Революция на любовта


ГЛАВА 8 - Любовта е за всички, а не само за избрани



страница9/16
Дата24.07.2016
Размер2.48 Mb.
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   16

ГЛАВА 8 - Любовта е за всички, а не само за избрани

Ако съдите хората, няма да ви остане време да ги обичате"

Майка Тереза
Джейми влиза в църквата, която се намира на ъгъла на булевард „Спрус" и „Двадесет и трета" улица в Харбър, щата Илинойс. Тя се нуждае отчаяно от помощ. От доста време наблюдава църковната сграда и знае, че няколко пъти в седмицата там се събират вярващи. Джейми често стои в кафенето отсреща, пие лате и се чуди как ли ще бъде приета, ако някога събере смелост да иде на църква.

Джейми е ходила няколко пъти на неделно училище още като дете, когато заедно със съседи е ходила на църква, но определено знае много малко за реда в църквата. Тя не е сигурна дали ще пасне и ще бъде ли приета, затова само стои и пие кафето си, докато наблюдава. Това, което се опитва да види, е дали хората са по-щастливи, когато излизат от църква, отколкото когато влизат, но те си отиват толкова бързо, че изобщо не може да види нищо. От време на време хора от църквата идвали в кафето след служба. Някои от тях сядали сами и изглеждали точно толкова самотни, колкото била и тя. Други идвали на групи и се смеели и изглеждали много щастливи, което й дало надежда да се опита да събере смелост и да иде на служба.

Джейми е отраснала в дом, в който не се е изразявала много любов. И двамата й родители са били алкохолици и макар да не са я малтретирали прекалено много, те силно навредили на начина, по който тя гледа на себе си, защото винаги много я критикували и бързо намирали вината у нея. Често я сравнявали с брат й, който изглеждал по-умен и по-талантлив от нея. В резултат на това тя започнала да се чувства необичана, грозна и глупава - сякаш в нея нямало нищо стойностно.

На тринадесет години вече се събирала с неподходяща компания, пиела и вземала наркотици. Емоционалната й болка била така дълбока, че единственият начин, по който я притъпявала, бил като злоупотребява с наркотици и болкоуспокояващи. Освен това развила нарушение на поведението при хранене, наречено булимия. Поемала нормално количество храна, много рядко прекалявала с яденето, но след това задължително насила повръщала храната, за да не надебелее.

Тя не можела да забрави деня, в който навършвала дванадесет години, когато майка й я погледнала с отвращение и й заявила: „Нямах време да ти направя торта, но тя на теб така или иначе не ти трябва. Вече си достатъчно дебела!" До тогава тя не се считала за дебела, но от този ден насетне се поглеждала в огледалото и виждала момиче, което изглежда с около 15 килограма по-тежко, отколкото е в действителност. Така започнала да изкривява представата за себе си поради непремерените и нелюбящи думи, които майка й непрекъснато й повтаряла.

Оценките на Джейми в училище не били толкова добри и тя не смятала, че е достатъчно умна, за да учи в колеж, затова след училище си намерила работа и започнала да подрежда витрини и да опакова покупки в един местен магазин. Тя никога нямало да печели достатъчно пари, за да може да си позволи да се премести на друго място и да заживее сама, но поне можела да си купува дрехи, силен алкохол и дрога, когато наистина искала да забрави. През повечето свободно време избягвала да се прибира у дома и стояла в заведения и кафенета или се разхождала из квартала, чудейки се какво представляват останалите семейства, които живеят там. Тя нямала никакви добри приятели, поне не такива, на които може да се довери или на които може да разчита. Хората в живота й били използвачи и тя се страхувала от повечето от тях.

Един ден най-после набрала смелост да влезе в църквата, докато и други се тълпели да влязат. Сляла се с тълпата, отчасти защото се страхувала някой да не я забележи, но същевременно защото силно се надявала някой да я поздрави и да й каже: „Толкова се радваме, че сте дошли при нас днес". Усетила погледите, вперени в нея, и дори видяла как някои си шушукат, но никой не изглеждал дружелюбен. Джейми била облечена леко странно за повечето хора, а в косата й преобладавали основно три цвята - черен с червени и руси кичури. Носела широки дънки и отпусната блуза - не защото й е много удобно, но така се опитвала да прикрие това, което смятала за дебело в тялото си. Отгоре на всичко била обута с джапанки, каквито никой не носел на църква - е, поне не в тази църква!

Джейми седнала на последния ред без изобщо да разбира какво точно се случва. Хората непрекъснато ставали и четяли разни неща от книги, които прилежно били поставяни в специално пригодени рафтове на гърба на седалките пред тях. После седнали. Имало и малко песни, свирене на орган, молитви, пуснали съдове за събиране на дарение и някои хора поставили вътре пари. Един мъж, който изглеждал много нещастен и доста сърдит, изнесъл двадесет минутна проповед, от която тя не разбрала абсолютно нищо. Помислила си, че това сигурно е пастирът, но не била сигурна. Най-после явно наближил краят на службата, защото всички отново се изправили и запели песен.

Тогава си помислила, че някой все ще й каже нещо, излизайки навън. Не може никой да не й каже нищо! Пастирът се изправил до вратата и започнал да се здрависва с хората, докато излизали от залата. Когато дошъл редът на Джейми, той й подал ръка, без да се усмихне, нито дори да я погледне в очите. Тя ясно виждала, че той прави това по задължение и едва чака да се изредят всички хора.

Когато слизала по стълбите забелязала, че една жена сякаш я чака долу. Започнала да се вълнува при мисълта, че някой все пак я е забелязал. Жената наистина я видяла, но видяла само онова, което според нея не било наред във външния вид на Джейми и затова и казала: „Моето име е Маргарет Браун, какво е твоето?" Джейми й казала името си, а Маргарет продължила: „Винаги си добре дошла тук, но си помислих, че ще ти е от полза да ти кажа, че ние винаги се обличаме добре, когато идваме в църква „Шатър на Святостта". Не носим дънки, не обуваме джапанки, дори можеш да си промениш прическата, че да не привличаш такова внимание. Нали знаеш, скъпа, Исус ни учи да се смиряваме, а не да привличаме вниманието върху себе си". Усмихнала се самодоволно на Джейми и повторила: „Винаги си добре дошла тук".

Джейми не можела да иде в кафенето този ден, но трябвало да иде някъде насаме, за да се наплаче спокойно. Сега вече смятала, че дори и Бог я отхвърля и през останалата част от деня обмисляла самоубийство. Била на дъното и не смятала, че може да намери смисъл за живот.

Имената в моята история са измислени, но светът е пълен с много Джейми-та, „Шатри на святост" и религиозни госпожи Браун. Пълен е с християни, които влизат и излизат един по един от църквите всяка седмица. Много от тях се страхуват да идат, а ако идат, едва дочакват да свърши службата. Там хората са критични, осъдителни и не приемат всички!


Бог обича всички еднакво

Исус най-вероятно не е бил в „Шатъра на святост" в деня, в който Джейми е ходила, защото и Той не би могъл да се почувства комфортно там. Но ако е бил, Той е щял да се оглежда именно за тези като Джейми. Той би седнал до нея или би я въвел до най-първия ред, за да седне при Него и непременно е щял да я попита дали идва за първи път в църквата. А когато разбере, че наистина посещава събранието за първи път, Той би й предложил да й обяснява всяко нещо, което не разбира. Щеше да се усмихва всеки път, когато тя Го погледне, и понеже Го познавам, Той със сигурност е щял да й направи комплимент за уникалната прическа, защото Той обича разнообразието! Той е щял дори да я покани на кафе с групата, с която обикновено излиза, и най-вероятно до сега Джейми вече щеше да очаква с голямо нетърпение следващия път, когато ще може да дойде при Него. Но разбира се Исус не е присъствал там в онзи ден, защото нито един от хората не се е държал като Него. Никой не Го е представил подобаващо, никой не Му е подражавал.
Бог не гледа на лице

Библията казва на няколко места, че Бог не гледа на лице и няма различни предпочитания към различните хора (вижте Деяния 10:34; Римляни 2:11; Ефесяни 6:9). С други думи, Той не се държи с някого по-до-бре, отколкото с останалите, поради начина му на обличане, заради доходите, въз основа на позициите, които заема, или поради хората, с които се познава. И не само че се отнася към всички еднакво, но се отбива от пътя Си, за да насърчи тези, които са наранени. Бог дава на Мойсей много инструкции за израиляните, в които посочва как да се държат с чужденците сред тях и основната Му заповед като цяло е: „Отнасяйте се добре с тях, накарайте ги да се чувстват удобно, бъдете дружелюбни към тях. Не ги угнетявайте" (вижте Изход 22:21; 23:9; Левит 19:33). Апостол Петър казва:

„Бъдете гостолюбиви един към друг (към тези от семейството на вярата; бъдете гостоприемни, обичайте чужденците, с братска любов към непознатите гости, бедните и всички, които идват при вас, които сте Христовото тяло) без роптание (всеки път бъдете приветливи, сърдечни, щедри, без да се оплаквате, но като представлявате Него.)" I Петър 4:9.

Преди да се втурнете прибързано да прочетете тази глава, направете си оценка до каква степен вие самите сте дружелюбни към хората, които не познавате, и особено към тези, които са напълно различни от вас. Има хора, на които цялото им естество като че ли по рождение е приятелски настроено, дружелюбни са и са отзивчиви по темперамент, но онези от нас, които не сме наследили „дружелюбния ген" трябва съзнателно да вземем решение и да положим усилия да бъдем такива, защото Библията ни учи така.

Апостол Яков увещава църквата да не обръща по-специално внимание на хората, които носят разкошни дрехи в синагогите, нито да им дават първите места, когато влязат. Той казва, че ако хората се държат по такъв начин и искат специално отношение, то те са несправедливи и имат погрешни мотиви. Добавя, че не бива дори да опитваме да смесваме вярата ни в Господ Исус Христос с подобен снобизъм (вижте Яков 2:1-4). С други думи, трябва да се отнасяме към хората еднакво - като достойни за уважение.

Исус поставя край на разделенията между хората, като казва, че всички сме едно в Него (Галатяни 3:28). Трябва само да гледаме на хората като на ценни, а не като на чернокожи, червенокожи или бели, без да обръщаме внимание на марките на дрехите им, на прическите или колите, които карат, на професиите им и на титлите им, защото всички те са хора, за които Исус е умрял.
Урок от кафенето

Вярвам, че всеки трябва да прецени своя кръг от приятели и да го направи по-широк. Нуждаем се да включим в него всякакви хора. Наскоро бях заедно с Пол Сканлън, пастир в Бирмингам, Англия и пиехме кафе в едно заведение с още няколко човека. Спомням си, че се загледах в прическата на момичето, което ни сервираше, и, честно казано, това беше най-странното нещо, което някога съм виждала. Главата й беше обръсната отстрани, освен една ивица по средата отгоре до тила й - това, което наричат мохиканска прическа. Косата й беше боядисана в черно, синьо, червено и бяло. Освен това на носа, езика, устната и на няколко места на ушите имаше пиърсинг. Спомням си, че се почувствах леко дискомфортно, защото това момиче нямаше нищо общо с мен. Толкова бяхме различни, че не можех дори да измисля какво мога да й кажа, че да се заговорим. Исках само да поръчам кафето си и по възможност да не се вторачвам в нея.

Пол обаче я заговори и първото нещо, което каза, беше: „Много ми харесва прическата ти. Как успяваш да я направиш да стои така? После продължи да разговаря с нея и атмосферата, която беше леко напрегната отначало, сега вече беше много приятна. Съвсем скоро се отпуснахме и усетих как започнахме всички да се намесваме в техния разговор, като разбира се включвахме и нея в нашия кръг. В онзи ден научих много важен урок. Осъзнах, че не съм толкова „модерна", колкото ми се иска да мисля, че съм. Все още имам от старото религиозно мислене, с което трябва да се справя, и силно се нуждая да достигна до едно ново ниво на общуване с хората, така че всички те, дори и тези, които са много различни от мен, да се чувстват удобно с мен.

Вероятно за момичето в кафенето аз бях тази, която беше необикновена и различна. Защо винаги си въобразяваме, че именно ние сме стандарт за това, кое е приемливо и кое не е, и защо когато видим някой, който е по-различен от нас, веднага заключаваме, че той има проблем? Какъв е правилният начин на обличане и коя е правилната прическа? Един ден се замислих как ли е изглеждал Мойсей на връщане от планината Синай, където прекарва четиридесет дни и нощи и получава десетте заповеди от Бога. Обзалагам се, че косата му е била рошава, брадата му сериозно се е нуждаела от оформяне, а робата и сандалите му са били поне малко мръсни.

Знам, че Йоан Кръстител също е бил малко странен. Живеел е сам в пустинята, носил е животински кожи вместо дрехи, ядял мед и скакалци. А когато излиза от пустинята, вика с висок глас: „Покайте се вие, грешници, защото Божието царство наближи!"

Библията учи, че трябва да внимаваме как се отнасяме към чужденците и странниците, защото може да приемаме ангели, без дори да го осъзнаваме (вижте Евреи 13:2). Казва се, че трябва да бъдем благи, сърдечни, добродушни, дружелюбни и щедри, и да споделяме удобството на дома си с тях. Повечето хора в обществото днес дори не разговарят с непознати, да не говорим да бъдат дружелюбни към тях.

Знам, знам, сигурно си казвате: „Джойс, живеем в различен свят днес! И никога не знае човек какъв е този, с когото разговаря!" Повече от ясно е, че трябва да прилагаме мъдрост, но не позволявайте на страха да ви направи студени и недружелюбни. Несъмнено можете да се огледате за някой нов човек в църквата, в работата, в училище или в квартала и поне да го поздравите!

Можете да поговорите с възрастната жена, която чака пред лекарския кабинет, докато и вие чакате да дойде вашият час. Тя изглежда толкова самотна, защо да не й дадете десет минути от времето и вниманието си, като я оставите да ви разкаже, каквото поиска за себе си. Може би повече никога няма да я видите, но тя няма да ви забрави. И между другото, Бог ще оцени това, което правите за нея. Да, нещо малко е, но вие сте я включили в кръга си на внимание!

След тази глава ще прочетете глава, от гост автора Пол Сканлън, който разказва историята за това как се опитвал да промени църквата си от мъртва и религиозна в църква, която преживява съживление и е пълна с любов. Неговият разказ може да ни научи на много неща и да ни провокира да си зададем някои трудни за отговор въпроси. Ако във вашата църква дойде истинско съживление, ще се развълнувате ли или ще си тръгнете, защото повечето хора ще бъдат като Джейми или дори по-зле? Те може би ще дойдат от приютите и няма да миришат много добре и дори ще вонят на алкохол и на други неприятни неща. Наранените хора по света не винаги успяват да изглеждат добре външно или да миришат добре. Понякога се грижат за външността си, но не е задължително да е така, затова трябва да престанем да съдим за книгата по корицата и да сме готови първо да я прочетем. Бъдете готови да видите отвъд външния вид на хората и да откриете какво всъщност представляват те.


Излезте от своята зона на комфорт

Да излезете извън вашата зона на комфорт, за да накарате някой друг да се почувства по-добре, е един от начини да покажете любовта на Бог към хората. Много християни обичат да се молят за съживление, дори могат и да крещят, докато се молят да се разплачат за изгубените души на хората по света, но откровено казано, много от тях биха си тръгнали, ако наистина настане съживление, защото това ще обърка техния нормален начин на живот, а това едва ли би им харесало.

Наскоро проповядвах в една църква, където най-отпред в църквата поставяха всички хора на инвалидни колички от един местен старчески дом. Като главен говорител бях поставена да седна също отпред на първия ред, но всички колички бяха наредени пред първия ред. Мъжът, който седеше точно пред мен, миришеше много зле, а аз имам много чувствителен стомах, когато става въпрос за лоши миризми. (Когато децата бяха малки, винаги карах Дейв да сменя миризливите им памперси, когато си беше у дома.)

Като седях там, осъзнах Божието чувство за хумор. Той ме беше поставил точно там, където искаше да бъда... аз се подготвях да стана и да проповядвам послание за любовта и за това да включим и други в своя кръг! Трябваше доста да се помоля, докато чакам да дойде време да се кача и да проповядвам, и вероятно съм изглеждала изключително духовно, защото държах носа си високо вдигнат, колкото беше възможно, и вероятно на хората им е изглеждало, че гледам към небето. Знаех, че Бог беше подредил нещата така и всъщност аз самата се нуждаех да бъда там. За мен беше много полезно да преживея това, което се готвих да кажа на другите да бъдат готови да правят. Не е задължително винаги да ни е комфортно, навсякъде където ходим! Този мъж най-вероятно нямаше кой да му помогне да се къпе редовно и не можеше да стори нищо по въпроса. Между другото, това може да е добро служение за някой, който търси начин да помага. Идете в местен старчески дом и предложете доброволно да помагате на пациентите в хигиената!
Джейми опитва отново

Завършвайки тази глава, нека приключим с историята на Джейми. След тъжното си преживяване в онази църква, тя се заклела никога повече да не повтаря тази грешка (да отиде на църква). В понеделник отишла на работа очевидно силно депресирана. Една от колежките й я забелязала и я попитала какво се е случило с нея. Джейми обикновено не обичала да споделя нищо, но този път била толкова наранена, че започнала да плаче. Колежката й Саманта помолила мениджъра да им позволи да излязат по-рано в почивка и завела Джейми до фоайето, за да се опита да й помогне да се почувства по-добре. След като Джейми изляла сърцето си пред Саманта, споделила дори и за ужасния си провал в опита си да отиде на църква. Саманта я поканила на вечеря, за да продължат да си говорят. Тази вечер се оказала животопроменяща за Джейми.

Саманта е истинска християнка - имам предвид от тези, които наистина ги е грижа, и искала да помогне. Започнала да се среща с Джейми два пъти в седмицата и не само да се грижи за нея, но и постепенно да я учи за Исус Христос и Неговата безгранична любов към нея. След около три месеца Саманта поканила Джейми да направи опит отново да иде на църква заедно с нея в неделя. Джейми никак не била очарована, но се чувствала длъжна да го направи след всичко, което Саманта правела за нея, и заради времето, което прекарвала с нея.

Посещението на църква „Възкресение" се оказало много по-различно от преживяното в предишната църква. Тя била топло приветствана и дори я поканили да седне на специален стол, близо до първия ред, защото е гост. Всичко, което се случвало на тази служба, сякаш било точно за нея. Всичко й било напълно ясно, защото е свързано с реалния живот. Песните били пълни със смисъл и всяка една я карала да се чувства все по-добре и по-добре. След службата излязла на кафе и се запознала с няколко човека, които постепенно се превърнали в най-добрите й приятели. В тази църква имало много хора от най-различни култури и на най-различни възрасти. Едни се обличали с костюми и вратовръзки, а други с дънки и тениски. Всеки е свободен да бъде себе си.

Джейми предала живота си на Исус и оттогава не изпускала нито една служба. Днес е семейна, има две деца и цялото й семейство е част от служението за достигане на хората в града, живеещи на улицата. Джейми обича да прави това, защото е наясно, че без Господ и тя е можела да свърши като тях!

Нямаше ли да бъде ужасно, ако Джейми бе приключила трагично своя живот, както е имала намерение да направи в деня на онова неприятно посещение в първата църква? Ужасявам се, когато хората опитат да ходят на църква и си мислят, че са опитали по този начин Бога, а църквата всъщност ни най-малко не е представила Бог по правилния начин - затова някои се отказват от Него заради църквата. Нека се постараем да направим църквата обхващаща всички, да включваме в своя кръг все повече и повече различни хора. Не си позволявайте да отхвърлите някого, само защото не е като вас. Разбира се, има хора, които са наши най-близки приятели, и това е чудесно, дори Исус имаше трима от всичките дванадесет за Свои най-приближени и с тях прекарваше повече време. Но Той никога не отхвърли когото и да било, нито го накара да се почувства по друг начин, освен като изключително ценен.

Революционер на любовта Пастир Пол Сканлън
Местната църква е най-добрата идея на Бога! Ние сме Божието общество, Неговите ръце, Неговият отговор, Неговият израз, Неговата усмивка и Неговият адрес в града. За жалост много църкви не осъзнават това и в резултат на това милиони, които биха могли да бъдат достигнати от Бога, умират в скръб в домовете си, без да познаят Исус Христос, защото много църкви са облечени с религия и изобщо не са актуални.
Прекосяване

Преди десет години църквата ни премина през сериозна промяна и болката беше много остра. Ние нарекохме този процес „прекосяване" и тази история днес е записана в книга, носеща същото заглавие, където подробно разказваме случилото се. Средният размер на една църква в Англия в нашия район е около двадесет човека и 98% от населението не само че не посещава църква, но всъщност са настроени против църквите. Така според британските стандарти нашата църква се считаше за много голяма, защото се състоеше от 450 човека по онова време и се събирахме в сграда, която почти бяхме вече изплатили. Бяхме близки, щастливи и преуспяващи. Радвахме се на чудесни проповеди и като цяло бяхме много музикално надарени и инициативни. Въпреки всичко това, нещо голямо и важно не ни достигаше. Нещо дълбоко фундаментално ни липсваше, но никой не го забелязваше.

Бяхме хванати в капана на безкрайните грижи за хора, които мога да опиша само като „изправни, прехранени и неопитни християни". Изправните християни са най-добре пазената тайна на дявола в плановете му да неутрализира църквата. Това са едни от най-милите хора, които някога можете да срещнете, и в това е целият проблем! Никой от тях не е бил нещастен, нито е имал „лошо сърце" или неправилно отношение. Като погледна назад, аз съм предпочитал тях, защото те лесно печелеха уважението на другите.

Пастирите по целия свят не смогват да облекат в точни думи това, което не им достига в църквите и служенията. Освен това не искат да изглеждат обезпокоени или негативни, ако го кажат. Точно както момченцето от приказката „Новите дрехи на царя", което посочва нещото, което е повече от очевидно за абсолютно всички около царя - той е гол.

Когато всички са толкова щастливи, обичливи, дружелюбни и благословени, на кого му се иска да съобщи, че всъщност умираме? Но през 1998 година аз влязох в ролята на това момче и за първи път от двадесет години се изправих пред църквата и заявих: „Ние сме голи, в прекалено удобство, крайни сме, чувстваме се сигурни и сме неактуални". В това число влизах и аз. Не ни беше лесно да видим това, защото както повечето църкви вярвахме и говорехме, че трябва да достигнем изгубените, но нищо не правехме по въпроса и до никого не достигахме. Молехме се за изгубените, проповядвахме, пеехме за тях, даже плачехме за тях, но нито един изгубен не беше спасен. Ние се бяхме превърнали във вътрешно насочен религиозен клуб и в прекаленото си удобство и благословения бяхме изгубили представа за сърцето на Бога към другите, които оставаха наранени и изгубени.

През януари, 1999 година аз проповядвах послание, което бях нарекъл „Оставяме 99-те в 99-та". Говорих за Исус, който описва Себе си като пастир, който оставя мнозинството - 99~те, за да намери онази една, която е изгубена. Обясних, че тези, които са в църква, не могат да продължават да бъдат наш основен приоритет, а тяхното място трябва да заемат онези, които не познават Бога. Точно тогава открих, че адът няма и наполовина толкова гняв, колкото един пренебрегнат християнин! Бях смаян от реакцията на добрите, духовни хора, които, щом се почувстваха предизвикани, не можаха да преглътнат идеята красивата ни църква да бъде замърсена от наплива на мръсни грешници.

В моите непрекъснати усилия да накарам нашите самодоволни и затворени клубни членове да се върнат към животоспасяващия бизнес, през 1999 година поставих началото на автобусно служение. Как Бог ме накара да го направя е отделна история. Достатъчно е да кажа, че тази идея беше толкова необичайна - затова бях убеден, че е Божия идея; защото на мен не ми трябваше просто добра идея.

Само за няколко седмици започнахме да превозваме стотици от тези мръсни грешници. Тези несвикнали с църква, често груби и невъзпитани, непредсказуеми хора направо унищожиха красивия ни клуб. Почетните ни членове ги наричаха „автобусните хора" и ги смятаха за заплаха за нашата сигурност и стабилност. Всеки ден получавах неприятни, дори неприлични и заплашителни писма и телефонни обаждания от хора, които обичах и бях убеден, че и те ме обичат, но просто не можеха да схванат идеята. Децата, които карахме с автобуса, бяха обвинявани, че унищожават неделното училище, а родителите им обвиняваха, че провалят службите, защото пушат, псуват и което е още по-лошо, осмеляват се да седнат на седалките, на които обикновено сядат нашите дългогодишни членове.

Лидери идваха при мен постоянно, за да ме увещават и убеждават да спра, но вече беше прекалено късно. Божието сърце за изгубените беше намерило моето сърце и аз бях станал напълно безразсъден. В продължение на почти две години бях най-самотният човек, изолиран и атакуван повече от всякога. Най-трудно ми беше да издържам, защото това беше приятелски огън от страна на хора, които бяха напълно забравили, че някога и те са се давили в морето, но някой е дошъл и ги е спасил.

Когато видяха, че нищо не може да ме разубеди, се появи „тълпата на пророците". Това бяха така наречените пророци сред нас. Те започнаха да си уговарят срещи с мен, често идваха на групи, за да споделят какво Бог им е говорил да ми кажат. Посланията на всички се свеждаха до едно: „Ако не прекратиш това, църквата ти ще се разцепи, семейството ти ще пострада, лидерите ще те изоставят, парите ти ще намалеят, свидетелството ти в района ще бъде ощетено". Според мен фактът, че цената щеше да бъде много висока, съвсем не означаваше, че Бог казва: „Не го прави!". Ако Той изпращаше послания, то Той ми казваше, че ако го направя, цената ще бъде много висока. Моят отговор можеше единствено да бъде да се съглася, защото така или иначе повечето от тези неща вече се случваха. Много си тръгваха, а без тяхното даване, парите ни намаляваха драстично - с по десет хиляди долара на месец. Бавно нараствахме и надвишавахме броя на тези, които си бяха тръгнали, но бедните хора не само че нямаха никакви пари, но ни струваха скъпо да ги достигнем и след това да ги поддържаме.

Въвличането на местната църква в достигането на общността за мен си остава най-тежката битка, пред която се изправяме в световен мащаб. Ако това наистина е вярно, то най-големите трусове в църквата тепърва предстоят. Може би като пастири трябва да бъдем готови да изгубим стотици, дори хиляди, за да спечелим милиони.

Обичам местната църква. Повече от тридесет години съм в такава църква, като двадесет и шест от тези години съм служил на пълно работно време. Но колкото и да обичам църквата, отказвам да умра в комфорта на изнеженото християнство. Решил съм да живея в пълнота. Не мога да направя това само между четирите стени на църквата, а и вие също не можете.

В началото на служението на Исус Той отива в град на име Капернаум. Хората Го обичат, те са удивени от учението Му и от властта Му над демони и болести. Толкова много го харесват, че когато се кани да си тръгне от там, Лука казва, че те идват при Него, за да се опитат да Му попречат да си иде (Лука 4:42).

Неговият отговор на техните несъмнено убедителни опити да Го задържат при себе си е както удивителен, така и дълбоко прозорлив. Удивителен в простотата си, а дълбоко прозорлив поради разбирането, което дава за Неговите приоритети и мотивиращи сили. Исус поглежда в очите на тези благословени хора и им заявява: „ Не мога да остана тук при вас, защото съм изпратен да достигна и други хора в други градове, където трябва да отида и да проповядвам благовестието. Разбирате ли? Изпратен съм да достигна други, и други, и други!" (вижте Лука 4:43). Истината е в това да достигнем другите!

Ако успеете да порежете Бога, от Него ще потече кръв заради другите; но ако успеете да порежете църквата, за съжаление ние ще започнем да кървим заради себе си. Ще кървим за благословенията си, за комфорта си, за щастието си. Разбира се има и изключения, но те са толкова малко, че везните изобщо не могат да се наклонят в полза на другите. Поколение след поколение църквата, както и хората в Карпенаум, се опитва да задържи Исус само за себе си, а през това време Исус се е опитвал да остави удобното християнство, за да продължи да достига до другите. Тази основна грешка в осъзнаването на важните за Бога неща е основната причина за провала на църквата в това да повлияе на наранените в този свят.

Ние сме благословени, за да служим за благословение на другите; спасени сме, за да потърсим и спасим другите. Изцелени сме, за да изцеляваме; опростени сме, за да прощаваме и сме възлюбени от Бога, за да се присъединим към Неговата велика Революция на любовта. Нещата не се свеждат до мен, нас, нашето и моето. Всичко е заради другите.

Апостол Павел казва, че дори утехата, която получаваме от Бога, не е само за нас. „Благословен Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Отец на милосърдието и Бог на всяка утеха, Който ни утешава във всяка наша скръб, за да можем и ние да утешаваме тези, които се намират в каквато и да била скръб, с утехата, с която и ние сами се утешаваме от Бога. Защото, както ние изобилно страдаме за Христос, така и нашата утеха изобилства чрез Христос (към другите)" (1 Коринтяни 1:3-5).

Дори и неприятностите ни не ни принадлежат изцяло; вътре в тях е семенцето на утеха, надежда и вдъхновение на някой друг. Моето благословение не е за мен; милостта ми не е моя; благодатта ми не е моя; дори животът ми не е мой. Всичко това принадлежи на другите, а вие и аз някога бяхме точно като другите.

Да гледате как добри хора, които много обичате и с които сте „живели" двадесет години, изведнъж си тръгват от църквата, е много болезнено усещане. Болката да трябва да се разделите с тези, с които сте смятали, че ще остареете заедно, също е родилна болка. Разбира се, в такъв момент е много трудно да видите добро в лошото, но ако има нещо, което не можем да оставим зад гърба си, там се отказваме, а ако спрем, никога няма да можем да разберем какво сме можели да постигнем. Бог никога не насилва нежелаещите хора да се движат напред. Ние сме тези, които трябва да решим да го направим. Във всяка скръб има семенце и моето беше семето на новата църква, в която се превръщахме - църква, която спасява живот.

В края на 1998 година бях въвел църквата в най-големия строителен проект не само за нас, но за цялата ни страна в съвременната църковна история - зала с две хиляди места. Направих това поради нарастващото ми убеждение, че ако аз построя тази сграда, изгубените сами ще дойдат. Иска ми се да бяха дошли много по-рано, защото когато се събрахме за първи път в новата сграда, църквата беше намаляла до 300 човека. Честно да ви кажа, колкото и да сте изобретателни в подреждането на столовете, можете да оставите между тях само определено разстояние, така че когато хората седнат, да не се чувстват сякаш са седнали в различна зала от седящия до тях! Триста в зала за две хиляди не стояха толкова добре, особено като се има предвид, че старата ни зала за шестотин човека си стоеше от другата страна на паркинга.

Това се случи през Януари 2000 година и на другия ден Бог ми даде слово от историята за живота на Исаак, който повторно изкопава кладенците от времето на своя баща (Битие 26). Той се премества от първите два кладенеца, които изкопава, защото филистимците ги запълват. Нарича ги Есек и Ситна, което означава „спор, раздор" и „вражда, съпротива". После изкопава трети кладенец, но този път никой не враждува за него, нито го запълва. Нарича този трети кладенец Реховот, което означава „широта, пространство", като казва: „Сега Господ ни даде пространно място и ние ще се наплодим в тази земя". На първата служба в неделя в тази зала с две хиляди места аз гледах триста изтощени, уморени хора и проповядвах послание, в което се казваше: „Кладенец номер три ще се превърне във фонтан". След почти две години на вражди и кавги беше дошло времето за нашето просторно място. Сега, години по-късно, с хилядна църква, ние наистина сме на нашето място на широта.

През последните часове от живота си, стоейки в двора на Пилат, Исус има шанс да бъде освободен, като бъде представен на тълпата, заедно с още един човек на име Варава. Според обичая, на този празник се освобождава по един затворник, който народът пожелае. Варава е осъден убиец и главатар на бунтовници. Исус не е осъждан за нищо и през целия си живот е правил само добрини на хората. Изненадващо тълпите крещят името на Варава, а за Исус викат; „Разпни го!". Истината е, че светът винаги ще предпочете бунтовник пред революционер. Речникът дава определение на думата „бунтовник" като човек, който се противи, или е непокорен срещу управление или управник. А „революционер" е който сваля правителствен или социален ред, за да въведе някоя нова система.

Тази книга е за Революцията на любовта, а не за бунта на любовта. Ние не се бунтуваме срещу света, а търсим начин да го променим. Бог толкова възлюби света, че ни изпрати алтернатива, а не ултиматум.

Лидерът ни, Исус Христос, е революционер, а не бунтовник. Той побеждава като заменя, а не като осъжда. Това е предизвикателството към нас днес. Ако църквата трябва да покаже любов към света, тогава трябва да намерим нови начини, по които да обичаме недостойните -да включим изключените без да ги осъждаме. Трябва да заживеем „зад редиците на противника" не като съпротивително движение, а като възстановително движение. Ние сме Божието алтернативно общество.

Пътувайки през Америка, на едно от летищата забелязах възрастна жена с бастун, която се мъчеше да постави багажа си на лентата за проверка. Човекът от охраната беше строг към нея и макар че виждаше, че тя не може да се справи сама, не направи нищо, за да й помогне. Аз инстинктивно грабнах нещата й и ги поставих на конвейера. От другата страна изчаках с нея, за да й помогна да сваля багажа й. Никога няма да забравя как тя ме погледна и с усмивка на облекчение ми каза: „Толкова съм ви благодарна. Вашата доброта компенсира липсата на всякаква човещина у този човек". Тази дама облече в думи моите най-дълбоки убеждения за църквата днес - тя е Божият компенсиращ фактор в този наранен и страдащ свят.

Да компенсираме, означава да „възстановим, да върнем, да балансираме лошите ефекти от загубата, страданието и болката, като упражним противоположна сила или въздействие". Ние сме Божието противоположно въздействие, балансираме болката и страданията на нашето общество. Като посланици и продавачи на надежда и любов донасяме усмивка на лицето на напрегнатия и борещ се свят. Компенсацията не променя случилото се, но може да намали неговото въздействие. Революцията на любовта е Божият компенсационен план за един свят, който е забравил как да се усмихва.

Естествената ни среда не е църквата, а светът - не удобният клуб, а опасният океан. Родени сме, за да процъфтяваме във враждебността и противоречивостта на един съкрушен свят. Както рибите, които се справят по-добре във водата, отколкото на сухо, се справяме по-добре сред изгубените по света, защото точно както и рибите сме създадени, за да живеем в естествената си среда. Махнете рибата от водата и тя ще умре. Отскубнете цветето от почвата и то ще умре. Отстранете църквата от света и тя ще умре. Рибата няма да е винаги мокра, просто защото водата е естествената й среда; за жалост, много вярващи получават силна алергична реакция към своята естественна среда. Заприличали сме на риби, които се подсушават с кърпи на плажа! Смешна картинка, знам, но въпреки това много подходяща.

Библията често описва църквата във враждебна среда. Наричани сме сол в един пропаднал свят, светлина в мрака, овце сред вълци, чужденци далеч от своята страна. Ние сме създадени да избуяваме и процъфтяваме във враждебността. Ние сме църквата, единствената частица от небето изградена, за да преуспява в един свят, натровен от ада. Ние сме Божията революционна армия, изпратена, за да започне Революция на любовта - и тази Революция трябва да започне от мен и от вас днес!



Каталог: wp-content -> uploads -> 2014
2014 -> Роля на клъстерите за подобряване използването на човешките ресурси в малките и средни предприятия от сектора на информационните технологии
2014 -> Докладна записка от Петър Андреев Киров Кмет на община Елхово
2014 -> Биография: Цироза е траш група от град Монтана. Началото й дават Валери Геров (вокал/китара), Бойко Йорданов и Петър Светлинов (барабани) през 2002година
2014 -> Албум на Първични Счетоводни Документи 01. Фактура
2014 -> Гр. Казанлък Утвърдил
2014 -> 1. Do you live in Madrid? A
2014 -> Брашно – тип „500” седмична справка: средни цени за периода 3 10 септември 2014 Г
2014 -> Права на родителите: Да изискват и получават информация за развитието, възпитанието и здравословното състояние на детето, както и информация за програмите, по които се извършва възпитателно-образователната работа в одз№116


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   16


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница