Разумът и религията (Лекцията е изнесена в Англия)



страница1/10
Дата15.09.2017
Размер1.47 Mb.
#30278
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10
<<Обратно към сайта>>

Разумът и религията



(Лекцията е изнесена в Англия)

 

 



Един светец наречен Нарада, отишъл при друг светец, който се казвал Санаткумара, за да научи за истината. Санаткумара го попитал какво бил изучил досега. Нарада отговорил, че е изучил Ведите, Астрономията и много други неща и въпреки това се чувства неудовлетворен. Последвал разговор между двамата, по време на който Санаткумара заявил, че цялото това познание върху Ведите, Астрономията и Философията е само нещо второстепенно – че науките са второстепенни. Най-върховното, най-висшето познание е онова, което ни дава възможност да реализираме Брахман. Подобни идеи откриваме във всяка една религия и затова религията твърди, че тя е най-висшето познание. Знанията в науките обхващат само част от нашия живот, но познанието което религията ни носи е вечно и безкрайно като истината, която проповядва. Много често религиите, претендирайки за върховенство, за съжаление “са гледали отвисоко” на цялото материално познание и не само това, но многократно са отказвали да бъдат доказани с негова помощ. Затова в целия свят винаги е съществувала борба между религиозното и материалното познание, едното - заявяващо непогрешимостта на авторитетите като свой ръководен принцип, отказващо да чуе всяко нещо, което материалното познание може да каже по въпроса, а другото – опитвайки се да нареже на парчета със своя бляскав инструмент, разума, всичко което религията може да изложи или изтъкне като доказателство за истината. Тази война се е водила и все още се води във всяка страна. Религиите са побеждавани отново и отново и почти са били унищожени. Култа към Богинята на Разума по време на Френската революция не е бил първото проявление на този феномен в историята на човечеството, той е повторение на онова, което се е случило в древността, само че в по-големи мащаби. Днес физическите науки са по-добре въоръжени отколкото преди, а с течение на времето религиите са ставали все по-зле и по-зле екипирани. Техните основи са били изцяло подкопани и съвременният човек, каквото и да говори пред хората, в сърцето си знае, че не е способен повече да “вярва”; да вярва в определени неща, защото някое организирано тяло от свещеници му казва да вярва, да вярва, защото някакви истини са били написани в определени книги; да вярва, защото на близките му им се харесва той да вярва – съвременният човек знае, че това е невъзможно за него. Има разбира се, много хора които сякаш приемат така наречената популярна вяра, но ние знаем също така, че те не мислят. Тяхната идея за вяра може да бъде по-добре определена като “немислеща безгрижност”. Поради тези причини борбата между религията и науката не може да продължава още дълго, без да бъдат разбити на парчета постройките на религията.

Въпросът е: има ли изход? Или нека го зададем в по-конкретна форма: Ще докаже ли религията себе си чрез откритията на разума, с помощта на които всяка друга наука доказва себе си? Могат ли тук да бъдат приложени същите методи на изследване, които прилагаме в науките и външното познание – могат ли да бъдат приложени те и в науката на Религията? Мисля, че това трябва да стане и освен това съм на мнение, че колкото по-скоро се случи, толкова по-добре. Ако една религия бъде разрушена от такива изследвания, тогава тя през цялото време е била безполезно, безстойностно суеверие и колкото по-бързо си отиде, толкова по-добре. Абсолютно съм убеден, че нейното унищожение е най-доброто, което може да се случи. Чрез това изследване всички примеси и отпадъци без съмнение ще бъдат отмити, но също така най-съществените части на религията ще изплуват и ще излязат наяве победоносно. Така тя не само ще стане научна – поне толкова научна колкото всяко едно от заключенията на физиката или химията – но ще има дори по-голяма сила, тъй като химията и физиката не притежават вътрешен мандат, който да свидетелства за тяхната достоверност, какъвто има религията.

Изглежда ми че онези, които отричат ефикасността на рационалното изследване в областта на религията, противоречат сами на себе си. Например християнинът твърди, че неговата религия е единствената истинска религия, защото това е било разкрито на някого. Мохамеданинът предявява същите претенции за своята религия – тя е единствената истинска, защото е била разкрита на някой друг. Но християнинът казва на мохамеданина: “Някои части от твоята етика не изглеждат правилни. Твоите книги казват например, мохамедански ми приятелю, че неверника може да бъде покръстен в религията на Мохамед насила, а ако не приеме неговата религия, може да бъде убит; и всеки мохамеданин, който убие такъв неверник, ще получи сигурен достъп до небето, независимо какви са били неговите грехове и престъпления.” На това мохамеданинът би отвърнал рязко: “За мен е правилно да правя това, защото моята книга го казва. Би било грешно ако не го спазвам.” Християнинът казва: “Но моята книга не казва това.” Мохамеданинът отговаря: “Не знам. Не съм длъжен да вярвам на твоята книга; моята казва: ‘Убивай неверниците.’ Откъде знаеш кое е правилно и кое – погрешно? Със сигурност това, което е написано в моята книга е вярно, а онова което твоята казва, ‘Не убивай,’ е грешно. Ти казваш същото, християнски ми приятелю; ти казваш, че това което Йехова е провъзгласил на евреите да правят е правилно, а онова което им е забранил - е погрешно. По същия начин аз ти казвам, че Аллах е провъзгласил в моята книга определени неща, които трябва да бъдат изпълнявани и че това е единствения критерий за добро и зло.” Въпреки това християнинът не е удовлетворен; той настоява да се направи сравнение на морала от Проповедта на планината и морала на Корана. Как трябва да бъде решена тази дилема? Съвсем сигурно е, че това не може да бъде направено от книгите, защото книгите които се борят помежду си, не могат да бъдат съдници. Тогава е ясно, че трябва да допуснем съществуването на нещо по-универсално от тези книги, нещо по-висше от всички етически норми които съществуват в света, нещо което да отсъди между силите на вдъхновение на различните нации. Дали ще обявим това смело и открито или не – съвсем очевидно е, че трябва да се позовем на разума.

Сега възниква въпросът дали светлината на разума е способна да отсъди между вдъхновение и вдъхновение, дали тя може да спази своите критерии, когато конфликтът е между пророк и пророк, дали има силата да разбере каквото и да било от областта на религията. Ако това не е така, тогава борбата между книгите и пророците която продължава от векове, е безнадеждна и изобщо не може да бъде разрешена; защото това би означавало, че всички религии са само лъжи, отчайващо противоречиви, без каквато и да е общовалидна етическа идея. Доказването на религията зависи от истинността на вътрешното устройство на човека, а не от някакви книги. Тези книги са само продукти и последици от това устройство и са създадени от хората. Разумът също е резултат от тази обща причина - вътрешното устройство на човека - и на него трябва да се позоваваме ние. Тъй като единствено разумът е директно свързан с тази вътрешна структура на човека, до него трябва да се прибягва дотогава, докато той я следва точно и вярно. Какво имам предвид под разум? Имам предвид това, което всеки образован мъж или жена иска да направи в настоящето – да приложи откритията на материалното познание в религията. 



Първият и най-основен принцип на разума е, че частното се обяснява с общото, общото – с още по-общото, докато не се стигне до универсалното. Имаме идея какво е закон например. Ако нещо се случи и вярваме, че то е следствие от някой определен закон, ние сме удовлетворени; това е обяснение за нас. Обяснение означава доказването на това как едно определено следствие, което е било източник за неудовлетворение за нас, е само нещо частно от общата маса явления, които обозначаваме като “закон”. Когато ябълката паднала, Нютон е бил обезпокоен; но когато открил, че всички ябълки падат – това била гравитацията и той бил удовлетворен. Това е най-основния принцип на човешкото познание. Виждам едно определено същество, човешко същество, на улицата. Отнасям го към по-голямото понятие за човека и съм доволен; за да узная, че то е човек - го отнасям към по-общото. Затова частните случаи трябва да бъдат отнасяни към общите, те – към още по-общото, и накрая всичко – към универсалното или последната концепция която имаме – тази на битието. Битието или съществуването е най-универсалното понятие.

Всички ние сме човешки същества; с други думи, всеки от нас е една отделна част от общото понятие за човечеството. Един човек, една котка и едно куче – всички са животни. Отделните примери за човека, кучето или котката са части от по-голямото и по-общо понятие за животното. Човекът, кучето, котката, растението и дървото влизат в още по-обширно понятие – това на живота. Освен това всички те - всички същества и вещества - попадат в понятието за съществуването – всички ние влизаме в него. Това обяснение всъщност представлява само отнасянето на частното към по-обща концепция чрез намирането на други частни случаи от същия вид. Умът представлява складирано огромно количество от такива видове обобщения. Той е като че ли пълен с пространства разделени от преградки, в които всички идеи са групирани и класифицирани, и винаги когато се натъкнем на нещо ново, той моментално се опитва да открие неговия вид в едно от тези малки пространства. Ако го намерим, ние слагаме новото нещо там и сме доволни – тогава се казва, че сме го познали. В действителност под познание се има предвид само това и нищо повече. А ако не открием нищо подобно, ние сме неудовлетворени и трябва да чакаме, докато намерим по-нататъшна класификация за него, която вече съществува в ума. Затова както вече изтъкнах, познанието е повече или по-малко класификация. Но има още нещо. Друго обяснение за познанието е, че обяснението за едно нещо трябва да дойде отвътре, а не отвън. Съществувало е вярване, че когато човек хвърлел камък и той паднел, някакъв демон го издърпвал надолу. Много случаи които са в действителност естествени феномени, са били приписвани на неестествени същества. Че някой дух е изтеглил камъка е обяснение неприсъщо на самия камък, това е обяснение идващо отвън; но второто обяснение за гравитацията е според природата на камъка – то идва отвътре. Тази насока на мисълта ще откриете в цялата съвременна наука; казано накратко, науката представлява обяснение за нещата според тяхната собствена природа, за което не са необходими външни същества или реалности. Химикът никога няма нужда от демони или духове, или от нещо такова, за да обяснява явленията; физикът също никога не се нуждае от тези неща, за да обясни феномените, които изследва, нито пък някой друг учен. И това е една от отличителните черти на науката за която исках да кажа, че трябва да се приложи в религията. На религиите не им достига точно това и ето защо те се рушат на парчета. Всяка наука изисква своите обяснения, които идват отвътре, от самата природа на нещата; а религиите не са способни да задоволят това изискване. Още от най-древни времена съществува старата теория за личното божество, което е напълно отделено от вселената. Аргументите в нейна защита са били повтаряни отново и отново – как е нужно да имаме Бог изцяло отделен от вселената, едно свръх-космично божество, което е създало вселената по собствена воля и е считано от религията за неин господар. Като оставим настрана тези идеи, ние откриваме Всемогъщия Бог описван като Всемилостив, но в същото време виждаме как в света несправедливостите си продължават. Въпреки че тези неща въобще не засягат философа, той все пак казва, че всичко това е погрешно още в самата си основа; това е обяснение отвън, а не отвътре. Какво е породило вселената? Нещо извън нея, някакво същество, което я движи?! И както такъв един довод се е оказал неспособен да обясни феномена на падащия камък, сега по същия начин той се смята за незадоволителен и в обяснението на религията. А религиите се рушат, защото не могат да дадат по-добро обяснение от това. 

Друга идея свързана с това, т.е. с проявлението на принципа за обяснението на всяко нещо, което идва от самото него, е съвременния закон за еволюцията. Целият смисъл на еволюцията се състои най-просто казано в това, че природата на всяко нещо се възпроизвежда, че следствието не е нищо освен причината в друга форма, че всяко проявено качество в следствието е съществувало в потенциално състояние в причината, че цялата вселена е всъщност еволюция, а не творение. С други думи, всяко следствие е възпроизвеждане на предхождащата го причина, изменено само под въздействие на обстоятелствата и това продължава непрекъснато в цялата вселена. Няма нужда да излизаме извън вселената, за да търсим причините за тези промени; те са вътре. Не е нужно да търсим никаква причина отвън. Правенето точно на това разрушава религията. Това което имам в предвид с разрушаването на религията е, че религиите които са поддържали идеята за свръх-космичното божество, което е само един много голям човек и нищо друго, повече не могат да стоят изправени на крака – те са съборени на земята, образно казано.



Може ли да има религия, която спазва тези два принципа? Мисля, че да. На първо място видяхме, че трябва да спазим принципа за обобщението. Този обобщаващ принцип трябва да бъде изпълнен заедно с принципа на еволюцията. Трябва да достигнем до едно крайно обобщение, което не само ще бъде най-универсалното от всички обобщения, но от което всичко друго да произлиза. То трябва да бъде от същата природа както и най-низшото следствие - първопричината, най-висшето, абсолютното, трябва да бъде същата като най-низшите и най-отдалечените от нея нейни следствия, които са поредица от еволюции. Това условие е изпълнено от Брахман във философската система на Веданта, защото Брахман е последното обобщение до което можем да стигнем. Той няма атрибути, а е Чистото Битие, Познание и Блаженство – Той е Абсолюта. Както видяхме, съществуването или битието е най-крайното, последното обобщение до което можем да достигнем. Познанието тук не означава познанието, което имаме, а неговата същност – онова което се изразява с течение на еволюцията в човешките същества и животните като познание. Има се в предвид неговата същност, крайният факт лежащ отвъд, или, ако мога така да се изразя, дори съзнанието. Това в действителност означава познание, а също и онова, което виждаме във вселената като същностно единство на нещата. За мен съвременната наука доказва отново и отново следното - че ние сме едно цяло – умствено, духовно и физически. Погрешно е да се каже, че сме нещо различно дори физически. Нека предположим в полза на разсъждението, че сме материалисти; ако го направим, ще трябва да достигнем до следния извод: че цялата вселена е океан от материя, в който вие и аз сме като малки водовъртежи. Огромни количества материя навлизат във всеки отделен водовъртеж, като приемат неговата форма и после отново излизат от него. Материята, която е в моето тяло, може да е била във вашите преди няколко години, или в слънцето, или в растението и така нататък – тя се намира в състояние на постоянно движение. Какво означава вашето или моето тяло? Тялото е едно. Същото е и с мисълта. Мисълта е океан, една безкрайна маса, в която моят и вашият ум са като водовъртежи. Не виждате ли резултата от това дори сега, когато моите мисли навлизат във вашите, а вашите – в моите? Целостта на нашите животи е единна; ние сме едно, дори в мисълта. За да стигнем до още по-голямо обобщение можем да кажем, че същността на материята и мисълта е потенциала на духа; този дух е единството, от което всичко е произлязло и затова по същността си то трябва да бъде едно. Ние сме едно изцяло – ние сме физически едно, ние сме психически едно, и в духа - разбира се от само себе си - също сме едно, ако въобще вярваме в духа. Това единство е единствения факт, който бива доказван всеки ден от съвременната наука. Можем да кажем на гордия човек: ти си същия като онзи малък червей ей там; не си мисли, че си нещо чудовищно по-различно от него - ти си същото. Бил си това в някое предишно превъплъщение и си пропълзял до това човешко състояние, с което толкова се гордееш. Това грандиозно учение за единството на нещата, което ни превръща в едно с всичко съществуващо, е големият урок, който трябва да научим, защото повечето от нас биха били много радостни да се превърнат в едно с по-висшите същества, но никой не би искал да бъде едно с по-низшите същества. Такова е човешкото невежество, че ако някои от нашите предци са били хора, които обществото е почитало, дори да са били зверове, да са били разбойници или даже крале сред разбойниците, всеки от нас ще се опита да установи своето родство с тях; но ако сред предшествениците си сме имали бедни и честни господа, никой от нас не би пожелал да проследи своето родословие до тях. Когато обаче клечките паднат от очите ни, истината започва да се излиза все повече и повече наяве и това е голямата придобивка на религията. Точно такова е учението на Адвайта, за което ви изнасям тази лекция. Азът е същността на тази вселена, същността на всички души; Той е същността на вашия собствен живот, дори повече - “Ти си Това”. Ти си едно с вселената. Онзи който каже, че се различава от другите, дори само с дебелината на един косъм – моментално става нещастен. Щастието принадлежи на този, който знае за това единство, знае че той е едно с цялата вселена.

Така виждаме, че религията на Веданта може да задоволи изискванията на научния свят, тъй като можем да я отнесем към най-висшето обобщение и към закона за еволюцията. Изискването обяснението за едно нещо да идва от самото него, е още по-пълно задволено от Веданта. Брахман, Богът на Веданта няма нищо отвъд Себе си, абсолютно нищо. Всичко това е наистина Той: Той е във вселената – Той Самият е вселената. “Ти си мъжът, Ти си жената, Ти си младия човек, който върви гордо в младостта си, Ти си стария човек, олюляващ се в своята крачка.” Той е тук. Ние виждаме и чувстваме Него – в Него живеем и се движим, в Него имаме своето битие. Вие също имате тази концепция в Новия Завет. Това е идеята за Бог, който е иманентен на вселената – самата същност, сърцето, душата на нещата. Той се проявява тук, в тази вселена. Вие и аз сме малки частици, малки точици, малки канали, малки изражения, всички живеещи в този безкраен океан от Битие, Съзнание и Блаженство. Разликите между човек и човека, между ангела и човека, между човека и животното, между животното и растението, между растението и камъка, не са разлики на вида, защото всеки – от най-висшия ангел до най-низшата частица материя – е само едно изражение на този безкраен океан: затова разликата е само в степента на проявление. Аз съм низше проявление, вие може да сте по-висше, но и в двата случая съставните части са едни и същи. И вие, и аз сме отвори на един и същи канал, и това е Бог; и като такива вашата природа е Бог, както и моята. По наследство вие притежавате природата на Бог; аз също. Вие може да сте ангела на чистотата, а аз – най-черния от всички демони. Въпреки това, моето наследство също е този безкраен океан от Битие, Съзнание и Блаженство. Такова е и вашето. Вие сте проявили себе си в по-голяма степен днес. Чакайте; аз ще се проявя повече в бъдеще, защото всичко е вътре в мен. Тук не се търси външно обяснение. Общият сбор от цялата тази вселена е Самия Бог. Можем да запитаме в такъв случай, Бог материя ли е? Със сигурност не, защото материята е същия този Бог, но възприет от петте сетива; а когато онзи който вижда е духът, Бог е виждан като дух. Той не е материята, но онова което е истинско в материята, е Той. Ако има нещо истинско в този стол, това е Той, защото столът се нуждае от две неща, за да бъде стол. Има нещо отвън, което моите сетива ми донасят, но към него умът ми добавя още нещо – и комбинацията от тези две е столът. Това което съществува вечно и независимо от сетивата и интелекта, е Самият Господ. Върху Него сетивата рисуват столове, маси и стаи, къщи и светове, луни, слънца и звезди и всичко останало. Как става така тогава, че всички ние виждаме един и същи стол, че всички ние рисуваме еднакво тези различни неща върху Бог, върху това Битие, Съзнание и Блаженство? Всъщност може би не всички рисуват еднакво, но тези които го правят се намират на едно и също ниво на съществуване и затова те виждат взаимно своите картини, както се виждат и един с друг. Между вас и мен може да има милиони същества, които не рисуват Бог по този начин и затова ние не виждаме тях и техните картини.

От друга страна, както всички вие знаете, съвременните изследвания във физиката са склонни все повече и повече да демонстрират, че това което е истинското е по-финото, а грубото е само привидност. Независимо от това обаче видяхме, че ако някоя религиозна теория може да премине теста на съвременното мислене, то това е Адвайта, защото само тя изпълнява неговите изисквания. Тя е най-висшето обобщение дори отвъд личността - обобщение което е валидно за всяко същество. Едно обобщение, което завършва в Личностния Бог, никога не може да бъде универсално, защото за да си представим един Бог-Личност, на първо място ние трябва да приемем, че Той е Всемилостив и изцяло добър. Но този свят е смесица от добро и зло. Да изрежем това, което харесваме и да го обобщим като Личностен Бог! Ако твърдите, че Богът-Личност е това или е нещо определено, тогава по същия начин ще трябва да кажете, че Той не е онова или нещо друго. И винаги ще откривате, че идеята за Личностния Бог трябва да бъде съпътствана от идеята за личностния дявол. Ето как ясно виждаме, че понятието за Бога-Личност не е най-пълното обобщение и че трябва да преминем отвъд - към Безличностното. В това Безличностно съществува вселената - с всичките си радости и мъки - защото всичко което има битие, е произлязло от Него. Би ли могъл Абсолютният Бог да бъде този, на когото приписваме всякакви злини и други неща? Обяснението на това е, че и злото, и доброто са различни аспекти или проявления на едно и също нещо. Идеята че те са две е била погрешна още от самото начало и е причинила голяма част от нещастието в този наш свят - идеята, че правилното и погрешното са две отделни неща, изрязани и изсушени, независими едно от друго, че доброто и злото са две вечно отделни и отделими неща. Много бих се радвал да видя човека, който може да ми покаже нещо, което е добро през цялото време и друго, което е винаги лошо. Сякаш някой може да се изправи и сериозно да определи дадени случаи в този живот като добри и изцяло добри, а други като лоши и единствено лоши. Това което е добро днес, утре може да бъде зло. Това което е лошо днес, утре може да бъде добро. Заключението е, че както във всяко друго нещо, в доброто и злото също има еволюция. Нещо което в определен етап от неговата еволюция наричаме добро, в друг определяме като зло. Бурята която убива моя приятел аз наричам зло, но тя може да е спасила хиляди животи убивайки бацилите във въздуха. Те я наричат добро, аз я наричам зло. Така че и доброто, и злото принадлежат на относителния свят, света на феномените. Но Безличностният Бог който предлагаме, не е относителен Бог; затова за Него не може да се каже нито че е добър, нито че е лош - Той е нещо отвъд, защото не е нито добър, нито лош. Но доброто е по-близко до Него проявление, отколкото злото.

Какъв ще бъде резултатът от приемането на това Безличностно Същество, на такова Безличностно Божество? Какво ще придобием? Ще стане ли религията фактор в човешкия живот, наш утешител и помощник? Какво става с желанието на човешкото сърце да се моли за помощ на някое същество? То ще си остане. Личностният Бог ще си остане, но на по-добра основа. Той ще бъде подсилен от Безличностния. Видяхме, че без Безличностното, Богът-Личност не може да остане. Ако искате да кажете, че има Същество, което е напълно отделно от вселената, което я е създало единствено по Своя воля, от нищото - това не може да бъде доказано. Такова положение на нещата не може да съществува. Но ако разберем идеята за Безличностното - идеята за Личностното също може да остане. Вселената в своите различни проявления представлява само различни видове прочити на същото това Безличностно. Когато я четем с петте си сетива, я наричаме материален свят. Ако има някое същество с повече от пет сетива, то би я прочело като нещо друго. Ако някой от нас получи сетиво за електричеството, той ще вижда вселената като нещо още по-различно. Има много форми на това Единство и всички идеи за различни светове са само разнообразни негови прочити - а Личностният Бог е най-висшия прочит на Безличностното, който може да бъде направен от човешкия интелект. Затова Личностният Бог е толкова истински, колкото и този стол, но не повече. Той не е абсолютната истина. С други думи, Богът-Личност е същия този Безличностен Бог и затова е точно толкова реален, колкото аз като човешко същество съм истински и неистински едновременно. Не е вярно, че аз съм това, което вие виждате, че съм; сами можете да разберете това. Аз не съм Съществото, за което вие ме вземате. Можете да се убедите в това; светлината и разнообразните вибрации, или атмосферните условия и всички видове движения вътре в мен са допринесли аз да изглеждам това, което съм за вас. Ако някое от тези условия се промени, аз отново ставам различен. Можете да видите това, като направите фотографии на един и същ човек при различни светлинни условия. Така че аз изглеждам това само по отношение на вашите сетива; и все пак, въпреки всички факти, има нещо непроменливо за което всички тези различни състояния са различни нива на съществуване - и това е безличностния аз, на когото хилядите азове са различните личности. Аз бях дете, аз бях млад, аз остарявам. Всеки ден от моя живот, моето тяло и мисли се променят, но въпреки всички промени, тяхната обща сума съставлява едно количество, което е постоянна величина. Това съм безличностния аз, на когото всички тези проявления формират, така да се каже, отделните части.



Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница