Размерът на държавните разходи и темпът на икономическия растеж в България



Дата05.04.2017
Размер260.7 Kb.
#18503
Размерът на държавните разходи и темпът на икономическия растеж в България
д-р Христо Мавров

Икономически университет – Варна, катедра „Обща икономическа теория”

гр. Варна, бул. „Княз Борис I” 77, тел.: (052) 50 53 56

E-mail: hrimavrov@yahoo.com


Резюме

В статията се анализира връзката между размера на държавните разходи и темпа на икономически растеж в България за периода 1990-2004 година. Като аналитичен инструмент се използва кривата на Армей. Определената на тази основа оптимална норма е значително под процентното отношение на държавните разходи към брутния вътрешен продукт (БВП), характерно за последните години. Това предполага постепенното намаляване на отношението, „държавни разходи – БВП” и в същото време повишаване ефективността на държавноразходните програми.

JEL: E62, H10.

Ключови думи: държавни разходи, темп на икономически растеж, крива на Армей, структура на държавните разходи по видове.
Спорът за ролята на държавата в икономиката има дълга традиция и не е намерил решение и до днес. Дискусиите по проблема датират от времето на господството на laissez-faire и класическата икономика. И в исторически и в логически план, отсъствието на държавата като институция, т.е. състоянието на анархия в обществото, води до изключително ниска продуктивност на икономическата система. Възникването на държавата и налагането на правата на собственост и закони, които ги гарантират, водят до значително ускоряване на икономическия прогрес. Но това се оказва недостатъчно. Великата депресия и Общата теория на заетостта, лихвата и парите променят радикално икономическото мислене. Убеждението на Кейнс, че „най-голямата грешка на икономическото общество, в което живеем, е неговата неспособност да осигури пълна заетост, а също произволното и несправедливо разпределение на богатството и доходите” [1, 1993, с. 428] се превръща в движеща сила на икономическата политика и проправя пътя към регулиране на икономиката. Проблемът за безработицата от индивидуален се превръща в социален. Държавата вече не гледа на себе си само като „нощен пазач”, а значително разширява кръга от дейности, които извършва - „централизираният контрол за осигуряване на пълна заетост, ще изисква, разбира се, силно разширяване на традиционните функции на правителството” [1, 1993, с. 437]. Възприемането на подобна политика в повечето индустриални страни доведе до безпрецедентно нарастване на публичния сектор през 60-те и 70-те години – процес, продължил чак до средата на 90-те (вж. таблица 1).

В същото време практиката в Русия и страните от Източна Европа до 1990 година убедително показа, че в състояние на тотална монополизация на производството и централизирано разпределение на ресурсите обществата не могат да осигурят стабилен дългосрочен икономически растеж и рано или късно стопанствата в страни с командна икономика изпадат в дълбока и всеобхватна системна криза. Историческият опит категорично налага извода, че както отсъствието на държава, така и тоталната държава не са варианти, осигуряващи максимизиране на икономическото благосъстояние. В такъв случай възниква закономерен въпрос – какво участие на държавата в икономическите процеси води до тази максимизация? Необходимо ли е да се намалява процентът на държавните разходи към БВП, или трябва да се увеличава и до каква степен, ако целта е повишаване на общото производство, измерено чрез БВП.

Логичният отговор на поставения въпрос е, че нито тоталната държава, нито отсъствието на държава води до максимизиране на общественото благосъстояние. С други думи, необходима е някаква комбинация от свободна игра на икономическите сили и държавни решения по отношение разпределението на ресурсите. Смесената икономика е обект на анализ в редица изследвания и нейните предимства пред чистата пазарна или чистата държавна икономика по отношение не само на ефективността сякаш се приемат за безспорни. Един от големите въпроси, който продължава да e обект на внимание и изследвания сред икономистите, е за степента на държавна намеса в икономиката.

През последните години се засили съмнението, че държавата е прекрачила границата на ефективната намеса в действието на пазарния механизъм. Самият Кейнс, обосновал необходимостта от държавното регулиране на икономическите процеси, е допускал възможността от прекомерна намеса на държавата в икономическия живот и е смятал, че само икономическата практика ще подскаже отговора на въпроса за оптималната държавна намеса - „трябва да признаем, че само опитът (б.а.) може да покаже доколко общата воля, въплатена в политиката на държавата, трябва да бъде насочвана към увеличаване и допълване на стимулите за инвестиции и доколко е безопасно да се стимулира (б.а.) средната склонност към потребление, без да се откажем да лишим капитала от идващата от оскъдността му ценност в течение на едно или две поколения” [1, 1993, с. 434].

Седемдесет години са достатъчен период от време, за да може не само на теоретично равнище, но и на основата на опита да се преоцени ролята на държавата в икономическия живот. На теоретично равнище необходимостта от ограничаване ролята на държавата се обосновава от монетаристите, новите класици, теоретиците на реалния бизнес цикъл и привържениците на икономиката на предлагането. След 1990 г. се оформи направление в икономическата литература под наименованието „некейнсиански ефекти” на макроикономическата политика, защитаващо тезата, че в определени случаи дори фискалната рестрикция може да има стимулиращо действие.

Практиката на някои нови индустриални страни (Корея, Тайланд, Тайван, Сингапур, Хонконг, Малайзия) с по-малък публичен сектор и по-динамичен растеж се откроява на фона на повечето развити европейски страни със значително държавно присъствие, нарастващи дефицити и дълг и забавен темп на растеж. Една страна, която иска за кратко време да преодолее изоставането в икономическото си развитие трудно би осъществила подобна цел без външни инвестиции. Но в условията на глобализация конкуренцията на международните финансови пазари се увеличава. Чуждестранните инвеститори се ориентират към страни с ниски данъци, по-малко държавни разходи и по-либерална икономика. Ирландия е пример за страна, успяла да привлече значителен обем чуждестранни инвестиции и извършила скок в икономическото си развитие. В същото време тя е страната с най-малко съотношение „държавни разходи – БВП” в Европейския съюз (вж. таблица 1). Съобразяването с подобни тенденции също налага преосмисляне на степента на преразпределяне на БВП чрез държавата.

Икономическата теория предлага различни методи и инструменти за оценка на държавното участие в икономическите процеси1. Един от тези инструменти, използван сравнително отскоро, e кривата на Армей [5, 1995]. Кривата на Армей се основава на фундаменталния принцип за намаляваща възвращаемост на факторите. Тя е показана в общ вид на фиг.1.

Фигура 1. Държавни разходи и БВП (крива на Армей)


Тази форма на кривата, отразяваща връзката между държавното участие в икономиката (измерено чрез отношението на държавните разходи към БВП) и произведения реален БВП (или темповете на растеж на реалния БВП) изразява идеята, че при отсъствие на държавна намеса се произвежда определен, много нисък обем на БВП (теоретично може да се приеме и за нула). Увеличаването на държавните разходи води до нарастване на БВП, в началото по-силно, след това по-забавено и при някакво равнище на държавните разходи се достига най-високия обем на БВП (или най-високия темп). След тази точка по-нататъшното увеличаване на държавните разходи води до намаляване на произведения реален БВП (или забавяне на темпа). Започва да действа законът за намаляваща възвръщаемост на факторите. Новите държавни разходи изискват повишаване на данъците, което влияе дестимулиращо върху икономическите агенти. До определен размер трансферните плащания към бедните също нямат негативен ефект върху икономическото им поведение. С тяхното нарастване обаче все по-силно започва да се проявява демотивиращият им към работа ефект.

Следователно от определен размер нататък всяка допълнителна единица от държавните разходи започва да намалява темповете на растеж, а след време и самия БВП. Много популярно практическо правило, насочващо към вероятните граници на дела на държавните разходи в БВП за една пазарна икономика, е заявеното от Милтън Фридман: „Държавата има важна роля в едно свободно и отворено общество. Нейният среден принос е позитивен; но аз съм убеден, че пределният ú принос (б.а.) при увеличаването на дела в БВП от 15 % на 50 % е отрицателен” [7, 1997, с. 14]. С други думи, според Фридмън оптималният размер на дела на държавните разходи в БВП е някъде между 15 % и 50 %.

Един преглед на отношението на държавните разходи към БВП (ДР/БВП) на някои от най-развитите пазарни икономики показва, че не всички попадат в споменатия от Фридман диапазон - една част от страните надхвърлят горната граница.

Таблица 1. Държавните разходи като процент от БВП за страните от ЕС преди първото разширение






1960

1970

1980

1990

1996

2001

Увеличаване 1960-2001

Белгия

34,5

36,5

50,7

54,6

54,5

49,4

14,9

Дания

24,8

40,2

56,2

58,6

60,8

55,3

30,5

Германия

32,4

38,6

48,3

45,7

56,0

48,3

15,9

Гърция

17,4

22,4

30,5

49,6

49,4

47,8

30,4

Испания

13,7

22,2

32,9

43,0

45,4

39,5

25,8

Франция

34,6

38,9

46,1

49,9

54,7

52,5

17,9

Ирландия

28,0

39,6

50,8

40,9

37,7

33,9

5,9

Италия

30,1

34,2

41,9

53,8

52,7

48,5

18,4

Люксембург

30,5

33,1

54,8

45,5

49,3

39,0

8,5

Холандия

33,7

46,0

57,5

57,5

58,1

46,6

12,9

Австрия

35,7

39,2

48,9

49,3

52,7

51,9

16,2

Португалия

17,0

21,6

25,9

41,9

46,0

46,3

29,3

Финландия

26,6

31,3

36,6

46,8

59,4

49,1

22,5

Швеция

31,0

43,7

61,6

60,8

66,1

57,1

26,1

Англия

32,2

39,2

44,9

42,3

43,7

40,2

8

Средно

28,1

35,1

45,8

49,3

52,4

47

18,9

Стан.откл.

7

7,7

10,5

6,4

7,4

6,4




Източник: ОЕСD, Economic Outlook, December 2002 и изчисления на автора.

Онова, което може да се открои като тенденция за този 40-годишен период, е значимо нарастване на процента на държавните разходи към БВП, средно с около 19 процентни пункта за всички страни. За Ирландия, Люксембург и Англия нарастването е с около 10-15 процентни пункта под средното, а при Дания, Гърция и Португалия е най-съществено - с около 10 процентни пункта над средното. Може да се забележи, че тенденцията на нарастване на отношението на държавните разходи към БВП във всички страни продължава до средата на 90-те години. След това се забелязва известен спад в повечето страни. С най-висок процент през 2001 г. са Швеция, Дания и Франция, а с най-нисък е Ирландия - 33,9 %.

Най-ниско процентно отношение на държавните разходи към БВП за целия представен период е имала Испания през 1960 г. – 13 %, а най-висок – Швеция през 1996 г. от 66 %. Освен това през 2001 година в сравнение с 1960 година стандартното отклонение намалява, което означава, че се наблюдава известно сближаване на страните по този показател. За сближаване говори и намаляването на отношението между страната с най-голям и страната с най-малък процент на държавните разходи към БВП. За 1960 година той е 2,6 пъти (Австрия 35,7 %, а Испания – 13,7 %), а за 2001 година е 1,6 (Швеция 57,1 %, а Ирландия 33,9 %).

За последните 5 години най-значително е намалението в скандинавските страни – за Финландия с 10,3 процентни пункта, а за Швеция с 9 процентни пункта, но те, особено Швеция, остават все още сред страните с висок дял на държавните разходи. Така, докато през 1960 г. година няма страни с отношение ДР/БВП над 50 %, то през 2001 година, въпреки тенденцията към намаление, очертала се след 1996 година 4 страни (Дания, Франция, Австрия и Швеция) остават над 50 процентната граница, която както споменахме, може да се разглежда като горна граница на практическото правило за най-добро съотношение на държавните разходи и БВП.

Емпирични изследвания на основата на кривата на Армей за други страни също показват, че в голяма част от тях оптималният размер на държавните разходи е значително надвишен.

Р. Ведер и Е. Гелеуей проучват 200-годишен период в САЩ и намират, че оптималният размер на държавните разходи, който максимизира темповете на растеж, е 13,42 %, а процентът на държавните разходи, максимизиращ размера на БВП, е 17,45 %. Това е значително по-малко от действителния размер на държавните разходи, който за 1996 г. е 33,3% от БВП2 [14, 1998, с. 5-9]. П. Гросман смята, че за САЩ оптималният размер е 20 % от БНП [9, 1987, с. 193]. Дж. Скъли [(12, 1994] установява, че оптималният размер на данъчната норма в САЩ трябва да е 23 % и през 1994 г. тя се надвишава с цели 14 процентни пункта, което води до по-нисък темп на растеж от оптималния с около 2 процентни пункта. За Дж. Чао и Х. Грубел оптималният размер на държавноразходното участие в икономиката Канада е 27 %, което е с 20 процентни пункта по-ниско от действителното равнище [6, 1998, с. 68]. П. Певцин в изследване на някои страни от ЕС стига до следните стойности за оптималния размер на държавните разходи: Италия - 37,09 %; Франция - 42,90 %; Финландия-38,98 %; Швеция - 45,96 %; Германия - 38,45 %; Холандия - 44,86 % [11, 2004, с. 10]. Използвайки подход, основан на анализ на връзката между държавните разходи, данъците и отделни макроикономически показатели В. Танзи и Л. Шукнехт изследват широк кръг от страни с различна степен на социално-икономическо развитие и определят оптималните граници на държавните разходи в диапазона между 20 % и 40 % от БВП, като приемат 30-процентното равнище като ориентировъчна граница [13, 1998, с. 69-92].

От изнесените данни може да се направи извод, че няма, а и не може да има, единно оптимално равнище на държавните разходи в икономиката. За всяка страна оптималната норма е различна и зависи от редица фактори и условия като степента на икономическото развитие, степента на изграденост и ефективност на институциите на пазарната икономика, ефективността на публичия сектор и държавната администрация, предпочитанията на населението.

Как изглежда зависимостта между държавните разходи и темповете на растеж в България през последните 15 години? На фиг. 2 е показана динамиката на държавните разходи (% към БВП) и темповете на нарастване на реалния БВП за периода 1990-2004 година. Очертават се две тенденции: първата отразява съществено намаляване на държавните разходи от 61,7 % от БВП в началото на периода до 40 % в края на периода. Другата тенденция е нарастване темповете на растеж, които преминават през 1997 година от отрицателни в положителни. За оценка на конкретната зависимост между двете променливи е необходим регресионен анализ.





Фигура 2. Динамика на държавните разходи (% от БВП) и темповете на растеж на БВП за периода 1990-2004 година
Зависимостта между държавните разходи и темповете може да бъде оценена емпирично на основата прост еднофакторен регресионен модел от вида:

T = a1 + a2G, (1)

където:

Т е темпът на нарастване на реалния БВП



G - отношението разходи по консолидираната фискална програма към БВП.

Резултатите от оценката на уравнение 1 чрез използване на регресионния аналзиз на основата на метода на най-малките квадрати са представени в таблица 2.

Таблица 2. Резултати от оценка на уравнение 1


Променлива

Регресионен коефициент

t-статистика

Константа

a1 = 18,9

1,9

G

a2 = -0,44

-1,96

R2 = 0,23; D-W статистика = 1,09; F-статистика = 3,8

На фиг. 3 е показана графично отрицателната зависимост между държавните разходи и темповете на нарастване на БВП.



Фигура 3. Връзката „държавни разходи - темпове на растеж” за периода 1990-2004 година

Използването на проста линейна зависимост разкрива обратната връзка между изследваните променливи: намаляването на отношението на държавните разходи към БВП може да доведе до увеличаване на темповете на растеж – по-конкретно 1-процентен пункт намаляване на G води до увеличаване на темповете на растеж с 0,44 процентни пункта. Но както беше теоретично обосновано, връзката между държавните разходи и темповете на растеж е по-скоро нелинейна, отколкото линейна. Регресионното уравнение от таблица 2 само показва, че към настоящия момент страната е преминала оптималния размер на държавните разходи и се намира в низходящата част на кривата на Армей. Именно в този смисъл намаляването на държавните разходи до определен размер може да увеличи темповете на растеж. За намирането на този оптимален размер е необходимо представянето на кривата на Армей в нелинеен вид като вдлъбната функция.

Емпиричната проверка за съществуването на кривата на Армей може да се извърши на основата на математически модел от вида:

Q = f(G, N), (2)

където:

Q е измерител на крайният резултат от функционирането на макросистемата;



G - някакъв показател за държавното участие в икономиката;

N - възможните други фактори.

За Q най-подходящ показател е темпът на нарастване на БВП3. За G най-често се използва делът на държавните разходи в БВП. Ако се пренебрегне ролята на другите фактори, за да се представи теоретичната зависимост, показана на фиг. 1, най-добре е да се използва квадратна функция от вида:

T = a1 + a2G – a3G2 (3)

Статистическите резултатите от оценката на уравнение 3 чрез използване на регресионния анализ на основата на метода на най-малките квадрати са представени в таблица 3.

Таблица 3. Резултати от оценка на уравнение 3



променлива

Регресионен коефициент

t-статистика

G

a2 = 0,36

1,85

G2

a3 = -0,0084

-1,96

R2 = 0,24; D-W статистика = 1,1

Т = 0,36G – 0,0084G2 (3)

Всички независими променливи са статистически значими при 90 % ниво на доверие. От резултатите може да се прецени, следвайки кривата на Армей (представена на фиг. 4), къде се максимизира темпът на произведения БВП. Решаването на уравнение 3 като функция, която трябва да се максимзира, води до намиране на оптималния размер на отношението държавни разходи - БВП или G = 21,42. Този резултат означава, че ако отношението на държавните разходи към БВП през изминалия период е било 21,42 %, би се реализирал максимален темп на растеж от 3,9 % средно годишно. На практика това означава, че произведеният през 2004 година реален БВП би бил с 62 % по-голям от действителния.



Фигура 4. Крива на Армей за периода 1990-2004 година

Получената оценка за оптималния размер на държавните разходи за България не трябва да се абсолютизира.

Първо. Известно е, че колкото повече са наблюденията, толкова по-достоверни са резултатите, получени от един иконометричен модел. Анализираният в статията период е твърде кратък. Поради това незначително съкръщаване или увеличаване на периода може да влияе върху крайния резултат4.

Второ. Известни различия при оценката на оптималният размер на държавните разходи се получават и от специфицирането на самото регресионно уравнение – със или без свободен член. От абстрактно теоретична гледна точка е по-логично да се допусне, че и без наличието на държавна власт и произтичащите от това разходи е възможно да се произвежда някакво равнище на БВП. Тази хипотеза се представя чрез регресионно уравнение със свободен член. Оптималният размер на държавните разходи в този случай е 28 %5.

Трето. Държавните разходи не са единственият фактор, определящ темповете на растеж. В този смисъл разширяването на регресионния модел с включването на допълнителни фактори като чуждестранните инвестиции, данъците, инфлацията и др., би повишило обяснителната сила на модела. Нашата цел обаче, не е да представим модел на икономическия растеж изобщо, а да проверим хипотезата за наличието на нелинейна връзка между държавните разходи и темповете на растеж, с други думи, да проверим наличието на крива на Армей в България и да покажем, че оптималната граница е премината.

Изводите от иконометричния модел могат да бъдат допълнени с анализ на структурата на държавните разходи по групи и отношението на различните елементи на разходите към темпа на растеж.

Динамиката на основните разходни елементи в структурата на КДБ в България за периода 1990-2003 година е представена на фиг. 5.



Фигура 5. Динамика на разходите в КДБ като процент от БВП

Открояват се следните тенденции, които очертават и насоките на държавно-разходната политика на страната през последните години:



  1. Като цяло структурата на разходите на консолидираната фискална програма на правителството е подложена на значителни колебания, изразени в съществени различия между минималната и максималната стойност на процентното отношение на елементите на разходите към БВП. За повечето разходни елементи колебанията се изразяват в превишение на максималната над минималната стойност около два пъти (вж. таблица 4, последна колона).

Таблица 4. Структура на разходите в КДБ за периода 1991-2003 г




Държавните разходи като процент от БВП




В началото на периода

В края на периода

Мин. стойност

Макс. стойност

Maкс/мин

Общо

44,9

40,7

35,1

50,2




Общи ДС

2*

3,2

1,3

3,8

2,9

Отбрана и сигурност

5,3

5,2

3,9

5,3

1,36

Образование

4,7

4,4

3,2

6,10

1,9

Здравеопазване

3,8

4,9

3,1

5,4

1,74

Соц. осигуряване

12,7

13,9

8,6

16

1,86

Жил. строителство благ. и околна среда

1,5*

1,4

0,8

1,8

2,25

Поч. дело и култура

0,9*

0,8

0,5

0,9

1,8

Ик. дейности и услуги

0,9

4,8

0,9

5,5

6,1

Други разходи

14,4

2,1

2,1

19,5

9,2

Източник: съставена от автора по данни от Статистически годишник на Република България, 1992-2004. *- данните са за 1993 година.


  1. Относително най-постоянни са разходите за отбрана и сигурност, които са около 5,2 % от БВП. При тях превишението на максималната над минималната стойност е само 1,36 пъти. Това перо на разходите трудно може да се коментира предвид отчитането на редица въпроси, свързани с националната сигурност и произтичащите договорености от членството ни в НАТО. Все пак едно сравнение със страните от ЕС-15 може да бъде показателно6. Средно за ЕС разходите за отбрана, вътрешен ред и сигурност са 3,5 %, като най-високи са в Англия и Гърция – съответно 4,5 % и 4 %. Редица страни имат разходи за отбрана и сигурност под 3 % от БВП – такива са Италия 3 %, Дания 2,7 %, Белгия – 2,8 % и Ирландия – 2,2 %. Данните за последната страна са особено показателни, защото тя е и с най-динамични темпове на растеж през последните години. Интересен е също и фактът, че по-голямата част от тези разходи в Ирландия (1,5 %), отиват за вътрешен ред и сигурност. През призмата на това сравнение българските разходи за отбрана и сигурност изглеждат твърде високи и могат да се оптимизират в съответствие с икономическите възможности на страната.

  2. Най-голямо е колебанието в перото „други разходи” със съотношение между максимална и минимална стойност от 9,2 пъти. И това е обяснимо, доколкото основно съдържание на елемента „други разходи” са лихвите. Основният лихвен процент спада драстично, след като бе обявено въвеждането на валутния борд от 216 % през март 1997 г. на под 3 % в края на 2003 и 2004 година, а заедно с това спадат и лихвените плащания по вътрешния дълг на правителството.

  3. Разходите за образование и здравеопазване достигат равнища от 4,4 % и 4,9 % от БВП. Според Л.Йотова [2, 2003, с. 90] това „равнище в сравнение с други европейски страни може да се характеризира като ниско”. В известна степен можем да се съгласим с констатацията й, доколкото тези стойности са под средното равнище на ЕС-15, което е съответно 5,1 % и 6,3 %. В същото време трябва да се отчете фактът, че подобно на нашето равнище на разходите за образование имат страни като Англия – 4,6 %, Германия – 4,2 %, Испания – 4,3 %, Ирландия – 4,3 %, докато само Гърция има значително по-ниско равнище от 3,8 %. При здравеопазването повечето страни извършват разходи с около 1 процентен пункт по-големи от българските. Само Холандия и Гърция имат по-ниско процентно равнище на разходите за здравеопазване.

  4. Разходите за социално осигуряване и грижи заемат най-голям дял от всички разходи. Те нарастват незначително през изследвания период с 1,5 процентни пункта и в края достигат до 13,9 % от БВП. В сравнение със страните от ЕС, в България тези разходи са значително по-ниски. Там средното равнище е 18,8 % от БВП, като има страни като Дания, Швеция, Германия, Финландия и Франция, в които тези разходи са над 20 % от БВП. Като се отчете фактът, че тези страни предприемат дълбоки реформи в системата на социално подпомагане, насочена към съкращаване на разходите и повишаване на ефективността й, би могло да се приеме, че на този етап у нас това е едно приемливо равнище на разходите.

Анализът на структурата на бюджетните разходи, сравнен с тази на страните от Европейския съюз откроява някои важни тенденции, но основният извод е, че в рамките на страните от Европейския съюз се наблюдава не толкова единство, колкото значително различие в структурата на бюджетните разходи по видове. Следователно едва ли може и трябва да се търси структура еталон. По съществено значение има отговорът на въпроса, дали в България зависимост от типа крива на Армей ще се наблюдава при всички разходни компоненти, или за някои от тях е в сила изцяло обратната или пък положителната зависимост?

За целта извършваме иконометрична оценка на уравнение 3, като променливата G приема формата на различни разходни компоненти от структурата на бюджетните разходи. На анализ са подложени основните разходни компоненти – общи държавни служби, образование, здравеопазване, социално осигуряване, икономически дейности и услуги и други разходи. Получените резултати от регресионния анализ са обобщени в таблица 5.



Таблица 5. Регресионни резултати: връзката между разходите на КФП по елементи и темповете на растеж за периода 1991-2003 година

Видове разходи

Линейна зависимост

Крива на Армей

Оптимална норма

Общи ДС

Положителна*

не




Образование




да**

4,6

Здравеопазване




да***

4,3

Соц. осигуряване




да*

13,6

Ик. дейности и услуги

Положителна**

не




Други разходи

Отрицателна**

не




Забележка: * – ниво на доверие 90 %; ** - ниво на доверие 95 %; *** - ниво на доверие 99 %

Извършеният регресионен анализ откроява съществуването на крива на Армей при следните групи разходи: социално осигуряване и грижи, образование и здравеопазване. На тази основа могат да се изчислят оптималните равнища за тези три групи (последна колона на таблица 6). Сравнението с фактическите стойности за 2003 година показва общо превишение над оптималната норма с 0,7 процентни пункта.

Другите три вида разходи, имащи статистически значима връзка с темповете, са „общи държавни служби”, „икономически дейности и услуги” и „други разходи”. За тях тази връзка обаче е линейна, като при първите две групи е права, а при последната - обратна. Това означава, че нарастването на първите два вида разходи е влияело положително за растежа, докато положителният ефект на „другите разходи” идва от тяхното намаляване. Предвид достигнатата най-ниска стойност от 2,1 % от БВП през 2003 година за целия период на преход едва ли може да се очаква намаление на този показател в рамките на повече от 1 процентен пункт.

Извършеният в статията анализ позволява да се направи следното заключение. През последните години в развитите индустриални страни се наблюдава тенденция към свиване на публичния сектор. България, извършваща трансформиране на икономическата си система обективно, е изправена пред необходимостта да редуцира държавното си участие в икономиката. В търсенето на оптималния размер на държавните разходи икономистите използват различни инструменти. Кривата на Армей, основана на нелинейната зависимост между процентното отношение на държавните разходи към БВП и темпа на икономически растеж, е полезно средство, което може да се използва при търсенето на най-доброто решение. Определената на основата на кривата на Армей оптимална норма на държавните разходи за България през периода 1990-2004 година е около 22 % от БВП при уравнение без свободен член и 28 % при уравнение със свободен член. Приложението на същия подход по елементи на бюджетните разходи показва, че по-вероятният размер е около 28 %. Налага се изводът, че достигнатото равнище на държавните разходи от 40 % от БВП постепенно трябва да продължи да се съкръщава. Ускоряването или дори поддържането на динамика на развитие от последните години ще позволи нарастване на абсолютния размер на държавните разходи и изпълняване на основните функции на правителството дори и при съкращаване на процентното отношение на разходите към БВП. Несъмнено повишаването на ефективността на използване на разходите7 ще е основният фактор, позволяващ подобна стратегия да се реализира.



Литература

  1. Кейнс, Дж. М., Обща теория на заетостта, лихвата и парите, С., 1993.

  2. Йотова, Л. Фискалната политика като фактор за стабилизация и растеж, в: Икономически растеж и стабилизация, отг. ред. Ст. Статев, УНСС, С., 2003, с. 72-95.

  3. Пиримова, В., Разходно-фискална интензивност на растежа в България, Научни трудове УНСС, том 1/2001, с. 49-75.

  4. Статистически годишник на Република България, различни издания 1992-2004.

  5. Armey, D., The Freedom Revolution, Washington, Regnery Publishing, 1995.

  6. Chao, J. and Herbert Grubel, Optimal Levels of Spending and Taxation in Canada, In Herbert Grubel, ed. How to Use the Fiscal Surplus. Vancouver, The Fraser Institute, 1998, pp 53-68.

  7. Friedman, M., If Only the US were as Free as Hong Kong, Wall Street Journal, July 8, 1997.

  8. Gilles, Revelin, Government expenditure by main function: EU countries compared, Economy and Finance, theme 2 – 54/2003.

  9. Grossman, P., The Optimal Size of Government, Public Choice, vol.56, 1987.

  10. Gwartney, J., R. Lawson and R. Holcomble, The Scope of Government and the Wealth of Nations, Cato Journal, 18(2) 1998, pp.163-190.

  11. Pevcin, P., Does Optimal Size of Government Exist, http://soc.kulluven.be/io/egpa/fin/paper/slov.2004

  12. Scully, G.W., What is the Optimal Size of Government. Policy Report № 188, National Centre for Policy Analysis, Dallas, 1994.

  13. Tanzi,V. and L. Schuknecht, Can Small Governments Secure Economic and Social Well-being, In Herbert Grubel, ed. How to Use the Fiscal Surplus. Vancouver, The Fraser Institute, 1998.

  14. Vedder, Richard and Lowell Gallaway, Government Size and Economic Growth. Vashington, Joint Economic Committee, 1998, http://www.house.gov/jec/

1 Например В. Пиримова на основата на съдържателен анализ на държавните разходи разкрива отражението им върху темповете на растеж и прави оценка на ефективността на фискалната политика [3, 2001, с. 49-75]).


2 За 1996 г. действителният размер на държавните разходи е 33,3 % от БВП.

3 Може да се използва и реалният БВП.

4 Например съкращаване на периода с 2 години увеличава оптималния размер до 22,5 %, а с три години – до 25%. Подобен резултат може да се очаква и при увеличаване на периода. Освен това малкият брой наблюдения не позволява да се направи проверката за стационарност на динамичните редове.

5 Коефициентите на регресионното уравнение със свободен член са статистически незначими при 90% ниво на доверие.

6 Всички данни за ЕС са за 2001 година и са взети от: Gilles, Revelin. Government expenditure by main function: EU countries compared. Economy and Finance, theme 2 – 54/2003.



7 Ниската възвръщаемост на държавно-разходните програми в конкретната българска политическа среда е сред най-важните фактори, налагащ тяхното относително ограничаване.




Каталог: alternativi -> br15
br15 -> Кръгла маса по проблемите на компютърните престъпления срещу интелектуална собственост
br15 -> Александър Ширлетов унсс, докторант в катедра „Финанси
br15 -> Особености на маркетинговата практика според големината на фирмата ст ас. Николай Щерев
br15 -> Политически пазар и властови разстояния
br15 -> Пазарна трансформация на социално-културната сфера ръководител: доц д-р Евгения Делчева Цели и съдържание на научната разработка
br15 -> Възможен подход за реформата на световната валутно-финансова система
br15 -> Монография по същество изпълнява многофункционални задачи. Тя е в състояние да задоволи най-разнообразни политически интереси, свързани със сериозното политическо знание, без да фаворизира ничии политически предпочитания
br15 -> Джендър измерения на разделението на труда в семейството


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница