Решение на всс като незаконосъобразно. І. Обжалваното определение е незаконосъобразно, защото почива на превратно тълкуване на разпоредбата на чл. 166, ал. 4 Апк

VІ ОТДЕЛЕНИЕ

ДО ВЪРХОВНИЯ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД

ПЕТЧЛЕНЕН СЪСТАВ

Ч А С Т Н А Ж А Л Б А

от Мирослава Стефанова Тодорова,

с посочен по делото адрес,

жалбоподател по адм. д. № 4810/2014 г.

по описа на ВАС, VІ отделение

С Р Е Щ У

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 5027/10.04.2014 г.

по адм. д. № 4810/2014 г. на ВАС, VІ отделение,

за отказ да бъде спряно предварителното изпълнение

на решение по т. 69 от протокол № 14/27.03.2014 г.,

за налагане на дисциплинарно наказание

по чл. 308, ал. 1, т. 4 ЗСВ– понижаване в длъжност

съдия в Софийския районен съд за срок от две години

на основание чл. 166, ал. 3, вр. ал. 4 вр. ал. 2 АПК

УВАЖАЕМИ ВЪРХОВНИ СЪДИИ,

Обжалвам определението от 10.04.2014 г., с което е оставено без уважение искането за спиране на предварителното изпълнение на посоченото решение на ВСС като незаконосъобразно.

І. Обжалваното определение е незаконосъобразно, защото почива на превратно тълкуване на разпоредбата на чл. 166, ал. 4 АПК.

Според определението предварителното изпълнение на акта може да бъде спряно само ако на оспорващия може да бъде причинена значителна или трудно поправима вреда – чл. 166, ал. 4 във връзка с ал. 2 от АПК. Приема се, че посочените от мен основания – възпрепятстване разглеждането на делата, които са ми възложени като съдия от СГС, са свързани със защитим държавен и обществен интерес. Според съда обаче защитата на такъв интерес е неотносима към преценката на предпоставките за спиране на предварителното изпълнение. Съдът е посочил, че „процесуалната съдба на висящите наказателни дела, чието разглеждане е започнало с участието на съдия Мирослава Тодорова, е от държавен и от обществен интерес, а предпоставка за спиране на предварително изпълнение, допуснато със закон, може да бъде само значителна или трудно поправима вреда от това предварително изпълнение, но не на държавата или на обществото, а в правната сфера на лицето, което трябва да търпи изпълнението. С други думи казано – защитата по чл. 166, ал. 4 АПК (имаща обезпечителен характер) е предоставена в частен, а не в държавен или обществен интерес”.

Изначално несъстоятелен е доводът на съдебния състав, че молбата за спиране не следва да се уважава, тъй като не съм доказала засягането на някакъв мой личен интерес, а само на обществен – на правосъдието – интерес.

На първо място, следва да бъде отбелязано, че АПК не предпоставя конфронтация между личния и обществения интерес, доколкото се изхожда от фундаменталното разбиране, че всеки човек е член на обществото. Ако е защитен личният интерес, в още по-голяма степен е защитен общественият.

Изричното доказване на личен интерес се изисква само ако той се противопоставя на обществения. Тогава съдът е длъжен да оцени двата интереса и давайки превес на единия, да отговори дали тази защита няма да увреди несъразмерно другия.

Общественият интерес налага по делата, които са ми възложени, да бъде осъществено правосъдието, без то да се поставя в непропорционален риск. Такъв риск представлява всяко поставяне под съмнение на служебния статус на съда и в още по-голяма степен това е валидно за статуса на съдията по наказателни дела с оглед спецификата на предмета на разглеждане, който включва изясняване на въпроса дали е извършено престъпление. Общественият интерес изисква страните да не изпитват колебание в безспорността на съда – ценност, която не се нуждае от защита, защото авторитетът на правосъдието е изведен като защитим обществен интерес от най-висок ранг, редом до националната сигурност. Именно авторитетът на правосъдието, редом със защитата на националната сигурност, е най-честият критерий, допускащ ограничаване на гарантираните от ЕКПЧ и Конституцията неабсолютни права.

Неизменността на съдебния състав (по чл. 258 НПК) пък е една от съществените гаранции, че ще бъдат постигнати целите на наказателното производство и делото ще бъде решено правилно.
В настоящия случай противопоставяне между личния ми интерес и този на правосъдието – няма.

Впрочем, това основно правно положение е установено в практиката на ВАС.

Така например, по адм. д. № 9830/ 2011 г. на ВАС, 8 отделение, от 8.10.2011 г., образувано по частна жалба на директора на Агенция „Митници”, съдът не е допуснал съмнение, че правнозащитими, освен личния интерес на жалбоподателя, са и интересите на националното стопанство.

„От събраните по делото доказателства е установено по несъмнен начин, че предварителното изпълнение на акта би засегнало в значителна степен основни отрасли на икономиката като железопътен, въздушен и автомобилен транспорт, което обстоятелство по същество не се оспорва от митническата администрация. Последното влиза в противоречие и с един от основните принципи в административното право, залегнал в чл. 6, ал. 2 от АПК, че административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат правни и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. В този смисъл, съобразявайки фактите по делото, първоинстанционният съд правилно е определил, че предварителното изпълнение на решението на митническия орган за отнемане на лиценза би довело до значителни и трудно поправими вреди не само за адресати на акта, но и за трети лица, което обуславя и необходимостта от спиране на допуснатото по силата на закона предварително изпълнение”.

Тезата, че "защитата по чл.166 ал.4 АПК е предоставена в частен, а не в държавен или обществен интерес", представлява превратно тълкуване на съдържанието на института на предварителното изпълнение поначало и в още по-голяма степен на допустимостта на предварителното изпълнение по отношение на актове, засягащи кариерната съдба на съдиите.

Допуснатото по силата на обща и абстрактна норма предварително изпълнение на административен акт по силата на отделен закон означава, че в определени случаи принципно са налице предпоставките за предварително изпълнение по чл.60, ал.1 АПК – "да се защитят особено важни държавни или обществени интереси". Същевременно законодателят предвижда възможността за спиране по чл. 166, ал. 2 АПК и в тези случаи, в които административният орган е освободен от задължението да доказва, че предварителното изпълнение е в държавен и обществен интерес.

Това, обаче, не означава, че в случаите на предварително изпълнение по силата на закона се изключва проверката дали в конкретния случай е спазен принципът "предварителното изпълнение да е в обществен интерес". След като е сезиран с оплаквания за нарушен обществен интерес, съдът е длъжен да се произнесе по тях, а не да ги игнорира като ирелевантни, защото не били в обхвата на нормата на чл.166 ал.2 от АПК. Ако допуснатото предварително изпълнение нарушава обществения интерес, за чиято защита е възприето, то очевидно е, че не преследва законна цел.

Не може да са идентични по съдържание тълкуването на чл. 166, ал. 2 АПК и обхватът на проверката на съда относно увредените интереси в случая, когато предварителното изпълнение е обосновано в конкретния административен акт по силата на чл. 60, ал. 1 АПК с посочване на това кой държавен и обществен интерес се защитава и в случая, когато предварителното изпълнение е по силата на закона, т.е. държавният интерес е защитен общо и абстрактно, без да са отчетени различните контексти на дисциплинарната отговорност, различните модификации на държавния и обществения интерес във всеки конкретен случай, каквато по същество е работата на съда при преценка на молбата за спиране.

Ако жалбоподателят демонстрира на съда, че предварителното изпълнение не само че не защитава, а уврежда държавния и обществен интерес, то жалбоподателят всъщност доказва, че липсва законното основание за прилагането на предварително изпълнение. В този смисъл тълкуването на целта на института показва, че преценката дали е нарушен личен интерес е вторична и тя се извършва само ако проверката на принципа установи, че общественият интерес изисква изпълнение на административния акт въпреки неговата нестабилност. Като е противопоставил обществения на личния интерес, съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 166, ал. 2 от АПК във връзка с чл. 166, ал. 4 от АПК и е счел, че проверката дали е увреден общественият интерес не е в обхвата на проверката на основанията за спиране.

Възприетата погрешна отправна точка за тълкуване води до несъответния на целта на закона извод, че никога няма да има основание за спиране на предварителното изпълнение на дисциплинарните наказания по силата на ЗСВ. Правният ред обаче не допуска създаване на правни възможности, които изначално са неприложими на практика.

В същото време спецификата на решенията на ВСС за дисциплинарно наказване на съдии, разгледана през призмата на целта на ЗСВ чрез уредба на структурата и компетентността на органите на съдебна власт, както и на статута на съдиите, прокурорите и следователите да се защити независимостта на съдебната власт, в още по-голяма степен изисква да се прецени дали предварителното изпълнение е в обществен интерес.

От правилното разбиране на този въпрос зависи стабилитетът в служебното положение на съдиите, служебната им сигурност като гаранция за независимостта им.

Видно е, че законът преценява спецификата на правораздавателна дейност дори когато решението на ВСС за налагане на наказание е станало окончателно. Съгласно чл. 161, ал. 1 ЗСВ след влизането в сила на решение за понижаване на съдия, прокурор и следовател ВСС уведомява лицето, което в едномесечен срок встъпва в длъжност. Предварителното изпълнение на решение за понижаване в длъжност обаче означава незабавно действие, т.е. съдията не разполага с време нито за да изпълни служебните си задължения по спешни случаи на предишната си длъжност, нито да се подготви за изискванията на длъжността, на която е понижен (в някои случаи, какъвто е и моят, понижението в районен съд е свързано с разглеждане и на различен вид дела – в СРС се разглеждат административнонаказателни производства, а в СГС – не).

Обстоятелството, че предварителното изпълнение поставя съдията в по-неблагоприятно положение в сравнение с това, ако решението на ВСС е окончателно, е допълнителен аргумент, че във всеки конкретен случай, когато е уязвен стабилитетът в служебното положение на съдията, следва да бъде преценявано специално дали предварителното изпълнение е в обществен интерес или накърнява непропорционално конституционно гарантираната независимост на съдията.

От същия порядък е и обстоятелството, че в ЗСВ не са уредени последиците от отмяна на допуснато незаконосъобразно предварително изпълнение. Доказателство за последното е и настоящото решение на ВСС, което не придаде правно значение на вече отмененото ми наказание дисциплинарно освобождаване от длъжност, което беше предварително изпълнено за срок от 1 година.

Този извод на съда е незаконосъобразен, доколкото превратно изяснява съдържанието на личните вреди, които търпя от накърняването на обществения интерес чрез възпрепятстване на правилния ход на делата, които са ми били възложени за разглеждане като съдия в СГС.

В този смисъл съдът не е взел предвид, че съобразно чл. 162, т. 2 ЗСВ за длъжността на съдията се изискват професионални и морални качества, съответстващи на Кодекса за етично поведение на българските магистрати. Целият комплекс от етични качества, които се приемат за задължително условие за длъжността, недвусмислено показва, че ЗСВ изисква от съдията да възприема нарушения обществен интерес при осъществяване на правосъдието по възложени за решаване дела, като накърнен личен интерес.

Формализираната практика на български съдилища да изискват от страните да доказват съществуването на самопонятни вреди е била многократно обект на критика от ЕСПЧ, като е приемана за нарушение на правото им по чл. 13 ЕКПЧ, доколкото съдебното производство не е представлявало ефективно средство за защита срещу унизително третиране. (Йовчев срещу България, Илиев срещу България, Радков срещу България, Шахънов срещу България)
ІІІ. Съдът е приел за несъмнено установено обстоятелство, че по същото дело за същото твърдяно нарушение вече веднъж съм търпяла най-тежкото дисциплинарно наказание – освобождаване от длъжност, което впоследствие е било прието от петчленен състав на Върховния административен съд за незаконно. Счел го е за съществено, но е приел, че то следва да бъде обсъдено при решаване на спора за съответствие на сега наложеното ми дисциплинарно наказание с критериите по чл. 309 ЗСВ, защото не било предпоставка по чл. 166, ал. 2 АПК за спиране на производството.

Тези изводи на съда са незаконосъобразни и превръщат процедурата по чл. 166, ал. 2 АПК в неефективен способ за защита при незаконно решение за дисциплинарно наказание, на което е допуснато предварително изпълнение. Това нарушава правото ми по чл. 13 ЕКПЧ, още повече като се има предвид, и че възможността за претендиране на обезщетение не е ефективен способ на защита, когато се отказва възможността да бъде реално упражнено правото да се препятства настъпването на вреди.

Пример на допустима аналогия с правен отрасъл на санкционното право – продължителността на наказателното преследване, която се съобразява през призмата на изискванията за справедлив процес по чл. 6 ЕКПЧОС, се отчита от съда чрез намаляване на наказанието, но не заради извършено своеобразно прихващане на правонарушенията на държавните органи и на подсъдимия, а защото продължителният срок е фактор със самостоятелно въздействие върху обществената опасност на деянието, тъй като отдалечеността на деянието от момента на присъдата въздейства обективно върху обществената опасност, като я намалява.

Съдът неправилно е приел, че доводите за вече фактическо изтърпяване на незаконосъобразно наказание за същото нарушение са по съществото на делото. Въпрос по същество е доводът ми, че за същото нарушение вече ми е било наложено дисциплинарно наказание с влязло в сила решение по адм.д. № 2028/2012 г. на ВАС, VІІ отд. - намаляване на заплатата за срок от 2 години, защото изисква да се сравняват и оценяват фактите от двете дисциплинарни производства и тяхната обща съставомерност.

Когато обаче е било допуснато предварително изпълнение на наказание по същото дело при първото му разглеждане, което е било незаконосъобразно, този въпрос несъмнено вече се отнася до допустимостта на предварителното изпълнение на второто наказание, тъкмо защото то се явява второ. В настоящия случай искането ми е нещо повече от защита от незаконно дисциплинарно наказание – то се основава на това, че допуснатото предварително изпълнение на първото наказание вече е било вредоносно за мен, което налага да бъдат взети незабавни мерки по реда на настоящото обезпечително по своя характер производство. В този смисъл, дори решението на ВАС по съществото на обжалването да остави в сила решението на ВСС, наложеното с него наказание винаги ще бъде второ, предхождано от вече фактически търпяно по-тежко дисциплинарно наказание.