Решение по делото Van Gend en Loos Съдът постановява

1. 
   Обща характеристика
   

Автономният характер на правопорядъка на ЕО се признава от Съда в един сравнително много ранен стадий на нейното развитие, като съдебната практика по въпроса еволюира с бързи темпове. Още през 1963г. в историческото си решение по делото Van Gend en Loos Съдът постановява :"...Общността представлява нов правопорядък на международното право ..."( 22/63, 1963,ECR, 3). Само една година по-късно, в другото си историческо решение по делото Costa v. ENEL, Съдът твърди, че Общността "има собствен правов ред , интегриран в правната система на държавите-членки" Тази станала класическа формулировка в течение на годините многократно и неизменно се появява в решенията на Съда. Интегрирането на автономната правна система на Общността в тази на държавите-членки се реализира чрез установена йерархия и оригинална взаимовръзка между тях. При конфликт между двата правопорядъка – на ЕС и на отделна държава-членка, проблемът се решава на базата на основните принципи на правото на ЕС.

Основните принципи на тази правна система са директният ( пряк) ефект и върховенството на правото на ЕО. Тези принципи, общовалидни както на ниво Съюз, така и във вътрешните правни системи на държавите-членки,не се съдържат в първичното европейско право до приемането на Конституцията. Формулирани от съдебната практика, те са безспорно свидетелство за уникалната роля на Съда на ЕО да създава и развива правото на ЕО.

С директен ефект е тази правна норма , която незабавно и пряко предоставя на физическите и юридическите лица в ЕС субективни права, които трябва да бъдат признати и защитени от националните съдилища. “Директният ефект” следва да се разграничава от "директната приложимост" като легална характеристика на регламента според чл.249 ал.2, която гарантира незабавното прилагане на европейската правна норма във вътрешния правов ред на държавата-членка. Директната приложимост се отнася до начина, по който правото на ЕС се интегрира във вътрешния правов ред, докато директният ефект се отнася до защитата на субективните права на индивида пред национален съд. Директният ефект на дадена норма, признат от Съда, е способ за защита срещу действия и мерки, нарушаващи правото на ЕС, тъй като дава възможност на заинтересуваните частни лица да се позовават директно на правото на ЕС срещу национални властнически органи. .Чрез доктрината на директния ефект правото на ЕС се демократизира, тъй като гражданите стават субекти на новия правов ред. Благодарение на директния ефект съблюдаването на правото на ЕС е осигурено на две нива : от една страна - на ниво ЕС - чрез инициираната от Комисията процедура по чл.226 пред Съда на ЕС срещу държава-членка, която нарушава правото на ЕС, и от друга - на национално ниво - от частно лице, което защитава нарушените си права, произтичащи от правото на ЕС пред националния си съд. На практика принципът на директния ефект има важно значение за превръщането на четирите свободи на вътрешния пазар в права на гражданите на ЕС, защитени от националните им съдилища.

До приемането на Конституцията правото на ЕС не дава отговор на въпроса за йерархичната позиция на европейското право по отношение на вътрешното право на държавите-членки. Националните разрешения по този въпрос са различни и се съдържат в Конституциите( напр. Франция, Нидерландия, Испания, Гърция, Португалия и др) или се извеждат от съдебната практика на върховните съдебни институции на държавите-членки( напр. Люксембург). Прилагането на методите на класическото международно право за разрешаването на неизбежните конфликти между правото на ЕС и националното право на държавите-членки би обезсмислило спецификата на ЕС и неговия правов ред. За да осигури единството и целостта на този ред, Съдът извежда принципа за върховенството / примата/ на европейското право за пръв път през 1963г. в решение по делото Costa v. ENEL ( 6/64 1964, ERC,585 и сл.) , като постановява, че " поради своя специфичен и оригинален характер, правото, произтичащо от Договора, не би могло да бъде отменено от вътрешноправни разпоредби, без да бъде лишено от характера си на право на Общността и без да се постави под въпрос самата правна основа на Общността...По силата на принципа на върховенството на общностното право, пряко приложимите разпоредби на Договора и на актовете на институциите , в отношенията им с вътрешното право на държавите-членки .водят автоматично до неприложимост на всяка разпоредба от националното законодателство, която им противоречи ,със самия факт на влизането им в сила"

При конфликт между норма на правото на ЕС и вътрешна правна норма всеки национален съд , в рамките на своята компетентност, е длъжен да прилага правото на ЕС в неговата цялост и да защитава правата, които то предоставя на индивида, и съответно - да не прилага всяка разпоредба от националното право, която му противоречи, даже и ако това е конституционна разпоредба, без оглед на това дали тя предхожда или следва разпоредбата на ЕС

В течение на годините, Съдът неизменно и със същата убеденост и решителност, както по времето на Costa v. ENEL, потвърждава и налага становището си, че без стриктното спазване на установената йерархия съществуването на правната система на ЕС е невъзможно. Но ако повече от 40 години принципът на върховенство на европейския правопорядък действа успешно, това е благодарение на активната поддържаща позиция на националните правораздавателни органи на държавите-членки. Прилагайки в случай на конфликт не своето вътрешно право, а правото на ЕС, националните съдии в държавите-членки доказват правотата на думите на един от бившите председатели на Съда на ЕО " Всеки национален съдия е също и съдия на Общността."( L.Lecourt. L'Europe des juges, Bruylant, Bruxelles, 1976, 9)

Европейската Конституция в ал.1 на чл.10 “Право на Съюза” за пръв път формулира експлицитно върховенството като основна характеристики на европейското право , постановявайки, че “Конституцията и законодателството, прието от институциите на Съюза в изпълнение на компетентностите, които са му предоставени, имат предимство спрямо законодателствата на държавите.членки.”

Държавите.членки са длъжни да спазват и прилагат правото на ЕС. Според ал.2 на чл.10 от Конституцията “ Държавите-членки предприемат всички общи или специални мерки, за да осигурят изпълнението на задълженията, произтичащи от Конституцията или от актове на иституциите на Съюза”

Най- общата класификация на източниците на правото на ЕС, структурирани в йерархична система, е разграничението между писаните и неписани източници. Първата категория включва 2 основни групи правни норми : първично и производно законодателство, а втората – общите принципи на правото и правните обичаи.Особено място в системата от източници на правото на ЕС заема съдебната практика. Съвкупността от.различните видове източници на правото на ЕС образува съдържанието на понятието “acquis communautaire”

Първичното законодателство обхваща правните норми, създавани пряко от държавите-членки, чрез преки преговори между техните правителства в рамките на Междуправителствени конференции. Съгласуваните междуправителствени споразумения, облечени в юридическата форма на Договори, подлежат на последваща ратификация в държавите-членки. Първичните източници на европейско право създават общата конституционна рамка, тъй като дефинират разпределението на компетентностите между ЕС и държавите-членки, целите и принципите, върху които се основава и функционира ЕС, неговата институционална структура , ролята, правомощията и задълженията на отделните институции и органи , както и механизмите на нормотворческия процес. Първичното европейско право включва трите учредителни Договори за създаване на Европейските Общности , Договора за създаване на Европейския Съюз, техните изменения и допълнения. / от Римския Договор до Договора от Ница /, както и Договорите за присъединяване на нови държави-членки. След влизането в сила на Договора за създаване на Конституция за Европа той ще се превърне в основен първичен източник на европейското право.

Производното / вторично/ законодателство се приема на базата на първичните правни източници и обхваща различните видове актове на институциите и органите на ЕС, приемани при упражняването на тяхната компетентност .Сега действащата правна система на ЕС включва множество правни инструменти, около 15 на брой – от които 5 основни и останалите нестандартни и по-рядко срещани.

Класификацията на основните правни актове на ЕС се съдържа в чл.249 от ДЕО, според който " За да осъществяват своите функции и в съответствие с разпоредбите на този договор, Европейският Парламент съвместно със Съвета, Съветът и Комисията приемат регламенти, директиви, решения, препоръки или мнения". Тази легална класификация се основава на два критерия - адресата на правната норма и задължителната сила на акта. Естеството на даден акт на Общността не се определя от наименованието, което му е дадено от приемащия орган, а от съдържанието и юридическите му характеристики.

Тъй като юридическата система на ЕС е основана на принципа на предоставените правомощия, т.е. институциите му нямат обща компетентност, правната основа за издаването на всеки отделен нормативен акт се съдържа в конкретен текст от учредителния Договор. Възможно е разпоредбите, които предоставят нормотворческа компетентност на някой орган, да не прецизират вида нормативен акт, който той трябва да издаде, или да предвиждат повече от един вид актове. В тези случаи органът самостоятелно решава какъв вид акт да приеме, ръководейки се от естеството на подлежащта на регулиране материя. Когато обаче разпоредба на Договора предвижда приемането на точно определен вид акт, оправомощената институция или орган нямат право на избор.

Регламент

На върха на йерархията в нормативната система на ЕС и основен източник на производното право на ЕС е регламентът. Основна функция на този вид акт е създаването на еднообразно право в цялия ЕС. Според правото на ЕС институциите и органите, които са компетентни да приемат регламенти са : Съветът, Съветът съвместно с ЕП, Комисията и Европейската Централна Банка. Единственият политически орган, който не може самостоятелно да приема този вид актове е ЕП. Регламентът има общо приложение. Той е задължителен в своята цялост и е директно приложим във всички държави-членки./ чл.249 ал.2/ Това легално определение на регламента разкрива следните характеристики на акта:

• 
  Регламентът има нормативен характер. Той създава правни норми от общ , абстрактен характер . Приложим е не към ограничен кръг лица, определени или определяеми, а има действие спрямо всички / erga omnes/
  
• 
  Регламентът е задължителен в целостта си. Задължителният му характер го отличва от необвързващите актове на ЕО - препоръки и мнения. Никой от неговите адресати не може селективно или частично да прилага разпоредби от този вид акт. Задължителен във всичките си елементи, регламентът се различава от директивата, която е задължителна само "по отношение на резултата. "
  
• 
  Регламентът е директно приложим във всички държави-членки. Това е единственият нормативен акт на ЕС, по отношение на който легално е закрепена тази важна правна характеристика. Тя означава, че задължителното приложение на регламента по отношение на държавите-членки, техните юридически и физически лица, както и по отношение на останалите институции на ЕС, не е обусловено от каквато и да е била рецепция или акт на трансформация във вътрешния правов ред. Нещо повече, подобна рецепция не само не е нужна, но е неправомерна.
  

Ако се направи паралел с вътрешния правов ред, по характеристиките и мястото си в нормативната система на ЕС регламентът е равнопоставен на закона, тъй като е израз на пълна нормотворческа компетентност. В зависимост от естеството си, регламентите биват два вида :

а/ т.нар. "базови" - чието приемане се основава пряко на норма от първичното право и които целят да осигурят нейното изпълнение;

б/ т.нар."изпълнителни" - които се основават на базовите регламенти и се приемат, за да осигурят тяхното изпълнение.

Регламентите от първия вид, които съответстват на законите във вътрешното право и съдържат общи и постоянни правила, се приемат от Съвета, или съвместно от Съвета и ЕП, докато тези от втория вид, които съответстват на подзаконови актове по приложението на закона, се приемат от Съвета, но по-често от Комисията, която действа по делегация от Съвета. . Двата вида регламенти се намират в йерархическа зависимост в смисъл, че уредбата в регламентите по изпълнение не може да изменя или надхвърля уредбата на базовите регламенти.

Директива

Според чл.249 ал.3 директивата обвързва всяка държава-членка, до която е адресирана, по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат, но оставя на националните власти избора на формите и средствата за неговото постигане. Институциите на ЕС , които приемат директиви, са Съветът, Съветът съвместно с ЕП и Комисията.

Основната цел на този оригинален нормативен акт е да съчетае възможността за интервенция на държавите-членки с оглед отчитане на националните им особености, с необходимостта от правно уеднаквяване. Директивата е способ за сътрудничество между институциите на ЕС и националните власти на държавите-членки, чрез който се цели хармонизиране на законодателствата им, а не създаване на единно право. Тя е израз на желанието да се ограничи интервенцията на Общността в националните правни системи.

Директивата по начало няма общообвързващо действие. Тя регламентира резултата, т.е. целта, а оставя на националния законодател да уреди средствата за постигането й. За разлика от регламента, който има общо действие, адресат на този нормативен акт е само държава-членка на ЕС / една, няколко или всички/. Държавата-адресат решава самостоятелно, въз основа на вътрешното си право, по какъв начин ще се реализира акта на ЕС в националния й правов ред - чрез закон, подзаконов или административен акт, както и кому ще бъде възложено изпълнението му на територията й.. Следва да се отбележи, че някои директиви са изготвени по толкова детайлен начин , с такава изчерпателност на уредбата, че изобщо не оставят на държавите-членки никакъв избор по отношение на методите и средствата. В подобни случаи на държавите-членки не им остава нищо друго освен просто да транспонират общностната регламентация в националното си право. По дефиниция директивата не е директно приложима; нейният нормативен ефект на територията на държавите-членки е опосреден от действията на компетентните национални власти, чрез приемане на съответни вътрешноправни актове (или чрез отмяна на действащи актове поради несъвместимостта им с директивата). За разлика от регламента директивата не създава индивидуални права и задължения за субектите на европейското право. Такива възникват едва във фазата на действията на държавата-членка по реализирането на предписания от директивата резултат.

Органите, които могат да издават решения са : Съветът, Съветът съвместно с Европейския Парламент, Комисията и Европейската Централна Банка.

За разлика от директивата, решението е задължително в своята цялост.Поради тази причина то може да бъде изготвено по много детайлен начин.

Когато адресат на решението е физическо или юридическо лице от държава-членка, тогава актът има директен ефект, когато адресат е държава-членка, директният ефект е опосреден от вътрешноправен акт по имплементация.

За разлика от горепосочените източници на производното право на ЕС, тази категория актове нямат правнообвързваща сила, а само политическо или морално значение. Препоръки могат да издават всички институции и органи на ЕС. Техен адресат са държавите-членки, които посредством този акт се поканват да възприемат определено поведение. Становищата се издават от Комисията и се адресират до държави-членки или до техни юридически лица.

Характерен белег на правната система на ЕС е голямото значение на съдебната практика като източник на право. Благодарение на равнопоставеността на Съда с политическите институции на ЕС, осъществяващи нормотворчески правомощия – Съвет, ЕП и Комисия, предоставеното му монополно право да дава автентично тълкуване , както и общата му функция да осигурява спазването на правото, Съдът не само прилага, но и създава правото на ЕС. Той реализира нормотворческата си функция преди всичко чрез включването в правовия ред на ЕС на общите принципи на правото.

Декларацията на Европейския Съвет от Лаакен / декември 2001/,съдържаща мандата на Конвента, призван да изработи проекта на Конституционния договор, определи опростяването и ясното дефиниране на правните инструменти на ЕС за приоритет на бъдещата Конституция. Приетите конституционни текстове отговориха на поставения императив, като новите моменти се свеждат главно до следното:

• 
  намаляване на броя на правните актове : вместо сега съществуващите най-малко 15 вида юридически инструменти, Конституцията свежда броя им до 6 , създавайки нова класификация в чл.32 както следва:– европейски закони, европейски рамкови закони, европейски регламенти, европейски решения, препоръки и становища.Първите 4 вида са правнообвързващи актове, докато последните 2 вида нямат юридически задължителен характер.
  
• 
  В рамките на правнообвързващите ( задължителни) актове се провежда с разграничение между законодателни / чл.33/ и незаконодателни / чл.34/ актове. Законодателни актове са европейският закон и европейският рамков закон. Принципът е, че тези актове се приемат директно на базата на Конституцията по предложение на Комисията съвместно от Европейския парламент и Съвета на министрите. Законът е акт с общо приложение, задължителен в своята цялост и пряко приложим във всички държави-членки ( съответства на регламента по сега действащото право на ЕС) .Рамковият закон обвързва държавите-членки, до които е адресиран , по отношение на постигането на определен резултат, като оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата за постигането на този резултат ( съответства на директивата). Незаконодателни актове са европейските регламенти и европейските решения. Регламентът е задължителен акт с общо приложение , приеман в изпълнение на законодателен акт или на конституционна норма от Съвета на министрите ,от Комисията или от ЕЦБ. Регламентът може да е задължителен в целостта си и директно приложим във всички държави-членки или да е задължителен за държавите-членки до които е адресиран само по отношение на постигането на даден резултат, оставяйки им свобода при избора на формата и средствата за постигането му. Решението е акт, задължителен за адресатите си, приеман от Съвета на министрите, Комисията, ЕЦБ или Европейския съвет.За разлика от действащия режим , според Конституцията решението може да бъде адресирано до определени адресати или да има общ характер.
  
• 
  Въвежда се ясна йерархична зависимост между правните актове на 3 нива:
  

Б.Делегирани ( регламенти)– допълващи , доразвиващи или приспособяващи отделни аспекти на законодателните актове. Приемат се от Комисията по делегация от законодателя на ЕС ( Съвета на министрите съвместно с ЕП) , който контролира издаването на делегираните регламенти и може да оттегли делегацията.

• 
  Въвежда се приемането на едни и същи актове във всички сфери. С премахването на стълбовата структура на ЕС / междуправителствените Втори и Трети стълб – общата политика по външните отношения и сигурността (CFSP) и сътрудничеството в областта на правосъдието и вътрешните работи( HJA)/ се премахват и присъщите за тези области юридически актове – общи позиции, общи стратегии и пр. В бъдеще тези политики ще се регулират от юридическите актове, изброени в чл.32. Изключения от този принцип са предвидени за общата политика по външните отношения и сигурността( CFSP) и общата политика по сигурност и отбрана(CSDP), за които не се допуска правно регулиране чрез закони и рамкови закони.Юридическият инструмент прилаган по отношение на тези сфери е европейското решение.