Разпространяването на Елинизма в Персия от Александър III македонски и неговите приемници



Дата15.03.2017
Размер242.19 Kb.
#16999
Софийски университет

Св. Климент Охридски”

Факултет по класически и нови филологии

Курсова работа

по

История на културата на Персия и Иран

Тема:

Разпространяването на Елинизма в Персия от Александър III Македонски и неговите приемници

Изготвил: Георги Петров Проверил: Доц. Иво Панов

Специалност: ИИЕО

Магистърска програма

Фак. # 78258-М

Дата: 15.06.2011 г.



Аз покорих цялата земя, а ти, о, Зевсе, можеш да запазиш Олимп.”


Александър III Македонски

Увод

Империята на Александър Македонски (336 – 323 г. пр. н.е.) отбелязва началото на грандиозно смесване на цивилизациите. Традициите на Гърция и Азия се обединяват, за да формират една нова посока на културно развитие – елинизмa. Сривайки бариерите между Изтока и Запада, гърците, които до този момент са ограничени в крайбрежието на Егейско море, пренасят своята култура, изкуство и познание до всички краища на новосъздадената империя и така разпространяват елинизма навред по целия Азиатския континент. И до днес гръцкият архитектурен стил може да бъде открит навсякъде сред руините на древните градове в Мала Азия, Египет, Персия, древна Гандхара и Индия. Самият Александър Македонски допринася за разпространението на това културно влияние, като построява многобройни градове в гръцки стил, нарича ги на свое име и обявява, че гръцкият език е основен в техния царски двор и в армията им. След смъртта на Александър диадохите (неговите приемници) продължават да разпространяват гръцката култура в своите владения, което довежда до ренесанс на културите в целия Азиатски континент. Така той се превръща в център на света.

Гърците остават в района на Близкия изток, Централна и Южна Азия през следващите три века, първо по времето на Селевкидската държава (312 г. пр. н.е – 64 г.), а след това и с установяването на Гръко-бактрийското царство (250 – 125 г. пр. н.е.). Те продължават своята експанзия на изток, най-вече по времето на Евтидем I (230 - 200 г. пр. н.е.), който разширява границите на държавата си отвъд най-отдалечената Александрия. Съществуват сведения, че походите на Евтидем са достигнали чак до Източен Туркестан (Уйгуристан) и така за пръв път е установен контакт между Европейската и Китайската цивилизации.

В по-късни времена Изтокът оказва своето влияние върху Гърция. Гръко-будисткото културно течение навлиза в страната, за което свидетелстват литературни произведения като „Въпросите на цар Милинда”, (гръко-индийският цар Менандър, наречен още „великият цар на будисткото учение”). Менандър установява столицата си в Сагала (днешен Сиалкот в Пенджаб) - един от най-големите центрове на будистката култура. В този град будистки ступи се намират в непосредствена близост до храмове на гръцките богове, което говори за религиозна търпимост и синкретизъм.

По времето на Александър Македонски и неговите приемници между цивилизациите на Гърция, Близкия изток и Индия са създадени връзки, които не съществували преди. Гърция допринася за това със своята наука, Индия - с философията си, а Близкият изток - с търговските си стоки и транспортни маршрути. Всяка цивилизация повлиява на другите с това, в което има превъзходство, и така е даден силен тласък на развитието на всяка от тях. Това довежда до уникален междукултурен синтез, който става основен отличителен белег на епохата на елинизма.

Завоеванията на Александър и разпространението на елинизма на изток
Александър, който по-късно получава прозвището „Велики”, е роден през 356 г. пр.н.е. Той е син на Филип II Македонски – царят на Македония, и епирската принцеса Олимпия. По това време Гърция изгражда развита цивилизация в градове като Атина и Тива и е известна като най-напредналата в културно отношение част на Западния свят. Македония от своя страна е планински район в най-северната част на Гърция и нейните жители силно се стремят към културните постижения на гръцките градове-държави. Но за разлика от тези градове в Македония управлението не е демократично, тъй като страната се управлява от цар и неговата аристокрация. Ето защо гръцките градове гледат на земите на север като на дива и нецивилизована област. Въпреки културната си изостаналост, обаче, македонците имат превъзходство в едно отношение – армията. В битка царят получава подкрепа както от своите благородници, носещи прозвището хетайори (приближени на царя), така и от страна на селячеството, което дава отлични пехотинци – т. нар. пезетайори (придружаваща пехота). Тази военна монархия, основаваща се на дълбоко вкорененото съзнание за вярност към владетеля е изключително мощно политическо оръжие в ръцете на енергичен и амбициозен монарх, какъвто е Филип II.

По време на неговото управление (359–336 г. пр. н.е.) македонската армия е усъвършенствана, пехотата е съставена изцяло от професионални войници, които тренират всекидневно, подредена е в революционна за времето си формация – македонската фаланга, и е подсилена от тежка конница, предвождана от хетайорите. Това позволява на Филип да обедини под свой контрол цяла Гърция и така отбелязва решаващ прелом в историята на елинството. Неговата монархическа държава доказва своето превъзходство над автономните гръцки полиси и слага началото на голямо царство на мястото на множеството малки републики, ограничени в територията на само един град. През 337 г. пр. н.е. Филип предлага на Коринтската лига (общо събрание на обединените гръцки градове) да започне война срещу Персия, която в този момент изживява тежка борба за престола и на която Гърция дължи реванш за опустошенията, нанесени й по време на Гръко-персийските войни (500 – 449 г. пр. н.е). Но през следващата година Филип е убит при неясни обстоятелства и походът срещу Персия е „завещан” на неговия престолонаследник Александър III Македонски. В резултат на своите завоевателни походи на изток по време на своето царуване Александър полага основите на една нова ера - елинистическата епоха.

Александър дължи своите завоевания на силната, вярна и дисциплинирана армия. Другият фактор, позволяващ това, са неговите военни и лидерски умения, прагматичен характер и стремеж към победа на всяка цена. Тласкан от този стремеж, той побеждава многочислената персийска армия в битките при река Граник (334 г. пр. н.е) и при гр. Ис (333 г. пр.н.е.) и продължава настъплението си напред по протежение на бреговете на Егейско море и вътрешността на Мала Азия, освобождавайки всички завладени от персите гръцки градове. За гърците това е завършекът на усилията за възвръщане на отнетите им територии, но Александър отива още по-далеч – към Египет, където е посрещнат като освободител и провъзгласен за фараон.

В продължение на 3 000 години Египетската цивилизация е затворена в собствените си граници, но след като попада в ръцете на Александър тя се отваря към света. Нещо повече, самият той избира северната част от делтата на Нил за изграждането на огромен пристанищен град, носещ неговото име – Александрия. Чрез построяването на огромен фар (едно от осемте чудеса на света) и на най-голямата библиотека за времето си – Александрийската (с колекция от над 700 000 произведения), както и благодарение на стратегическото си разположение Александрия и районът около нея много скоро се превръщат в най-големия търговски център в света. Средствата от търговията се влагат за благоустройство на града чрез изграждане на подземна водоснабдителна система, канализация, пътна инфраструктура, храмове и палати. Само век след своето основаване в града са поканени да работят и преподават едни от най-големите учени на древна Гърция: прочутият математик Архимед; Евклид - бащата на геометрията; Ератостен - създателят на географията; Херофил - откривателят на анатомията и др. Така Александрия се превръща в културен център от световна величина, достоен да съперничи на самата Атина, а гърците и до днес наричат града „столица на паметта”. Това е едно от най-ценните наследства, оставени на света от Александър Македонски – първата от близо тридесетте на брой Александрии, които той създава по пътя си между Африка и Индия. При археологическите разкопки в тези градове и до наши дни се откриват находки, носещи сведения за идеята, която Александър реализира чрез построяването им, а именно разпространяването на гръцката цивилизация. Най-вероятно той възприема тази идея от своя учител – Аристотел.





Александър влиза в Египет

След като бива провъзгласен за син на бог Ра от оракулът на Амон в Сива, Александър продължава напред към сърцето на Персийската империя – Вавилон. Персийският владетел Дарий III вече е побеждаван веднъж от Александър при Ис, неговото семейство е пленено, а управлението му е поставено под въпрос. След решаващата битка в равнината край Гавгамела (331 г пр. н.е.) персийската армия претърпява съкрушително поражение, което довежда до окончателна победа на Александър над Дарий и до края на Ахаменидската династия. Александър влиза без бой във Вавилон, тъй като градът отваря доброволно вратите си за него, а самият Дарий бяга в двореца си в Екбатана (днешният гр. Хамадан, западен Иран). След завладяването на Вавилон Александър среща известна съпротива от страна на своите подчинени. Причина за това е неговото решение управлението на града да остане в ръцете на Съвета на Персия. Неговите най-приближени главнокомандващи се надяват да управляват завладените територии и не остават доволни от решението му. Но Александър успява да преодолее съпротивата им, макар да остават съмнения относно начина, по който трябва да бъдат управлявани персите.

Походът продължава и след превземането на Вавилон. В началото на 330 г. пр. н.е. Александър превзема Суза, а оттам се отправя и към самата столица на Персийската империя – Персеполис. Той превзема града толкова бързо, че заварва цялата му съкровищница непокътната. Около 3 000 тона злато и сребро, събирани в продължение на над 200 години от Ахаменидската династия, попадат в ръцете му. С това съкровище Александър финансира кампанията си до самия край на познатия по негово време свят. За съжаление по време на превземането на града избухва пожар, в следствие на който голяма част от културното наследство на Персеполис изчезва безследно. В пожара е загубен и оригиналът на Авеста - свещената книга на зороастрииците, преписите от която са най-ценният източник на сведения за държавното устройство, културата, религията, географията и населението на древна Персия.

Битката при Ис”, мозайка от резиденцията на Фавн в Помпей

През същата година Дарий е убит от своя бактрийски генерал Бес, който узурпира короната. Александър не може да позволи друг освен него да претендира за властта над Персия и заедно с армията си се впуска в преследване на Бес и неговите сподвижници. Това преследване се превръща в такова мащабно мероприятие, каквото е самият поход към Персия. Макар и обявил се за цар, Бес налага властта си само над някои местни племена и не притежава военна сила, за да се превърне в реална заплаха за Александър, но крепостта му е разположена в централните части на днешен Афганистан - труднодостъпен, пустинен район скрит зад високите хребети на планината Хиндукуш, простираща се на разстояние от 800 километра и на места висока над 7 000 м. Войните на Александър скоро възроптават срещу похода. Те водят непрестанни битки далеч от дома в продължение на четири години. Недоволни са и от политиката на Александър, който проявява изключителна толерантност към персите. Той попълва загубите в кавалерията си с хиляди персийски конници, носи персийски дрехи, спазва персийските религиозни обичаи и насърчава браковете между войните си и местните жени, което подсилва у тях съмнението, че няма да видят отново своите собствени семейства. Когато открива, че мавзолеят на основателя на персийската държава Кир II е осквернен, Александър заповядва мащабна работа по възстановяването му и назначава стражи, които да го охраняват. Поради тази прекомерна демонстрация на любов и уважение към персийската цивилизация, подчинените му го наричат „приятеля на Кир”.

Въпреки негодуванията в редиците на войните му, Александър продължава напред към Афганистан в преследване на Бес. Там той построява серия от градове, наречени на негово име, включително и днешния град Кандахар - административен център на Арахозия и Херат, считан за културен център на днешен Афганистан. Тези градове са поредната стъпка към обединяването на света под властта на Александър. Населени с гръцки и местни жители, те са началото на установяването на смесената култура, създадена по време на елинистическата епоха. За съжаление, по-голямата част от артефактите, намерени под руините на тези градове, са унищожени или разграбени от музеите на Афганистан по време на режима на талибаните, характерен със заличаването на всички културни паметници в страната, различни от ислямските.

С приближаването на войските на Александър уплашените от поражение подчинени на Бес го предават на гърците и той, с отрязани нос и уши, е изпратен в столицата, за да бъде набит на кол (персийското наказание за измяна). С елиминирането му, Александър остава единствения законен владетел на Персия и се обявява за шахиншах (цар на царете). Продължавайки своето настъпление на север, Александър преминава река Сърдаря и основава най-отдалечената от всички Александрии, на мястото на днешния град Ходжент в Таджикистан. Тук той построява паметници в чест на гръцкия бог Дионисий и така отбелязва достигането си до най-северната точка на света - според неговата представа за него. До този най-отдалечен край на Империята съобщенията пристигат посредством система от постове, през която всеки ден преминават вестоносци на коне, носещи писма, лекарства и провизии за войската. Това е от изключителна важност поради огромните територии, върху които се простира новосъздадената империя. Само по време на кампанията си срещу Бес Александър превзема обширните територии на Мидия, Партия, Ария, Дрангиана, Арахозия, Бактрия, и Скития.

Но някои от народите на тези земи не приемат доброволно идеята за гръцката власт. Скоро конните племена на Согдия се събират заедно с тези от Бактрия, за да се противопоставят на Александър. В продължение на над 2 000 години в тези райони са отглеждани най-хубавите коне в цяла Азия, а умелите согдийски и бактрийски конници атакуват изненадващо и се оттеглят бързо, за което войската на Александър не е подготвена. Самият той бива ранен тежко в сражение със согдийците, вследствие на което почти изгубва гласа и зрението си. Скоро след това неговите войскови части претърпяват поражение за пръв път от началото на похода си в Азия. През пролетта Александър прегрупира войските си в Балх (столицата на Бактрия, северен Афганистан) и оттам ги пръска по територията на целия днешен Таджикистан, за да унищожат бунтовниците. През есента те се събират триумфално в Самарканд (вторият по големина град в днешен Узбекистан), който по времето на Александър е столица на Согдия. Мирът между Александър и согдийците е затвърден със сватба между него и Роксана - дъщерята на най-влиятелния от согдийските предводители – Оксиат. По нареждане на Александър някои от най-приближените му също взели за жени согдийки. Така мирът в този размирен регион е затвърден трайно.



Александър Велики и Роксана” на Пиетро Ротари

След като налага властта си над цяла Централна Азия, Александър заедно с новата си съпруга се завръща в Балх. В продължение на столетия след идването на гърците в този град все още могат да бъдат видени останките на едно мултикултурно общество, където огромните стени на града пазят от нападение не само жителите, но и многобройните светилища на най-различни религии: зороастрийски и еврейски храмове, будистки манастири, а по-късно и християнски църкви и мюсюлмански джамии. Именно в Балх Александър издава заповед да бъде почитан като бог, както е прието в Персия, и възприема персийския обичай проскинеза – падане на колене в знак на почит пред царя. За гърците това е обидно и те възроптават, тъй като с всеки изминал ден стават свидетели как Александър все повече възприема персийските методи на управление и се превръща по-скоро в цар на Персия, отколкото на Гърция. Това става причина и за първия опит за покушение над Александър, но заговорниците са издадени и измъчвани до смърт. Стремежът на Александър да се представи като бог води и до убийството на Калистен - племенникът на Аристотел, натоварен със задачата да опише походите на Александър. Калистен не може да се примири с политиката на своя лидер и го опровергава публично, заради което Александър го екзекутира.

Тези вътрешни противоречия не спират Александър и войската му да продължат своя завоевателен поход на изток, към страната, с която според тях граничи краят на света – Индия. След като прави изключително труден преход през планината Пир-сар в днешната пакистанската област Сват, Александър побеждава индусите за пръв път и продължава напред по поречието на река Инд, която прекосява посредством мостове от навързани една към друга лодки. Археологическите разкопки край древни градове като Таксила в Пенджаб разкриват следите на гръцката цивилизация, пренесена от Александър и разпространена от неговите приемници в Индия. Основи на древногръцки и будистки храмове в непосредствена близост един до друг, гръцки мозайки, изобразяващи будистки ритуали, монети с ликовете на гръко-бактрийските царе и статуетки на Буда, изобразен в гръцки тоги и с къдрава коса, ни дават сведения за смесването на двете цивилизации и образуването на една нова хибридна култура помежду им.

След победата си над индийският раджа Пор в знаменитата битка при река Хидасп (326 г. пр. н.е.) Александър осигурява пътя си напред през Индия. Той не убива опонента си, а впечатлен от храбростта му го оставя да управлява като негов наместник - политика която практикува често от началото на похода си. На мястото на битката Александър основава град, наречен от него „Никея” – победа, а на отсрещния бряг на река Хидасп основава Александрия Буцефал в памет на любимия си кон, убит по време на битката с Пор. Прекосявайки река Беас, във вътрешността на Индия Александър и армията му разбират, че краят на света не е толкова близо, колкото са предполагали. На няколко седмици път от Беас има друга голяма река – Ганг, на която е разположен Делхи - град, пазен от огромна войска и хиляди бойни слонове. Твърде изморени от непрестанните боеве и дългия преход, войните на Александър отказват да прекосят реката и да продължат напред. Въпреки гнева си, Александър е принуден да се примири с техните искания и се отправя на юг по поречието на река Инд, а сетне обратно към Персия. По пътя си назад той разделя войските си на три части, като изпраща голяма част от тях към Керман (южен Иран). Също така построява внушителен флот, който изпраща по протежението на Персийския залив, докато самият той преминава начело на останалата войска пустинните райони на днешен Белуджистан и Мекран (части от южен Иран и Пакистан), като обявява и тях за част от империята си.

Александър и Пор” на Чарлс де Брун

Пристигайки обратно в Суза, Александър решава в знак на уважение да изпрати обратно у дома ранените и преминали възрастта за военна служба войни, но жестът му е разбран погрешно и те организират бунт край неоткрития до наши дни град Опис (разположен според акадски и гръцки текстове на източния бряг на река Тигър). Александър бързо побеждава бунтовниците и екзекутира техните водачи, пощадявайки обикновените войници. Тъй като причина за бунта е и недоволството от нарастващата приемственост на персийските обичаи от страна на Александър, той организира мащабна сватбена церемония между негови офицери и персийски благородници, за да се установи дълготрайна хармония между двата етноса. Също така, разбирайки, че войните, на които е поверил охраната на гробницата на Кир в Екбатана (първата столица на Персийската империя), са осквернили паметника, той нарежда незабавната им екзекуция. С тези свои действия Александър за пореден път доказва на персийците своята толерантност към тях - мъдър политически ход, който цели да предотврати евентуални размирици в огромната многонационална империя. Но скоро след завръщането си в Персия Александър умира във Вавилон на 32-годишна възраст, като според гръцкия историк Ариан (86 – 160 г.) причина за смъртта му е треска. В края на своя живот (323 г. пр. н.е) Александър Велики владее териториите на днешните държави Гърция, Турция, Сирия, Ливан, Израел, Египет, Ирак, Иран, Афганистан, Узбекистан, Таджикистан, Пакистан и почти цяла Индия.




Империята на Александър Македонски
Александър не определя свой наследник и това довежда до дългогодишни кръвопролитни междуособици. В резултат от тях Империята е поделена между петима от неговите най-верни пълководци. Македония минава под властта на Касандър, Лизимах взима Тракия, Антигон - Фригия, Птоломей – Египет, а Селевк - Персия, където основава Селевкидската империя - най-обширната от петте. Според анонимния роман за живота на Александър (III век), принуден от своите приближени да изрече кому оставя огромната си империя, Александър отговаря: „На онзи който може и желае да я задържи и опази цяла”, с което най-вероятно иска да каже: „На никого не я оставям, тъй като никой не може да я опази”.



Елинистическите царства на приемниците на Александър

Селевкидската империя и разпространението на елинизма


Селевк I Никатор (312 – 281 г. пр. н.е.)

Въпреки че в науката съществува спор относно историческите граници на елинистическата епоха, прието е периодът между 323 и 30 г. пр. н.е., (времето от смъртта на Александър Велики до превземането на Египет от Римската империя) да обозначава нейното начало и край. Безспорно Александър изгражда основите, върху които по-късно се развива елинизмът и поощрява смесването на елинистическата култура и източните традиции, но при неговите приемници това смесване придобива най-осезателен облик. Що се отнася до Персия, след смъртта му тя попада под контрола на Селевк I Никатор, който установява своята власт от Вавилон през 312 г. пр. н.е. и продължава експанзията си в цяла Централна Азия. Така е поставено началото на Селевкидската империя, която в своите най-силни години заема териториите на централна Анатолия, цялата бивша Персийска империя и части от днешен Пакистан, като се превръща в значителен център на елинистическата култура на изток.

Обширните географски граници на Селевкидската империя налагат търсенето на обединителен фактор между множеството националности, влизащи в пределите й. Такъв фактор стават многобройните градове, построени от селевкидите по примера на градовете, основани от Александър Велики по време на завоевателната му кампания. От своя страна, инструментът, чрез който се осъществява обединението на нациите в тези градове, е единният език. Периода на елинизма е гръкоезично време – в трите последни века на старата ера на елински се говори от Сицилия до бреговете на Инд и от Египет до северните брегове на Черно море. Естествено, при превръщането си в инструмент на новата културна епоха гръцкият език претърпява съществени промени. В своя нов период той се нарича койне, което ще рече общ език. Така регионалната гръцка реч прераства в език, който се говори на много места и от различни слоеве на населението и е официално средство за комуникация както в администрацията, така и за всички видове културно общуване. Така благодарение на общия език и синкретизма многоликите съседстващи култури с общи усилия достигат високо ниво на развитие.

Ярък пример за такова многонационално средище по времето на селевкидите става така нареченият Тетраполис, намиращ се на територията на днешна Сирия и включващ в пределите си градовете Антиохия, Селевкия Пиерия, Апамея и Латакия. Най-важен търговски и културен център от тях бил Антиохия (или Антиохия на Оронт), която станала столица на Западната Селевкидска империя. В края на елинистическата епоха Антиохия достига популация от над 500 000 души, което я нарежда на 3-то място в света след Рим и Александрия в Египет. Нейният еквивалент на изток бил град Селевкия на Тигър - внушително речно пристанище, свързано чрез канал с другата голяма река на Месопотамия – Ефрат. Археологическите разкопки в тези градове свидетелстват за широкомащабно строителство и пренасяне на елинистическата архитектурна традиция и разположение на сградите. Те са по модел на гръцките градове-държави и имат приблизително еднаква структура, в която задължително присъстват амфитеатър, гимназиум, баня, гимнастически салон и храмове на гръцките богове, а по персийски модел започват да се залесяват паркове и градини.





Руините на Апамея в днешна Сирия
Империята е разположена в центъра на едни от най-оживените търговски пътища по онова време, благодарение на което натрупва голяма икономическа мощ. Селевкидските монети са добре известна парична единица по “Пътя на коприната”, излазът на Средиземно море позволява търговия с Египет, а реките Тигър и Ефрат се използват като големи търговски артерии, преминаващи през цяла Месопотамия. Селевкидите подържат добри търговски отношения и с Маурийските владетели от Северна Индия, на които Селевк дарява източен Пакистан в замяна на 500 бойни слона, които използва във войната си срещу Антигон (301 г. пр. н.е.).

Благодарение на натрупаните от търговия богатства селевкидските градове се превръщат в центрове на гръцката наука, макар и не толкова големи като Александрия в Египет. За сметка на това някои от най-големите философи стоици произлизат от елинистическите градове в Сирия. Също така известният физик и анатом Еразистрат, който заедно със Херофил открива първото в света училище по анатомия в Александрия, служи като дворцов физик на Селевк I Никатор, а под патронажа на Антиох I Сотер вавилонският историк Берос написва „История на Вавилон” - труд който се превръща в основен източник на сведения за историята на древния Изток.

Но селевкидите пренасят на азиатския континент не само гръцката архитектурна традиция, философия и наука. С пристигането на нови и нови вълни от гръцки преселници, привлечени от възможностите, които се откриват в новопостроените градове, на образованата част от местното население се налага да възприеме част от гръцките традиции и обичаи. Това е необходимо, за да може те да се асоциират по-бързо в публичния живот и да се влеят в управляващата класа. От своя страна, гръцките преселници постепенно се приспособяват към начина на живот в новите географски ширини, което също е свързано с възприемането на някои местни практики. В резултат на това културата на етносите, пребиваващи в Империята, се смесва по начин, който позволява те мирно да съжителстват помежду им. Политиката на приобщаване на етносите в стотиците „смесени” градове дава резултат, въпреки че не навсякъде елинистическата политика, философия и религия са приемани радушно. Смесването на културите на Изтока и Запада често води и до спонтанни бунтове в различните краища на Империята. Такъв е случаят с въстанието на евреите от 167 – 160 г. пр. н.е., които са заставени със сила да се откажат от юдаизма в полза на гръцката монотеистична религиозна традиция. Бунтът обхваща еврейското население от всички части на Империята и в крайна сметка довежда до независимостта на еврейския народ, което събитие те честват до днес на празника ханука.

Персите също се стремят към независимост. След като загубва поредната война срещу династията на Птоломеите в Египет, Селевк II Калиник (246 – 225 г. пр. н.е.) е изправен пред гражданска война, в резултат на която най-източните територии на Империята обявяват независимост. Това са областите Бактрия и Партия, чиито полу-номадски племена са обединени от династията на Аршакидите (от 247 г. пр. н.е.) и формират малко, но силно царство в северен Иран. Но по-голямата част от иранското население все още се намира на територията на Селевкидската империя, макар и тя да е разтърсвана от войни по всички краища. По време на своето управление Антиох III Велики (222 – 187 г. пр. н.е.) успява да възвърне могъществото на Селевкидската империя, като в периода 212 – 205 г. пр. н.е. подчинява отново Партското царство. След това той се насочва към Египет и Гърция, като установява контрол върху почти цялата бивша империя на Александър Велики. Това бързо разрастване на Селевкидската империя довежда до война с Римската империя и след катастрофалното поражение на Антиох при Магнезия от 190 г. пр. н.е. почти цялата му войска е унищожена и той е принуден да се раздели с територията на Мала Азия. Това позволява на партите да въстанат отново и да извоюват независимостта си. По време на управлението на цар Митридат (171 – 138 г. пр. н.е.) партите превземат обширни територии във всички посоки, включително Херат, Вавилония, Мидия и Персия, след което търговията в региона преминава под техен контрол, което бързо разорява гърците в региона. Последните селевкидски царе управляват от постоянно смаляващата се територия на Сирия до окончателното й превземане от Римската империя през 64 г. пр. н.е. Но гръцкото влияние на изток надживява Селевкидската империя. Партянските владетели продължават да секат своите монети на гръцки език, а някои от тях дори наричат себе си Филхелленос (приятел на гърците). Най-вероятно това е политически ход, целящ да запази добрите отношения с гръцките общества, останали на Партянска територия, които са умели търговци. Но с течение на времето тези общества загубват своето влияние и най-вероятно са погубени по време на римските военни кампании срещу Партия.





Сребърна драхма с лика на Аршак I, надписана на гръцки език

Гръко-бактрийското царство


Диадот I Сотер

Гръко-бактрийското царство е най-източната част на елинистичния свят, обхващащо териториите на Бактрия, Согдиана и Централна Азия от 250 до 125 г. пр. н.е. Основано е от Диадот I Сотер – селевкидския сатрап на областта Бактрия. След смъртта на Антиох II Диадот извоюва независимостта на Бактрия от Селевкидската империя и за кратък период от време разширява границите на своето новосъздадено царство на изток и запад. С течение на времето, благодарение на засилените морски търговски връзки на Гръко-бактрийското царство с гръцки Египет, Партия и Индия царството се превръща в проспериращ урбанизиран център в Централна Азия, който латинският историк Марк Юстин (II век) определя като „процъфтяващата Бактрийска империя на хилядата града”.

През 230 г. пр. н.е. Евтидем I слага край на династията, създадена от Диадот, ставайки цар на Гръко-бактрийското царство, като поставя началото на нова династия. По време на неговото управление Царството достига най-голямото си териториално разширяване, включвайки в територията си най-северните точки на познатия до тогава на гърците свят - Согдиана и Фергана. Някои учени стигат до заключението, че по времето на Евтидем са осъществени експедиции до Кашгар и Синдзян-уйгурския регион и така около 220 г. пр. н.е. двете цивилизации осъществяват първия контакт помежду си. Древногръцкият историк и географ Страбон (63/64 г. пр. н. е. – 24 г.) пише за гръко-бактрийците от времето на Евтидем: „Те разшириха империята си дори до земите на Серес (древногръцкото наименование за населението на преден Китай) и Пруни (древен народ от източната част на Таримската котловина). На север от планината Тян Шан са открити няколко статуетки на гръцки войници от този период, които днес се намират в музея на Урумчи (най-големия град на Синдзян-уйгурския регион). Предполага се, че гръко-бактрийската култура е повлияла и върху изкуството на Китай, тъй като върху китайска керамика, метал и платове от този период се забелязват характерни гръко-бактрийски мотиви - декоративни розетки, геометрични линии и инкрустации. Обмяна на опит най-вероятно се е осъществил и в областта на нумизматиката. Гръко-бактрийците първи започват да секат монети от т.нар. купроникел – метална сплав, позната до този момент единствено на китайците, които я наричат „бял бакър”. Тези монети са пуснати в употреба в периода между 190 - 180 г. пр. н.е. по времето на Панталеон и Агатоклес Бактрийски. Счита се, че по същото време започва и износът на китайски метали (главно желязо) за Гръко-бактрийското царство. Металите далеч не са единствената стока, внасяна от Китай. Когато посланикът на династията Хан - Джан Цян, който посещава Гръко-бактрийското царство през 126 г. пр. н.е., се завръща при китайския император, той описва видяното така: „Фергана, Бактрия и Партия са големи държави с население, което живее в стабилни къщи, което се занимава с дейности до известна степен сходни до тези, с които се занимават китайците и което обръща голямо внимание на богатото производство на Китай.” След посещението на Джан Цян в Централна Азия са изпратени множество официални пратеници, за да поставят основите на мрежа от търговски пътища в азиатския континент, свързващи го със Средиземноморието, Северна и Североизточна Африка и Европа, останали в историята като „Пътят на коприната”.

На юг почти целият индийски субконтинент се управлява от Маврийската династия, чийто най-силен владетел, Ашока Велики (269 – 232 г. пр. н.е.) приема будизма и се превръща в най-големия разпространител на будистката вяра в Азиатския континент на своето време. Според „указите на Ашока(33 надписа върху каменни колони, разпръснати из цяла северна Индия), той изпраща будистки емисари сред гръцките общества в Азия и така някои от гърците, останали в северозападна Индия, приемат будизма. Някои от тези гърци сами стават будистки емисари и допринасят за засилване на междурелигиозния диалог между двете култури. Най-вероятно гръко-бактрийците също приемат в страната си будистки емисари и остават толерантни към будистката вяра. Нещо повече, когато Маврийската династия е свалена от власт и заменена с династията Шунга, Деметрий I, синът на Евтидем напада Индия. Някои историци са на мнение, че инвазията на гръко-бактрийците е продиктувана от лоялност към Маврийската династия и е опит да се защити будистката вяра от гоненията на шунгите. Гръцката инвазия в Индия завършва към 175 г. пр. н.е. и в резултат от нея е създадено Индо-гръцкото царство, обхващащо множество територии от северната и северозападната част на Индийския субконтинент в продължение на близо два века. В границите на Индо-гръцкото царство будистката вяра процъфтява, а като най-виден будистки покровител сред индо-гръцките царе се откроява Менандър I Сотер (155 – 130 г. пр. н.е.). Неговото управление остава в историята като период на силен културен синкретизъм, за което свидетелства развитието на едно изцяло ново културно и религиозно течение, наречено гръко-будизъм. С течение на времето гръко-будисткото културно течение залива не само индийският субконтинент, но също така и териториите на днешен Афганистан, Пакистан и северозападните погранични райони на Индия, Джаму и Кашмир.

Нека достопочтеният Нагасена ме приеме за защитник на вярата и предан вярващ, от днес нататък и докато съм жив!”
(Обръщение на Менандър към будисткия мъдрец Нагасена из ”Въпросите на цар Милинда”).



Херакъл, изобразен, като защитник на Буда, Гандхара, II век

Елинистическата епоха слага край на класическия период в гръцката история. Тя представлява апогей на гръцката култура и влияние в Древния свят, което продължава близо три века. Със завоеванията на Александър Македонски на изток и създаването на елинистическите царства от неговите приемници в Централна и Югоизточна Азия гръцката цивилизация е пренесена по тези земи и обогатена от местните култури. Постепенно се оформя смесена гръко-азиатска култура, за която свидетелстват общият език, архитектурата, изобразителното изкуство, административното управление, военното дело, а със създаването на Гръко-индийското царство - и единната религия. Така продължителното съжителство и синкретизъм на различните азиатски култури с тази на гърците довежда до тяхното ползотворно обединение - ситуация, която трудно можем да си представим днес - 2 300 години по-късно.

Това обединение се осъществява в големите елинистически градове, построени отначало като гръцки средища, а впоследствие превърнали се в събирателен център на културите. Ето защо елинистическата цивилизация е изцяло градска и обществата, живеещи извън границите на градовете, така и не успяват да се приобщят напълно към новата култура. За сметка на това големите градове като Александрия, Селевкия и Антиохия се превръщат в центрове на науката, литературата, изкуството и философията.

Със своята политика на приемственост Александър Македонски и неговите последователи успяват да обединят във владенията си разнородните култури на Изтока и своята собствена култура, като превръщат това междукултурно обединение в инструмент за цивилизационно развитие. Така те стават прадеди на глобализацията, чиито основи се коренят в създаването на свят без граници, където всички народи обменят свободно своите идеи, познание и култура.



Библиография



  1. „История на древния изток”, София 1989 г., В. И. Авидев




  1. „Гръцката цивилизация”, София 1979 г., Франсоа Шаму




  1. Списание „100 личности”, брой 10 – Александър Македонски




  1. “In the footsteps of Alexander the Great”, BBC documentarie




  1. “The Anabasis of Alexander”, Arrian (Lucius Flavius Arrianus), translated by E.J Chinnock, 1893




  1. “Seleucid Empire (306 – 150 BCE)” by Jens Jakobsson. 2004




  1. “Iran After the Death of Alexander and its Resistance to Hellenism” by Maryam Hedayati




  1. Wikipedia, the free Encyclopedia



  1. Encyclopedia Iranica



Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница