Решение по дело c 221/11 Leyla Ecem Demirkan/Bundesrepublik Deutschland

Служба „Преса и информация“	Съд на Европейския съюз ПРЕССЪОБЩЕНИЕ № 114/13 Люксембург, 24 септември 2013 г.
	Решение по дело C 221/11 Leyla Ecem Demirkan/Bundesrepublik Deutschland

През 1963 г. Турция и Европейската икономическа общност, както и нейните държави членки сключват Споразумение за асоцииране¹, което има за цел да подпомага постоянното и балансирано укрепване на търговските и икономически отношения между договарящите страни с оглед на подобряване на жизнения стандарт на турския народ и улесняване впоследствие на присъединяването на Република Турция към Общността. Споразумението предвижда по-специално, че договарящите страни се ръководят от разпоредбите на Договора за ЕИО относно свободното предоставяне на услуги между държавите членки, за да се премахнат всякакви ограничения на този принцип, които съществуват между договарящите страни.

Подписаният през 1970 г. допълнителен протокол към това споразумение², съдържа клауза „standstill“, която забранява на договарящите страни да въвеждат нови ограничения на свободното предоставяне на услуги, считано от влизането на протокола в сила.

След като германските власти отказват да ѝ издадат виза, за да посети доведения си баща, живеещ в Германия, г-ца Demirkan, турска гражданка, се позовава на клаузата „standstill“ пред германските съдилища. Според г-ца Demirkan тази клауза забранява въвеждането на нови ограничения, каквото е задължението за притежаване на виза, не единствено по отношение на лицата, които възнамеряват да предоставят услуги (право на свободно предоставяне на услуги, наричано „активно“)³, но също и по отношение на лицата, които възнамеряват да им бъдат предоставяни определени услуги (право на свободно предоставяне на услуги, наричано „пасивно“). Г-ца Demirkan твърди, че тъй като посещението на член от семейството ѝ в Германия предполага възможността да получи определени услуги в тази държава, г-ца Demirkan трябва да бъде считана за потенциален получател на услуги. Освен това към датата на влизане в сила на Допълнителния протокол по отношение на Германия, а именно през 1973 г., германското право не е изисквало турските граждани да притежават виза за посещения на членове от техните семейства в Германия. Следователно в резултат на клаузата „standstill“ общото задължение за притежаване на виза, въведено впоследствие от Германия за турските граждани през 1980 г.⁴, не можело да бъде приложено по отношение на г-ца Demirkan.

Oberverwaltungsgericht Berlin-Brandenburg (Върховен административен съд, Берлин-Бранденбург, Германия), сезиран като въззивна инстанция по настоящото дело, иска от Съда да поясни обхвата на клаузата „standstill“.

С постановеното днес решение Съдът приема, че понятието „свобода на предоставяне на услуги“, съдържащо се в клаузата „standstill“ от Допълнителния протокол, не обхваща пасивното право на свободно предоставяне на услуги, тоест свободата на турските граждани, получатели на услуги, да отидат в дадена държава, където да им бъдат предоставяни определени услуги.

Съдът припомня, че свободното предоставяне на услуги, гарантирано от Договорите за Съюза на гражданите на държавите членки, а следователно и на гражданите на Съюза, не обхваща единствено активното право на свободно предоставяне на услуги, но и пасивното право на свободно предоставяне на услуги, признатото от Съда в Решение по дело Luisi и Carbone от 1984 г.⁵ като необходимо допълнение на първото. Така гражданите на Съюза, които отиват в друга държава с намерение да получат в нея определени услуги или тъй като имат възможност да получават там такива услуги — каквито са туристите или пациентите, — се ползват от закрилата на пасивното право на свободно предоставяне на услуги. Тази закрила се основава на целта, състояща се в установяване на вътрешен пазар, разбиран като пространство без вътрешни граници, в което се премахват всички препятствия, които са пречка за установяването на такъв пазар.

Поради съществените различия между целите и контекста на Договорите за Съюза, от една страна, и Споразумението за асоцииране, както и неговия Допълнителен протокол, от друга, обаче тълкуването на понятието за свободно предоставяне на услуги, което Съдът дава през 1984 г. с оглед на Договорите за Съюза — в смисъл, че това понятие включва пасивното право на свободно предоставяне на услуги, — не може да бъде поддържано по отношение на клаузата „standstill“.