Решение на тоя тъй важен за историята на българите и на славяните въпрос, поднасям скромния си труд пред благосклонното внимание на учените и любознателните



страница1/7
Дата26.05.2018
Размер1.04 Mb.
ТипРешение
  1   2   3   4   5   6   7
ПРЕДГОВОР 

При изучаване на старото изкуство изобщо и в частност на орнаментиката в България се появява необходимост да се проучи произходът на тъй наречения скито-сарматски художествен стил. Тук обаче се изпречват редица историко-археологически свидетелства за античното минало на прабългарите. 

Съпоставянето на тия материали с най-новите данни на науката ме доведе до известни нови факти и заключения по въпроса за произхода на българите, които излагам в този специален етюд*. 

С пълна вяра, че допринасям нещичко за правилното разрешение на тоя тъй важен за историята на българите и на славяните въпрос, поднасям скромния си труд пред благосклонното внимание на учените и любознателните. 




* Четен в извънредно общо събрание на Софийското археологическо дружество на 23 май 1912 година. Тоя етюд трябваше да се придружава с множестно черни и оцветени изображения на разглежданите в него паметници, но тяхната скъпа репродукция не позволи за сега това необходимо илюстриране.


Д. П. Даскалов 

Посвещавам труда си на нашите студентки и

студенти историци.
УВОД
С този етюд имаме за цел да проникнем, доколкото е възможно, в мрака на онзи историко-археологически лабиринт, наречен българология, в който се крие въпросът за произхода, бита и културата на древните българи.

Руският професор-византиолог Н. П. Кондаков в археологическите си бележки за Македония [1] казва, че в основните възгледи на българските историци като че ли има едно затаено желание да затъмнят и загладят един твърде съществен въпрос: в какво отношение са били българите-скитници (турци по произход, според Н. Кондаков) към онова славянство, което след тях или заедно с тях се е движило за поселване на Балканския полуостров.

“От тия два елементи, пита Кондаков, кой е съставлявал същинската сила, пред която е треперила Византия? Против кого се е повдигала Византия с всичките си сили при (царуването на) Маврикий, Ираклий, Фока, Василий Македонеца и най-после при Василий Втори-Българоубиеца?”

Същият учен продължава:

“Очевидно отговорът ще бъде един – против оная скитнишка орда, която организирайки своето могъщо нахлуване, е имала в същото време достатъчно сили, или ги е получавала отвъд Дунава, за да извърши не само редица нападения, но и да организира силно и могъщо царство, пред което треперила Византия. Във всички обсъждани въпроси ясно личи премълчаването на тая основна ядка на цялото движение.”

Затаено желание, тоест преднамерено да се затъмнява и заглажда този въпрос, нито сме забелязали, нито можем да допуснем у нашите историци, но е факт, че в нашата историческа литература се чувства едно затишие по тоя научен спор. От друга страна, като че ли едно отдавнашно равнодушие витае над обществената мисъл по въпроса за тъмното начало на българската история. Вероятно по-съвременните и по-належащите социални, икономически и политически въпроси в бързо развиващата се България отвличат обществения интерес от мъртвото историческо и праисторическо минало.

Но за затишието около тоя въпрос има и други причини. Не малко е повлияло преди време и авторитетното мнение на добре известния историк М. Дринов за произхода на българите. Имаме предвид забележката [2], в която той между другото казва: 

“Нас твърде малко ни занимава потеклото на българите, защото тоя въпрос си няма мястото в историята на нашия народ, който не е техен потомък и няма нищо общо с тях.”

По-нататък за слабия интерес у обществото по тоя въпрос е повлияла голямата и нечувана бърканица във възгледите по отношение на народността и езика, както на древните българи, така и на сегашните българи, в европейската и в нашата научна, учебна и популярна литература.

През 1900-та година професорът д-р Шишманов изложи всички безбройни противоречия в една изчерпателна студия [3], която успоредно с голямата си научна стойност, като че ли има и силата да парализира поне у нас всеки по-нататъшен опит или желание да се проникне в античното минало на българите.


Съществена причина обаче за затишието на този въпрос в българската и чуждестранна литература е отместването на същия въпрос от изключителните му исторически основи върху историко-археологически такива. Всички постепенно осъзнаха и осъзнават, че далечното минало на България и на българите трябва да се съзида не само въз основа на приказките на древните писатели, а трябва да се прерови и подземния архив, откъдето да се възстановят основите на видимите с очи и осезателни с ръце непосредствени паметници на живота от близкото и далечно минало. Това осъзнаване изясни истината, че противоречията и разногласията по българския въпрос се коренят между другото и предимно в недостатъчната разработка на южно-руската и българска (мизийска, тракийска и македонска) археология. И че без нейните данни по никакъв начин не можем да имаме нещо повече от няколко недостатъчно обосновани исторически хипотези за произхода на българите.
Съществуващите засега хипотези по тоя въпрос са [4]:

1. Че българите са татари (Енгел).

2. Че са славяни (Венелин).

3. Че са урало-чуди (Шафарик).

4. Че са турци (множество наши и чужди учени).

5. Че са монголи (Нибур).

6. Че са смес от фини, турци и славяни (Френ).

7. Че са угри, както хазарите (Хволсон).

8. Че са самоеди (Рьослер).

9. И най-сетне, като реакция на всички тези хипотези, че не са дошли от никъде, а са си коренни жители на днешна България от памтивека (Д-р Ценов) [5].

След изобилните и твърде ценни археологически находки, особено от последните няколко години, всички тези теории безусловно трябваше да отстъпят вече място на историческото сравнително изучаване на “варварските” древности, като се почне от техните ранни и по-късни източници и се върви по пътя на самите “варварски народи” от южна Русия по направление на север, на запад и на юг. Това сравнително изучаване обаче не е все още обстойно завършено, а и на археологията предстои още много работа, особено в тракийските области. Във всеки случай археологическата наука вече може да пристъпи ако не към окончателното разрешаване, то поне към уреждането (правилното насочване) на спорните въпроси за произхода на българите и за началото на тяхната история.
I. ИСТОРИЧЕСКИ ИЗТОЧНИЦИ ИЗОБЩО ЗА БЪЛГАРИТЕ

Главните източници за историята на един народ, както знаем, са 


1) преданията, 2) писмените исторически документи и 3) веществените и археологически паметници. Понеже повечето от тях относно българите са известни, ние ще разгледаме накратко само по-важните от едните и от другите, като ще се спрем също върху най-новите сведения и придобивки на науката.

Преди всичко ще направим кратък преглед на онези условия, при които древните източноевропейски народи се явяват като наследници на източната римска империя, обновена чрез християнска Византия.

Най-голямото сътресение, което някога е изпитало човечеството, е бил преходът от старата история към новата. Старите идеали, отживели времето си, изгубват своята сила и влияние върху обществото, формите на държавния живот се изменят и на стария римски свят предстои неминуемо разрушение. “В тая преходна епоха, казва Успенски [6], когато не останали хора с определено направление, които строго и неуклонно да вървят към известна цел, само хора от две категории стоят на твърда почва: едните са първите добри представители на започващото да тържествува християнство, а вторите са ония “варварски” народи от южна Русия и Тракия, застрашаващи границите на римската империя, които дошли до съзнание, че с приемането на християнството лесно ще встъпят във владение на наследството, оставено от стария свят.”

В третото столетие става решителното преместване на културните центрове от запад на изток. Рим се заменя с Византия, а сасанидска Персия и южноруските и тракийски “варвари” [7] се явяват като източници на художествените вкусове и битови форми. Ролята на посредници изпълняват от една страна Мала Азия и Сирия, а от друга – преселващите се славяни и българи в самия Константинопол, включително мизийците, тракийците и македонците, които всъщност съставлявали голямата провинция на новата византийска империя. Откакто последните били завладяни от римляните обаче, те били дотолкова елинизирани, че македонците почнали да се наричат гърци, а в Тракия само тук-там по планинските краища се запазило названието “тракийци”.

При все това напорът на “варварите” бил тъй застрашителен за новата римска столица на Тракийския Босфор, че християнският император Теодосий Велики, като видял невъзможността да разчита на националния дух у византийците и като съзнал непосилната борба на гръко-римския свят срещу този постоянно растящ напор, решил да организира защита на империята от самите “варвари”. За тази цел на новите поданици трябвало да се дадат граждански права, да се съединят чрез брак с гръко-римляните и свободно да им се открият всички граждански и военни длъжности. Без да гледа на доста сериозната опозиция, Теодосий настоял на своето и самият той се оградил с военни хора от разни “варварски” националности.
Тия “варвари”, които играли важна роля за развитието на раннохристиянското и византийско изкуство, пренесли със себе си собствена култура. Византийският бит и изкуство се изпълват със заети източни и славяно-български костюми, изображения и украшения [8]. Тъй наречената пъстрошита дреха “скарамангия” била славяно-българската горна кожена дреха, елмазените царски “перпендули” били техните от векове носени висулки над слепоочията; “кирбасията” е островърхата им шапка и пр.

Историкът Прокопий [9] отбелязва, че Византия приела от хуните (той разбира българите) в епохата на Юстиниан и наметалото им, и панталоните, и обувките, като усвоила и самите названия на костюмите и другите елементи на “варварската” мода [10]. Въобще шарените материи византийците наричали “фригийски” или “варварски”, тъй като за цариградския грък всички тия приложни изкуства не съставлявали самото (изящно) изкуство, както ясно определя Йоан Златоуст (авторът в ориг. го пише Иван Златоуст – б.ред.), а само варварски разкош [11]. Всички упреци за тоя разкош, толкова обилни в проповедите на 4-5 век, се явяват като протест против “варварските” вкусове, вкореняващи се в гръцкото общество по образеца на нахлулите в империята “варвари”. Класически образованите проповедници не разбирали смисъла на богатите лични и конски украшения и справедливо се опасявали за съдбата на самото християнство под влиянието на новите нрави.

Тоя страх обаче намалял след усилената по онова време мисионерска дейност на цариградския епископ Йоан Златоуст между “варварите”. Той горял духом да разпространява християнската вяра между езичниците и пръв след апостолите Павел и Андрей хвърлил семето на вярата в крайдунавските страни в южна Русия. При историка Теодорих срещаме:

“Аз лично четох писмата му (на Златоуст) до анкирския епископ Леонтий, с които той го уведомява за приемането на християнството от скитите и моли да му се изпратят проповедници.”

Златоуст назначил в арианските църкви (извън стените на Цариград) дякони и свещеници “варвари”. Веднъж след богослужението в една от тези църкви той казал:

“Желал бих аз да присъстват тук елини и като чуят какво се е чело, да разберат силата на Разпятието. Евангелските истини се проповядват и на тоя варварски език, който вие слушахте сега. Скити, тракийци, сармати... и обитателите на край света философстват, след като са превели на своя език Свещеното писание.” [12]

Но политиката на Теодосий спрямо варварите и мисионерската дейност на Йоан Златоуст не се нравили на гърците и римляните, и те почнали да им противодействат. “Империята се намира в крайна опасност”, казва в своята реч пред императора египетският епископ Синесий [13], дошъл в Цариград да поднесе на императора дарове и останал там цели три години, за да проучи “варварската опасност” за Византия. Той продължава така: 

“Не виждате ли, че тези чужди за нас войници, на които сме поверили защитата на нашата страна, могат да пожелаят да господстват над цивилното население? Докато не се е случило това, побързайте да възвърнете варварите към тяхното първоначално скромно положение и се опитайте да използвате националното чувство на своя народ. Преди всичко трябва да отстраните чужденците от управленските длъжности и да ги лишите от сенаторските звания, които те позорят. . . . Мъдрата Темида и богът на военното изкуство биха закрили лицето си от срам, ако можеха да видят как варваринът, снел от себе си овчата кожа и нахлузил тогата, започва да обсъжда с римляните държавните работи, като се поставя по-горен от консула и опитните законодатели. . . и не е ли удивително това обстоятелство, че същите тия белодрешковци, които в частния живот изпълняват ролята на прислуга, в политическия се явяват наши заповедници? Какво ще стане, ако те замислят едно общо движение против нас. . . Докато има още време, да очистим нашата войска от чужденците. . . Едно от двете: или варварите [14] трябва да бъдат заставени да се занимават със селско стопанство, или да ги принудим да се завърнат, отдето са дошли.”

И действително, страхът у византийците не е бил напразен. Достатъчно било да настъпи пълното разделяне на римската империя на две половини в края на 4 век сл. Хр., за да се яви едно небивало съюзяване на западните и източните “варвари” в Европа, с цел за общо културно и политическо движение. Едни от “варварите преминават в Азия, а други – франките, бургундите, визиготите, саксите и вандалите, образуват “варварски” държави, а многобройните славяно-български племена, гъсто населяващи низините на Волга, Дон, Днепър и бреговете на Дунава, могли да преминат вече към самостоятелен политически живот, към ново движение, като образуват обширни народни съюзи. Благодарение на тези съюзи, през 5 век, който поставя началото на “средните векове”, европейският свят се намира вече в ръцете на “варварите”.

Император Анастасий около 500 г. дотолкова се отчаял пред мисълта, че правителството му не ще може никога да се отърве от ръцете на северните “варвари”, че се видял принуден да напусне съвсем владенията си и да се грижи само за столицата. Той прокарал яка стена от Мраморно до Черно море [15]. Дринов пише: 

“Всички области, които се намират на север и северозапад от тази стена, бяха оставени на произвола на варварите. Византийското правителство нито вече се интересуваше за тези свои провинции, нито пък знаеше какво се върши там. Това е причината, дето и тогавашните писатели говорят за тези страни тъй тъмно и тъй неопределено, като за някоя съвсем неизвестна страна. Император Юстиниан (527-565) възстанови пак властта на империята над тия земи.” [16]

Но историкът Прокопий обвинява и Юстиниан, че поне той не преградил пътя на “варварите” към Византия и на самия него приписва ужасните бедствия, които понесъл Балканският полуостров през 30-годишното му управление.


“Гети, сиреч славяни”, пише Теофилакт [17], “минават границите на Тракия и причиняват големи беди и главоболия на римските войски.” А Прокопий пише: “Хуни [18], славяни и анти, извършвайки почти ежегодни нахлувания по цяла Тракия, Илирия и Гърция – до Йоническия залив и до стените на самата Византия, като избиваха всеки път или вземаха в плен до 20 мирияди (200 хиляди) хора, направиха така, че тия страни съвсем се обезлюдиха.”

(Тук е мястото да се отбележи, че този превод на Прокопий не е верен. Прокопий пише, че въпросните страни се “присъединили към” - в други преводи се казва и “превърнали в” – “скитската пустиня”. Само в този български превод се казва, че Балканите се “обезлюдили”, за разлика от версиите на английски, френски, руски и вече съществуващия превод на български от д-р Ценов. Това е и единственото сведение, което се сочи като довод за “изчезването на траките” и за това, че “нямаме и капка тракийска кръв”. Един грешен превод заличава цялото антично население по българските земи. Забележката ми не разваля постройката на мисълта на автора на тази статия, защото “присъединяването към скитската пустиня” и “ославяването” – виж по-долу – са в съзвучие с тезата му. Неверността на превода, където се говори за "обезлюдяване" се потвърждава и от всички по-късни автори от онази епоха, които не виждат етнически промени на Балканския полуостров. Бел.ред.)

Какво се разбира под “обезлюдиха”, виждаме при Константин Порфирородни, който, като разглежда губителите на византийската власт на Балканския полуостров, казва: “Ославяниха цяла Елада и Пелопонес и разшириха своите жилища чак до Средиземно море.” [20]

Интересно е, че знаменитият писател Прокопий, от разказа на когото се възползвал историкът Гибон [21], не различава съвсем ясно българите при тяхното появяване на Дунава от славяните (гл. Войната с готите III.14 – изд. Бонск., стр. 334-6), които дошли след тях или под тяхно прикритие, но той твърде картинно отличава леко въоръжените славяни, които вървели по стъпките на българските конници, почти не изоставащи и на крачка от тях. [22]

Тия именно конници-българи [23] са онези, които представлявали по начало и по-късно страшилището за Византия и които византийците постоянно преследвали в Македония и Тесалия, за да остане спокойно мирното славянско земеделческо население, но тях скоро ги видели пред столицата си и почнали да им плащат данък. За жалост, Прокопий, сравнително най-сериозният византийски историк, който единствен владее реални познания за някои “варварски” племена, твърде малко говори за българите, а византийските историци и летописци след него и след Теофан до Константин Порфирородни са съвсем неопределени. Те само споменават, че българите дошли на Балканския полуостров от бреговете на Дон и че това племе, родствено на хуните, било извънредно многолюдно, диво и войнствено, и със своите нахлувания през 5, 6 и 7 век всяло ужас по цяла Византия и държало в обсада и страх самата столица.

Впрочем славяно-българските племена, населяващи грамадната равнина от бреговете на Дунава до Дон и Волга, били в тесни връзки помежду си, а византийците държали сметка за тяхната политика. При това знаят се ред български царе, а по-рано военачалници, с които византийците водили преговори и на които те плащали данък. За един от тях, на име Тербели, съществува легендарният разказ, как той заставял византийците да покриват с монети хвърлените на земята щит и шлем, а забитото копие трябвало да се покрие до самия връх с копринени платове.

“Но ето че около половината на 7 в.”, казва Дринов, “явява се нова дружина, на която било речено да съедини славяните в едно яко политическо тяло, което да може да спаси, заедно с независимостта, и народността на славяните. Тая дружина беше от неславянско племе, което в първата половина на 7 век съставляваше една доста голяма орда, скитаща се между реките Дон и Волга.”

Това решително събитие – преминаването на българите отсам Дунава е отбелязано в тъй наречения от Раич “Именник на първите български князе” [24] като пределна ера, тоест като точка на деление на българската история на два периода. Като допълнение на тоя именник, наречен от кембриджкия професор Bury “хронологически цикъл на българите” [25], служи колоната с надпис, запазена от старо време в цъквата “Св. Четиридесет великомученици” в Търново, където четем за скромната дейност на Омортаг от Дунава на юг, към Балкана.

Като още по-важно допълнение се яви неочакваното откритие от друга колона с надпис на Омортаг, изкопана през 1905 при станция Крумово-Преслав (село Чаталари) и днес запазена в Народния археологически музей в София. Надписът (на гръцки език), изсечен по каменната колона, гласи: 

“Великият княз Омортаг в земята, дето се е родил, по волята Божия архонт. Държейки лагера си в Плиска, основа аул в Тича (стария Преслав) и разби силата на гърците и на славяните и изкусно построи мост на Тича (гол. Камчия) и на една от колоните постави два медни лъва. Бог да помогне на по волята Божия архонта да мачка под краката си царя, докато тече Тича и да даде на българите да имат много пленници; най-после, като подчини враговете си, в радост и веселие да живее 100 години. Времето, когато бе строежът, според българското изчисление сигорелем, а по гръцкия индикт – 15 (т.е. 822-23 г. сл. Хр.).” [26]

Като продължение на това ценно историческо свидетелство – чаталарският надпис и като негово потвърждение дойдоха находките в Абоба (Плиска) [27] – колони с разни надписи, камъни и тухли с различни художествени изображения и неразгадани старобългарски писмени знаци, а също следи от княжески дворец и др.

И така, към 10 август 660 г. [28] българите минават стихийно Дунава [29], не в силата на известен договор с византийците да пазят като съюзници дунавската граница на империята от нахлуването на други “варвари”, или пък че били принудени да сторят това от нашествието и напора на хазарите, а те идат с великата историческа задача в качеството си на законни наследници на Балканския полуостров:

Първо – да избавят и отнемат родината на тракийските и македонските си събратя от господстващото гръко-римско малцинство и...

Второ – да пробудят и спасят поддалите се на елинизиране техни едноплеменници – множеството славяни, които с част от българите отдавна съставяли обширната византийска провинция, предимно като мирни, покорни и работливи земеделци и скотовъдци, обаче съвсем не били сговорни помежду си и клонили вече да изгубят и рода си, и името си, и да станат ромеи, както македонците и тракийците.

Трето – да смажат главата на новата незаконна завоевателка на Балканския полуостров – Византия, и

Четвърто – най-важното, в качеството си на царствени представители на славяните, да основат самостойна българска държава на Балканите, каквато от памтивека имали събратята им – траките, македонците и мизите, и каквато едновременно имали самите българи в южна Русия. [30]

II. ИСТОРИЧЕСКИ ИЗТОЧНИЦИ ЗА КРАЙВОЛЖКИТЕ БЪЛГАРИ

По средното течение на Волга, най-голямата водна артерия на Русия, и към нейното устие и голяма част от течението на р. Кама се простира тъй нареченият Край-Волжко-Камски край [31], където някога било основано българското царство с главен град (столица) Болгар или Булгар [32]. По-късно през 9-10 век сл. Хр. на тая територия, когато руският исторически живот едва се зараждал, съществували две царства с богата източна култура: по средното течение на Волга и по Кама – българското царство, но вече в мюсюлманско-татарски ръце, а към нейното устие – част от хазарското царство. Още по-късно, след наплива в тоя край на диви монголски орди (1236 г.), се образували две татаро-монголски царства – на територията на българското царство било Казанското, а към устието на Волга – Астраханското.

Древността на българите в южна Русия историческите свидетелства отнасят към твърде далечни времена. Арменският историк от 5 век Моисей Хоренски (Мовсес Хоренаци) казва [33], че много от българите в следствие на раздори напуснали своето отечество и се заселили в Армения – за първи път между 149-127 г. пр. Хр., а за втори път между 127-114 г. пр. Хр.

От хронологичния цикъл на българите виждаме, че петте князе преди Аспарух управлявали българите 515 години отвъд Дунав (от 159 г. сл. Хр.), а аспаруховите царски години отвъд Дунав били 19 (659-640=19) [34]. Освен това професор Bury, най-новият и сполучлив тълкувател на тоя именник на българските князе, се произнася за последния така: “Тези глоси дават абсолютни дати и представляват една стара българска хронологическа система.”

Кембриджкият професор не допуска българите да са взели своя календар от китайците, както турците. Според него българите от дълбока древност са си служили с бройната система от 60-годишен цикъл, която била обща за всички източни народи, без да са усвоили лунните години на Хиджра.
За древна България пишат седем арабски историци от 10 век и редица по-късни татарски и арабски автори. Почти всички мюсюлмански писатели споменават българите като много стари обитатели край Волга и като аборигени (коренни жители) на Велика България. Основаването на столицата Болгар те отнасят към най-дълбока древност, а именно, че градът бил основан от Болгар, син на Хомар (вероятно се има предвид Магог, от който според популярната библейска генеалогия произлизат скити, славяни, руси, българи, бохеми, поляци, словаци и хървати – б.ред.), който бил син на Яфет, син на Ной. [35]

Мулла Шихаб-уд-дина Бага-уд-динов, бележит казански учен, след като събрал и проучил старите арабски и други исторически сведения за България, написал “Очерк върху историята на българското и казанско царство”; тоя очерк бе прочетен в 4-ти съезд на руските археолози [36] и създаде твърде силно впечатление. Като привежда съществуващите възгледи между татарските учени, този историк казва:

“Столицата на Дащи Кипчака (?) бил градът Болгар, известен от древни времена, описван от арабските писатели и по народно предание основан от Александър Македонски. Думата Болгар по произношение сравняват с думата “куртак”, но сред народа се употребява “булгар”. Мулла-Абдурахим казва в съчинението си, че когато Александър Македонски се отправил за война на изток, закопал в пещера припаси и на връщане, на същото място, основал града и го нарекъл на име, съставено от две думи – персийска и арабска: Буни-гар, което значи “дъно на пещера”. После, за по-удобно на арабски език, станало Булгар. Някои говорят за това име, че произлязло от арабското название на юфта, с производството на който се славил градът. Всички тия обяснения обаче са съмнителни и само един Бог знае истината.”
Тъй заключава казанският учен първия си исторически разказ за България. Особено ценни са сведенията на този историк за приемането на исляма от волжките българи. На стр. 42 в неговия очерк четем:

“Хисам-Удин от Булгар казва в своята история, че българският народ приел исляма в месеца на рамазана, в 9-та година от Хиджра (670 г. сл. Хр.); това извършили повиканите трима уважавани асхаби. От Зубейра някои жители на Болгар и околността му приели мюсюлманското учение.”

Мулла-Шихаб обаче не е съгласен с тези възгледи и казва:

“Колкото до известията за приемане на исляма от българите и съседните на тях народи, достоверно и определено може да се говори само от онова време, откакто по заповед на халифите се явил техен наместник при Каспийските врати, т.е. след превземането на Дербента (врата на вратите) и укрепената граница. По време на Омаядите, в 95 г. от Хиджра (756 г. сл. Хр.) великият емир Мислам след дълга война с хазарите завоювал границата. През 110 г. (771 г.) отново станал ужасен бой с неверните хазари и храбрата мюсюлманска войска победи неверниците.”

Същият продължава така:

“Някои говорят, че българите приели мюсюлманството през 200 г. (861 г. сл. Хр.) на Хиджра, по време на халифа Мамун. Според мен достоверно и здраво е това, че ислямът приел българският цар Алмас-хан, син на Силки-хан, заедно със своето семейство и дворец, през 310 г. на Хиджра (921 г. сл. Хр.), след което велики посланици от Багдад дошли, за да научат българския народ на мюсюлманския шаригат и да го запознаят с постановленията на закона. В последствие се явили от Багдад разни учени, занаятчии и ходжи и чрез тях ислямът все повече се разпространява сред българите и техните съседи. Алмас-хан доброволно се подчинил на абасидските багдадски халифи и заповядал да се чете “Хутбу” в името на халифа в Болгар и да се секат сребърни и златни монети в негово име; освен това той поставил по дрехите си и по украшенията на конете формата и знаците на халифите. След като приел исляма, Алмас изменил родното си име, оставил си титлата хан и се нарекъл, по подражание на името на тогавашния халифат, Джагфар-Бен-Абдула, а сина си нарекъл Ахмед, на името на посланика, който дошъл от Багдад. От тая династия царували редица ханове. Когато потомците на Чингиз-хан с многобройна войска нахлули в българските владения, тогавашният хан Емир-Илгам, твърде слаб да противостои и задето се покорил доброволно, бил определен за наследствен владетел. Първият татарски хан от рода на Чингиз-хан бил внукът му Батий-хан, който през 1150 г. основал града Сарай като столица. От татарските ханове пръв приел исляма Береке-хан през 653 г. от Хиджра (1572 сл. Хр.), след завоеванието на Казан от руския цар Иван Василиевич.”

Така завършва своята история казанският учен татарин.

В един азбучен списък на древни имена [37] за казанската губерния, срещани в стари документи, се споменава Айдар, български хан, при когото се проповядвал исляма в България (между 650-680 г. сл. Хр.).

Според академика Френ [38], близкото запознаване на българите с арабите започнало в първите години на 8 век, когато започнало и приемането на исляма. През същия век са известни ожесточените войни на Кавказ между хазарите и арабските халифи, които имали за столица Багдад и Вавилон. От арабските, арменските и грузински източници се вижда, че в продължение на 8 в. победата не веднъж била на страната на хазарите над мюсюлманите в задкавказкия край и на Кавказ, и само след големи усилия ислямът бил затвърден в тия страни [39].

От голяма стойност са известията на арабския писател Ибн-Фодлан от 10 век, който пътешествал от Багдад в южна Русия и лично посетил Волжка България през 922 г. и прекарал там цяла година, като гостувал у самия цар на току що помюсюлманчените българи. Той изложил своите пътни бележки и впечатления в една “Книга за обичаите на българите”, в която между другото съобщава, че “Алмас, цар на славяните”, молил багдадския халиф Муктадир в 921 г. да му прати вещи лица, за да му построят джамия и крепост, в която да се защитава от нападенията на враждебните му царе и че всички молби на Алмас били изпълнени [40].

Якут, писател от 10 век, също смесва волжките българи със славяните и нарича техните царе “славянски”, а града Булгар – “главен славянски град”.

Известният арабски историк от същото столетие Ибн-Даста пише: “Българската земя е съседна със земята на буртасите; българите живеят на брега на Итил (Волга), която тече между хазарската и славянската земя.”

Масуди не различава приволжките българи от придунавските.

Особено интересен е един разказ за народността на българите, който послужи като единствен довод за хипотезата на Френ, че българите са турко-славяни. Ето тоя разказ на арабина Шемседин Мухамед от Дамаск: веднъж една дружина български поклонници, като минавали през Багдад, били запитани към кой народ принадлежат и какъв народ са българите, а те отговорили: “Ние сме българи, а българите са народ, произлязъл от смешение между турци и славяни”.

Френ пише забележка, че думата “произлязъл” трябвало да се преведе в смисъл на: народ природен (zugeboren) между турци и славяни.

Руските известия за Болгар са важни, но те не датират по-рано от 1164 г., когато България отдавна била в турско-татарски ръце.

В европейската литература имаме много по-стари сведения за българите. Тук те се споменават в 5 в. сл. Хр. и то предимно от латинските историци Касиодор (468-575), Теодорих, Марцелин, Енодий, Йордан и др. Последният, като говори за Скития, споменава следните нейни жители: на запад гепиди, венети, склавени (до Днестър) и анти – до Днепър, а по-нататък агацири и българи.

Понеже най-ценните сведения на тези писатели са третирани достатъчно в историческата ни литература [41], то считаме за излишно да ги повтаряме тук.


Византийските известия са малко по-късни. Поради широката им известност, ще посочим само някои от тях. Според Константин българите преди да минат Дунава се наричали онугундури. Теофан разглежда старите селища на онугундури, българи и кограги над Кимерийския босфор, дето споменава и Велика България.

Според Агатий [42], хуните и други варвари по тая страна на Хималая имат общо име скити и хуни в частност според рода; всеки род носи различно название. . . на много родове те в последствие се преселиха в Европа. За разделението на българите на по-малко или повече родове имаме ценни сведения едва от 6 век. Прокопий посочва две български орди: кутургури и утургури (43). Всяка орда се намирала под управлението на племенния началник и стояла в известно отношение на подчиненост към върховния господар на всички орди [44]. Според по-късните византийски писатели [45] българите се разделят на пет, но обединението на славяните се паднало само на едно племе, тоест на една орда, предвождана от Аспарух и принадлежаща на източния клон на българите – утургури.

Днес ние имаме имената на пет родове, които се ползвали с особено отличие и генеалогията на които се крие в дълбоката далечина на българската история. Тия пет родове, имената на които са се запазили в надписи от 9 век, издават своята древност с това, че възпроизвеждат старите родови названия на българските орди, отбелязани от писателите на 6 век [46]. Това са:


  1. Куригири (κνριγηρ) [47]; названието на рода съответства на прокопиевите кутургури, на котригури при Агатий и Менандър, а също и на cutriguri при Йордан.

  2. Родът Ерми [48]. Особената важност на тази находка се състои в нейното потвърждаване на същия род Ерми, отбелязан в открития от А. Попов именник. Относно името Курт от рода Дуло в тоя именник, Успенски го поставя в числото на родовите български имена – котраги (Теофан, стр. 356, и Никифор, стр. 38) и ковратос, кроватос [49].

  3. Кувери (κονβιαρης) [50]. Името Кубер е отбелязано при Хелцер (Die Genesis, стр. 48, при разглеждането на материала в чудесата на Д. Солунски).Τςακαρης [51]

  4. Δουαρнς [52], на надписа липсва началото.

В именника на българските князе пък се посочват няколко други родови имена: Дуло, Вокил, Укил и Угаин [53].

Изобщо за византийците българите са познати под античните имена кимерийци, мирмидони, сармати, както и като оногундури и котраги, но обикновено ги наричат скити и варвари. А за скитите почти всички стари писатели – Херодот, Хипократ, Плутарх, Страбон и др. изтъкват голямата прилика помежду им. Това сходство на всички скитски племена значително поясни отсъствието у древните писатели на по-точни сведения и характеристика за епохата на “варварите”. 

Затова именно в по-ново време прибягнаха до сведенията на археологията.




Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница