Решение по националната сигурност (1947-1971 г.) и членството на България в Организацията на Варшавския договор



Дата23.07.2016
Размер214.61 Kb.
#2055
ТипРешение
Механизъм за вземане на решение по националната сигурност (1947-1971 г.) и членството на България в Организацията на Варшавския договор

Йордан Дойков

Грешки може да допусне всеки човек, но в държавата трябва да действа процедура – защитен рефлекс, която да сведе до минимум възможността една лична погрешна преценка да повлияе за погрешно поведение или действие на самата държава.”


Минчо Семов 1
Разработването и осъществяването на политическите решения следва да се разглежда като един от елементите на политическото управление на обществото. Политическите решения имат определяща и решаваща роля за реализирането на всяка политика. Около проблематиката на политическото решение, неговата форма и съдържание, факторите, които го определят, както и процесите, характеризиращи неговото разработване, формулиране и приемане, неговите характеристики и класификации се отразяват всички проявления на политиката. Политическият процес представлява единен и непрекъснат социален процес. В неговите рамки политическото поведение се развива като определена система от потребности, интереси, цели, идеи, ценности, виждания, стратегии и тактики, доктрини, институции и практически дейности на взаимодействащите си социални групи. Това взаимодействие на политическите поведения на отделните актьори в политиката и конструирането на стабилна институционална система от отношения се предизвиква от обективно обусловената зависимост между тях, въплътена в наличието на общ за всички интерес. Всяка политика, в т.ч. и политиката по националната сигурност, е резултат от дейността на определени организационни структури, институции и индивидуални актьори, а тези техни типизирани действия са свързани помежду си в системата на политическите отношения. Системната връзка се налага от обстоятелството, че макар и да са резултат на многобройни, сложни и разнопосочни действия в рамките на политическия процес, те намират израз в единно институционално действие, което може да се разглежда като резултат от единна политическа воля и като отстояващо единна политическа цел. Тези действия са следствие, резултат на взето политическо решение или иначе казано - всяко политическо действие е свързано с решение. Оттук произтича необходимостта от извеждане на преден план на институционалния механизъм на вземане на решение, както в политическият процес въобще, така, и най-вече по отношение на политиката по националната сигурност на държавата. Защото „институционализацията има място навсякъде, където се осъществява взаимна типизация на обичайни действия на различен род деятели” 2 и защото се „...типизират, както индивидуалните деятели, така и индивидуалните действия.” 3 Доколкото целта на едно политическо решение е постигането на колективно действие, то такова действие е от такъв порядък, че то не може да бъде постигнато с отделни индивидуално взети решения и действия, било с оглед на качеството, било от гледна точка на ефикасност. 4 Налагането на колективния / колективизирания подход 5 при вземането на решение добива институционални измерения и се приема за критерий, легитимиращ процеса на вземане на решението и на самото политическо решение. Това е така, защото индивидуалният такъв е нереализируем в определен темпорален и качествен времеви сегмент. Глобализационните влияния в сферата на политиката предпоставят рефлексирането на времето като „главна грижа...” на обществото, „...в което се упражнява и придобива всеобщ характер нарастващият времеви натиск”. 6 Ето защо, ключово влияние върху качеството на политическото решение се оказва от времевия интервал, необходим на вземащият решението за неговата реализация. В не малко ситуации, политическите актьори трябва да се стремят към максимална реализация на своите решения във времеви рамки установени от други. Това влияние може да се регистрира при проследяването на етапите на процеса на вземане на решението, защото от “бързината на процеса, …зависи успехът на замисъла” 7 му. Очевидно, когато времевия натиск е значителен, политическите актьори изпитват сериозни трудности и проявяват неефективност при събирането на достатъчна информация. “Те не могат да имат достатъчно време, за да определят и да разгледат допълнителни алтернативи.” 8 Все пак вземащите решения актьори трябва да се съобразяват с реалното действие на този фактор, както и с наличието на потенциално минимизиран ресурсен капацитет при „индивидуалното...” и „колективизираното решение” и съответно максимизиран такъв при „колективно взетото решение.” 9 Оттук и съществуването на колективни решения, “които са такива по природата си, и други, които са такива на целерационални основания с оглед на ефикасност и ефективност.” 10 Затова е необходимо познание за „...структурата на учредените власти-органи, тяхната компетентност, техните системи на отношения...” 11 Това означава изследване на структурирането и функционирането на „компетентният и отговорен кръг” 12 на вземане на решение по въпросите на националната сигурност. Според Минчо Семов „отговорният кръг – това са хората, на които... е поверена висшата държавна власт – (държавен глава – б.а.), Министерски съвет, народно представителство, командването на армията. Компетентният кръг – това са всички (а не само някои) отговорни лица, които притежават лична подготовка и опит да имат мнение и да обсъдят решение, което като цяло да е издържано във всяко отношение (военно, икономическо, политическо, дипломатическо и т.н.) да отговаря на реалността и да е изпълнимо.” 13 Отчитаме, че тези две очертания предполагат взаимодействие в антиномията „професия и призвание на учения” – „професия и призвание на политика”, 14 защото „радикалната множественост на епохите и институциите във времето...” вече обезценява „... грижата за строгата дискриминация между наука и политика, между отношенията към стойностите и оценка на стойностите”. 15 Оттук можем и следва да поставим основният, главният въпрос при вземането на политически решения и най-вече при вземането на решения по националната сигурност – „защо... да не издигнем до равнище на наука онова, което е политическо...”? 16 Ето защо разглеждането на механизма на вземане на решение по националната сигурност ще изисква проследяване не само на конституционно определените власти и тяхното институционално взаимодействие, но и структурната и функционалната реализация на „компетентния кръг” – Държавния комитет по отбрана и отдел „Военен” на ЦК на БКП като differentia specifica на „компетентния и отговорен кръг” на вземане на политически решения в държавата.

  


Разглеждането на институционалните аспекти на механизма на вземане на решение по националната сигурност е немислимо без позоваване на конституционната материя и характеристика на основните държавни институции по нея. В Конституцията от 1947 година съществува текст (член15), според койтоНародното събрание е върховен орган на държавната власт”. 17 Разпоредбата на този член го определя като „носител на държавната власт във всичката й пълнота, доколкото отделни функции не влизат по силата на Конституцията в компетентността на други подчинени нему органи на държавната власт и на държавното управление.” 18 и го свързва с идеята, че именно като такъв орган е и представител, и субект на единната държавна власт. Наличието на подобно разбиране за ролята на парламента е определящо и за възможните му функции по въпросите за сигурността на страната.

Към тази отправна точка следва да отнесем член 17, доколкото като върховен орган на държавната власт Народното събрание формира Президиума си (член 17, точка 1) и правителството (член 17, точка 2) и има решаващи функции по „...въпросите за война и мир” (член 17, точка 9) 19, т.е. в определянето и осъществяването на политиката на сигурност на страната. Тези конституционни правомощия на парламента се доразвиват и по линия на времетраенето на неговия мандат (член 30) – веднъж да го продължи „ в случай на война или на други извънредни обстоятелства... докато трае това положение” 20 и още „разпуснатото вече Народно събрание... да бъде свикано наново... и пълномощията му – продължени в случай на война или на други извънредни обстоятелства.” 21

Народното събрание се утвърждава като висшата държавна инстанция, която в крайна сметка взема всяко решение, отнасящо се до сигурността на страната. Това се реализира чрез конкретизация на конституционната материя, произтичаща съответно от неговите правомощия по формирането на Президиума си (член 17, точка 1) и на правителството (член 17, точка 2) – „Президиумът ... отговаря пред Народното събрание за цялата си дейност” като „...може във всеки момент да сменява Президиума или отделни негови членове” (член 34) 22 и във възможността да „...избира и освобождава от длъжност правителството и отделни негови членове” като кабинетът „...отговаря и дава отчет за дейността си...” 23 пред него (член 40).

Правен и исторически факт е, че в Народното събрание „при действието на Конституцията от 1947 г. законите (и останалите актове – б.а.) се приемаха на едно гласуване. Това ускоряваше тяхното приемане, но се отразяваше неблагоприятно на качеството му и се извършваше с голяма доза формализъм.” 24 Наред със статусът си на върховна държавна институция, финализираща вземането на решения по националната сигурност на страната, то е дезавуирано по ключов аспект от тази материя като ратифицирането и денонсирането на сключените от правителството международни договори, прерогатив предоставен на неговия Президиум (член 35 точка 9).



На следващо място, механизмът на вземане на решение по националната сигурност намира институционализиран израз при Президиумът на Народното събрание. Той се явява висш постоянно действуващ орган на държавната власт (член 37) 25, който съчетава прерогативите на „колегиален президент” 26, т.е. „...като колектив...” упражняващ „...определени функции на държавен глава” 27 с характерни правомощия на законодателен орган – „ратифицира и денонсира сключени от правителството международни договори” (член 35 точка 9). Това му правомощие на „многоличен държавен глава” 28, наред с тези да „дава задължителни за всички тълкувания на законите” (член 35 точка 4), за отмяна на „постановленията и разпорежданията на правителството, ако те не съответстват на Конституцията и законите” (член 35 точка 13) и за изпълнение на „всички действия, които със закон му бъдат възложени” (член 35 точка 19) му придават и своеобразно очертание на парламентарна „горна камара (с възложени – б.а.) специални функции от съдебно или административно естество, които ... да изпълнява самостоятелно”. 29 В рамките на тази конституционна уредба, от гледна точка на компетентността, на Президиумът на Народното събрание е предоставена domaine reserve, за която се „смята..., че... са международните отношения и националната сигурност. 30 На него изрично се възлага „да представлява Народната република в международните й отношения...” (член 35 точка 8), „да ратифицира и денонсира сключените... международни договори” (член 35 точка 9), „...да обявява положение на война... и в случай на нужда на неотложно изпълнение на международни задължения за взаимна отбрана...” (член 35 точка 10), да „обявява... обща и частична мобилизация и военно положение” (член 35 точка 11), да „назначава и уволнява... висшия команден състав на въоръжените сили...” (член 35 точка 15), както и „...главнокомадуващия на въоръжените сили” (член 35 точка 16). 31 Тази конституционна основа поставя Президиумът като решаващо звено в механизма на вземане на решение по сигурността на държавата. Конституционната и политическата практика след 1947 г. не позволиха в практически план да се разгърне и реализира тази решаваща значимост. Прегогативите на държавен глава формално се изземваха от Председателя на Президиума, който същевременно се явяваше и член на Политбюро на ЦК на БКП (например Георги Дамянов), а фактически те се реализираха от Председателя на Министерския съвет, поради качеството си и на Генерален секретар на ЦК на БКП (например Вълко Червенков), защото макар и конституционно невизирана, Комунистическата партия практически беше единствената ръководна политическа сила. Този факт показва обезличаването на институцията Президиум на Народното събрание в институционалния механизъм на вземане на решение по националната сигурност у нас, независимо от конституционното задължение да „отменява постановленията и разпорежданията на правителството, ако те не съответствуват на Конституцията и законите” (член 35 точка 13) 32 .

На последващо място в системата на сигурността, Конституцията от 1947 година определя правителството (Министерския съвет). Съгласно нейните разпоредби (член 38) правителството е „върховен изпълнител и разпоредителен орган на държавната власт...” 33. То осъществява своята дейност под контрола на Народното събрание, от когото се структурира, избира, утвърждава се политиката му и пред когото „...отговаря и дава отчет за дейността си...” (член 40). Предвид епизодичния характер на сесиите на парламента и тяхното времетраене, правителството попада под контрола на Президиума на Народното събрание пред който също „...отговаря и дава отчет...” (член 40) 34. Като висш изпълнителен и в този си смисъл оперативен орган на държавната власт то организира провеждането и на политиката на сигурност на държавата. Министерският съвет „...взема мерки... за защита на държавните интереси..., осъществява общото ръководство на външната политика... и общото ръководство на на народната отбрана...” (член 43). 35



В сравнение с Президиума на Народното събрание неговите функции по осъществяване на политиката на сигурност, произтичащи от член 43 на Конституцията са ръководни. Защото модалитетът на проявление на „общото ръководство” произтича от „степента, в която то се осъществява. Когато ръководството не е цялостно, но е всеобхватно, то е общо.” 36 Оттук можем да изведем заключението, че след като не е налице цялостно ръководство, то „...оперативното и детайлното... (такова – б.а.) е предоставено на специализирани органи” 37, т.е. съответните ведомства, които кабинета ръководи пряко. Тук не трябва и да се подценява факта, че през по-голямата част от действието на Конституцията от 1947 г. председателят на Министерския съвет е и титуляр на поста Генерален (Първи) секретар на ЦК на БКП, която де факто самостоятелно управлява страната като по този начин се формализират функциите на Президиума на Народното събрание и оттам мястото му в механизма на вземане на решение по националната сигурност.

Така Конституцията от 1947 г. очертава институционалните права и отговорности на тези държавни органи, касаещи сигурността на държавата. Разбира се, тя дава възможности в това направление за формиране и на други „компетентни и отговорни” органи на държавната власт, имащи за предметна дейност националната сигурност на страната като Държавния комитет на отбраната. Всъщност ДКО в рамките на разглеждания период има два етапа на съществуване от 27.03.1952 г. до 03.12.1953 г. 38 и от 13.12.1956 г./15.12.1956 г. 39 Това е така, защото дейността му е прекратена по предложение на съветски съветници и с личното разпореждане на Генералния секретар на ЦК на БКП и Председател на Министерския съвет на НРБ Вълко Червенков. 40 Именно при създаването на този комитет най-ясно се очертава механизмът на вземане на решения в държавата въобще, наложен от действащата политическата практика. ДКО е плод на Постановление № 4/06.03.1952 г. на ПБ на ЦК на БКП 41, което в последствие е материализирано законово чрез Постановление № 463/13.12.1952 г. на Министерския съвет 42 и Указ № 489/15.12.1952 г. на Президиума на Народното събрание. 43 Този факт на подмяна на законова инициатива, произтичаща от конституционно установени правомощия на държавни органи чрез предрешаващ партиен акт се допълва от фактическо нарушаване на конституционните норми, принципи и правомощия с изискването държавен орган да се ръководи от партийни решения. Указ № 154/27.03.1952 г. на Президиума на Народното събрание постановява: „В своята практическа работа Държавния комитет на отбраната на Народна република България се ръководи от законите на страната, решенията на Политбюро на ЦК на БКП и постановленията на правителството.” 44 За подмяната на конституционния механизъм на взаимодействие на институциите подсказва и един такъв, на пръв поглед технически факт – министърът на народната отбраната в качеството си на държавен орган, а не в партийно качество предлага в писмо № 00737/30.07.1956 г. до Първия секретар на ЦК на БКП „... да се разгледа от Политбюро и внесе за обсъждане на Пленума на ЦК на БКП...” 45 въпроса за създаване на ДКО със задачи при мирновременни условия и състава му?! По Конституция, той в качеството си на министър следва да предлага на Председателя на Министерския съвет, правителството да разглежда въпроси от собствената си компетентност и от повереният му ресор! И още - нормативен факт е, че Постановление № 80/29.04.1957 г. на Министерския съвет утвърждава в Положението за задачите и функциите на ДКО като „...орган на Правителството и Централния комитет на Партията. 46 Наличната политическа отговорност и експертна компетентност изграждат Комитетът със двойнствен статут, произтичащ от мирновременните и военновременните му функции. При възможно реализиране на последните той фактически поема управлението на страната, „тъй като всички държавни органи организират дейността си въз основа на решенията” 47 му. Най-съществени от мирновременните му прерогативи са икономическата подготовка на страната за война и строителството на въоръжените сили, което означава делегиране на фактически правомощия на правителството и военното министерство, както и контролни функции. Налице е липса на ясна визия за мястото и ролята на подобен държавен орган и практическо дублиране на дейности, което води до проблеми във функционирането на институционалния механизъм за вземане на решение по националната сигурност. По своя персонален състав, той не реализира съдържанието си като своеобразен differentia specifica на „компетентния и отговорен кръг” в държавата при вземане на решения по нейната сигурност. Безспорен юридически и исторически факт е, че ДКО не съществува и не е съставна част от този механизъм, когато страната трябва да вземе решение за членство в геостратегически военно-политически съюз, какъвто е Организацията на Варшавския договор (ОВД).

Институционално изграденият механизъм на вземане на решения по сигурността от Конституцията от 1947 г. включва Народното събрание, неговият Президиум, правителството и ДКО. Той предполага разработването на решения по сигурността да се осъществява от правителството чрез ведомствата, които ръководи. ДКО следва да координира и контролира реализацията на решенията, Президиумът на Народното събрание – санкционира, т.е. може да внесе корекции по дадено решение чрез отмяната му и ново разглеждане от Министерския съвет, а Народното събрание да дебатира и участва със специализираните си комисии дори на етапа на разработване на даденото решение и в последствие да санкционира неговото приемане или отхвърляне, независимо от обичайният двусесиен годишен режим на работа. Начинът на формиране и конструиране работата на ДКО обаче, изисква поглед към паралелното политическо взаимодействие между Комунистическата партия и държавата, за да можем да очертаем действащият механизъм на вземане на решения. Конституцията от 1947 г. не утвърждава юридическото ръководство на Комунистическата партия, независимо от наличието на някои идеологизирани принципи в нея. Политически и исторически факт е „структурният паралелизъм на партия и държава, при което всеки държавен орган има своя партиен двойник" 48, което отразява и същността на политическата система. Като се има предвид предимството на партийното звено спрямо държавното, е важно да отбележим ръководното положение на ПБ, на Секретариата на ЦК, на самия ЦК на Комунистическата партия, както и на специализираното звено на ЦК – отдел „Военен”. Последният има противоречив исторически опит: от формиран да разработва и реализира военната политика на БКП до партийна кадрова структура. Подобно на ДКО, отдел „Военен” не съществува към времето, когато страната следва да вземе решение по членството си във Варшавския договор - Административният отдел при ЦК, със сектори „МНО” и „МВР” отговаря за подбора и разпределението на кадрите в МНО и МВР, далеч от „компетентно” звено за разработване и координиране на политика по сигурността, макар и партийно.

Имайки предвид гореизложеното следва да внесем корекции в конституционно предвидения механизъм на вземане на решение чрез очертаване на фактически действащият такъв в политическата система на държавата. Фактите сочат, че всички решения се вземат от ръководния партиен орган – ПБ на ЦК и Генералния секретар. Вниманието следва да се насочи към неговият властови потенциал. Според уставните изисквания и политическата практика Генералния секретар ръководи най-важния партиен орган - Политбюро. А той е важен, защото взема всички политически решения в БКП. Фактически Политбюро установява практиката да контролира целия държавно-административен механизъм със своите политически решения към съответните държавни органи и институции в това число и Държавния комитет на отбраната. Според свидетелството на бившия заместник-председател на Комисията за национална сигурност в VII Велико народно събрание и XXXVI Обикновено народно събрание Димитър Йончев „никъде в архивите не може да се намери „директна заповед" от страна на Политбюро”. 49 Поради факта, че основните ръководители на държавата бяха и членове на Политбюро не съществува никакво съмнение или колебание, че решенията на Политбюро много бързо и ефективно стават основни задачи или решения на съответните държавни органи. Те практически ги организират и изпълняват. Решенията на Политбюро в рамките на вътрешнопартийния живот следват от операционализацията им във висшия оперативно-технически орган на партията - Секретариата, ръководещ ЦК. ЦК като висш партиен орган на национално равнище има свой специализиран орган по въпросите на сигурността е отдел “Военен", чийто завеждащ отдел се отчита пряко на Генералния секретар като ръководещ и Секретариата на ЦК. Същевременно, както вече отбелязахме, първият партиен ръководител в по-голямата част от разглеждания период е и титуляр на поста Председател на Министерския съвет и неизменно председател на ДКО. Този факт ни дава основание да направим извода, че приблизителния механизъм на вземане на решение по сигурността в периода 1947-1971 г. е вървял по линиите : ПБ – Секретариат на ЦК - отдел „Военен”, веднъж и още: ПБ – правителство, ведомства – ДКО - Президиум на Народното събрание, Народно събрание. Очертава се констатацията, че отправната точка на такъв тип механизъм е винаги там, където концентрацията на максимална и формалноконтролна власт е най-голяма. Там обаче, е и връхната точка на сложният, но строен и ефикасен за политическата система модел на вземане на решение по сигурността - ПБ. Но това е съдържателна и структурно-функционална самодостатъчност, неизбежно водеща до своеобразни политически „капани на намаляващия подкрепител”. 50 Това в институционален план.

Но в политико-правно отношение следва да отбележим и още нещо. Висшите държавни органи, занимаващи се с отбраната и определящи политиката на сигурност на страната по своите същностни характеристики и вид образуват система с ясно изразени колективни форми. По този начин пресечната точка във върха на социалната властова пирамида - Генерален секретар на ЦК и Председател на Министерски съвет, председател на ДКО, се „разтваря" в „колективизирани” и колегиални управленски нива. Преплитането е много интересно, но наред с това съхранява реални възможности за институционално разпределение на отговорността, при запазено централизирано провеждане на политиката на национална сигурност. Така изградената система на управление на тези процеси е с висок мобилизиращ ресурс, политически ефикасна от системно-идеологическа гледна точка, но същевременно политически неефективна от стратегическа гледна точка. Тя осигурява вземането на решение в максимално кратки срокове, при минимални усилия на цялата обществено-държавна структура по организацията и контрола на неговото изпълнение.

  

Как сработва институционалният механизъм за вземане на решение по националната сигурност при членството на България в ОВД, според наличните в архивите документи?



Не е разкрита цялостна документация, че Правителството реализира процесуални действия по вземане на решение за членството на страната в ОВД преди сключването на Договора. В надлежден акт – ПМС № 142/05.05.1955 г. е утвърден състава на негова делегация за участие във Варшавското съвещание. 51 А Президиума на Народното събрание упълномощава Председателя на Министерският съвет да подпише Договора. 52 След Варшавското съвещание, на 20 май 1955 г. на правителството е предложена информация от Председателя на Министерския съвет за работата на това съвещание с решение „1. Да одобри Договора.... и 2. Да предложи на Президиума... да свика Народното събрание на извънредна сесия... да разгледа законопроект за ратификация на...” 53 същия, като преди това Договорът се разгледа и от Комисията по външните работи. 54 Президиумът на Народното събрание на заседание приема предложението на правителството. 55 На 25 май с.г. Комисията разглежда законопроекта за ратификация на Договора 56, а на 28 май – приема и съдоклада на Комисията по законопроекта за ратификацията му 57, т.е. за три дни! Същият ден Народното събрание с еднотипни изказвания, без същински дебат, единодушно гласува ратифицирането на Варшавския договор.

И така:


Правителството фактически не взема решение като колективен орган и е изолирано от вземането на това решение.

Президиумът на Народното събрание символично приема предложената от правителството ратификация.

Три дни преди ратификацията Комисията по външна политика се запознава с Договора, формално излъчва докладчик и го предлага на парламента за гласуване.

Народното събрание ратифицира Варшавския договор без същински парламентарен дебат.

Държавен комитет на отбраната не съществува. Отдел „Военен” на ЦК на БКП – също. Действа сектор „МНО” на Административния отдел.

Писмени решения на Политбюро за членството на България в ОВД не са налице.

Налице е водещата роля на Председателя на Министерския съвет на НРБ и Генерален секретар на ЦК на БКП.

Ръководителите на армията присъстват номинално. Не е търсен „компетентния” фактор - експертните мнения на учени – хуманитаристи, икономисти, историци, дипломати, технически кадри, юристи-международници и т.н.

Факторът „време” не оказва натиск на действащите политически актьори при процеса на вземане на решение, а видът на взетото решение можем да отнесем към „колективизираните решения”. 58

Механизмът на институционално взаимодействие и вземане на решение по националната сигурност при членството на страната в ОВД очертан от Конституцията от 1947 г. не е сработил. Независимо от това, че членството във Варшавския договор до голяма степен е предопределено от минали и актуални към момента действия на външния фактор, нищо не може да оправдае практическата неподготвеност на политическата класа, на „компетентният и отговорен кръг” от институции и длъжностни лица във висшата държавна власт” 59 да остои в рамките на възможния свободен периметър на действие в тази предопределеност по-добри и по-изгодни изходни позиции за държавата. Не е създадена необходимата процедура –защитен рефлекс свеждаща до минимум влиянията на външните фактори и грешките на вътрешния фактор.



Авторът е докторант в катедра „Политология” на Философския факултет на СУ „Свети Климент Охридски”.

1 Семов Минчо. Обречени победи, УИ „Св. Климент Охридски”, София, 1998, стр. 21.

2 Бергер Питер, Томас Лукман. Социальное конструирование реальности, изд. „Медиум”, Москва, 1995, стр. 92.

3 Бергер Питер, Томас Лукман. Пак там, стр.92.

4 Виж Фотев Георги. Диалогична социология, изд. “Изток – Запад”, София, 2004, стр. 375.

5 Виж Сартори Джовани. Теория на демокрацията, кн.1 Съвременната дискусия, ЦИД, София, 1992, стр. 319-322.

6 Липовецки Жил, Себастиен Шарл. Хипермодерните времена, изд. „Изток – Запад”, София, 2005, стр. 84.

7 Канети Елиас. Маси и власт, УИ “Св. Климент Охридски”, София, 1996, стр. 276.

8 Schwenk Charles R. Information, Cognitive Biases, and Commitment to a Course of Action, Academy of Management Review, April 1986, p. 298-310.

9 Виж Сартори Джовани. Пак там, стр. 319-322.

10 Фотев Георги. Пак там, стр. 376.

11 Баламезов Стефан. Конституционно право, част първа, изд. СОФИ-Р, стр. 114.

12 Виж Семов Минчо. Пак там, стр. 19-22, 87, 102-103, 207, 249-251, 254, 386, 450.

13 Семов Минчо. Пак там, стр. 22.

14 Виж Вебер Макс. Ученият и политикът, изд. БУЛВЕСТ-2000, София, 1993.

15 Арон Реймон. Предговор в Ученият и политикът на Макс Вебер, изд. БУЛВЕСТ-2000, София, 1993, стр. 27.

16 Арон Реймон. Пак там, стр. 27.

17 Конституция на Народна република България от 1947 г. в Български конституции и конституционни проекти под състав. на Методиев Веселин, Лъчезар Стоянов, ДИ „Д-р Петър Берон”, София, 1990, стр. 40.

18 Конституция на Народна република България от 1947 г., Пак там, стр. 40.

19 Конституция на Народна република България от 1947 г., Пак там, стр. 40.

20 Конституция на Народна република България от 1947 г., Пак там, стр. 42.

21 Конституция на Народна република България от 1947 г., Пак там, стр. 42.

22 Конституция на Народна република България от 1947 г., Пак там, стр. 43.

23 Конституция на Народна република България от 1947 г., Пак там, стр. 45.

24 Спасов Борис. Народно събрание (парламентарно право), второ допълнено издание, “NOVISSIMA VERBA” UNIVERSITAS – BURGAS, Бургас, 1993, стр. 95.

25 Виж Конституция на Народна република България от 1947 г., Пак там, стр. 44.

26 Спасов Борис. Президентът на републиката (правно положение), УИ „Св. Климент Охридски”, София, 1992, стр. 19.

27 Спасов Борис. Пак там, стр. 10.

28 Владикин Любомир. Организация на демократичната държава, изд. SPS, фирма Програмни продукти и системи”, ТК „Национален програмен и проектен фонд”, София, 1992, стр. 382.

29 Владикин Любомир. Пак там, стр. 249.

30 Виж Крутоголов М. А. Президент французкой республики, изд. Наука”, Москва, 1980, стр. 151 и посочените от него автори.

31 Виж Конституция на Народна република България от 1947 г., Пак там, стр. 43.

32 Конституция на Народна република България от 1947 г., Пак там, стр. 43.

33 Конституция на Народна република България от 1947 г., Пак там, стр. 44.

34 Конституция на Народна република България от 1947 г., Пак там, стр. 45.

35 Конституция на Народна република България от 1947 г., Пак там, стр. 45.

36 Спасов Борис. Изпълнителна власт, изд. СИЕЛА-Софт енд Паблишинг, София, 2001, стр. 29.

37 Спасов Борис. Пак там, стр. 29.

38 Виж ЦДА, ф. 1,оп. 24, а.е. 215

39 Виж ЦДА, ф. 136, оп.86, а.е. 356 - л.4-5 – ПМС № 463 и л.2-3 – УПНС № 489.

40 Виж Априлски пленум. Пълен стенографски протокол, София, 2002, стр. 53, 141, 252, 268.

41 ЦДА, ф. 1Б, оп. 64, а.е. 164, л.1-3.

42 ЦДА, ф. 136, оп.86, а.е. 356 - л.4-5.

43 ЦДА, ф. 136, оп.86, а.е. 356 - л.2-3.

44 ЦДА, ф. 136, оп. 83, а.е. 170 – л.1-1г.

45 ЦДА, ф.1Б, оп. 24, а.е. 215, л. 2-3.

46 ЦДА, ф. 136, оп. 83, а.е. 604, л. 1-3.

47 ЦДА, ф. 1Б, оп. 64, а.е. 164, л. 2.

48 Игнатов Асен. Психология на комунизма., изд.„Аргес", София, 1991, стр.19.

49 Виж Дърлет Джеймс, Галина Бочева. Механизъм за вземане на решения по националната сигурност в България (1970-1994г.), сп." Военен журнал", бр.5/ 1994г., стр.134.


50 Виж Андреева Людмила. Социално познание и междуличностно взаимодействие, София, 1998, стр. 169.

51 ЦДА, ф. 136, оп. 19, а.е. 130, л. 1-2, 2г.

52 ЦДА, ф. 117, оп. 17, а.е. 167, л. 7.

53 ЦДА, ф. 136, оп. 19, а.е. 588, л. 3, 3г.

54 ЦДА, ф. 136, оп. 19, а.е. 588, л. 7.

55 ЦДА, ф. 117, оп. 17, а.е. 242, л. 5.

56 ЦДА, ф. 117, оп. 17, а.е. 220, л. 1-30.

57 ЦДА, ф. 117, оп. 17, а.е. 220, л. 61, 63, 65-68.


58 Виж Сартори Джовани. Пак там, стр. 320.

59 Семов Минчо. Пак там, стр. 450.







Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница