Развитието на интеркултурни компетенции – мощно средство за реализиране на целите на европейската културна политика

• 
  Hazarbassanova, Elena. The Development of Intercultural Competences – A Vigorous Tool for Achieving European Cultural Policy Goals. In: - For Man and Language. Jubilee Collection.- Sofia: SU, 2007.-593-602 p.
  

Чунг Цу, 4 в. пр.н.е.

Създаването на Европа като културна общност, едновременно разнообразна и отчетлива, е фундаментален аспект на европейския политически проект. Този проект се характеризара не само с достигане на икономически, монетарен и политически съюз на държавите, но и с вярата, че Европа има своя специфична, богата културна идентичност. Но трябва да се каже, че до момента културата е играла второстепенна роля в сравнение с икономиката. Културната политика е вече инкорпорирана в Договорите, но позицията й все още е маргинална и ограничена от изискването за единодушно гласуване на нейните инициативи. Въпреки, че културната политика не се стреми да стандартизира, а да изгради културна идентичност в която разнообразието на Европа се среща, тя е от първостепенно значение за развитието на европейско културно съзнание. Културната политика действа като благоприятен фактор за развитие на идеята за обща идентичност и на по-висока степен на кохезия. Тя се стреми да съдейства за по-активно демократичното участие на европейските граждани в изграждането на общата им житейска съдба.

Вдъхновени от желанието да постигнат помирение след войната и да осигурят траен мир, инициаторите на Европейската интеграция определят мисията си предимно в икономически план, започвайки от важни практически теми като производството и търговията с въглища и стомана. Постепенно европейските институции се развиват, за да достигнат нивото на свободно движение на стоки, услуги, капитали и работна ръка. Комплексната икономическа структура, която се стреми да интегрира държавите, регионите и гражданите, постепенно добавя към себе си политически, монетарни и социални елементи. Гражданското измерение на Европа намира израз във взаимносвързаните платформи на неправителствените организации, които обединяват локални, европейски и дори глобални теми и проблеми от специфичен или общ характер. Но културното измерение на европейската интеграция остава скромно и предпазливо. В резултат на което, дълго време, Европа едва ли би могла да бъде възприемана като културен проект, особено въз основа на действията на Европейската Комисия. Освен честите риторични призиви за общо европейско културно наследство и общи културни традиции, европейската култура се възприема основно като набор от националните култури, които се считат за стълб на националната държава и ресурс за националната идентичност. Оттук следва и политическата въздържаност да се предприемат и по-смели действия, формиращи културна политика на ниво Европейски съюз, вместо скромните задачи за отваряне на отделни програми. Въпреки това, Европейският съюз ефективно води реална културна политика много преди Договорът от Маастрихт да даде легални права това да се прави. Много съмишленици на Европейската идея, както Делор, поддържат солидна визия за европейската интеграция като исторически проект, който може да се характеризира като проект на социални инженерство. Това е процес, подобен на този за изграждането на нацията, но с по-амбициозна цел да изгради нов политически ред, основан на пан-национално сближаване и наднационални институции. В по-късните периоди, културните инициативи на ЕС, във все по-голяма степен, са били водени от вярата, че културата може да бъде мобилизирана да подбуди хората към нова концепция на разбиране на себе си като “европейци”, а не само с една единствена националност. Както декларира Европейската Комисия през 1988 г. “ЕС, така, както е създаден, не може да има единствена цел икономически и социални постижения. Неговите цели включват също и нов вид солидарност, базирана на принадлежност към европейската култура.”

От 1974 г. Европейският Парламент започва да поставя въпроса за необходимост от културна политика на ЕС и да подкрепя Комисията в опитите й да предприеме действия в тази област. При ускоряването на интегративните процеси в рамките на ЕС, културата започва да се осъзнава като общ интерес и обща загриженост. Това се отразява в Договора от Маастрихт(1992) и чл. 128 постановява ролята на Комисията за улесняване на международното културно сътрудничество. Този член, по-късно преномериран като чл. 151 в Договора от Амстердам, съдържа две рестриктивни клаузи: гласуването с единодушие при взимането на решения и изключването на каквато и да е хармонизация на националните културни системи. Но дори и при тези ограничения, културната клауза поставя правната основа за няколко програми, които ЕС управлява повече от десетилетие.

Въпреки пречките и недостатъците, става ясно, че е намерена точна формулировка на специфичната характеристика на европайската култура – Общност в разнообразието. Културата се е изместила от покрайнините в центъра на политическото и институционално мислене както във всички държави-членки, така и в ЕС. Появява се тенденция в държавите да делегират повече отговорности и управленски функции в културната политика към ЕС. Частният сектор набира сила, а неправителственият сектор играе все по важна роля в организацията на културата. Обръща се все по-голямо внимание на връзката на културата с технологичното развитие, на баланса между запазване на съществуващото и творчество. Осъзнава се необходимостта от по-тесни връзки межди националните политики и действията на ЕС – развитие и засилване на културните мрежи, обща политика за търговията с трети страни, съвместни усилия за изграждане на образа на европейската култура пред останалия свят, споделяне на добрите практики в отделни държави – методи на планиране, административни инструменти, партньорство между обществения сектор, частния сектор и независимите организации. Сътрудничеството между двата типа културна политика – националната на страните и наднационалната на Съюза би довело да видим подем и развитие на културния сектор. На различни нива се формира становището, че напрежението и подозрителността между държавите и Съюза не е основателно. Няма стремеж за уеднаквяване и стандартизиране на културните политики – това би било в противоречие с духа на Договорите и с традицията на европейския културен модел. По скоро би било добре да се договорят набор от средства и насоки, за да се прилага принципът на субсидиарност по позитивен начин, създавайки среда за диалог между институциите и операторите, усъвършенствайки защитата и използването на наследството, осигурявайки свобода на творчески изразяване и гарантирайки достъп на всички граждани до културата.

Съществуват мнения, че миналото има много по-малко значение и тежест в Западна Европа, отколкото в източната й част. Доброто благосъстояние, просперитета, капиталистическите отношения, високите покупателни възможности правят историческите възпоменания на Запад по-малко подтискащи, повече отдалечени и бледи. Не всички исторически ситуации си струва да бъдат пазени като ценни активи, определящи бъдещето. Особено когато съдържат стари вражди, травми, предразсъдъци или омраза. От една страна имаме красивата и хармонична идея за Европа, въплътена в одата на Бетовен, за бъдеще, в което всички хора са братя. От другата страна са упоритите негативни спомени и непримирими омрази. Като имаме това предвид, става ясно, че Европа, като граждански проект може да се изгради, колкото на общи спомени и история, толкова и на доброжелателна забрава и прошка. Ако непрекъснато се връщаме към конфликтите на миналото, интеграцията ни ще бъде неуспешна и разочароваща. Настоящият експеримент на Европейския съюз е уникален в опита си да даде шанс на бъдещето. За сега големите успехи са в икономическите и политическите дела. Културните измерения се нуждаят от засилване, за да могат политическите да се наложат и утвърдят.

Европейският проект започва с идеята за помирение между Франция и Германия след войната. И това успешно се превръща в стълб на интеграцията. Не може да се каже, че цялата враждебност е елиминирана. Това не се случва в Северна Ирландия, нито в Кипър, а и на доста други места. И именно затова, изграждането на мир, доверие и диалог става все по-важна задача, особено по границите на разширяващия се Съюз. Културното разнообразие на континента се изразява, между другите форми, и с най-различните видове “спомени”, модели на митологични интерпретации, историографски ориентации и натрапчиви идеи. Те би трябвало да бъдат преработени и овладени, да бъдат описани и предавани без шовинизъм и демагогия. Това, според мен, е сред най-важните предизвикателства пред образованието. За да успее като културен проект, Европа трябва да се превърне и в амбициозен образователен проект. Как да се отиде отвъд мултикултурализма, който в момента се свежда до линейно разполагане на култури една до друга? И да се навлезе в дух на “интеркултурализъм”, представляващ свят на движение, контакти, обмени, договаряне, където живеят динамични и гъвкави идентичности и култури. Как да се интегрира този дух в развитието на сектори като социална политика, управление, медии, културни индустрии и т.н.? Образованието може и трябва да играе роля в подготовката на хората за живот в интеркултурно общество, създавайки умения и развивайки ценности, които пораждат толерантност, взаимно уважение, демократично поведение, познание за другостта и другия.

Европейците биха имали полза от обща образователна основа, която да ги направи по-любопитни един към друг, знаещи един за друг и ценящи се. Не става въпрос за създаване на някаква обща “европейска идеология”. Общите ценности едва ли биха могли да се извлекат само от миналото. Тези за бъдещето имат нужда да се определят и развиват. Болонската декларация предлага визия за нарастваща синергия и синхрон между европейските системи за висше образование по отношение на изисквания, образователни процеси и резултати. Има схеми и програми на ЕС, по които историци, научни институти и департаменти по история биха могли да се свързват в тематични мрежи, за да разработят европейското направление в своите дисциплини, изследвания и преподаване, което да се отрази на образованието в различните му нива. В същото време, стандартите, разработени от Съвета на Европа и някои глави на Хартата за човешки права поставят параметри, които посочват общи ценности и начини, по които те да се развият. За да се утвърдят тези ценности, Европейският съюз би трябвало да разшири своя ангажимент в културната сфера, да стимулира многостранното културно сътрудничество, мултилингвизма, изкуството във всичките му форми. Непосредствена цел на политиката, достижима, необходима и полезна на този етап, би трябвало да бъде развитието на интеркултурни компетенции. Типът интеркултурни компетенции, които са ни нужни днес, включват способността да осъзнаваш и използваш културните различия като ресурс за учене от другия и структуриране на ефективни действия в специфични контексти. Основен елемент на интеркултурната компетентност е активното осъзнаване на себе си като комплексно културно същество и на ефекта, който собственати ти култура има върху начина ти на мислене и действие. От тази осъзната позиция по-лесно се развива способността ни да се ангажираме с другите и да изследваме невидимите мнения и вярвания, които определят нечие поведение и цели. Интеркултурната компетентност дава способност на хората да откриват различни гледни точки към действителността, което пък прави много по-възможно възникването на общо разбиране и съвместно действие.

Изкуството да се разбираме един друг е начин, по който може да функционира демокрацията в обединена Европа. Нищо не свързва хората повече от взаимното разбиране и уважение. Да признаваш само своите ценности, означава да се изолираш. Изолираният няма бъдеще. И ние – считайки себе си граждани на Европа и света - би трябвало да се учим да живеем заедно. Образованието би могло да стане трансмисия за опознаването и разбирането на чуждите култури и за развиване на умение да приемаш и цениш другостта.

Културната политика на ЕС, чрез възможността за разработване на културни програми и проекти, улеснява и стимулира динамиката на присъединяване, както и на задълбочаване, базирани на общите корени и ценности. Образователната политика, чрез възможността за съвместни програми, събирането на студенти и преподаватели, мобилност и многонационални проекти - подготвя бъдещите граждани на Европа. Ценността да бъдеш различен, но и отворен към другите, би трябвало да се формира и развива. Образователната политика е най-директния начин за създаване на среда и условия за развитие у младите хора на разбиране, интерес към другите, чувство за общност в разнообразието; за възприемане на културата като основа за развитие на европейската идентичност. Подобно на културата, и образованието в ЕС се счита за област практически почти изключена от интеграционната политика. И там се прилага принципът на субсидиарността и желанието да се запази разнообразието на образователните системи, за да се защитят националните традиции. Последните развития, обаче, показват, че отговорните за решенията хора започват да осъзнават важността на съвместните действия между Общността и държавите-членки. Образованието започва да се възприема като един от стълбовете на европайския дух. То има значителен принос за развитието на обществата, подкрепяйки социалното, икономическото и културното развитие и давайки възможност на младите хора да се утеърдят като отговорни граждани.

Културната и образователната политика на ЕС формално се управляват от една обща Дирекция. Но, за да се постигне синергия между тях е необходимо, според мен, да се интегрират на по-същностно ниво. За да се постигне комуникативен консенсус по отношение на Европейската култура и идентичност, в смисъла на Хабермас, би трябвало всеки отделен европейски гражданин да е подготвен за такъв тип комуникация. Истинското демократично управление се основава на будни и знаещи граждани. Обществото, базирано на знания, се състои от знаещи и можещи да мислят личности. Културите в Европа съдържат ценностите, които могат да ни обединят и обогатят. А образованието е начинът, по който тези ценности биха могли да бъдат възродени, осветени, осъзнати и инкорпорирани в личността като собствени.

Стремежът за създаване на европейско образователно пространство¹ изисква да se направи анализ на достойнствата и слабите страни и да се разработи специфичен европейски подход, при който да се изгражда новия европейски образователен модел така, че да се цени разнообразието и от него да се извлече максимална сила и полза. Необходима е споделена дългосрочна визия за ролята на университетите в европейското общество, като агенти за конструиране на единна Европа в непрекъснато разрастващ се глобален контекст, която в момента се изработва на основата на Болонската декларация. Академичната общност, включително и студентите, е такава среда, в която успешно може да се съчетава запазване и развитие на собствените ценности и традиции със засилване на партньорско сътрудничество чрез политиката си за интернационализация и въвеждане на интеркултурните компетенции в образованието.

Интернационализацията се превърна в приоритет в стратегиите на много институции за висше образование. Тази концепция включва огромно разнообразие от институционални политики и дейности, които, за да са успешни и устойчиви, би трябвало да произтичат от институционалната визия и мисия на съответната институция. Терминът “интернационализация” се използва все повече в европейските страни, поради нарасналия интерес към внедряване на международно измерение във висшето образование. В повечето европейски страни, терминът се разбира в смисъла на определението на Найт и Де Уит, като един от начините, по които държавата отговаря на влиянието на глобализацията, като в същото време уважава индивидуалността на нацията. (Найт и Де Уит, 1997). На много места все още интернационализацията се ограничава само в рамките на студентската, преподавателската и административната мобилност. Постепенно се формира разбирането, че концепцията включва цялата университетска система – развитието на нови учебни програми, специфична езикова и културна подготовка за студенти и персонал, както и цялостна промяна на парадигмата на мисията на институцията. До сега на международното измерение се е гледало просто като набор от изолирани дейности. Постепенно намира място разбирането, че е много по-ефективно да се възприеме интернационализацията като динамичен процес, който трябва да се интегрира в академичните програми, политиките и процедурите на институцията, за да осигури устойчивост на международното измерение. Междукултурният аспект се поставя наравно с международния, за да се акцентира на факта, че интернационализацията не е насочена само към държави, а включва и различни културни и етнически групи, още повече, че едното не може без другото.

Типът интеркултурни компетенции, които са ни нужни днес, включват способността да осъзнаваш и използваш културните различия като ресурс за учене и структуриране на ефективни действия в специфични контексти. “Колкото повече хората се различават, толкова повече те трябва да се учат един от друг. За да се прави това, трябва да съществува взаимно уважение и достатъчно любопитство един към друг.”². Същностните елементи на интеркултурната компетентност са активното осъзнаване на себе си като комплексно културно същество и на ефекта, който собственати ни култура има върху начина на мислене и действие; осъзнаване на способността ни да се ангажираме с другите и да изследваме невидимите мнения и вярвания, които определят нечие поведение и цели; развитието на готовност да опитваме различни начини на мислене и правене на нещата. Интеркултурната компетентност дава способност на хората да откриват различни гледни точки към действителността, което пък прави много по-възможно възникването на общо разбиране и колаборативно действие.

Няма отделна дисциплина, която единствена да е достатъчна да схване и изследва когнитивните и поведенчески измерения на влиянието на културата върху взаимодействията, нито пък съществува отделна теория, която да осигурява насоки и подходи за справяне с предизвикателствата и динамиката на междукултурните взаимодействия. Развиването на интеркултурна компетентност изхожда от факта, че всеки индивид е комплесно културно същество, което притежава репертоар от културно-формирани гледни точки за света и поведенчески норми. Този репертоар влиза в действие при общуването с другите хора. Всяка култура формира основните разбирания, споделяни от нейните членове и създава моралните и когнитивни предпоставки за техните възгледи и поведение. Много подходяща метафора за културата е сравнението й с айсберг, където разбиранията как е устроен светът, каква е ролята на отделния човек, върху които се основава културата, са невидими. Тези най-дълбоки културни разбирания формират нормите и ценностите, който се споделят от дадената културна общност. Те също не се артикулират външно и са скрити под повърхността. Само малка част от културата е видима – поведението, ритуалите, символите, писаните правила, изкуството. И тази малка част е израз на невидимата база от основни вярвания, норми и ценности. (Бертоин Антал)

Интеркултурната компетентност е начин да се превъзмогнат ограниченията, запечатани в културно-формирания “репертоар” на индивида, създавайки способност за нови отговори, различни начини на отклик, разширявайки потенциалните интерпретации и поведение на индивида при взаимодеиствието му с хора от различни културни групи.

Развитието на интеркултурни компетенции включва аспекти като:

• 
  да бъдеш съзнателен за своята собствена културна определеност;
  
• 
  да познаваш доминиращите културни модели;
  
• 
  да можеш да определиш своята собствена независима позиция, съзнавайки, че тя е културно повлияна;
  
• 
  да укрепиш увереността в себе си и от такава позиция да търсиш набор от модели за взаимодействие;
  
• 
  да формираш интерес и активно любопитство към другостта, както и чувство за лично обогатяване;
  
• 
  да формираш толерантност и равнопоставеност при взаимодействията си.
  
• 
  способност да се развиват и поддържат връзки и взаимоотношения,
  
• 
  способност да се комуникира ефективно и адекватно с минимални загуби и изкривяване на разбирането,
  
• 
  способност да се постига съгласие и да се достига до сътрудничество с другите.
  

Въпреки, че терминът “интеркултурна компетентност” днес се използва широко в областта на междукултурната комуникация, все още няма една обща дефиниция. Единствено, съществува консенсус за това, че развитието на компетенции по отношение на друга култура дава възможност за мощна рефлексия върху своите собствени възгледи за света. Или както интеркултуристите се изразяват “гледането навън е вглеждане навътре” (“looking out is looking in”). Тази идея е разпространена в областта на интеркултурното образование и се повтаря в историята на образованието, отразена в дисциплини като философия, психология, антропология, лингвистика, изкуства.

Ползите от интеркултурните компетенции и интернационализацията са в много посоки. Но най-съществените в дългосрочен план са придобитото ново разбиране и поглед към света. Социалните и културните взаимодействия между преподаватели и студенти, мултикултуралните аспекти в преподаването и ученето, навлизането на специфичен стил на работа във всички организационни нива на институцията подготвят нов тип хора, отворени за многообразието и различието. Възможностите за културен обмен и разбиране се отчитат като ползи от всички страни, участващи в процеса – от конкретните участници до националните институции. Знае се, въпреки че е трудно да се измери количествено, че веднаж създадените връзки генерират нови сътрудничества, отразяват се на кариерата и бъдещото развитие в личен и професионален план. Когато студентите се завърнат след обучение в чужбина, те внасят своя “личен капитал”, който се изразява не само с полученото формалното образование, но и с преживения културен, интелектуален, личен опит.

Интеркултурните компетенции и интернационализацията са точката, където културната и образователната политика се пресичат и сублимират в едно цяло, което носи характеристиките на своите части, но има самостойно значение и влияние. Чрез образованието културните ценности, важни за съвременния европеец, могат да се въведат и утвърдят в съзнанието на младите хора. Идеите за мир, свободи, солидарност, толерантност, уважението на човешкото достойнство като най-висока ценност да се противопоставят на разпространяването на омраза, сепаратизъм, фундаментализям, отхвърляне поради непознаване, които съществуват в нашата днешна реалност. Образованието, представяйки културните ценности – общи и специфични за всеки народ, и подготвяйки хора с нов, независим и непредубеден начин на мислена, е в състояние да прокара път за израстване на бъдещата европейска идентичност и истинско разбиране на фразата “единство в разнообразието”. Разнообразието е характеристика на европейската цивилизация. Европейската идентичност би трябвало да се формира не чрез силови мерки и унификация, а чрез задълбочаване на връзките и познанието как да живеем заедно с другите. Веднаж Жан-Жак Русо обяснил, че целта на образованието е да ни “научи как да живеем”. В днешно време, според израза на Жак Делор, целта ни е “да се научим да живеем заедно”.

Свръхзадачата – да се формира европейска идентичност, да се почувстват народите на 27-те държави-членки наистина европейци и наистина принадлежащи към Общия европайски дом – е дългосрочна цел, която може да сочи пътя, но не би могла да бъде непосредствена цел на настоящата културна политика. За постигането на такава цел са необходими ясно дефинирани и работещи междинни етапи. Развитието на европейските общества в тази посока изисква и развитие на всеки отделен европейски гражданин. Европейската културна идентичност не може да бъде насила наложена, тя би трябвало да се приеме естествено, когато обществото и отделните му членове са подготвени за това. Далновидността на Европейския съюз ще проличи в това, доколко тази подготовка ще бъде навременна, адекватна и ефективна. Не може да се очаква, че Европейският съюз ще се развие от общност на интереси в общност на ценности, докато не постави културата в центъра на своята политическа агенда. Поставяйки културата в центъра на интеграционните усилия, ЕС би акцентирал върху своята собствена специфичност на световната арена – да утвърди себе си като общество, което избягва поляризациите, приема комплексността и разнообразието си като важно преимущество и го развива; като правителство, което изпълнява отговорностите си, но и очаква ангажираност от гражданското общество; като социален модел, който действа спрямо основните си ценности, а не като преразпределител на блага и като политическа система, която поставя човешките права в основата на своето разбиране за солидарност, справедливост, равенство и мир.

Библиография

Antal, Ariane Berthoin, and Barham, Kevin. “Setting the international agenda.” Ashridge Management Review, Summer (1992): 18-20.

“Decision No 792/2004/ec of the European parliament and of the council of 21 April 2004 establishing a Community action programme to promote bodies active at European level in the field of culture”. Official Journal L 138, (2004): 40-43)

“Final Report for the evaluation of the line A-3042: Organizations promoting European culture” [електронен документ].- http://europa.eu.int/comm/culture/eac/sources_info/pdf-word/final_report_feb_2003.pdf

Economic, Social and Cultural Rights. Ed. Asbjuirn Eide, Catarina Krause, Allan Rosas. Hague: Kluwer Law International, 2001

Ethridge, J. Raymond Williams: Making Connections. New York: Routledge, 1994