Развитие на селските райони в контекста на тяхната устойчивост

доц. д-р Св. Маджарова, УНСС – София

да се анализира икономическото, социалното и екологичното състояние на селските райони и да се очертаят насоките за тяхното устойчиво развитие. Разгледана е концепцията за устойчиво развитие, както и характерните особености и изисквания за устойчивост на селските общини. Разбирането за устойчиво развитие на селските райони е залегнало и определя и най-новите задачи в Общата селскостопанска политика (ОСП) на ЕС. Анализирайки икономическото, социалното и екологичното състояние на селските общини в страната, установяваме доколко тези райони са устойчиви. Опирайки се на резултатите от анализа, си позволяваме да дадем конкретни изводи и препоръки как селските райони да постигнат своето устойчиво развитие, вследствие на което да се осигури не само жизнена икономика, а и съответно „качество на живот”.

Диверсификация.

През XX век световната икономика достигна висок икономически растеж. Само промишленото производство се увеличи петдесет пъти. Ускори се икономическата зависимост между нациите, която предизвика и усилваща се екологична зависимост. Връзката между икономиката и екологията придоби глобален характер. Бързото увеличаване на числеността на човечеството на фона на ограничените природни ресурси затегна връзката между икономическото развитие и околната среда и се превърна в един от най-сложните проблеми на съвременното човечество. В отговор на тези реалности се разви концепцията за устойчиво развитие.

В икономическата теория идеята за устойчивото развитие е представена за първи път от Джеймс Стюарт Мил (1857 г.), който въвежда категорията „стационарно състояние”, което той идентифицира с достигане на такова равнище на развитие, за което е характерно статично население, обслужвано от статичен капитал.

В по-ново време (седемдесетте години на ХХ век) Римският клуб представи в нова светлина идеята на Мил. В изследването на Медоуз „Границите на растежа” (1972 г.) се търси отговор на въпроса какво ще оставим на следващите поколения, ако продължи ускорената експлоатация на ресурсите. Отговорът е твърде апокалиптичен. Според него, ако човечеството продължи да се развива с темповете от 50-те – 60-те години, ще загине или от недостиг на ресурси, или от прекомерно замърсяване на околната среда. Най-общо, в основата на философията на Римския клуб стои твърдението, че като система светът се развива в определени граници. Човечеството е длъжно да се съобразява с това, за да не се сблъска по-късно с последствията от собствената си експанзия.

В следващите разработки на Римския клуб са представени по-умерени оценки, в които прозират вижданията за устойчиво развитие на икономиката и ролята на икономическите фактори в експлоатацията на ресурсите.

Тезите на Римския клуб са предмет на оживена дискусия. Един от техните критици Н. Дали смята, че устойчивото състояние на икономиката се характеризира с постоянен запас на ресурсите и на населението. Той не приема, че темповете на растежа трябва да бъдат ограничавани, за да не се изчерпят ресурсите, а смята, че икономическият растеж трябва да се реализира главно за сметка на интензивни фактори. За да се постигне това, той приема следните условия: стабилизиране броя на населението; стабилизиране потока на ресурсите; осигуряване на справедливост на разпределението на ресурсите сред населението.

Най-завършен вид концепцията за устойчивото развитие получава в доклада на Международната комисия на ООН за развитие и околна среда, известна като Комисията „Брундтланд”, според която „Устойчивото развитие е такова развитие, което задоволява най-пълно потребностите на населението в настоящия момент, без да накърни възможностите на задоволяване на потребностите на бъдещите поколения”.

На Конференцията на ООН по околната среда и развитието в Рио де Жанейро през 1992 г. бе доразвита концепцията за устойчиво развитие през ХХІ век, представена в Agenda-21. Устойчивото развитие се разглежда като процес, при който експлоатацията на ресурсите, насочеността на инвестициите, ориентирането на технологиите и на институционалните промени трябва да са в хармония с околната среда. Определени са основните цели на устойчивото развитие: оживление на икономическия растеж и промяна на неговото качество; удовлетворяване на потребностите от работни места, енергия, вода и здравеопазване; поддържане на стабилна численост на населението; запазване и разширяване на ресурсната база; пренасочване на технологиите и управлението на риска и обединяване на околната среда и икономиката при вземане на решения.

Концепцията за устойчиво развитие печели все повече привърженици. Тя се развива и обогатява. Екологията и икономиката се свързват със здрави връзки и дори само разхлабването им се нуждае от промяна в ценностите, от промяна в отношението към околната среда, от нови приоритети в човешкото мислене и поведение.
2. Устойчивото развитие на селските общини в контекста на Общата селскостопанска политика

Концепцията за устойчивото развитие е присъща на земеделието, защото от това доколко то е икономически ефективно, екологично съвместимо и социално отговорно, зависи благосъстоянието и начинът на живот не само на заетите в него, но и на потребителите на земеделски продукти. Именно тази зависимост и непосредствената връзка на земеделието с природата определят стратегическото значение на устойчивото развитие за неговия успех и за устойчивостта на селските общини, в които то е основен отрасъл.

Съществуват множество определения за устойчива община, доколкото в тях се поставят различни акценти: икономически, социален и най-често екологичен. Най-общо ние определяме като устойчива тази селска община, чиято икономика е конкурентоспособна, условията на живот в нея са социално приемливи, а като цяло развитието й е екологично съвместимо с изискванията за опазване на околната среда. Това разбиране е залегнало и определя най-новите задачи в Общата селскостопанска политика на Европейския съюз:

• 
  повишаване на конкурентоспособността на европейското земеделие на световно ниво;
  
• 
  контрол над производството и прекомерното нарастване на бюджетните разходи;
  
• 
  осигуряване на приемлив стандарт на заетите в селското стопанство посредством увеличаване на доходите им;
  
• 
  опазване на околната среда.
  

Три са основните оси на устойчивото развитие на селските райони в ОСП:

• 
  конкурентоспособност;
  
• 
  управление на земите и околната среда;
  
• 
  качество на живот и диверсификация.
  

1. 
   Подобряване на конкурентоспособността на земеделския и горския сектор.
   
2. 
   Подобряване на околната и селската среда.
   
3. 
   Подобряване на качеството на живот в селските общини.
   
4. 
   Изграждане на местен капацитет за заетост и диверсификация.
   
5. 
   Превръщане на приоритетите в програми.
   
6. 
   Допълняемост между инструментите на Общността.
   

Постигането на конкурентоспособност означава подобряване на икономическите резултати от земеделския отрасъл, като се намаляват производствените разходи, увеличава се икономическият размер на стопанствата, насърчават се иновациите и се засилва пазарната ориентация. Необходимо е да се укрепи ефективността на мерките за подкрепа на инвестициите във физически капитал (иновации във ферми, преработка, маркетинг, земеделска инфраструктура), както и тези, свързани с човешкия капитал (ранно пенсиониране, млади фермери, обучение и консултантски услуги). Мерките по тази ос се разпределят в три групи: човешки ресурси, физически капитал, качество.

Плащанията за управление на земята (околна среда) имат за цел да гарантират представяне на екологични услуги чрез агроекологични мерки в селските райони, както и да запазят управлението на земята, включително и райони с физически или природни недостатъци. Тези дейности допринасят за устойчиво развитие на селските райони като насърчават фермерите да поддържат управлението на земята си по начин, който опазва и подобрява природното пространство и пейзажа. Това означава защита и подобряване на природните ресурси, както и гарантиране на устойчивото ползване на горските ресурси. Подобни мерки спомагат също за предотвратяване напускането на земеделските земи, като предоставят плащания, които компенсират природните недостатъци или такива, които произтичат от екологични ограничения. Съфинансирането на дейности трябва да бъде ясно насочено към приоритетите на ЕС: борба с промяната в климата, подобряване на биологичното разнообразие и качеството на водите, намаляване на риска или влиянието на природните бедствия. Агроекологичната мярка е задължителна.

Подобряването на качеството на живота и постигането на „жизнена селска среда” означава подкрепа на селските райони за поддържането и подобряването на социалната и икономическата структура в тях и особено в отдалечените селски райони, изправени пред проблема с обезлюдяването, както и в околоградските райони. Инвестирането в широката селска икономика и общности е от ключово значение за повишаване качеството на живота.

Подобряването на привлекателността на селските райони изисква насърчаване на устойчивия растеж и създаване на нови възможности за заетост, особено за младите хора и жените, както и по-добър достъп до актуална информация и комуникационни технологии. Разнообразяването на дейностите във фермите с неземеделски дейности, подпомагането на дейности извън земеделските стопанства и укрепването на връзките между земеделието и другите сектори на селската икономика имат важна роля за постигане на устойчивост на селските райони.

3. Икономическо състояние на селските общини

Нормативната уредба в България определя селските райони като „общини, на чиято територия няма град с население над 30 000 души и гъстотата на населението е под 150 жители над кв. км”. Според това определение в тази категория попадат всички общини в страната с изключение на 28-те областни центрове и още пет общини (Свищов, Горна Оряховица, Дупница, Димитровград и Казанлък). Това означава, че от общо 263 общини към 31.ХІІ. 2004 г. селските райони обхващат територия от 90 371 кв. Км, или 81,4 % от територията на страната и 43,5 % он населението. Гъстотата на населението в селските райони е около 40 души на кв.км, докато средната за страната е 74,6 души на кв.км.

Това, което е по-специфично за селските райони, е не толкова, че те са „селски”, а че в преобладаващата си част са изостанали. Те са пресечна точка на множество проблеми, които ограничават и фрагментират човешкото развитие в страната – бедност, отпадане от образование, нисък достъп до здравеопазване, етническа сегрегация, ограничени възможности за развитие на бизнес, проблеми на околната среда. Сега селското население е затруднено да избира какво да работи и се самозадоволява със земеделски продукти. То е затруднено да живее там, където е родено, без да обрича децата си на ниско образование и лошо здравеопазване. Ето защо държавната подкрепа е нужно да компенсира неравнопоставеността между българските села и градове по отношение на наличните услуги и социалните условия. Държавната подкрепа би трябвало да е по-малко централизирана и насочена повече към създаването на макроикономическа, политическа и институционална среда. Тя би трябвало да разширява избора на хората и да преодолява неравнопоставеното развитие в страната.

Брутният вътрешен продукт (БВП), формиран в селското стопанство след въвеждането на валутния съвет в страната през 1997 г. е нарастнал от 1749,8 млн. долара на 2278,3 млн. долара (2004 г.). Същевременно относителният дял на БВП от селското стопанство в общия се свива от 13,2 % на 9,4 %. Това не трябва да се приема като знак за криза в отрасъла, защото в страните с развити икономики той е около 3 %. Оценката на икономическата активност на общините, изчислена посредством нетните приходи от продажби на един жител в периода 1999-2002 г. показва, че за страната този показател е средно 5,99 лв. в 1999 г.; 7,73 лв. в 2000 г.; 8,9 лв. в 2001 г. и 10,11 лв. в 2002 г. (таблица1).

Таблица 1. Нетни приходи от продажби на предприятията (НППП) на 1 жител, лв.

№	Показатели	1999	2000	2001	2002
1	НППП за страната	5,99	7,73	8,90	10,11
2.	НППП за градските райони	5,66	6,95	7,53	8,19
3.	НППП за селските райони	2,21	3,04	3,21	3,42

Източник: НСИ.

Данните сочат, че нетните приходи от продажби на предприятията на 1 жител в градските райони са над два пъти по-високи от тези в селските. Това показва, че селските райони имат слабо и неустойчиво икономическо развитие. Разбира се, има няколко селски общини с приходи по-високи от средните за страната, но техният брой ежегодно намалява. В 1999 г. те са били 15 на брой – Балчик, Панагюрище, Севлиево, Белослав, Бобов дол, Сухиндол, Костинброд, Гълъбово, Козлодуй, Раднево, Мирково, Пирдоп, Челопеч, Девня, Куклен. В 2000 г. техният брой е 14 – Ябланица, Несебър, Севлиево, Горна Оряховица, Белослав, Бобов дол, Костинброд, Гълъбово, Козлодуй, Пирдол, Челопеч, Раднево и Мирково; в 2001 г. броят им е 10 – Белослав, Костинброд, Бобов дол, Гълъбово, Козлодуй, Пирдоп, Раднево, Челопеч, Мирково и Девня. В 2002 г. броят им се запазва. Много по-висок е броят на общините, чиито приходи са 10 пъти по-ниски от средните за страната през 1999 г. те са 47 броя, в 2000 г. – 59 броя, 2001 г. – 66 броя и в 2002 г. – 68 броя. Общините с приходи под 50 % от средните за страната са съответно 201 бр. в1999 г., 205 бр. В 2000 г., 204 бр. в 2001 г. и 208 бр. в 2002 г. Тези резултати ни дават основание да направим следните констатации и изводи:

• 
  Селските общини имат над два пъти по-ниски нетни приходи от продажби на един жител от тези в градските общини.
  
• 
  Десет от селските общини имат устойчива икономика и се отличават с по-високи приходи от продажби от средните за страната. Това са Девня, Пирдоп, Челопеч, Мирково, Белослав, Бобов дол, Костинброд, Гълъбово, Козлодуй и Раднево.
  
• 
  Броят на общините с най-зле развита икономика се увеличава.
  
• 
  По-ниски от 50 % от приходите спрямо средните за страната имат 78 % от селските общини.
  

Таблица 2. Структура на БДС по сектори (%)

за това са, че отрасълът е нископроизводителен (в него производителността е около 50 % от постигнатата в другите отрасли), нискотехнологичен е, естеството на аграрната реформа и незавършилото преструктуриране и т.н. Процесът ще стане позитивен, когато оцеляващите производители са конкурентоспособни и генерират възможности за цялостно и интегрирано развитие на селските райони. Ниската производителност в земеделието поражда неравнопоставеност в регионалното развитие на селските общини, от една страна, и невъзможност той да стане двигател на прогреса им, от друга.

Изоставане на земеделието не би било проблем за развитието на селските райони, ако заедно с него в тях възникват и други стопански дейности. За да се постигне възходящо развитие на селските райони, е необходимо икономическата дейност в тях да бъде разнообразена. Сега диверсификацията на местната икономика е слаба. В селските райони преобладават малките и средните предприятия от аграрния сектор (40 %), следват индустриалните (24 %), търговията (23 %) и туризма (13 %) (НПРЗСР, www.mzgar.government.bg). Високият дял на аграрната икономика в селските райони не е признак за добре развито земеделие, а показва, че в тях е слабо развита друга икономика.

Сам по себе си аграрният сектор не е в състояние да осигури достатъча заетост на населението в селските райони. Към 2002 г. безработицата в селата е 20,9 % при 15,4 % в градовете. При средна безработица за страната 16,27 % в 194 селски общини тя е по-висока, което е ¾ от броят им, като в 66 общини тя е над 30 %, а в най-засегнатите общини е около 10 пъти по висока от тази в най-малко засегнатите. Налице са съществени различия както в равнището и динамиката, така и в степента на риск от безработица между отделните общини. В много от общините проблемите на пазара на труда са прерастнали в проблеми на социалната интеграция. Активните мерки по заетостта имат краткосрочен характер и нетраен ефект. За да могат да преживяват, хората от селата развиват натурално стопанство. Логично е, че в 68 % от домакинствата доходите се формират от неселскостопански дейности, въпреки че основен източник на заетост е селското стопанство. Не е изненада, че даже много от дребните селскостопански производители не разчитат на приходи от него (38 %), а формират доходите си от заетост в публичния сектор или други социални трансфери. Делът на социалните плащания в селата е 40 % спрямо 27 % на тези в градовете, а натуралното стопанство заема важно място в живота на хората от селските райони и оформя облика на допазарна България.

Настоящето на българското село е продължение от миналото и е изходна позиция за неговото състояние и бъдеще. Преходът към пазарно стопанство, започнал през 1990 г. активизира миграцията от селата към града. През 1991-1992 г. се наблюдават процеси на връщане на градското население в селата, след което, независимо че земята беше възстановена на собствениците й, реформата в селското стопанство се забави, при което стотици специалисти и земеделски работници останаха без работа и бяха принудени да търсят реализация в други отрасли, като напуснаха селата. В противовес на намаляващото население в селата, броят на заетите в селското стопанство след 1990 г. бележи слабо увеличение – от 735 159 души те са нарастнали на 766 092 към 2002 г. Този феномен е предизвикан от преструктурирането на икономиката, съпроводено с освобождаване на заети от другите отрасли и безработица достигнала 16,3 % в 2002 г., която принуди една част от безработните и пенсионерите да се заемат със селскостопанска дейност, за да могат да се изхранят. Независимо от това малките села продължава да обезлюдяват при все по-влошаваща се възрастова структура на населението (таблица 3).

Таблица 3. Възрастова структура и движение на населението в градовете и селата в %

№	Показатели	1990 г.			2002 г.
		Общо население	Градско насел.	Селско насел.	Общо насел.	Градско насел.	Селско насел.
1.	До 19-год. възраст	17,6	29,0	24,7	21,7	22,6	19,8
2.	Трудоспособно население	53,2	56,2	46,7	55,9	59,4	47,9
3.	Над 60-годишни	19,2	14,8	28,6	29,4	18,0	32,3
4.	Брачност, % на 1000	6,7	7,0	5,8	3,7	4,4	3,1
5.	Раждаемост	11,7	12,1	10,8	8,5	8,0	7,8
6.	Смъртност	12,1	9,0	18,4	14,3	11,4	20,3
7.	Естествен прираст	-0,4	3,1	-7,6	-5,8	-2,6	-12,3
8.	Детска смъртност	13,8	12,6	17,1	14,3	12,9	18,0

Източник: НСИ.

Възрастовата структура на населението е от особено значение за неговото възпроизводство и за качеството на човешките ресурси. Данните категорично показват, че населението в България застарява все повече както в градовете, така и в селата. Намалява относителният дял на младите хора, от 27,6 % в 1999 г. той е спаднал на 21,7 %, докато възрастните над 60 години са се увеличили от 19,2 % на 22,4 %. Процесът на остаряване на населението в една обозрима перспектива е необратим. Основните фактори за неговото развитие са непрекъснатата миграция извън страната, ниската раждаемост, високата смъртност, проблемите на брака и семейния бит, икономическите проблеми. Процесът на остаряване на населението се ускори в годините на прехода. И това е неизбежно, като се има предвид, че жизненият стандарт, особено на селското население, се понижава. През 1992 г. общият паричен доход на едно лице в селата е 88,2 % спрямо общия паричен доход на едно лице в града, а през 2002 г. е паднал на 77 %. Очевидно е, че между демографските и икономическите процеси съществува двустранна причино-следствена взаимозависимост.

Естественото движение на населението също показва отрицателни тенденции. Брачността намалява близо 2 пъти поради застаряване на населението и намаляване на младите хора особено в селата. За снижаването на брачността, особено през последните години, допринася и отказът от традиционната форма на семейство и все по-често срещаното извънбрачно съжителство. В селата, където липсва анонимност и личният живот на хората е подложен на силния натиск на общественото мнение, модерните форми на семейство са по-малко разпространени, но и там традиционното семейство все повече губи позициите си.

Раждаемостта и естественият прираст в страната също бележат тенденция към намаляване. В 1990 г. естественият прираст в градовете е все още положителен, но в 2002 г. той вече става отрицателен. Тази тенденция се налага от емиграцията на младото население и ниския жизнен стандарт. В селата ниската раждаемост и отрицателният естествен прираст се обясняват с миграцията на младото население в посока към градовете, където достъпът до културното наследство е по-голям, а безработицата – по-ниска, при което възможностите за икономическа реализация са по-добри. В противовес с намаляването на раждаемостта смъртността както в градовете, така и в селата се увеличава, включително и детската смъртност, което е особено обезпокоително. Очевидно е, че една от причините е застаряването на населението, но не е за подценяване и ниският стандарт на живота по време на прехода, който дава своите горчиви плодове.

Човешкият капитал е фактор на икономическия растеж и съответно на развитието и като такъв се включва с определени качествени признаци в неговото изграждане,
Табл.4 Структура на населението по степен на образование в % към 2002 г.

№	оказатели	Висше	Полувисше	Средно	Основно	Под основно	Неграмотни
1.	За страната	9,0	4,2	35,7	25,8	17,3	1,7
2.	В селските райони	2,8	2,9	28,2	34,5	22,7	2,5
3.	В градските райони	10,6	4,6	38,1	23,2	14,9	1,2

Източник: НСИ.

Данните показват, че специалистите с висше образование са концентрирани главно в големите градове – там те са 3,8 пъти повече от тези в селските общини, докато в селските райони преобладават хората с основно и под основно образование. Това до известна степен обяснява незадоволителната предприемаческа активност на живеещите в селските райони, която в определени моменти се превръща в ограничителен фактор на социаликономическото им развитие. Има и други качествени характеристики на работната сила, съответстващи на готовността, способността и нагласата към определен вид труд, но те са по-трудно измерими и изискват конкретни изследвания, с каквито ние не разполагаме.

Социалната инфраструктура е важен фактор за развитие на общините. Жилищната площ на човек от населението в селските общини варира от 13,8 кв.м (общ. Якоруда до 70,1 кв.м (общ. Трекляно) при средна стойност за страната 19,2 кв.м. Над две трети от живеещите в селските общини притежават по-голяма жилищна площ от средната за страната, от което е ясно, че не това е пречката за тяхното неустойчиво развитие. В четиредесет селски общини жилищата са просторни, жилищната площ на човек от населението е над средната за страната, а степента на населеност на жилищата по-ниска от средната за страната. В около ¾ от тях обаче липсва централна канализация. Само 5 % от селските общини са благоустроени с канализация, докато електрификацията и водоснабдеността обхващат над 95 % от селищата, макар последното да създава проблеми. За отбелязване е, че значителна част от жилищага са необитавани и замразени като ресурс за икономическо развитие – в 6 % от селските общини необитаваните жилища са повече от половината. Това ограничава възможностите за диверсификация на селската икономика и подобряване на селския бит. Твърде различна е гъстотата на телефонната мрежа, а компютрите са слабо навлезли в селските общини. Ограничаващ фактор за разнообразяването на селската икономика е пътната мрежа в тях, чиято гъстота е под средната за страната, а състоянието им недобро.

Системите на здравеопазването и образованието са определящи фактори за качеството на живот, развитието на човешките ресурси и хармоничното регионално развитие. Показателен за лошото състояние на здравеопазването е фактът, че в 40 % от селските общини няма болнични заведения и при необходимост населението ползва медицински услуги от други общини. Осигуреността с лекари, измерена с брой население, обслужвано от един лекар, показва, че в общините Антон, Правец, Мирково, Кайнарджа, Цар Калоян, Копривщица, Завет, Драгоман, Божурище, Лозница този показател е 10 пъти под средния за страната, поради което са необходими спешни мерки за решаване на проблема.Твърде големи са различията между селските райони в осигуреността им със стоматолози. В 86 % от селските общини капацитетът на детските ясли е много нисък и не се използва пълноценно. Обхватът на социалния патронаж в тях варира в много широки граници - от липсата на такъв до 70,7 места на 100 души.

Териториалното разпределение на мрежата от учебни заведения се отличава с регионални диспропорции, което налага тя да се приведе в съответствие към структурата на населението и пазара на труда.

В социално отношение се налага изводът, че около 75 % от селските общини сега не са притегателно място за живеене поради тяхната изостаналост в социално-икономическото развитие.

Демографската характеристика на населението очертава следните по-важни проблеми в селските райони:

• 
  задълбочава се обезлюдяването на селата;
  
• 
  расте броят на възрастните хора, които се нуждаят от нови социални структури и възможности;
  
• 
  увеличават се комплексните икономически, технологични, организационни и социални предизвикателства пред застаряващото общество;
  
• 
  увеличава се разстоянието между земеделските стопани и земята, защото малките села все повече обезлюдяват;
  
• 
  проблемите на брака и семейството, раждаемостта и смъртността все повече се задълбочават;
  
• 
  отрицателният прираст се увеличава в резултат от социално-икономическите проблеми в страната и глобализацията.
  

Интегрираното развитие на земеделието и селските райони е подчинено на регионалната политика, чиято цел е постигане на балансирано устойчиво развитие. То е възможно, единствено когато в съответните територии се съхрани основата на всяко едно развитие – прилежащия й природен потенциал. Без този компонент не може да се говори за устойчиво развитие, а това означава, че е необходимо да се познават, анализират и контролират екологичните характеристики на общините.

Основен необратим деградационен процес в нашата страна, изразяващ се в намаляване на почвения профил, загуба на плодородие и замърсяване на водите, е ерозията на почвата. Около 80 % от територията на страната, от които 70 % са обработваеми земи, са подложени на водна ерозия, а 29 % - на ветрова ерозия. Повече от 65 % от почвите в България проявяват средна до много силна податливост на ерозиране. Това са предимно обработваеми терени в Южна и Северна България, и територии във високите части на Стара планина. За терени с риск от иригационна ерозия се смятат земите с наклон над 2 градуса и без растителна покривка.

Според данните на Агенцията по почвените ресурси във всички общини има риск от ерозия. Засега има най-малко в площите до 100 ха в следните общини: Белослав, Искър, Медковец, Видин, Батак, Сливница, Якоруда, Божурище, Пловдив, Борино, Вълчи дол, Девня и Тутракан. Общините с най големи площи, подлежащи на ерозия (над 10 000 ха), са следните: Търговище, Омуртаг, Сандански, Мездра, Панагюрище, София, Котел, Правец, Своге, Тетевен, Стара Загора, Сунгурларе, Ловеч, Сливен, Севлиево, Карлово, Троян. Повече от ясно е, че борбата с ерозията е необходимо да се изведе като приоритет във всички общини, независимо от размера на засегнатите площи.

В страната са регистрирани около 23 877 ха засолени площи, от които 252 ха са индустриално замърсени. Най-силно са засегнати почвите в общините Нова Загора, Сливен, Карнобат, Бургас, Стралджа, Тунджа, Айтос, Ценово, Несебър, Раковски. Площта на засолените площи се увеличава. Причините за това имат както глобален, така и регионален характер и се свеждат главно до неблагоприятни тенденции за промяна на климатичните и хидроложките условия, напояване с високоминерализирани подпочвени води, влошаване на дренирането на напоявани терени; не се извършват отводнителни и мелиоративни мероприятия както и задължителни рехабилитационни мерки при такъв вид увреждане на почвите.

Вкислени площи в различни размери има в 241 общини. Над 10 000 ха са те в общините Габрово, Кърджали, Тунджа, Крумовград, Сливен, Велико Търново, Елена. Киселинността на почвите се дължи главно на превишаване на нормите за азотно торене. Наблюденията показват, че има трайна тенденция за неутрализиране на обменната киселинност поради намаляване на торовите норми. От друга страна, поради ерозиране на почвите расте тяхната киселинност, но като цяло има задържане на този деградационен процес.

Индустриално замърсените с тежки метали и металоиди почви са детайлно проучени и картирани по степени и зони на замърсяване на ниво общини. Те са 60 993 ха в страната. Концентрирани са около Панагюрище, Съединение, Кърджали, Кремиковци, Мирково, Пирдоп, Елин Пелин и др.

Мрежата за определяне на екологичното състояние на повърхностните води включва 253 пункта за наблюдение. Честотата на пробонабиране е 4 пъти годишно за фоновите пунктове, които са 61, и 12 пъти годишно за всички останали пунктове. Хидробиологичният мониторинг на течащите води в България след 1992 г. се прави по поречия. Системно се контролират 20 основни физико-химични показатели за качеството на водите, в зависимост от концентрацията и свойствата на които водата бива І, ІІ и ІІІ категория (Наредба №7/ДВ бр. 96/86). Първа категория е водата за питейни нужди. Втора категория е слабо замърсената. Може да се пие от животни и да се използва за къпане и воден транспорт. Трета категория е средно замърсената, но все още съдържаща кислород, използва се за индустриални цели и напояване. Водите на българските реки са от първа и втора категория, а някои от тях в долните им течения - от трета. Такива са р. Искър, р. Янтра, р. Марица, р. Асеновска и някои по-малки реки. Основни замърсители са индустриалните производства и големите градове. Като цяло екологичното състояние на повърхностните води в страната през 2002 г. се подобрява и показва, че водите са пригодни за напояване и индустриални цели даже и в по-замърсените участъци на реките.

Намаляло е съдържанието на замърсители в подземните води на Дунавския, Черноморския и Западнобеломорския район на басейново управление спрямо 2001 г. Изключение са водоносните хоризонти при гр. Ловеч и с. Брест, където има хромно замърсяване от близкия галваничен цех. В Западнотракийския хидроложки район има единични случаи на превишаване на допустимата концентрация.

Нитратите в подземните води на Дунавския басейнов район са над допустимото им количество до с. Търнак и с. Бръшлян – около 4 пъти. Като цяло екологичното състояние на течащите, повърхностните и подземни води е в процес на подобрение.

Националната система за мониторинг извършва оценка на качеството на въздуха по райони на управление, които са 119 на брой. В 35 от тях са регистрирани превишения над пределно допустимата концентрация и за тях се разработват програми за намаляване на замърсяванията. В 2002 г. не са регистрирани нови замърсени райони. Общините с най-големи емисии на серен и азотен оксид са Раднево, Гълъбово, Бургас, Бобов дол, а на амоняк – Девня и Димитровград, Враца, Велико Търново, Стара Загора, Русе, Разград, Свищов и Бургас. С азотен диоксид периодично се замърсяват Девня, Раднево, Белослав, Гълъбово, Бургас, Столична, Димитровград, Бобов дол, Русе и Свищов. За отбелязване е, че преобладава замърсяването на въздушните басейни в градските и едва около 5 % от селските общини.

Анализът на екологичното състояние на селските общини показва, че основните проблеми за развитието на селските райони са социално-икономически и само в около 10 % от тях, като се изключи ерозията на почвата, има проблеми с опазването на околната среда. В бъдеще, с присъединяването към ЕС и оживлението на икономиката, проблемите с околната среда ще се развиват противоречиво – от една страна, с оживлението на икономиката ще се увеличи натискът над природните ресурси, но от друга страна, ще се увеличават действията за нейното опазване.

1. 
   Икономиката в селата е слабо развита и нискоефективна. В тях основен отрасъл е земеделското стопанство, което в годините на преход е силно раздробено и изостава в своето развитие. Даже в малките градове и големите села, където има развита икономика, тя е белязана от многоотраслова структура, а безработицата в селските райони е по-висока.
   
2. 
   Държавната подкрепа би трябвало да е по-малко централизирана и насочена повече към създаване на макроикономическа, политическа и институционална среда.
   
3. 
   Селските райони имат над два пъти по-ниски нетни приходи от продажби на един жител от тези в градските райони, от което следва категоричният извод, че селските райони имат слабо и неустойчиво икономическо развитие.
   
4. 
   Само десет от селските райони имат устойчива икономика и се отличават с по-високи приходи от продажби от средните за страната. Това са Девня, Пирдоп, Челопеч, Мирково, Белослав, Бобов дол, Костинброд, Гълъбово, Козлодуй и Раднево.
   
5. 
   Броят на общините с най-слабо развита икономика се увеличава. По-ниски от 50 % от приходите спрямо средните за страната имат 78 % от селските общини.
   
6. 
   Икономическата неравнопоставеност между селските райони и градските, е силно изразена. В областите, в които е концентрирано селско население, натуралното стопанство за самозадоволяване компенсира ниските доходи, като потиска предприемачеството.
   
7. 
   Продължава обезлюдяването на малките села, но има индикации за възраждане на малките градове и по-големите села. Движението на населението в селата (възрастова структура, разждаемост, брачност, смъртност, естествен прираст) е отрицателно и крие опасност от социално напрежение. Професионалното образование в селата подлежи на по-пълно обвързване с местния капацитет на бизнеса. Грижата за възрастното население изисква съвместните усилия на здравните и социалните институции.
   
8. 
   Анализът на екологичното състояние на селските общини показва, че основните проблеми за селските райони са социално-икономически и само около 10 % от тях, като се изключи ерозията на почвата, са свързани с опазване на околната среда.
   
9. 
   Проблем в екологично отношение все още е опазването на земите от деградационните процеси и решаването на проблемите с отпадъците, но като цяло около 90 % от селските райони предлагат чиста природа.
   

За постигането на устойчиво развитие на селските райони е необходимо те да участват по-активно в разпределянето на финансовите средства на държавата. Неаграрният сектор да се стимулира посредством диверсификацията на икономическите дейности по програмата САПАРД, а с присъединяването към ЕС да се увеличи подкрепата на земеделските производители и преработватели, отговарящи на хигиенните и фитосанитарните изисквания. Земеделието да се преструктурира към конкурентните за страната сектори, каквито са етерично-маслените култури, лозарството, зеленчукопроизводството, овощарството, биологичното земеделие. Дребните производители да се обединяват в пазарно ориентирани организации.

1. 
   Маджарова, Св., Ограничения и възможности за интегрирано развитие на селските райони в страните от Централна и Източна Европа, Университетска научна конференция, С., 2004.
   
2. 
   Маджарова, Св., Концепция за устойчиво развитие и изследване на селската среда, Научна конференция, Юндола, 2005.
   
3. 
   Хаджиева, В., Демографската характеристика на селското население, Икономика и управление на селското стопанство, 2003, №4, с. 55-58.
   
4. 
   Хаджиева, В., Екологично състояние в общините, Земеделска кооперация, 2005, №7, с. 3-8.
   
5. 
   Шопов, Д., Основни характеристики на заетостта в България през годините на прехода, сп. „Икономически алтернативи”, 2005, № 6, с. 3-14.
   
6. 
   Daly, H., Steady State Economics, Freeman, San Francisco, 1977.
   
7. 
   Girardin, P., Bockstaller, C van der Werf, H. M. G., 2000 – Assessment of potential impacts of agricultural practices on the environment AGKO. ECO method, Environmental Impact Assessment Review 20, 227-239.
   
8. 
   Годишен бюлетин на ИАОС 2002 и 2003 г.
   
9. 
   Селските райони: преодоляване на неравнопоставеното развитие, Национален доклад за развитието на човека, България, UNDP, 2003.