато Кортес пита вождовете на ацтеките откъде вземат ножовете си, те му посочват небето. Наистина разкопките не откриват никаква следа от земно Желязо в праисторическите залежи на Новия свят. Древноизточните народи са споделяли по всяКа вероятност аналогични идеи. Шумерската дума an bar, най-древното наименование на Желязото, се пише със знаците „небе” и „огън”. ПревеЖда се обикновено като „небесен метал” или „метал-звезда”. Доста дълго време египтяните познават единствено метеоритното Желязо. Същото е положението и при хетите: един текст от XIV век уточнява, че хетските царе употребяват „черното желязо на небето”.

Металът обаче е рядък (той е толкоба ценен, колкото и златото) и употребата му е по-скоро ритуална. Нужно е откриването и разпространението на рудите, за да се ознаменува раждането на нов етап в историята на човечес­твото. За разлика от медта и бронза металургията на же­лязото бързо се индустриализира. Веднъ открита тайна­та на леенето на магнетита и хематита, вече няма нужда да се доставят големи количества от метала, тъй като залежите са твърде богати и лесни за експлоатиране. Но обработването на земната руда е различно от това на ме­теоритното желязо и се различава също така от топене­то на медта и бронза. Едва след откриването на пещите и най-вече след дотъкмяването на техниката за „закаляването” на метала, нагорещен до бяло, желязото заема госпо­дстващо положение. Именно металургията на земното же­лязо прави този метал годен за всекидневна употреба.

Този факт има важни религиозни последици. Освен небе­сната сакралност, вътрешно присъща на метеоритите, се появява телуричната сакралност, чиято природа носят мините и рудите. Металите „никнат” в лоното на земя­та. Пещерите и мините са уподобени на матката на Земята-майка. Рудите, извлечени от мините, са в известен смисъл „ембриони”. Те нарастват бавно, сякаш се подчиня­ват на друг темпорален ритъм, различен от живота на растителните и животинските организми - те нарастват, те „зреят” в телуричния мрак. Тяхното извличане от лоно­то на Земята-майка е следователно операция, която се осъществява преди срока. Ако им е било остабено бреме да се развиват (тоест геологичния ритъм на времето), рудите биха могли да узреят, да станат „събършени” метали.

Натоварените с тази мрачна сакралност руди се отп­равят към пещите. Тогава започва най-трудната и най-опасната операция. Ковачът замества Земята-Майка, за да ускори и усъвършенствува „растежа”. Пещите са в някакъв смисъл нова, изкуствена матка, в която рудата приключва бременността. Оттук огромното число предпазни мерки, табута и ритуали, които съпровождат топенето.

Металургът, подобно на ковача, както преди него грън­чарят, е „господар на огъня”. Именно чрез огъня той осъще­ствява преминаването на материята от едно състояние в друго. Що се отнася до металурга, той ускорява „расте­жа” на рудите, кара ги да „зреят” за удивително кратко бре­ме. Желязото се утвърждава като средство „за по-бърза изработка”, но същевременно да се изработва нещо, различно от това, което съществува вече в Природата. Поради та­зи причина в архаичните общества леярите и ковачите били смятани за „господари на огъня” наред с шаманите, лечителите и магьосниците. Но амбивалентният характер на метала - натоварен едновременно със свещени и „де­монични” сили — се прехвърля на металурзите и ковачите: последните са високо ценени, ала от тях се и боят, държат ги настрана, дори ги презират.

В редица митологии божествените ковачи коват оръжията на боговете, като по този начин им осигуряват по­бедата срещу драконите и чудовищните същества.

Из Елиаде, Мирча; „История на религиозните вярвания и идеи”; том 1 „От каменния век до Елевсинските мистерии”; ИК „Хр. Ботев”; С. 1997 г.; стр. 592