Реглед на стопанската политика



Дата17.08.2017
Размер222.69 Kb.

Институт за пазарна икономика Април 2006, брой 272




П
Седмичник

© ИПИ http://www.ime.bg/pr_bg
реглед на стопанската политика



В броя ще прочетете:
Чернобил” и „Белене”: какво е научено и какво не е научено

Реформата на официалните регистри започна най-накрая и в България

Разходометър на българското правителство

Питър Дракър за глобалната икономика и националната държава

Писмо от д-р Берт Доорн до г-н Мартин Димитров




Чернобил” и „Белене”: какво е научено и какво не е научено

Красен Станчев


Катастрофата в Чернобилската АЕЦ е едно от най-значителните преживявания в моя живот.

Ще обясня защо и как стана така накрая.

Сега само ще кажа, че поради тази значимост аз все още следя развитията в атомната енергетика и особено нейното отношение към вземането на решения по повод големи технологични системи и проекти в условията на представителна демокрация.
Сегашният дебат

През седмицата се засили желанието за обсъждане на „Белене” в светлината на „Чернобил”. В неделя ще има „Сблъсък” по БиТиВи по повод „Белене”. Случаите са различни технологически, но е нормално, полезно и необходимо да се правят аналогии. Те са подкрепени и от информацията, че в „Козлодуй” е имало авария и от начина, по който тази информация изтича.

Същите аналогии, при ясно осъзнаване на техническите разлики между двете атомни централи, се правеха и по време на дебата за спиране на проекта „Белене” през 1988-1991, в който по дълг и убеждение участвах и аз.

До аналогиите се стигна бавно. Първоначално пресата даде трибуна технически лица, а не на онези, които наблюдаваха отраженията на „Чернобил” в България и се опитваха предпазят – както могат – населението и тогавашните управляващи. Част от тях вече не са между живите. С особено удоволствие думата бе дадена и на виновните за съзнателната заблуда на българското гражданство.


„Чернобил”

Катастрофата в Чернобил е плод на човешка грешка.

Самата грешка е резултат на неадекватната система на мотивация на действията на операторите на тамошния 4-ти блок. Дотолкова неадекватна, че оправдава вината на онези, които са допуснали грешката.

Това се разбира от всички, които са описвали и разсъждавали върху катастрофата. Независимо дали пишещите са били и са „против” или „за” атомните централи по принцип.

„Чернобил” е класически пример за казус от теория на игрите, при който пренебрежимо ниската вероятност на непредвидено събитие от порядъка на 1 към 10 000 се превръща в своята противоположност при неадекватни на самата нея като технически низ от събития действия, осъществили единица като безкрайно мощен фактор на катастрофата, чиято вероятност се търси.

Сред системата стимули, в които работят операторите на 4-ти блок в Чернобилската АЕЦ, основното е следването на експеримент в името на ценности, които нямат нищо общо с експлоатацията на атомна централа – планиране на капацитет на производство електроенергия при енерго-разпиляваща икономика, за която се търсят резерви.

„Чернобил” променя самото схващане за сигурност на атомните централи. Експериментите стават недопустими. Грешките са описани и включени в инструкции за ядрени оператори. Слабо е вероятно те да бъдат повторени.

Онова, което може да се повтори, е системата от стимули – централно планиране на икономиката, лошо делегиране на отговорностите на оператора и неартикулиран (такъв, който не оставя писмени следи, подлежащи на проверка и проследяване) натиск на външни фактори върху операторите. При този тип натиск амалгамата на мотивите, които водят до катастрофични грешки, се привежда в действие в съзнанието на оператора.

Особено неадекватни са действията на съветските комунисти след настъпването на събитието. Те не евакуират хората. Те не съобщават на света и на собственото си население какво е станало, взимат мерки, които в продължение на дни са противоположното на онова, което трябва да се върши. Те са хора, които нямат никакво понятие от атом, но са убедени, че не могат да сбъркат. Те са онези, които поддържат фаталната система стимули. Те са чисти политици в смисъл, че бъркат за чужда сметка.

След това Горбачов ще напише в спомените си, че тогава те не са знаели действителните размери на нещастието. Защото такова не се било случвало никога.


„Белене”

След „Чернобил” процедурите на вземане на решения по повод строителството на атомни централи бяха променени. Те изискват предварително да има поне следното:



  1. Установяване на необходимостта от предприемането на такъв проект, например недостиг на електроенергия,

  2. Оценка на въздействието върху околната среда, включително на сеизмологичната безопасност;

  3. Икономическа оценка на ползите и разходите;

  4. Оценка и обсъждане на общественото отношение към проекта.

    • Първото не е установено. Мнението на правителството се сменяше пътьом от предишното правителство. Сегашното просто приема проекта „Белене” за необходим. При енерго-разпиляваща, поне десет пъти повече от средното в Европа, не ЕС, Европа, икономика.

    • По второто еколозите водят дело във Върховния административен съд, а той „мота топката” и играе на страната на правителството.

    • Третото е просто безобразие. Икономическата „експертиза” даде оценки в рамките на три пъти разлика в оценката на разходите за осъществяване на проекта. Първоначално заложените сценарии на цени на този промениха два пъти, нагоре – както впрочем противниците на проекта (които не задължително са противници на атомната енергетика изобщо и на строителството на втора атомна централа в частност) предвидиха още през 2004 г., на основата на предвиждания на практически същите участници в съревнованието за изграждане на «Белене». Концепцията за участие на държавата се промени четири пъти, не към по-добро, а към по-лошо. От сеизмологична, управленска и логистична гледна точка площадката „Белене” е крайно неподходяща спрямо съществуващите възможности. На това отгоре проектът поставя България в неизгодно положение спрямо Русия и я кара да не участва в организираните опити на цяла Източна Европа на се отърси от енергийна зависимост.

    • Четвъртото е смешно като социология, а като процедура бе основано на принципа „като говориш с мен, ще мълчиш”.

Тези неща по закон трябваше да станат предварително. В крайна сметка тази седмица правителството започна преговорите за „Белене” като технически проект, обещавайки държавни гаранции, но без представа за ценовите сценарии и без разглеждане на алтернативите.
Действителната аналогия

Положението е достойно за съжаление.

Изискванията на закона за използване на атомната енергия и на закона за енергетиката не се спазват: решението се взема по политически съображения, а не по същество.

Няма доказана необходимост от построяването на втора атомна централа.

В основата са идеите на централното планиране. Вместо дерегулиране, либерализация и приватизация в енергетиката, както впрочем се изисква от стратегията за развитие на конкуренцията на европейския енергиен пазар, има засилване на държавното начало.

Цялата „процедура” до момента се разгръща безотговорно.

В крайна сметка в енергетика се залагат стимули, които много приличат на онези, при които функционира енергетиката на Съветския съюз. Както през 1986 сърцето на управляващите бе със Съветския съюз, така сега то е в Руската федерация. Опитите за заблуда на населението продължават.
Лично обяснение

В момента на Чернобилската авария аз подготвях семинар за историята на използването на ресурсите и технологиите. На малката ми дъщеря й оставаха пет месеца, докато се роди.

По време на семинара (на 28 април, понеделник), един студент ми каза, нещо от рода: „какво говорите, вчера някаква централа в Съветския съюз е гръмнала!” Той бил чул новината по БиБиСи.

Върнах се вкъщи и завъртях скалата на радиото от изток на запад. Само в България и Съветския съюз нямаше никаква информация. Но можеше да я чуя на полски, сръбски, чешки, немски, английски и т.н. В България заблудата на населението продължи и след като в Съветския съюз обявиха какво е станало. Тогава реших, че тази система, която тогава заблуждаваше, трябва да бъде премахната и че това не може да стане от само себе си. Благодарен съм на онзи студент. Но смятам, че мои колеги постигнаха по-големи успехи в други страни.








Реформата на официалните регистри започна най-накрая и в България

Велико Димитров


Преди около седмица, на 20-ти април, народните представители приеха на второ четене Законопроект за търговския регистър, който ще влезе в сила от 01.10.2006 г. С този акт, идеята за който е от преди около 10 години, се сложи началото на процеса, който рано или късно ще доведе до края на остарялата, неефективна и ненадеждна регистърна система в страната. Развръзката е дългоочаквана и подкрепяна от бизнеса, гражданското общество и международните институции и най-вероятно ще бъде отчетена при изготвянето на доклади и анализи за развитието на страната.

Дългосрочната цел е създаването на Електронен регистърен център, който да обединява:



  • Централен електронен регистър на юридическите лица (отделни: търговски регистър, регистър на кооперациите, на юридическите лица с нестопанска цел, на държавните предприятия, на държавните учреждения и на други частноправни субекти, учредени не по силата на регистрация)

  • Обединяване на Централния електронен регистър на юридическите лица с вече съществуващия Централен регистър на особените залози

  • Включване на други регистри (регистри за МПС, ЕСГРАОН)

  • Изграждане и включване на Централен имотен регистър

Със сигурност завършването на процеса по създаването на Електронен регистърен център ще отнеме време и вероятно няма да се приложат най-добрите възможни практики1, но най-важното е, че първата стъпка вече започна - създаване на Централен електронен търговски регистър.


Каква е общата картина в момента?
С изключение на създадения през 1997 г. към Министерство на правосъдието Централен регистър на особените залози, официалните регистри в България са предимно децентрализирани и на хартиен носител. Изключение от това правило са и водените при Комисията за финансов надзор публични регистри на инвестиционни посредници, инвестиционни и управляващи дружества и т.н., които ние считаме за много добра практика.

Търговският регистър днес представлява съвкупност от 28 отделни регистъра, които се водят на хартия към 27 окръжни съдилища в страната и Софийски градски съд, и реално нямат никаква връзка помежду си. Извършването на обикновена справка може да стане на мястото, където се води “регионалният” регистър, което в определени случаи означава изминаването на големи разстояния, подаване на молба, изчакване на срокове и в крайна сметка е свързано с немалки разходи на средства и време.

От друга страна, въпреки че воденето на търговските регистри по своята същност представлява административна дейност, то е в рамките на съдебната власт, което допълнително натоварва окръжните съдилища с несвойствени дейности. Освен облекчаване на съдилищата от октомври, формалното и фактическото прехвърляне на търговските регистри към Агенцията по вписванията представлява и изпълнение на един от ангажиментите, поети към МВФ (фирмената регистрация да бъде част от изпълнителната власт).
Ясно е, че всички факти са в подкрепа на започналата реформа. Трябва обаче да се обърне внимание и на някои детайли и да се използват някои възможности:
1. Освен търговските регистри, които са на хартиен носител към момента, съществува и електронна Национална информационна система (НИС) “Делфи”, разработена от “Информационно обслужване” АД, компания с мажоритарно държавно участие и принципал Министерство на финансите. НИС “Делфи” работи въз основа на договор с Висшия съдебен съвет, Министерство на правосъдието и Окръжните съдилища и предоставя срещу заплащане информация в електронен вариант за около 1,3 милиона фирми и над 3 милиона свързани с тях лица.

Създадените бази данни от “Делфи” могат и трябва да бъдат използвана от Агенцията по вписванията (АП) като основа за изграждането на централния електронен регистър, най-малкото защото вече съществуват. Тяхното изграждане и актуализация вече веднъж са били заплатени и е редно да се използват, което ще намали разходите по създаването на регистъра. Освен това, доколкото таксите, които ще се събират в бъдеще за вписвания, обявявания и справки, имат връзка с развитието на програмния продукт и обучението на персонал, използването на вече съществуващите ресурси позволява тарифата, която следва да се одобри от Министерския съвет, да е с по-ниски ставки.


2. По отношение на приетия закон:


  • Не е ясно защо получаването на справка от бъдещия електронен търговски регистър е обвързано с разкриване на самоличността на заявителя. Това би забавило и оскъпило процеса;

  • Такси би трябвало да се събират единствено за покриване на разходите по предоставяне на информация, но не и за самия достъп до информация;

  • Не е ясно как точно ще се осъществи на практика трансформацията и колко ще струва.

Като цяло, въпреки че стартът на реформата е закъснял и някои от заложените положения в закона са неясни като бъдеща практика или по същество погрешни, трябва да се знае, че това е положително развитие в средата за бизнес, свързано с достигане на по-голяма прозрачност в отношенията между фирмите, и въпреки многобройните предвидени такси, ще е налице отпадане на разходи, свързани с пътуване до съответния окръжен съд и съкращаване на сроковете, в които може да се получи информация.







Разходометър на българското правителство

Адриана Младенова



На страницата на Института за пазарна икономика вече може да намерите разходометър на българското правителство. Той измерва колко са правителствените харчове с всяка изминала секунда от началото на годината чрез отброяване на бюджетните постъпления за единица време. Осреднените стойности за предходната година показват следното:


Правителството харчи през бюджета:

579 лв.

на секунда

34 хил. лв.

на минута

2 млн. лв.

на час

50 млн. лв.

на ден

18 млрд. лв.

на година

На базата на аналогична методология изчислихме, че 7 юни е денят, в който българските граждани са спрели да работят за правителството и са започнали да работят за себе през 2005 г., ако приемем, че до тогава целият доход на гражданите и бизнеса е бил отнеман от правителството, докато бъдат достигнати приходите в бюджета (за повече информация погледнете брой 248 на бюлетина). Преди няколко месеца беше предложено да се празнува “ден на държавния служител”. Ако има такъв ден, то може би най-добре ще е той да бъде 7 юни и по този начин всички българи ще имат повод за празнуване – държавните служители, които се “почитат” на този ден и останалите граждани, за които това ще бъде символ на свободата от правителството.
Правителствената намеса в българската икономика е една от най-високите в Европа – бюджетните постъпления са над 42% oт БВП. Независимо от това липсва политическа воля за намаляване размера на държавните приходи, въпреки че бюджетните излишъци през последните години правят макроикономическата обстановка благоприятна към съкращаване на разходите и намаляване на иззетия доход от гражданите под формата на данъци и такси. Разходите на правителството са раздути, но въпреки декларираните намерения, не се правят почти никакви усилия по посока по-голяма ефективност.
Широко дебатирана в края на миналата година беше така-наречената реформа в държавната администрация по повод съставяне на бюджет 2006. Обяви се намерение за “преструктуриране и оптимизиране” на бюджетните разходи, като за целта беше предвидено съкращаване на администрацията с 10% до 1 април 2006 г. Така, макар и имплицитно, управляващите си признаха, че бюрократичната машина е в голяма степен неефективна и може да се оптимизира чрез редуциране на заетите в държавния сектор. Разбира се, съкращаване на част от държавната администрация е само една от многото стъпки, които трябва да се направят, за да има реална “реформа” в тази сфера. Въпреки това, още в края на миналата година изказахме съмнение и песимизъм по отношение на реализирането дори и на това намерение. Прегледът на бюджетите на министерствата, ведомствата и второстепенните разпоредители с бюджетни средства показа, че заложените съкращения на щатни бройки е не повече от 5%. Поради липса на единна информация и публичен регистър на заетите в държавната администрация да се правят наблюдения и оценки за хода на “реформата” е силно затруднено. Но все пак информацията, която излиза в публичното пространство, е достатъчно красноречива и показва, че 10% съкращение на администрацията към момента е по-скоро фикция.
Първи април мина, а управляващите още не могат да се разберат по между си колко са заетите в администрацията и как трябва да се преструктурират и оптимизират държавните структури. Според министър Василев съкращението трябва да бъде около 8 000 души, а според представители на финансовото министерство – около 4 000 души. В същото време се откриват или се очакват да бъдат открити нови работни места и звена, свързани с присъединяването на България към ЕС – създава се Разплащателна агенция към Министерство на земеделието и горите, трябва да се създаде и Интервенционна агенция. Увеличават се и служителите в централните администрации на Министерство на правосъдието и в Министерство на финансите във връзка с ангажименти към ЕС.
Всичко това показва, че преструктурирането на заетите в държавния сектор не е приоритет на управляващите, въпреки че положителните ефекти от намалената държавна администрация са доказани както емпирично, така и теоретично в икономическите среди. Преобладаваща част от изследванията показват2, че съществува статистически значима отрицателна връзка между размера на държавата (измерен чрез бюджетните разходи като процент от БВП) и икономическия растеж, т.е. колкото повече расте преразпределителната тежест на държавата, толкова по-нисък е реалният растеж на БВП3. Причините за това са, че дейностите, предоставяни от държавата, са по-неефективни от частния сектор, а държавните служители се издържат чрез дохода на данъкоплатците и използват ресурси, които биха били използвани по-продуктивно от бизнеса и частните предприемачи. Недиректните ефекти от държавната намеса се изразяват в това, че харченето от страна на държавата променя стимулите на пазара, което рефлектира в промяна на относителните цени, лихвените проценти, заплатите и т.н. и така тези показатели не отразяват в пълна степен пазарната действителност. Загубата на излишък в икономиката се обуславя и от отрицателния ефект, който имат рестрикциите и регламентите върху икономическата активност.
Следната таблица показва връзката между икономическия растеж и размера на държавните разходи, базирана на данни за икономики от ОИСР в периода 1960 – 1996 г.


Размер на правителството

Среден годишен темп на икономически растеж

< 25%

6,6%

25-30%

4,7%

30-40%

3,8%

40-50%

2,8%

50-60%

2,0%

> 60%

1,6%

Източник: Laffer Associates, Assessing the Impact of Taxes on Market Performance
Като заключение и повод за размисъл ще цитираме изказване на бивш министър от правителството на Нова Зеландия. Това е страна, която направи редица пропазарни реформи през последните години, една от които е осезаемо намаление на държавните разходи – от над 50% от БВП до по-малко от 40%. Като резултат, икономиката на страната расте с едни от най-бързите темпове в световен мащаб.
Когато започнахме този процес с отдела по транспорта, той наброяваше 5,600 души. Като приключихме – бяха 53. Когато започнахме, в службата по горите работиха 17,000 души. Накрая имаше 17. Когато приложихме реформата и в министерството на публичните работи, то имаше 28,000 служители. Аз бях министър на публичните работи и накрая бях останал единствения му служител. Ние постигнахме намаление с около 66% на размера на държавната администрация, измерена чрез броя на заетите в нея”.







Питър Дракър за глобалната икономика и националната държава

Станчо Караиванов


Дискусиите относно глобализацията често третират въпроса дали приобщаването в световната икономика води до уронване на държавния суверенитет. Според повечето антиглобалисти глобализацията води до демократичен дефицит в отделните страни и отнемане на изконни държавни права. Десни и националистически формации използват подобни аргументи, за да привлекат електорална подкрепа срещу “надвисналата опасност за родината”. Питър Дракър в своята статия “Глобалната икономика и националната държава”4 предлага своята гледна точка по този въпрос.
Дракър обръща внимание на интересен аспект на спора, а именно, че прогнози за смъртта на националната държава не съществуват от вчера и днес, а от близо 200 години. Пръв е Имануел Кант, след това Карл Маркс, а отпреди петдесет години в речите на Бертранд Ръсел. Въпреки тези прогнози, обаче, националните държави показват завидна издръжливост. Според Дракър държавата ще оцелее през икономическата глобализация и информационната революция; обаче, тя ще претърпи големи промени, особено в сферите на фискалната и парична политика и външната икономическа политика.
Дракър цитира Жан Боден, френския адвокат, който през 1576 създава термина “суверенитет”, според когото контролът на парите, кредита и фискалната политика е един от трите основни стълба, които поддържат държавата. Според Дракър, ако това е вярно, то въпросният стълб никога не е бил особено стабилен. Към средата на 19ти век основното разплащателно средство вече не са монетите или банкнотите, емитирани от държавата, a кредит, създаден от бързоразвиващите се частни търговски банки. Държавата отговаря със създаването на централната банка; обаче златният стандарт, който в началото на 20ти век е вече всеобщо признат, налага стриктни ограничения на паричната и фискална политика. Международният режим, договорен в Бретон Уудс, въпреки че е по-гъвкав от предвоенния златен стандарт, продължава да ограничава паричния и фискален суверенитет. Наднационалният контрол върху този суверенитет формално пада с решението от 1973 г. на Ричард Никсън да освободи долара да се търгува свободно, като по този начин на практика слага край на бретон-уудското споразумение.
Опитът с дадената свобода на правителствата, обаче, опровергава прогнозите за стабилизиране на валутните курсове; валутите почти никога не са варирали толкова колкото от 1973 насам. Главна причина за това изглежда са безотговорните национални фискални и парични политики. Освободени от външни ограничения, различните правителства започват “фискален гуляй”, който макар и да носи краткосрочна политическа популярност води до дългосрочни икономически загуби и проблеми.
Вследствие от това, Дракър заключава, надеждата правителствата да поддържат самодисциплина е “чисто фантазиране”. Вместо това, обаче, глобалната икономика налага други механизми на фискална отговорност, а именно “виртуалните пари”, появили в резултат от плаващите валутни курсове и отварянето на финансовите и капиталовите пазари. Виртуалните пари се създават основно чрез търгуване на валута на международните пазари и не съществуват извън тях. Те не се създават от икономически дейности като инвестиране, производство, консумация или търговия, както и не отговарят на традиционното определение за парите, т.е. не служат като средство за оценяване, съхранение на стойност или размяна. И като такива не се подчиняват на икономическата логика или рационалност, а са бързо променливи и лесно се подчиняват на слухове, неочаквани събития или паника.
Обаче, тяхната мощ не е виртуална, а съвсем реална. Количеството виртуални пари е толкова голямо, че обръщането им в дадена валута (или съответно разпродаването на тази валута) има много по-голям ефект от потоците на инвестиции, търговия или финансиране. За един ден може да се търгуват виртуални пари, които да стигнат на целия свят да финансира търговията и инвестирането си в продължение на година. Пример за паника на валутните пазари е сриването на долара през 1995 г. в резултат от провала на републиканската партия в САЩ да прокара промяна в конституцията, налагаща балансиран бюджет. Доларът се срива от 106 йени за долар до 80 йени за долар, почти причинявайки колапса на американския пазар за държавни ценни книжа, на който, пък, САЩ разчитат за финансирането на търговския си дефицит. От подобни сривания пострадват френския франк през 1981, което разубеждава Митеран от предизборните си планове, шведската крона, британската лира, италианската лира и мексиканското песо. Виртуалните пари печелят всеки път, доказвайки че глобалната икономика е решаващият арбитър на паричните и фискални политики.
Сриването на дадена валута не е желателен лек за фискална безотговорност, тъй като много често има катастрофални последици, както става в Мексико през 1995 (шест години икономически растеж биват пометени) или Тайланд (началото на азиатската финансова криза). Обаче, според Дракър, засега няма друг метод за контрол освен фискална и парична политика, която освобождава държавата от зависимост от краткосрочни, “горещи” виртуални пари за покриването на дефицити; а това означава балансирани бюджети за три- или петгодишни периоди от време. Т.е. глобалните пазари карат правителствата да се държат отговорно, за да избегнат негативни икономически последици. Начинания като Европейската централна банка не променят тази реалност, а институционализират взимането на основни икономически решения от глобалната икономика.
Но това не означава, че суверенитетът на държавата е подкопан; държавата запазва правото си да води самостоятелна политика, като, обаче, бива жестоко наказана за безотговорно и неразумно поведение. Дракър също твърди, че държавата остава в правото си да определя външната си икономическа политика. Обаче, новите реалности налагат променянето на някои основни допускания и теории. Пример за това е неспособността на американските държавници през 80те години на свият търговския дефицит с Япония. Договореното между Рейгън и японското правителство освобождаване на долара и йената от фиксирания курс води до падане на долара от 250 йени за долар до 110 йени за долар. Евтиният долар е желан от Рейгън и икономическите му съветници, защото според икономическата теория по-евтината национална валута би довела до покачване на износа и свиване на вноса. Всъщност, американският износ наистина нараства, но главно към страни, спрямо чиито валути доларът се е вдигнал, а вносът от Япония продължава да расте и търговския дефицит се влошава. Обяснението за това явление, което изглежда опровергава икономическите модели, е, че докато японските износители за САЩ наистина страдат от скъпата йена, японските вносители на стоки, търгувани в долари (като суровини и храни), печелят от ниския долар. И тъй като Япония внася почти толкова стоки в долари, колкото и изнася, крайната промяна за японската икономика е почти нулева. В крайна сметка обвързването със световната икономика подтиска ефектите от промяна на валутните курсове.
Друга новост в международната търговия е същественият дял, който се пада на вътрешнофирмени обмени. Американският Департамент на търговията пресмята, че около 40%5 от износа от развитите страни представлява трансфери към филиали на фирми от тези страни. В юридически смисъл, това е износ. На практика, те са вътрешнофирмени трансфери и като такива не се влияят от промени във валутния курс, тъй като да се промени това отношение е много по-скъпо, отколкото разходите от курса на валутата. Дракър още набляга на нарасналата значимост на международните инвестиции, знанието и технологиите и трансформирането на компаниите от “мултинационални” в “транснационални” (компании, при които само правните отдели и отделите “продажби”, обслужване и PR са “местни”, а всичко останало е глобално). Аутсорсингът, наемането на подизпълнители и разпръсването на производствения процес по различни части на света променят структурата на световната търговия и потоците от капитали. Именно ако искат да окажат влияние върху това, правителствата трябва да преосмислят икономическите си модели и политики.

Тази статия на Дракър внася известна светлина върху дебатите относно глобализацията и държавния суверенитет. В крайна сметка, според него, националните държави показват завидна издръжливост, тъй като, поне засега, няма друга институция, способна на политическа интеграция и членство в международното политическо общество. На привържениците на теорията за изчезващата самостоятелност той отвръща, че самостоятелна фискална и парична политика държавите почти никога не са водили, а в периодите, когато са можели да правят това, са се провалили поради безотговорност. Глобалната икономика налага по-сурови наказания, но самата политика си остава дело на правителствата. В същото време трябва да се преосмислят досегашните опити за намеса в международната икономика.


Тази препоръка важи и днес, десетина години след написването на статията. Администрацията на Джордж Буш в момента води упорита борба с Китай за оскъпяване на китайския юан, явно допускайки, че по-скъпият юан ще намали китайския износ за САЩ и съответно ще свие и огромния американски дефицит по текущата сметка. Авторите на подобни предложения не взимат под внимание факта, че съществена част от търговията между Китай и САЩ се състои от вътрешнофирмени трансфери или “внос” на стоки, които са били “аутсорснати” преди няколко години и доскоро са били американско производство. Съответно, една голяма част от китайския внос няма да се повлияе от разлика в курса, а ще си остане непроменена. Този факт, допълнен с някои изследвания, че САЩ страдат от прекомерно потребление в резултат от ниски лихви и ниски нива на спестявания, води до заключението, че оскъпяването на юана просто ще повиши нивото на инфлация в САЩ и ще задълбочи дефицита, а ще затрудни американските инвестиции в Китай.






Писмо от д-р Берт Доорн до г-н Мартин Димитров

Д-р Берт Доорн

Депутат е Европейския парламент
До г-н Мартин Димитров

Българско Народно Събрание

Брюксел, 25.04.2005

Уважаеми г-н Димитров,


С това писмо бих искал да изразя силната си подкрепа за метода за оценка на въздействието, който, доколкото разбирам, се обсъжда в момента в българския парламент. Като депутат в Европейския парламент съм бил участник в изготвянето на няколко доклада относно значимостта на този метод за прозрачен регулаторен процес и ефективно регулиране.
Оценката на въздействието може да се дефинира като ясно определяне на последствията върху социални, икономически и екологични аспекти, както и представяне на алтернативните политики пред законодателя. С други думи, оценката на въздействието помага на създателя на политиката да достигне добре обмислено решение. Тя не е решение, а предлага на външния наблюдател описание на аргументите, въз основа на които се взима решението. Оповестяването на оценката на въздействието ще отвори регулаторния процес за обществена проверка и ще улесни парламентарния контрол.
Оценката на въздействието налага на регулатора да разгледа различни алтернативи и техните последствия. При това, тя може да предостави на регулатора ценна информация относно потенциалните разноски за бизнеса и околната среда, произтичащи от регулирането. Тази информация може да доведе до намаляване с милиарди евро на разходите, които бизнесът и хората трябва да претърпят, за да отговорят на изискванията да предоставят информация на държавата, т.е. административната тежест. Оценката на въздействието е ценно средство за подпомагане създаването на облекчаващ бизнеса регулаторен режим.
Благонадеждността на оценката на въздействието е ключ към успеха на това средство. Оценката на въздействието не бива да служи за оправдаване на предложения. Затова пледирам в Европейския съюз за независима организация, която да следи и преценява оценката на въздействието. Тя ще приеме формата на официален и независим процес на одобрение.
Искам да Ви пожелая успех във Вашата работа по тази изключително важна тема, като оставам на Ваше разположение за въпроси и друга помощ.
Искрено ваш,
Берт Дорн



Институт за пазарна икономика (www.ime.bg)
Георги Ангелов, Светла Костадинова, Красен Станчев, Димитър Чобанов, Адриана Младенова, Велико Димитров, Станчо Караиванов

© Коментарните материали от Прегледа на стопанската политика са обект на авторско право.

От 1 февруари 2003 г. Институтът за пазарна икономика въведе абонамент за правото да се препечатват коментарни материали от бюлетина, за да покрие частично разходите по издаването му.

За връзка и въпроси: Светла Костадинова 02/943 33 52, 943 49 75; svetlak@ime.bg





1 На тази мисъл навеждат някои от вече проведените реформи, които са с по-скоро половинчат характер, като например реформата в съдебното изпълнение.

2Daniel J. Mitchell, “Academic Evidence: A Growing Consensus Against Big Government,” Heritage Foundation Backgrounder No. 1831, www.heritage.org/research/budget/bg1831_suppl.cfm

3 В икономическата литература съществува дебат по отношение на точния размер на оптималната държавна намеса. Някои икономисти считат, че държавни разходи до около 20% от БВП оказват положителни ефекти върху икономиката поради осигуряване на права на собственост, създаване на закони и правила. За България този дебат е несъществен, тъй като държавното преразпределение е над 40% от БВП.

4 Drucker, Peter F. The Global Economy and the Nation-State. Journal of Foreign Affairs, Vol.76, No.5, September/October 1997

5 Статията е писана през 1997г. и оттогава този дял със сигурност е нараснал.

Преглед на стопанската политика Стр.





Поделитесь с Вашими друзьями:




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница