Рецензия за труда на доц д-р Борис Димитров Вунчев „Речникът на гръцкoто гей арго калярдà – морфолексикални аспекти” – дисертация за присъждане на научната степен „доктор на филологическите науки”

В теоретичната глава от работата си Б. Вунчев е направил пространно изложение на съществуващите до момента приноси в изучаването на езиковото вариране. Дадени са характеристики на диалект, професиолект, класов жаргон и жаргон въобще, арго и сленг. Те се допълват от схващанията за различните регистри и жанрове, а след тях се навлиза в теоретичните аспекти на словообразуването с оглед на новогръцкия език. Като се започва от определенията за дума и морфема, преминава се през афиксите и определянето на словообразуване и формообразуване, една голяма част от теорията е посветена на дискусията за разликите между деривация и флексия. Без да претендира за изчерпателност, този преглед е достатъчно представителен и е подкрепен от последвало теоретизиране на морфологичните начини за обогатяване на езика, като се стига чак до разликата между основа и корен и подредбата на деривационните афикси спрямо основата и помежду им. С вещина са цитирани водещи чуждестранни и български учени, направени са важни заключения за граматикализацията и ролята на аналогията в този процес. Тук спорен момент остава за мен разглеждането на афиксоидите в частта, в която под влияние на А. Рали се твърди, че „неосвободимостта им (на зависимите основи – бел. моя) се илюстрира с неграматичността на евентуални деривати, получени чрез присъединяване към тези основи на флективни суфикси“ (с. 39). На практика част от посочените от Рали примери за зависими основи съвсем спокойно функционират и в деривати с флективни суфикси от старогръцки до наши дни. Например основата λογ- може да бъде и независима в думата λόγος, φιλ- в думата φίλος, φορ- в думата φόρος, νομ- в думата νόμος. Следователно използването на една основа в качеството ѝ на афиксоид зависи по-скоро от начина ѝ на свързване или несвързване в конкретна дума, отколкото от нейната освободимост и неосвободимост. Затова звучи странно и твърдението на с. 45, че „с някои от тези основи се идентифицират съществителни от мъжки род на -ος, съществуващи още в старогръцки, които обаче не са директно свързани семантично със съответната основа, напр. -γον- – γόνος ‘потомък’, -νομ- – νόμος ‘закон’, -πορ- – πόρος ‘ресурс’, -τομ- > τόμος, ‘том’, -φορ- – φόρος ‘данък’“. Всъщност точно директното свързване на тези съществителни със семантиката на съответната основа прави възможно проникването в дълбочинното значение на посочените думи, напр. φέρω нося : φόρος нещо, което се носи на някого – данък, а преводът на български език не трябва да ни подвежда.

След разглеждането на формирането на еднословните лексеми, значително внимание е отделено и на композицията. В този раздел не одобрявам заключението от с. 50, че „съединителната морфема е синхронна особеност на новогръцкия език, тясно свързана не с корени, а със словообразувателни основи, затова отсъства в композити, създадени в предишни исторически етапи на гръцкия език или създадени в предишния официален езиков вариант катаревуса по морфологичните правила на старогръцкия или на книжовния средновековен гръцки“. Подобна морфема съществува при формирането на композити на всички етапи в развитието на гръцкия език, срв. старогръцките θαλασσ-ο-κρατέω и φιλό-δοξος и средновековното φιλό-στοργος. Също не може да се твърди, че суфикси от типа на

-της са напълно десемантизирани (с. 51), тъй като дори в посочения от автора пример αναλυτής ясно личи ролята на –της за формиране на nomina agentis. Добро впечатление обаче правят местата, в които Б. Вунчев спори с авторитети, каквото е изясняването на ролята на ударението в композита, а именно, че „формалното морфологично съвпадане на десния компонент със съществуваща дума, когато ударението в композита не съвпада с мястото на ударението в самостоятелната изходна дума, реализира отново структурната схема на композита тип основа + дума, тъй като прилагането на специалното правило за ударение при композиция вероятно има отношение към манифестирането на самия словообразувателен процес, но в общия случай не променя семантичните, категориални и морфологични особености на композитите“ (с. 53). Хубаво е също, че е открит единен модел за анализ на словообразуването, в чиято основа лежат асоциативната теория на Д. Корбин и публикациите на А. Анастасиади-Симеониди, които допълват неговите предимства (с. 61-67).

Най-важното заключение, което може да направим от това трудоемко начинание е, че с този обзор Б. Вунчев е предприел един дълъг път за уточняване на използваната от него терминология, като систематизираните аспекти на словообразуването очертават и структурата, която ще следва по-нататък изследването. В този смисъл намирам обобщенията за основателни, въпреки че не подхождат особено на труд от такъв ранг.

Втората глава дава социалния контекст на разпространението на калярдà. На тази база авторът се е опитал да покаже спецификите на гей говора във връзка с поведението на неговите носители и това на другите представители на гръцкото общество, без да се впуска в джендър или друг подобен тип изследвания, тъй като те се отклоняват от основната му задача. Ударението пада в най-голяма степен върху причините за възникването и функциите на аргото, кодифицирането на лексиката му и отношенията му със стандартния новогръцки. Намирам аргументите в тази глава за много добре подбрани. Особено значение има заключението на дисертанта, че противно на схващането на Петропулос, че калярдà е завършен самостоятелен език с няколко хиляди думи, всъщност той е „гръцки говор, изграден на принципа на тайните говори, а именно: същата граматика и различна лексика“ (с. 72). Посочените доказателства за това са напълно убедителни – използване на флективни морфеми от гръцки, гръцки обичайни окончания за родителен падеж, гръцки определителен член, словообразователни средства от стандартния гръцки и т.н. Ценно е и обобщението, че през десетилетното си съществуване това арго се е развивало (с.79-80).

Третата глава, посветена на етимологията, е насочена към доказване на осъществяването в калярдà на процеса на релексикализация чрез утилизация, редирекция и инвенция на значения от стандартни гръцки думи. В същото време в нея се развива друга важна теза на автора, че основа на релексикализацията в калярдà е собственото словообразуване, „т.е. изработването на нови, несъществуващи в стандартния новогръцки думи – процес, който можем да наречем реноминация“ (с. 82). Направеният обзор на основните категории думи според етимологическия им произход е най-точен в частта за съществуващи в стандартния новогръцки думи, независимо от етимологията им. Подробно е обсъден методът на заемането, като навсякъде е давана статистика.

Благодарение на този анализ ние се ориентираме, че заемките от стандартния новогръцки са твърде малко, както доказва Вунчев едва 4-5%. Затова и много повече внимание е отделено на думите „собствено производство“. Тук са отделени и представени различни словообразувателни подходи в зависимост от участващите във формирането на думите елементи – съществуващи в новогръцки лексикални основи, видоизменени лексикални основи от новогръцки или несъществуващи в новогръцки лексикални основи, комбинации от различни по етимологически произход основи. Особен интерес представляват лексикалните основи, получени от имената на известни личности. При цялото това многообразие и при следването на етимологиите на Петропулос е почти неизбежно да не се допуснат неточности. Примери за това има както при определянето на отделни етимологии (напр. σιέλος ‘небе; син’ е по-близо по произношение до френски и е по-вероятно да е заето от там), често при думи, чийто произход може да се отнася към повече от един език (напр. ανιμάλι ‘животно’ може да е както от италиански, така и от английски; σάγκο‘кръв’ може да е от италиански, но и от френски; φίβρος може да е от италиански, френски или английски). Също се забелязва при дефинирането на употребата на някои суфикси (напр. -αρω, който на с. 107 се определя като суфикс за образуване на глаголи от италиански и на с. 114 за образуване на глаголи от основи от романските езици, го има и към английски основи σκανάρω ‘сканирам’ < англ. scan ‘сканирам’, за да се стигне едва при систематизирането на продуктивността на суфикса, че той се добавя изобщо към чужди основи, с. 303). Трябва да се преразгледат и някои изводи при определяне на фонетичните промени, където е необходимо да се ръководим не от правописа, а от произношението (напр. при book – μπούκι нямаме изпускане на гласни; ако φί(ø)βρος е заето от английски, изпускането на гласната щеше да е на друго място). Прекаленото бързане е оказало влияние в появата на други дребни пропуски от рода на замяната на кукумявката с кукувица като символ на смъртта (с. 89), въпреки че преди това ясно се говори за кукумявка. Добре щеше да бъде, ако се подчертае, че някои от думите, заети от стандартния новогръцки, всъщност представят неговия разговорен пласт (напр. τζοβαΐρι ‘украшение’ от новогр. τζοβαΐρι ‘скъпоценен камък’ е разговорен вариант, а книжовната форма е πολύτιμος λίθος или πολύτιμη πέτρα). Смятам, че преди публикуването тази част трябва да се прегледа внимателно, защото резултатите от анализа ще дадат отражение и върху статистиката, и върху изложението в четвърта и пета глава.

Думите в калярдà засвидетелстват почти всички лексикални класове. Б. Вунчев е определил процентното им съотношение така: съществителни – 60% (около 1800), глаголи – 15% (около 440) и прилагателни – 7% (около 190). Останалите около 500 речникови статии включват други класове думи (наречия, междуметия, предлози, числителни), свободни словосъчетания, дори цели изрази (с. 123). Затова на първо място възниква необходимостта от проучване на отворените класове думи, на които авторът съвсем обосновано посвещава четвъртата глава от изследването, а в крайна сметка и цялата дисертация. По-конкретно в четвъртата глава са анализирани пълнозначните лексикални основи, разделени на свободни и композиционни, като първоначално са коментирани някои примери, а в табличен вид са представени най-продуктивните от тях (с. 129-157). Таблицата е много полезна, защото в нея се виждат веднага местата на реализация на съответната основа, а и не се допускат повторения.

Най-важната глава в дисертацията е обемистата пета, заключителна глава. Тук словообразуването в калярдà е получило цялостна интерпретация. Изложението е според лексикални класове, а вътре делението следва логиката на характерните за всеки клас аспекти. Така за неличните и личните съществителни се коментират – родът, начините на образуване (съществуващи в стандартния новогръцки думи, непроизводни думи, лексеми-деривати, сложни думи – композити, образувани чрез суфиксация, композити от композиционно-суфиксен тип и фраземи), афиксацията с подробно описание на застъпването на всеки суфикс, префикс и циркумфикс, композицията. При сложните съществителни имаме допълнително описание на етимологичния произход на компонентите, структурните комбинации между компонентите, структурните особености за определяне на ендицентричните и екзоцентричните композити, семантичните особености на композитите за определяне на атрибутивните, субординативните и координативните композити. Накрая се търси наличието или отсъствието на съединителна морфема и се анализира мястото на ударението като суперсегментна особеност. Същото структуриране е приложено и при прилагателните име, а при глаголите естествено е пропуснат родът, защото няма такъв. Като изключим онези критични съждения, които изказах за предходните глави, особено в частта за етимологията, които се отразяват и тук, намирам постигнатото от Б. Вунчев за значимо, прецизно изпълнено и добре обосновано. Единствените ми общи забележки са, че неличните и личните съществителни биха могли да се обединят в обща подглава, защото много от обобщенията за тях съвпадат напълно. Също не виждам особен смисъл да се разделят в различни параграфи употребите на суфикси без и с ударение (напр. флективен суфикс –α и –ά, –ος и –ός и т.н.), тъй като тези суфикси не се различават помежду си в никакво друго отношение.

Изключително интересни са анализите на дисертанта върху фраземите. Тук с вещина са обособени две групи: фраземи, еквивалентни на съществителни, и фраземи, еквивалентни на глаголи, които имат твърде различни лексикални и синтактични особености, дало основание на автора да приложи към тях диференциран подход. Въпреки че обобщаването на тези словосъчетания е „доста трудно поради произхода на съставните им компоненти, понякога неграматичното им съчетаване, употребата на думи или основи, които иначе не се срещат в речника на калярдà и пр.“ (с. 320), Б. Вунчев е намерил формални и семантични белези, които дават обективни критерии за тяхната класификация. Това са вид на опората, структура, прозрачност и граматичност на фраземата с оглед синтактичните правила на стандартния новогръцки. Тези критерии определят структурата на неговото изложение по въпроса. Сред по-значимите изводи в тази подглава бих могла да посоча заключенията, че „огромна част от анализираните тук фраземи – съществителни имена – 86 или 80% от общия брой, представляват продукт на синапсий“ (с. 321), че „глаголно-именните съчетания съставят една значителна част от регистрираната в речника на И. Петропулос глаголна лексика (с. 326), че „повечето фраземи – съществителни имена следват граматичните и синтактични правила на стандартния новогръцки“ (с. 324) и че „фразеологизацията в калярдà възниква и се развива в рамките на самото гей арго, най-често без пряка връзка с наличните в новогръцки фразеологизми“ (с.340).

Като завършек на изчерпателния анализ на отворените класове думи е поставена една подглава, посветена на антропонимите, чието по-естествено място виждам, макар и отделно, при другите съществителни.

Изцяло приносна е заключителната подглава, посветена на особеностите в словообразуването и формообразуването в калярдà. По същество тя е обобщение на пръснати на други места изводи и представлява едно по-високо ниво на синтез върху най-важните аспекти на аргото като таен и антиезик.

За тези, които биха искали да ползват изходния материал в класифициран вид, авторът е разработил пет приложения към работата си, в които са поместени списъци на всички ексцерпирани и анализирани еднословни лексеми и фраземи. Обособени в отделен списък са и изтълкуваните от И. Петропулос в отделни речникови статии топоними, реалии, названия на религиозни празници и др.

Изводите систематизират и конкретизират обобщенията от цялостното изложение. Те са написани много стегнато и ясно и в тях са подчертани всички приносни моменти на изследването. Нямам възражения по тях.

За мен лично работата е приносна с това, че:

1. Прави обстоен и в своята цялост точен езиковедски анализ на неизследван и твърде любопитен обект какъвто е гей говорът калярдà.

2. Изводите от нея може да послужат като основа за съпоставка с други подобни гей говори.

3. Предлага модел за изследване на тайните езици въобще.

Технически дисертацията е оформена много добре, като са спазени всички изисквания. Библиографията отразява основната литература по въпроса и се цитира точно и премерено. Тя показва, че дисертантът следва най-успешните езиковедски възгледи в полето на своя научен интерес. Прави отлично впечатление, че сред цитираната литература има съвсем нови изследвания.