Райна Стефанова Арнаудова

Райна Стефанова Арнаудова

Мина доста време и ние със Симеон започнахме да обикаляме около Братството. Тогава Симеон е ходил при Учителя, а това бе през 1931 г. и аз отидох на беседа. Това бе един необикновен подем вътре в теб. Имахме усещането, че не вървим, а летим. Ние крачим и се движим, но усещаме как душата ни лети във въздуха. След беседата отидох и целунах ръка на Учителя и благодарих, но се вълнувах много. Не знаех дали ще бъда приета от Учителя и по време на цялата беседа това си мислих дали ще бъда приета. Но Той завърши беседата Си така: “Всички, които сте тук ще бъдете приети.” И така отговори на моята мисъл, дали ще бъда включена. Каза го три пъти под ред. Това са първи начални импулси, които не утихват, а се разпалват и усещаш, че в душата ти нещо става. Но аз имах своите противоречия, защото съпругът ми Симеон бе още в църквата и той бе дякон. На тези конфликтни въпроси в мен винаги ми се даваха отговори и то в положителна насока - идваха отвътре. Поставях необикновени въпроси пред себе си и дори неразрешими, но отговорите идваха отвътре с положителното им разрешаване. Разрешението идваше отвътре в мене и аз се чудех откъде идва, именно, това разрешение - от Христа или от Учителя, защото не мога да го кажа. А аз съм в голямо противоречие, защото мъжът ми е в църквата и така живях една година разпъната на кръст. Когато се създаваше един такъв неразрешим въпрос в съзнанието ми, след време аз получавах отговор и то положителен. Докато накрая се успокоих, че не правя нищо противно на Христа и вече намерих една хармония в душата си към Словото на Учителя. Това трая една година. Това бяха вътрешни противоречия и в този етап не съм търсила помощ от Учителя. Идваха най-хубавите моменти, когато отивах на беседи. И след това идваше светлина в мен и след това ми се даваха отговорите.

Дойде време, отидохме да живеем на Изгрева и с това дойдоха големите изпитания. Аз имам нещо казано от Учителя, което и до днес ми дава сила и увереност. Това беше 1934 г. Ние живеехме в дома на Мария Младенова и бях бременна с второто си дете. От там една ранна пролет отивам на беседа на Изгрева. Беше сряда. Отидох рано, по тъмно. Беше кално време. И от моста на “Граф Игнатиев” беше тъмно по здрач и виждам една фигура на 20-30 м. пред мен и върви пред мен с широка шапка. Аз вървя бавничко, но и то върви бавно и не се отдалечава. Пазим едно и също разстояние. Колкото повече вървим, толкова повече навлизаме в гората. Аз се обръщам и поглеждам дали има да върви друг след мен. Няма никой! Вървя нагоре и започвам да чувствувам страх. Непрекъснато съм в молитва. Ако аз побързам и онзи бърза, ако аз се позабавя и сянката пред мен се забавя да върви. Едва когато сянката се доближи до една лампа на “Малинов дом” виждам, че това е наш Цеко с шапката си. “Абре Цеко, защо не се обаждаш, как не разбрах, че си ти, та що страх брах от тебе!” – “Аз мислех, че може да е наш човек.” – “А защо не затананикаш наша песен, че да разбера, че си наш и да не бера страх напразно, когато ти винаги вървиш и свиркаш?”

С този страх отивам на беседа. Тя завършва и Учителят излиза с една група да правят упражнения на поляната. Аз също излизам. Както Учителят върви с групата, минава покрай мен и казва: “И смъртта да срещнеш, да не се боиш!” Така Той разреши един много важен въпрос. Аз не знаех какво да Му кажа. След това Катя Грива ми каза, че Учителят добавил още едно изречение, което аз не бях чула, че то се отнася и за края на живота ми. И за края на Симеон.