Резюмета на научните трудове на гл ас д-р Ивелина Иванова
Изтегляне 265.93 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Б. Статии и студии
| РЕЗЮМЕТА НА НАУЧНИТЕ ТРУДОВЕ
на гл. ас. д-р Ивелина Иванова А. Монографии
Монографията си поставя за цел да очертае полето на философията на историята и пътищата на неговото трансформиране в изследвания на историческото знание. Това може да бъде направено от различни гледни точки, които остават различно фокусирани, дори когато споделят общи точки. Поради това, макар основната задача на изследването да е очертаването на съвременната ситуация в изследванията на историческото знание, то опитва да запази многообразието от гледни точки като изясни вкоренеността на описваната трансформация в онези традиции на мислене на историята, които са я направили възможна. Това усложнява задачата на изследването, тъй като налага описанието на съвременното състояние на критическата теория на историята да бъде съчетано с описание на развитието на историята като университетска дисциплина. Освен това задачата е допълнително усложнена от стремежа да се отчетат перспективите, линиите на проблематизация и визиите за бъдещето, подхранващи проблематиката на изследванията на историческото знание. С оглед на тези усложнения изследването избира да представи философията на историята и изследванията на историческото знание по един обобщен начин, фокусиран върху западната интелектуална традиция. Изграждането на подобни обобщения неизбежно води до пренебрегване на спецификата на разнородни традиции и стратегии, формиращи изследователските полета на философията на историята и изследванията на историческото знание, а също и на трудностите, с които се сблъсква преводът на вкоренените в тези традиции понятия, който води колкото до обогатяване на теоретичния речник, толкова и до преосмисляне на преведените понятия, изместващо контекста, развитието, спецификата, дебатите, критериите за значимост, разнородните цели и линии на проблематизиране, нередуцируемата некохерентност на стратегическите избори, вкоренени в отделните традиции, въпреки взаимното влияние и привидно споделяните понятийни речници. Тъй като същевременно отчита значението на тези разлики, изследването опитва да очертае спецификата на френските, немските и англо-американските дискусии, формирали изследванията на историческото знание. За да преодолее описаните усложнения, монографията е организирана в съответствие с три разрива, артикулиращи модерното мислене за историята. Първата част описва традицията на философията на историята: изобретяването на понятието философия на историята, формирането на дисциплината и очертаването на полето, пораждащо линиите на проблематизация, направили възможни съвременните изследвания на историческото знание. Втората част на монографията очертава съвременната ситуация в изследванията на историческото знание, като проследява трансформациите, породили това изследователско поле и неговите възлови проблеми. Третата част на монографията опитва да опише нови линии на проблематизация, произтичащи от съчетаването на знанието за историята със съвременните информационни технологии и насочващи към бъдещото развитие на историческите изследвания. Четвъртата част на монографията изследва политическите ефекти и залози на трансформирането на философията на историята в изследвания на историческото знание, както и на методологическите предимства на тази трансформация, като предприема детайлен анализ на сложните връзки между историческото знание и хегемонните дискурси за българското общество, история и култура.
Книгата поставя основите за проучване на проблема за историческата интерпретация в съвременните изследвания на историческото знание. Следвайки намерението да опише полето, тя може да бъде разглеждана като въведение в контекста и основа за по-нататъшно анализиране на всяка от дискусиите и разгледаните проблеми, детайлите около които са не по-малко интересни. След бележки върху термина, които се отнасят до античното наследство, изложението се насочва към възникването на академичната дисциплина историография през 19 век, която е основна причина за поставянето и утвърждаването на проблема за историческата интерпретация като ключов за историческото знание. Въвеждането на този проблем във връзка с писането за история се свързва с авторите, отнасяни към т.нар. немска историческа школа. На този академичен контекст се дължи и първоначалното тясно обвързване на въпроса с херменевтиката и проблема за разбирането. Различните поддръжници на позитивизма в историческата наука са постоянни и в същото време конструктивни опоненти, анализиращи проблема в остро критичен тон. Техният стремеж да отхвърлят проблема за интерпретацията в писането за история обаче разкрива невъзможността той да бъде пренебрегнат. Проблемите около позитивисткия модел за “покриващите закони” отново връщат към въпросите за историческата интерпретация, обогатени с въпроси върху плеяда от понятия, приемани безрезервно до този момент. На първо място това води до очертаването на решаващата роля на историка – неговите ценности, теоретични предпочитания, социална среда – за съставянето на историческия разказ. Но свеждането на проблема за историческата интерпретация до историка, автора на историческия текст, пренебрегва онази мрежа от въздействия, които формират позицията му, мрежа, която далеч нахвърля персоналния избор. Поради това вниманието на множество теоретици се насочва към значението на настоящето за съставянето на историческия разказ. Не по-малко интересен е и самият исторически разказ: неговата структура, начини на изграждане, различните разкази за едно и също събитие, различните възможности за четене на един и същ исторически разказ или документ. Теоретичното внимание бива привлечено и от онова, което е общо за отделните конкретни разкази, което ги надхвърля, или към т.нар. големи разкази. Тези дискусии променят до неузнаваемост полето, познато от времето на Волтер като философия на историята, превръщайки го в изследователска област насочена към изследване на историческото знание. Последната трета от изследването представя някои ключови за формирането на тази област автори от втората половина на 20 век. Отделено е специално внимание, макар и не в детайлите, които всеки от тях заслужава, на Хейдън Уайт, Мишел дьо Серто, Доминик Лакапра, Йорн Рюзен, Франк Анкерсмит, Робърт Бъркхофър. Всеки от тях има важно място в академичната традиция, с която е свързан произходът на неговата концепция и същевременно всеки от тях се опитва да преосмисли тази традиция като я въведе в нов контекст. До тези шест автори може да бъде поставена цяла плеяда от изследователи, посветили проникновени наблюдения върху историческото знание и функциите на историческата наука. В тази посока виждам и бъдещото развитие на това изследване. Надявам се то да допринесе за изграждането на една по-критична нагласа към историческото знание, която да ни направи по-внимателни към начина, по който мислим, пишем и изграждаме разказите си за отминалото.
Книгата представя и систематизира съществуващите описания на трансформациите на социалните науки в обществото, основано на знанието, както и на техните икономически, социални и културни ефекти. Анализът на тези описания позволи в тях да бъде различена обща рационалност, която надхвърля трансформациите на социалните науки и ги преплита с трансформирането на съвременните режими на производство, предаване и притежаване на знания, с формите на инвестирането на знания в производството, на извличането на печалба от тях, както и с промените в това какво изобщо означава да се знае. Първите шест глави си поставят за цел да опишат основните механизми на това капитализиране на знанието. Първа глава резюмира основните черти на организацията на знанието, формирана от модерните дисциплини. Втора глава систематизира промените в тази организация, които открихме в литературата върху обществото, основано на знанието, икономиката на знанието, информационното общество, трансформацията на съвременните университети и мениджмънта на нематериални активи. Трета глава опитва да обобщи обясненията на тези трансформации, предлагани в проучената литература, съчетавайки техните икономически, социологически и философски елементи. Четвърта глава допълва систематизираните в предходната глава обяснения с анализ на изместването на артикулацията на знанието като дар от артикулирането му като стойност. Пета и шеста глава разглеждат две условия за възможността на това изместване: формализирането на икономическите понятия в рамките на неолиберализма, направило ги приложими към всяко социално взаимодействие, и възникналите в резултат на това нови форми на оценяване на знанията и човешкия капитал. Последните три глави на книгата имат за цел да предложат критическа перспектива към описаните в предходните глави режими на капитализиране на социалнонаучното знание. Тази критическа перспектива обаче не може да се състои само в изразяване на несъгласие. Ако несъгласието с начините, по които функционира знанието днес, не очертава възможни промени в тези начини на функциониране, то трудно би могло да докаже, че представлява нещо повече от нежелание да се знае и би оставало неизменно изложено на риска да бъде отхвърлено като незнание. Поради това критиката на капитализирането на социалнонаучното знание трябва да има практическо измерение, да е в състояние да промени нещо. При това тя трябва да е в състояние да промени нещо, без да разполага със силата да претендира за изключителното право да знае и казва истината, на която се е радвала модерната наука, без да се надява, че тъй като говори от името на истината, думите и биха имали силата на закон. Книгата опитва да реши този проблем, изправящ се пред всяка съвременна критическа теория, като открие и реконструира микрополитики, позволяващи да се постигат промени въпреки двойно асиметричното разпределение на знание и капитал. Такива микрополитики са открити в някои спорове от последните години около публикуването в интернет и либерализирането на търговията и използването на генномодифицирани организми. Без да се покриват с позицията на нито една от страните в тези спорове, идентифицираните микрополитики могат да бъдат сведени до стремежа да бъдат артикулирани права, които едновременно надхвърлят корпуса на съществуващото право и се опират на вградените в него фундаментални принципи на равното третиране и уважение и народният суверенитет. Смятаме, че тези микрополитики предлагат критическа перспектива по отношение на капитализирането на знанието, защото те не просто успяват да извоюват малки победи, имащи характера на артикулирането на нови права, а заради начина, по който успяват да ги артикулират. Този начин може най-общо да бъде сведен до преобръщане на претенциите за асиметрично разпределение на знанието, основано върху асиметрично разпределение на капитали, в задължение за издигащите тези претенции да знаят тъкмо правата, които опитват да игнорират. Заключението на книгата обобщава описанието на режимите на капитализиране на социалнонаучното знание и критическата перспектива към тях, като предлага критерии за разпознаването на подобни микрополитически права в контекста на съвременните реформи на науката и висшето образование.
Статията има за цел да обясни как пишещите за българската история опитват да изградят рамка, която да им позволи да артикулират смисъла на историческите събития. Описани са дискурсивните условия за формирането на такава рамка през първата половина на ХХ в. Проследени са властовите ефекти, пораждани от тази рамка. В тази връзка статията обосновава понятието за образец в качеството на аналитична оптика, позволяваща да бъдат описвани дискурсивните функции на представянето на западното като образцова хетеротопия на българското.
Оценката на съвременното състояние и функции на научните общности не може да стане без непрестанно съотнасяне с историческия фон на възникването и промените в понятието ‘наука’, на ценностите, с които то е свързвано, на функциите на научните общности в обществото. Наред с историческата рамка на общото понятие ‘наука’, не бива да се пропуска и вътрешното деление между науките, което също е исторично и се трансформира със социалната, културната, политическата среда. Ако се отчита този исторически фон, не е трудно да се види, че науките, областите и границите между тях непрекъснато варират, картографирайки отново и отново онова, което наричаме ‘наука’. Едни науки се появяват, за да изчезнат или да се маргинализират, докато се очертават нови и нови полета. Роящото се множество от научни области е разделяно от различия в целите, ценностите, методологиите – преосмисляни, променящи се, преливащи. Докладът ще използва като илюстрация няколко примера, за да проследи тези промени в мисленето за понятието ‘наука’ и свързваните с нея ценности, нейните цели, функции, граници. Въз основа на това ще бъде направен опит да се предложи обяснение на все по-нарастващото доминиране на термина ‘изследване’ за представянето на работата в съвременните академични общности, изместващо говоренето за ‘наука’ и ‘правене на наука’.
Докладът прави опит за сравнителен анализ на българската и немската народопсихология, позволяващ да се откроят съществени разлики в дефинирането на обектите, изследователските им процедури, както и проблематичното им отношение към дискурса на психологията. Детайлно е проследено конституирането на понятието ‘народ’ в българската народопсихология и интерпретативните стратегии, които то прави възможни. Подложени са на критичен анализ процедурите на обобщение, върху които се основават народопсихологическите текстове. На тази основа е изяснена конститутивната роля за българската народопсихология на образеца, образцовите култури и народи и един специфичен ефект на народопсихологическото писане – квазинаучното обосноваване на собствената ни анормалност.
Статията изследва перспективите на прилагането на някои понятия на феноменологическата онтология на Мартин Хайдегер в областта на теорията на историята, във връзка с проблема за интерпретативните подходи в писането за история. Направен е опит да бъде защитена тезата, че понятийната рамка, изградена от Хайдегер в Битие и време и Време и онтология: Херменевтика на фактичността предлага основа за очертаването на нови перспективи пред понятието интерпретативни подходи. Понятието интерпретативни подходи е обект на анализ от страна на много теоретично настроени историци и философи, благодарение на които то се превръща във фундамент на философията на историята от 20 в. Нарастването на значението му може да бъде обяснено със стремежа историята да бъде институционализирана като научна дисциплина, наложил решаването на ред проблеми около нейните обекти и практики, на свой ред породили проблема за историческата интерпретация (в тази връзка си струва да се отбележи, че Дройзен е първият теоретик на историята, анализирал ролята на интерпретацията в писането за история). Наред с това формирането на проблема за историческата интерпретация е повлияно също и от решаващото влияние, упражнявано от херменевтиката върху немската философска традиция. През втората половина на 20 в. понятието за историческа интерпретация – независимо дали е използвано с увереност или съмнение – е обект на серия критически рефлексии, довели до неговото радикално реинтерпретиране. Това реинтерпретиране на свой ред подкопава изработеното при професионализирането на история понятие за интерпретативен подход, свързано с историческата интерпретация и използвано по-често след средата на 20 в. Употребата на понятието за интерпретативен подход се разраства особено силно през 1980-те години, макар често да не се отличават с особена рефлексивност. Тази широка и често нерефлектирана употреба на понятието обаче поражда проблема как и доколко е уместно да се говори за интерпретативни подходи в писането за история, особено с оглед на разширяването на понятието за историческа интерпретация след 1980-те години. Но тъй като съвременната теория на историята проблематизира „историята, каквато всъщност е била” и тъй като интерпретацията не може вече да бъде сведена до нещо, допълнено към „историята, каквато всъщност е била”, историческите подходи също не могат да бъдат схващани като подобни допълнения. Поради това съвременните изследвания на историческото знание опитват да използват наследеното от класическата философия на историята понятие за интерпретативни подходи, за да преосмислят интерпретацията като нередуцируем елемент от работата на историка. В този контекст статията опитва да очертае едно ново понятие за интерпретативен подход, извлечено от Хайдегеровите лекции от летния семестър на 1923 г., по-точно §16-28 е 21-26, както и свързаните с тях текстове от Битие и време, започващи от §12 и съсредоточени в част 1, глава 5 (преди всичко §32 и 33). Статията има за цел да очертае перспективата на едно по-широко изследване на понятието интерпретативни подходи, приложимо към анализа на конкретни исторически текстове благодарение на предефинирането на интерпретативните подходи не като големи теории, възпроизвеждани от разказите за историята, а като стратегически алтернативи, като локални избори, правени при изграждането на конкретни исторически разкази. Понятийната основа на това предефиниране ще бъде извлечена от Хайдегеровия анализ на биването-в-света. Ще опитам да покажа, че този анализ очертава не само условията за възможност на срещата със света, но също и на основополагащата за историческите разкази среща с историята.
Статията защитава тезата, че европейските политики в областта на висшето образование артикулират качеството му като специфичен нематериален актив - изключителността. С тази цел е резюмирано понятието за нематериален актив, формирало се в икономическата теория през последните две десетилетия на ХХ в., както и разработените въз основа на това понятие методи за оценяване на нематериални капитали, приложими към изключителността. Направен е опит да се покаже, че артикулирането на качеството на европейското висше образование като изключителност поражда нови форми на изключване, които могат да доведат до декапитализиране и регионализиране на висшето образование и научните изследвания в сравнително малки общества като българското.
Голямото поле от дебати за това как интернет променя нашето всекидневие и практики вече формира значителен обем текстове. Част от това поле са и проучванията за въздействието на мрежата върху академичната изследователска практика. Фокус на този текст е дискусията как интернет и новите комуникации променят, подпомагат, застрашават историческото знание и писане. Ще опитам да покажа, че тази дискусия възвръща и същевременно изостря проблема за отношението между текст, автор и читател от ранните години на постструктурализма, позволявайки да се види вкоренеността му в бляна за властта на автора над четенето.
Това участие в дебата около тезите на Хейдън Уайт, публикувани в специалния брой на сп. Социологически проблеми, е провокирано от проблема доколко критиката на линейността на световната история в контекста на изследванията на историческото знание от последните десетилетия позволява да мислим миналото като единство. Направен е опит да се покаже, че отказът от мисленето на миналото като единство, към което отпраща както споменатата критика, така и приносът към теорията на историята на Хейдън Уайт, представлява не отрицание на наследството на философията на историята, а позитивна възможност да мислим историческото, без да редуцираме множествеността на историческите разкази и конструираните от тях минали времена до един хегемонен разказ.
Текстът подлага на критичен анализ аргумент, който набира все по-голяма сила в съвременната политическа теория под влияние на консервативната революция от последните десетилетия. Според този аргумент глобални рискове от рода на тероризма, на които сме изложени днес, оправдават ограничаването на права с цел да бъде гарантирана по-голяма сигурност. Разгледана е ролята на този аргумент за легитимирането на ограничаването на права, предвиждано в законодателни текстове от рода на Patriot Act в Съединените щати. Резюмирани е либералната критика на този аргумент в работите на ключови фигури в съвременната политическа философия от рода на Роналд Дворкин. Критиката на разглеждания аргумент от позициите на либерализма е допълнена с анализ на практическите рискове, пораждани от него, на базата на един исторически случай на ограничаване на права с цел гарантиране на сигурност – опитите по време на Ваймарската република да бъде изградена политика на сигурност, основана върху принципите на извънредното положение, довели до рухването и под напора на националсоциализма.
Отчитайки произхода на дисциплината философия на историята, статията описва настоящото й състояние, промените в проблематиката, представяйки тази теоретична област, която се занимава тъкмо с рефлексия върху историческото, неговото значение и място. Макар проектът за философия на историята да има своите корени в Просвещението, той е бил принуден да се отдалечи от тази първоначална рамка по няколко причини: обосноваване на историографската практика като научна дисциплина, осмисляне на идеите за историята и връзката с проблема за времето, значението на историографските разкази за общността, въпросите около ефектите на историографската практика и писането за история. Предизвиканите от това промени в дисциплината са представени чрез анализ на темите в едно от най-важните списания за съвременна философия на историята История и теория. Рефлексията върху интерпретациите в историческите разкази е разгледана като възможност да бъдат анализирани техните функции днес.
Статията разглежда начините, по които работата на медиите може да се преплита с работата на апарати на сигурността от рода на полицията. Направен е опит да бъде аргументиран модел за мислене на медиите, способен да отчита тази връзка, допълващ и контрастиращ с наложилите се в медийната теория модели на схващането им като публичност и развлекателна индустрия. В тази връзка схващането за медиите като четвърта власт е подложено на интерпретация от гледна точка на способността им да произвеждат локални извънредни положения, оправдаващи и всъщност изискващи намесата на други форми на власт, при това тъкмо в името на сигурността. Отличителните черти на тези локални извънредни положения и поражданите от тях политики на сигурност са илюстрирани с един литературен пример, преводът на властта на медиите в полицейска власт в романа на Хайнрих Бьол Изгубената чест на Катарина Блум.
Статията представя една от ключовите фигури в съвременната теория на история. Проектът на Хейдън Уайт е представен като опит литературната теория да бъде превърната в оптика, позволяваща четенето на исторически текстове по начин, избягващ проблемите, в които се е заплела аналитичната и позитивистката философия на историята от 1950-те и 1960-те години. Статията анализира недостатъците на тази оптика, проблемите, в които тя на свой ред се заплита през 1980-те и възможностите тези проблеми да бъдат решени със средствата на дискурсивния анализ на писането на история, избягващ ограниченията на литературната теория.
Проблемът за обективността е средоточие в историята на т.нар. “научни войни” от втората половина на 90-те години до днес. Историята на тези войни позволява да се види, че споровете за обективността имат институционални измерения. Тези спорове могат да бъдат разбрани на фона на дълбоките промени в облика на традиционни дисциплини, политиките, употребите и легитимацията на научното знание. Това позволява да бъде схванат по нов начин залогът и последствията на проблема за обективността, в контекста на един конкретен научен дебат.
Статията изследва начините, по които съвременните политики на сигурност са вградени в изключителни или извънредни положения. Разгледана е връзката между сигурност, надзор и информационни технологии. Резюмирани са възловите позиции в дебата върху извънредното положение в съвременната политическа теория, на Джорджо Агамбен, Джудит Бътлър, Майкъл Хард и Антонио Негри. Обобщени са отличителните черти на съвременните политики на сигурност, насочвани към мишени, артикулирани като локални извънредни положения. Посочени са начините, по които такива политики могат да се окажат заплаха за сигурността на населенията, които претендират да защитават.
Според един популярен консервативен аргумент много от претенциите за равенство произтичат от завист. Този аргумент оказа значително влияние върху българските изследвания на социалната стратификация от последното десетилетие. Целта на настоящата статия е да изясни механизмите, върху които се основава неговата обяснителна сила, и да представи резултатите от една емпирична проверка на адекватността му в съвременното българско общество.
Статията представя резултатите от изследване на легитимирането на социалните неравенства в България, проведено през 2006 г. Изследването интерпретира легитимирането като езикова игра и инсценира подобни игри с 57 респонденти различна социална принадлежност, от различни териториални общности и с различни степени на образование, придържайки се към методологията на обоснованата теория, етнометодологията и дискурсивният анализ. Въз основа на събраните данни конструирахме 8 обосновани теории на неравенствата и сравнихме употребите им в различни всекидневни контексти. Общото заключение на нашия анализ може да бъде сведено до това, че в българската политическа публичност неравенствата като цяло се легитимират успешно с помощта на един метафизичен политически език, отнемащ на публиката възможността да ги поставя под въпрос.
Философията на историята на Франк Анкерсмит позволява проблемът за героя в историята да бъде видян в нова светлина. Обикновено се приема, че героят в историята е продукт на оценката на историците. Оценка предполага както различаването на героите от негероите, така и определянето им като добри или лоши, главни или второстепенни. От гледната точка на Анкерсмит оценката на свой ред е резултат на интерпретация, а като разгледа предложеното от него понятие за интерпретация.
Статията анализира начина, по който оценяваме приближаването и раздалечаването между национално, балканско и европейско в дискурса за българската история и култура. В това описание съществено място заема структурата на образеца, на примера, който най-често бива представян от европейското. Но зад европейско се крие твърде нехомогенно предразбиране, което изисква изясняване. Същото важи и за разбиранията ни относно балканско и национално. Как тогава е възможно изобщо да говорим за тези цялости, как го правим? Статията се спира върху тези въпроси, използвайки в анализа структурата на образеца като отправна точка и възможност за частичен отговор на тези въпроси.
Задачата на тази статия е да представи дисциплината ‘философия на историята’ и да очертае съвременните тенденции в нея. Но неминуемо към съдържанието на коя и да е дисциплина са възможни множество гледни точки и въпреки общите моменти, поставяните акценти често се разминават. Представянето се усложнява допълнително от задачата да се опише традицията (миналото), за да може на фона на това минало да се опише съвременното състояние (настоящето) и накрая да се очертаят евентуални бъдещи проекции (бъдещето). За да отчете тези времеви проекции, първата част на статията очертава традицията на философията на историята и произхода на проблемите, формирали настоящето на дисциплината, втората част опитва да опише това настояще, а заключението засяга евентуалните бъдещи тенденции.
Представяното изследване има за цел да опише преценките за културна стойност, правени в рамките на тези конкурси. Резултатите от изследването показват ключовата роля на тези преценки за стойност в държавното финансиране на българската култура. Те позволяват да бъдат различени няколко нива и режими на преценка, обвързани с по-широките културни политики на Европейския съюз. Описанието на споменатите режими на преценка дава възможност да се направят наблюдения върху глобални процеси на трансформиране на културната стойност, подкопаващи познатите опозиции между стока и ценност, както и върху начина, по който те свръхдетерминират процесите в съвременната българска култура.
Статията разглежда проблема за снизходителната толерантност в работата на четирима философи, често смятани за канонични представители на мултикултурализма – Чарлз Тейлър, Уил Кимлика, Майкъл Уолзър и Джоузеф Раз. Направен е опит да се покаже, че предложените от тях решения на проблема изглеждат опасно двусмислени от съвременна гледна точка, защото не успяват да разграничат уважение от снизхождение в ред важни случай, вероятно най-показателни сред които са съдебните спорове около правото на европейските мюсюлманки да забулват лицето си.
Статията подлага на критичен анализ понятието за догонващо развитие. Описана е генеалогията на понятието в българската публичност. Направен е опит да бъдат реконструирани дискурсивните условия, които правят възможно функционирането му. Направен е сравнителен анализ с други понятия за забавено или ускорено развитие от областта на теорията на историята и историята на понятията.
Процесът на присъединяване на България към Европейския съюз е значително предизвикателство за българското общество. Във връзка със стремежа на страната да се присъедини към ЕС се повдигат въпроси като: доколко българското общество е готово за това присъединяване, как ще се адаптират към новите условия българските граждани и институции, какво е общото и различното между българското и другите европейски общества. Именно тези въпроси допринасят значително за оживлението около въпросите за българската и европейската идентичност. От друга страна, въпросите за българската идентичност не са нови. Не са нови и представите за Европа. Дискурсите за ‘българското’ и Европа са преплетени в българското публично пространство, изкристализирали най-ярко в проектите за философия на българската история. Свидетелства за това преплитане има още в края на ХІХ и началото на ХХ век. Опирайки се на серия такива свидетелства в творчеството на известния български философ Янко Янев, студията опитва да демонстрира амбивалентността на тези представи – не само на представите за българското, но и на представите за Европа, а също и политическите следствия от тази амбивалентност.
Докладът проследява историята на понятието ‘народ’, съпоставяйки я с историята на латинското ‘populus’, от което произлизат понятията, с които е прието да се превежда ‘народ’ на съвременните романски езици и на английски език, както и историята на немското понятие ‘Volk’. Направеният анализ на генеалогията на тези понятия позволява да се открият няколко съществени разлики между ‘народ’ от една страна и неговите западноевропейски съответствия от друга, обикновено пренебрегвани при превода на политическа философия. Анализът на тези разлики показва, че съответствието между ‘народ’ и производните на ‘populus’ е само привидно и дава възможност да се направят ред наблюдения върху спецификата на българския политически език, представите за суверенитет и политическа публичност на Възраждането, а също и върху специфичната политическа употреба на производните на ‘populus’, представляваща предмет на нарастващ интерес в съвременната политическа теория.
Статията разглежда теорията на историческата интерпретация в работите на Мишел дьо Серто. Разгледан е контекстът на поява на теорията му, начините, по които тя опитва да реши проблеми, наследени от класическата философия на историята, предимствата и недостатъците на тези решения. Теорията на Серто е използвана като основа за анализ на специфичната времева структура на следите на миналото и на начините, по които те биват преработвани в исторически разкази. Въз основа на направения анализ е предложено локално понятие за интерпретация, третиращо я не като нещо, добавяно от историка към фактите, а като място на решение в какво се състоят следите на миналото.
Модерното образование има преди всичко дисциплинарни функции – то се стреми да увеличава ефективността на възпитанието, обучението, социалната компетентност на учениците посредством дисциплинарни техники от рода на изпита, надзора, нормализиращата санкция, подреждането по рангове, документирането на учебния процес, разделянето на учебното време на единици от рода на урока и т. н. От съвременна гледна точка можем да кажем, че цената, която образованието е платило в хода на този процес, е откъсването му от жизнения свят на общността, в която е ситуирано. Опирайки се на една относително забравена културна традиция – тази на българското възрожденско училище - статията опитва да опише един алтернативен лежим на организация на образованието, позволяващ да бъде постигнат обратният ефект – вкореняването на образованието в жизнения свят на общността.
Текстът опитва да предложи различна оптика върху връзката между няколко понятия: модерност (схващано в случая като синоним на модернизация), философски идеи от епохата на Просвещението и по-точно идеята за прогрес, догонващо развитие, национализъм. Особено внимание е отделено на едно специфично предимство на тази различна оптика - другата гледна точка, която тя предлага към проблемите на етническите конфликти, позволяваща да бъде преодоляно затварянето им в балкански контекст за сметка на отчитането на по-широките им глобални рамки.
Статията анализира проблема за четенето в работата на историка. Въз основа на анализа на четенето у Доминик Лакапра са описани четири различни режима на четене, придаващи различен смисъл не само на свидетелствата за миналото, но и на самото понятие за свидетелство. Предложена е оценка на предимствата и недостатъците на тези режими на историческо четене. Въз основа на направения анализ е очертана една възможна проблематизация на четенето на миналото, прекрачваща от представата за историческите документи като текстове, от която се е ръководил Лакапра, към схващането им като следи.
Когато се говори за национализъм, често се използва едно наивно есенциализирано понятие, според което националистически са определени неща, да речем текстове, белязани от нетолерантност спрямо други етноси или нации. Тези употреби не са саморефлексивни – изхождат от разбирането, че знаят какво е национализмът – затова те само го посочват, разкриват, разобличават. Статията изследва тези употреби, стремейки се да изясни как понятието при определени дискурсивни условия понятието започва да служи за стигматизиране.
Търсенето на оптимистична теория днес има множество общи структурни моменти с теорията на Хаджийски. То мисли историята като линия, по която народите се разхождат напред-назад, според незнайните и неизучени още “закони” на регреса. То има множество страхове и чувства настоящето като криза, травма, трагедия – вижда го песимистично и отдадено на песимизъм. То мисли миналото като заплаха, а настоящето като връщане “назад” към това заплашително минало. То е ориентирано към бъдещето, към възможността на това бъдеще, към възможността то да се опише, към неговото изграждане. То изисква мобилизация в името на това бъдеще, “да се върви успешно напред” – отново с цената на жертване на настоящето. Подлагайки на критичен анализ работите на Хаджийски, тази статия има за цел да постави въпросите дали търсенето на оптимистична теория днес трябва да вярва във всички тези неща и дейно да участва в изграждането на стереотипи от национален, етнически, религиозен и какъв ли не друг характер – едно умалено повторение на расовите теории, само че на различно равнище.
Статията опитва да очертае различните възможности да се разглежда проблемът за ислямския тероризъм от позициите на философията. Подложена е на критиката произлизащата от Самюъл Хънтингтън концепция за сблъсъка на цивилизациите, както и на представянето на ислямските общности като предмодерни или неспособни да се модернизират. Направен е опит да се изясни как подобни концепции произвеждат страх от потенциални рискове в качеството на генерализиран ресурс на управляемост.
Текстът представя проекта на Стоян Михайловски за философия на българската история, изяснява генеалогията и развитието му и го съпоставя с други проекти за осмисляне на миналото от периода между двете световни войни. Внимателният анализ на проекта на Михайловски позволява в него да бъдат откроени както понятийни противоречия, така и проблематични политически следствия, обяснени с дискурсивната структура на културния образец, доминираща говоренето и писането за българска история и култура от периода.
Текстът подлага на критичен анализ закона за развитието на академичния състав в контекста на съвременните политики на реформиране на висшето образование, задействани от стремежа към изграждане на европейски икономика и общество на знанието. Направен е опит да бъдат формулирани критерии, позволяващи да бъде оценявана степента, в която подобни реформи накърняват правата на учените в името на овластяването на правителството и инвеститорите. Каталог: wp-content -> uploads -> 2013 2013 -> Временно класиране „В”-1” рг мъже – Югоизточна България 2013 -> Конкурс за заемане на академичната длъжност „Доцент в професионално направление Растителна защита; научна специалност Растителна защита 2013 -> 1. Нужда от антитерористични мерки Тероризъм и световната икономика 2013 -> Днес университетът е мястото, в което паметта се предава 2013 -> Програма за развитие на туризма в община елхово за 2013 г 2013 -> Йордан колев ангел узунов 2013 -> 163 оу „ Ч. Храбър в топ 30 на столичните училища според резултатите от националното външно оценяване 2013 -> Гр. Казанлък Сугласувал: Утвърдил 2013 -> Подаване на справка-декларация по чл. 116 От закона за туризма за броя на реализираните нощувки в местата за настаняване Изтегляне 265.93 Kb. Сподели с приятели:
|