Римско частно право



Дата21.03.2017
Размер288.62 Kb.
#17469
ТипУчебник
РИМСКО ЧАСТНО ПРАВО
Гл. ас. Теодор Пиперков

20.09.2007 г.


Има надежден учебник, не диктува лекции, не предава систематизирано.

Учебник на проф. Петко Венедиков – Записки по римско частно право



Учебник Римско частно право на проф. Михаил Андреев – обърни внимание на Азбучния указател. Собствеността е описана по Маркс, да се прочете по настоящото законодателство. Особено важни са параграфите обозначени със звездичка. Четат се и малките буквички. Има АНЕКС “Особени преторски производства” (стр. 134).

Кейсбук по Римско вещно право

Кейсбук по Римско облигационно право

Латински юридически речник – има противоречия с попечителство


За изпита:

Наизустяването е нежелателно, но точно трябва да се формулират дефинициите. Недопустимо е неточното боравене с правната терминология, както и замяната й с цивилни термини.


Конспектът е от 66 въпроса. Има разминаване между съдържанието учебника и конспекта, липсващото се съдържа в последната част на учебника, целта е да ни накара няколко пъти да превъртим учебника. Препоръчва първоначално да се прочете Венедиков.

Най-силните акценти са Вещно право, Облигационно право, Граждански процес, следвани от Наследствено право и Историческата част.




Важни познания трябва да се има по:

Собственост – юридическата власт на едно лице върху вещ. Състои се от ползване, владение, разпореждане.

Владение – фактическо владение над вещи... Фактическа власт – два способа – Анимус и Корпус.

Облигационно отношение

Завещание

Договор и видовете договори

Родствени връзки

Ревандификационен иск

Акция

Зестра


Санкции – видове санкции

Римляните възприемат всичко, което е успешно. (взимат ипотеката от гърците, взаимстват морския опит от Гърция и финикийците). В този смисъл копират всички успешни практики от тогавашния свят.




ВЪВЕДЕНИЕ В ИСТОРИЧЕСКАТА ЧАСТ.
Римското частно право има два дяла – публично и частно. Едно от валидните теории и в съвр правна теория. Домицио Пиан – римски историк – тази дисциплина се дели на два дяло – публично и частно право. Публичното право гледа благото на римския народ (Римляните считат “Държавата това сме ние!”). Публичното право няма да учим. Ключовия магистрат на Рим не бил юрист и изпълнявал длъжността една година. Неговият едикт бил подготвян от експерти. Градския съдебен магистрат излагал програма за правосъдна дейност, взаимствани от предходната година, като с помощта на експерти внасял подобрения.

Легендарна дата за основанане на Рим (753) – това е само легенда, няма да се занимаваме с нея. Не се знае дали въобще е имало близнаци, откърмени от вълчица. Археолог разкопки показват, че всъщност че рим е по-стар, отколкото самите римляни смятат. Не е ясно от колко племенни съюза са съставени римляните, те не са хомогенна маса и много бързо черпят чужд опит и образци.

Религия – римляните считат, че ако не изпълниш изключително точно ритуала, ти разгневяваш боговете, т.е. трябва да изпълни други ритуали за усмирение. Тази теория се пренася и в обществено-държавното устройство. Тази дисциплина на римските жреци и граждани се пренасят и в римското право. Създава се формализъм – дава ясно съзнание, че се извършва определено действие, позовава се на свидетелски показания.

Римляните са взаимствали и божества, като са считали, че с повече божества, имат по-голяма сила.

Жреци – те са първите юристи. Те внимателно редактират формулите за общуване с чуждите божества. Откъм 8 век римската империя се организира полека лека, и към 500 година нещата изкристализират.

Владетелят е римски вожд, някой сенатор го разпознава, боговете го утвърждават и народа вярва в него. Изгонването на Рекса довело до появата на особени жреци, които да осъществяват контакта с бога. Официалното назоваване на жреца е ЖРЕЦ НА РИМСКИЯ НАРОД. Имало е специални органи, съставени от жреци, със строго определени функции.

Понтификалната колегия е пазител на римското право. Те са жреци без божество, контролират всички други жреци. Няколко пъти годишно трябвало да извършват определени ритуали. Членовете на колегията са с доживотен мандат. Това дава властови авторитет. Понтификалната колегия не бил длъжен да се мотивира за решенията си дори пред Сената. Това гарантира стабилността на Рим при изгонването на Рекса.

Обобщение - Римското право е формалистично, свързано с ритуални действия, строги вербални формули, то е свързано с идея за незабавно осъществяване на всички действия.
Периодизацията в правото малко изостава от периодизацията на римската държава. Приблизителната периодизация е:
Царски период – имало царе пришълци, аристокрацията била нехомогенна - период на архаичното римско право.

Сделките се осъществявали по следния начин - претегляне на бронз от везномерец, който не участва в сделката, като сделката се сключва чрез поставяне на ръка върху вещта, която се купува, като се заплаща с претегления бронз, пред очите на 5 свидетели. По този начин се прехвърляли едрите вещи – роби, волове и др. Идеята за незабавно изпълнение, говори за неголямо доверие в правото. Постепенно преминават към бронзови отливки, отляти с монограмче, което облекчава оборота. Везните и бронза остават до вековете на класическото римско право, защото това устно заявяване на петте свидетели. Правния акт изчерпва докрай правата и задълженията на двете страни. Има две важни блага – Право на сигурност и Динамика на оборота.

Постигането на компромис чрез вътрешни отстъпки трябва да бъде заплатено от някого, желателно е да бъде заплатено, но не от римския народ (обикновено чрез завладяване на територии на чужди народи).
Период на републиката – плебейски трибуни, закона на 12-те таблици – писано право.

Около 450 г.пр.н.е. – до 367 г.пр.н.е. постига се постепенно изравняване на патриции и плебеи. През 286 г.пр.н.е. се допускат плебеи до жреческите общности.

Накрая Рим има 10 трибуна, всеки от които може да спре всякакви актове, с изключение единствено на военните, чрез т.нар. вето. Появява се мобилитетът, вече не съществува делението на патриции и плебеи.

В периода на републиката правото започва да се променя. 12-те таблици дават свобода на плебеите, но не давали право на тълкуване. Тълкуването се осъществявало само от Пунтификалната колегия. Плебеите започнали да търсят начини да бъдат избрани като членове на Пунтификалната колегия, което отнело 300 години. С назначаването на първия плебей в комисията (Апий Клавдий), той започнал да обучава младежи за техните права, с което пробил монополът. Хората знаели какво е правото и знаели кой ден е за съдене.

Постепенно от жреческо знание, правото се превръща в аристократично. Един нищожен процент от римския елит имал правни знания, всички се ползвали от услугите на консултанти.

В римския календар годината се назовавала на името на консула. Възпроизвеждали се патриархални модели на живот.

Римското право се гради не чрез закони, а чрез съчинения на юристи, актове на консули, актове на сената и съдебна практика.

Когато един претор внесе закон за гласуване, той имал правото да се откаже от закона (да оттегли законопроекта) още по време на гласуването.

За първа магистратура се избирало след 6 военни кампании.

Жените нямат малки имена, само мъжете имат малки имена, а малките имена са общо 20-на. Към собственото име на мъжете се добавяла фамилията. Всеки римлянин имал прозвище – трето име. Четвъртото е триумфално име.

Римляните охотно осиновяват (аристокрацията). Осиновеният приема името на своя осиновител. Честа практика били осиновяванията от фамилии, които нямали синове. А имащите повече синове с охота предоставяли синовете си за осиновяване, тъй като за политическа политика имало изисквания за материален ценз, а за един римлянин било изключително трудно да осигури достатъчно материални блага за просперитета на повече от един-двама синове, затова останалите синове се давали за осиновяване. Съществувало и право на отказ от децата си.
Магистратури - с империум и без империум.

Империума включва – да внася законопроект, да правораздава, да се обърне с въпрос към сената, да командва самостоятелно римска армия, да налага дисципл наказания на римляни. Империум има всеки магистрат. Римлянина смята че властта не е за сам човек, затова римската магистратура се базира на принципа на колегиума – минимум двама с една и съща длъжност. Това е достатъчна гаранция, че никой от двамата няма да стане тиран.

За консулите имало допълнително уточнение - всеки от двамата консули може да каже консулската двойка снема правомощията си. Тази постъпка гарантирала работата и на двамата чрез консенсус. Като традиция било възприето, който от консулите има повече гласове да е водещ през първите 6 месеца, а другият е определящ фактор през останалите 6 месеца. В рим няма политически партии но има политически тенденции. Най-обичайното е че двамата консули не се обичат. Често едната тенденция избира единия консулт, а другата – другия. Създават се предпоставки за конфронтация между отделните консули, дори се стига до две армии, командвани от съответен консул.

Кризата кулминира през първи век. Започват граждански войни, продължили един век.

След едногодишен период на магистратура, римския магистрат изкарва една година в провинция, тъй като не можел да се кандидатира за друг мандат докато е магистрат. Право на кандидатура имало гражданите. Някои провинции са спокойни и богати, а други в тежко положение.
Период на Принципата - Принципатът не е република, но не е и монархия.

Октавиан Август прави важно откритие – той не променя на думи нищо, но съчетава функции от отделни магистратури, на думи рим още три века е република, а на дело е управляван еднолично. След като потушава гражданските войни той заявява пред сената, че желае да се оттегли от властта. Предлагат му се много правомощия, той отказва, но проема само няколко: да го направят пожизнен народен трибун; върховна проконсулска власт; хуманна власт на висш римски магистрат за 10 години. Той не е бил реален пълководец, винаги изпращал свои протежета военачалници.

Има омиротворени и неомиротворени провинции. Омиротворените се предоставят на Сената, останалите са под правомощията на Императора. По този начин професионално се управляват провинциите. Октавиан изпращал наместник в провинцията не за една година, а за колкото намери за добре. Императорските служители били на заплата, като всяка следваща по-висока в йерархията позиция, удвоявала заплатата. По времето на Принципата освободени роби обслужват финансите на Рим, тъй като те нямали право на кариера.

Тиберий задушил в зародиш държавен преврат срещу него, чрез множество убийства.

Принципата – това са трите златни века на Рим.

Нерон оставил образци на добро законодателство. Негови приближени подготвяли проекти за решения, които били прочитани на смразения от ужас сенат, който приема изготвените от експерти закони.

Марк Аврелий – бил непригоден за управленец, настъпва голяма криза. В Рим започва изключително бърза смяна на принцепси, което е гибелно за държавата.

Септивий – дава указания на двамата си сина: обогатявайте войниците и не се грижете за другите. Юридическия елит бил в града Рим, на него е поверено управление, а императорът е извън страната (в Англия). Двамата му синове неистово се мразели от деца. Единият (Каракала) убива другия.

Каракала цели да напълни хазната чрез масови данъци за римските граждани. Въвежда данък 5 % върху наследствата. Дава римско гражданство на “целия свят”. Той залага без да знае още 1000 години живот на източната част на римската империя.

Диоклециан – малки провинции, провинциите събрани в диоцези, начело на диоцеза Викарий, а цялата империя разделена на 4 с 4 преториански префекти и над всички императора – Диоклециан. Дворцов церемониал – придворни, отговорни за съответен ресор, наред с тях 4-ма преториански перфекти, които контролират съдебната власт, начело той с още 3-ма – Двама императори, техните заместници двама Цезари. Той считал, че след 20 години власт е разумно да си вървиш! Той наистина напуска сам властта. Реформирал армията – цялата армията се раздевля на 2 маневрени армии, командвани от двамата цезари, които имат по един подчинен, един ръководител на флота. Разделяйки армията и администрацията той счита, че ще преодолее заговори, но не успява – империя се разделя.

Детронация на Ромул Август – залез на Западната империя.

Юстиниан Велики – за първи път поема една стабилизирана държава, но е твърде млад и амбициозен. Той има военна служба във военна гвардия, има добър административен опит и юридическа култура. Той умее да избира нужните хора за нужните места. Той управлява дълго и устойчиво и постига огромни успехи. Цялото римско право, след много опити да бъде кодифицирано, е събрано в 50 книги (свитъка, ролки). Постига редукция от 1/15 до 1/20.


Домината си го четем сами!!!


ЕДНОЛИЧНИ И КОЛЕТИВНИ ОРГАНИ В РИМ
Едноличните органи са магистратурите. В Рим има Квестори, Едили, Претори, Консули. Това са редовните магистратури.

Квестори – финансови въпроси, администрирани на войници.

Едили – шеф на тържищната полиция (да не се продават некачествени стоки), организира игрите и зрелищата на Рим, има съдебна власт по отношение на тържищата,

Претори – магистрат със империум. Може да свика Римския Сенат, за да чуе мнение на Сената, като не е длъжен да се съобразява с това мнение. Може да внася законопроект. Преторът не може да напуска града Рим, за да не остава града без правораздавател. След мандата си преторът остава в сената, като има право да говори в Сената.

Консул – може да свиква сената, може да внася законопроект, управлява войската. За него остават всички правни възможности да правораздава, но практически не го прави, тъй като има достатъчно подчинени по ресори.
Извънредни магистратури:

На всеки 5 години между консулатите в сената се избират двама Цензури. Те извършва преброяване на римските граждани и оценка/преоценка на тяхното имуществено състояние, той решава кой печели търговете. Цензур може да стане консуларен сенатор.



Диктатор – диктатор може да стане всеки, дори без политически опит. Диктатор се назначава само в период на тежка криза, за укрепване на държавата. Пределът на диктатурата е 6 месеца, признава се като крайно положение продължаване на диктатурата с още 6 месеца.
Колективни органи:

Курия – събиране на мъже. В Рим те са общности от родове. Измежду родовете има един Курия, предводител на обединението на рода.

Римско народно събрание – общува с боговете, приема нов Рекс.

Триби – териториални обединения.

Центуриатно народно събрание – базирано на материален ценз – в имущество и пари. Смисълът на това управление е водене на война.

Сенат – първоначално събира римската аристокрация по право, впоследствие там отиват всички висши римски магистрати, след преминаване през магистратурата. Сенатът няма формални правомощия, но управлява Рим, чрез своя съвет. Сената съветва не само своите магистрати, но и изразява мнението на Рим по отношение на някои въпроси, като изпращат пратеници. Пратениците се ползвали с авторитета на целия Сенат. Формалното тяхното мнение не е задължително, но се спазва безпрекословно до времето на Цезар. Цезар увеличава броя на сенаторите.
Преторът разглежа съдебните спорове, като ги възлага на компетентни лица (съдии). Решението се обявява за три дни, въз основа на събраните доказателства. Процесът не винаги е справедлив, и не винаги се събират всички доказателства, а и може да бъдат събрани доказателства, противоречащи на действителността. Процесът трябва да се реши най-много до една година (до изтичане мандата на претора). В случай нерешаване на спора в рамките на мандата, съдията се осъжда да обезщети страните. Съдебното производство е едноинстанционно.

21.09.2007 г.


СТАТУС НА ЛИЦАТА
Римски граждански процес – ще го засегне накратко, в конспекта е посочен накратко, в учебника е изложен обширно.

Цялото римско право е процес. Процесът регулира отношения относно нарушена вече правна норма. Римското право е родено от съдебния магистрат, то е в твърде малка степен законно право, затова е трудно да се направи разграничение между материалната и процесуалната норма. Римското право е индивидуалисти. Римското общество е хиперколективистично. Всеки човек трябва да решава добре своите частни въпроси, за да се върви към добруване на обществото като цяло. Считало се, че Преторът е господар на правото и роб на традициите. Преторът формулира основните защитени права.


Гай в своите институции казва, че всички хора са или свободни или роби. Свободните са подвластни или неподвластни. Разделя ги също на римски граждани и чужденци.

Роб – според римляните той е вещ. Рим е общество на масово робовладелие, т.е. робовладелци са били дори най-бедните. Робите са живели доста сиромашки. Робите помагали, както в домакинството, така и в занаятите. Канализацията на Рим се поддържала от държавни роби, за което държавата им осигурявала елементарни условия на живот и им предоставяла минимални средства за храна. Имало и т.нар. Роб Дама? – той бил банков (финансов) консултант на своя господар. Имало и роби, които се грижели за господарските деца и ги придружавали в тяхното ежедневие. Този вид роби се освобождават след приключване на ангажиментите по образоване на детето.


Status libertatis - роби

Status cilitatis -

Status familiae -
Характерно за римския статус е, че нищо не е неизменно и не е завинаги. Когато говорим за статус ние имаме предвид Гайевия разделител на статуса (посочените три статуса).

Осъденият на смърт се от свободен, се счита за роб от момента на осъждането до изпълнението на смъртната му присъда. След смъртта му имуществото се конфискува в полза на държавата. Това представлява така наречената загуба на статус. Загуба на статус се наблюдава и при политическо или военно робство. Заробеният в чужбина се счита, че е умрял свободен, затова за децата и съпругата му се открива наследство.


За сключването на брак имало възрастово ограничение – 12 години за жените, 14 години за мъжете. Считало се, че жените имат нужда от настойник. Първоначално настойник е бащата, след това съпруга, а при вдовиците – братовчедите на съпруга. Впоследствие настойничеството на жените преминава под преторски контрол.

На младежите били назначавани попечители. Всеки римлянин под 25 години можел да се позове на младост и неопитност и да не изпълнява задължения по сключен договор. Всеки който сключва договор с млади хора, имал основание да изисква договорът да бъде сключен с попечител.

Робите можели да сключват сделки за своите господари. Основно римско правило е, че чрез робите може да се подобрява материалното положение, но не може да се влошава. Робът сключва сделката, но отговорността се носи от господаря. Робски пекулиум – робите осъществяват стопанска дейност, за което дължат благата на господаря си. Робите са длъжни да предоставят на господарите си всички благоприятни резултати от сделката. НЕ Е ООД!!! Честа практика била на роби да се възлага управлението на стопанска дейност. Господарят отговаря до стойността на пекулия (до стойността на имуществото/имота).

Имало римляни, които обхванати от мързел и мекушавост си купували роб, който правили генерален прокуратор (общ пълномощник за всички стопански дела). Когато робът е такъв генерален прокуратор, той ангажира отговорността на господаря си неограничено.

Имало римляни, които купували кораби и след това купували като роби капитани, на които възлагали коробоплаването. Извлечените облаги се дължали на господаря. Капитанът на кораб ангажирал отговорността на корабособственика неограничено. Чрез кораби се доставяли суровини от Египет.

Попада се в робство:



    • чрез пленяване и продаване под венец;

    • чрез раждане от майка робиня (с едно изключение - ако майката в някакъв период на бременността е била свободна, детето се ражда свободно);

    • при осъждане на смърт

    • ако свободна римлянка осъществи сексуална връзка с роб, без съгласието на господаря му, тя става робиня на този господар

Римското право въвежда правило, че ако един господар изостави роб, той губи права над този роб. Съществуват няколко способа робите да придобият свобода.

Цивилни способи – цивилно е правото на законите и обичаите. Три са цивилните способи за освобождаване на роби – чрез виндикта, чрез ценз и чрез завещание. И в трите има публично-правен елемент. Виндиктата е една тояжка с която се докосват робите, т.е. господарят признава правото на робът да бъде свободен и го освобождава като свободен римски гражданин. Вторият начин е робът да се заведе пред цензура, който да го впише като пролетарий. Третият начин е господарят да впише в завещанието си, робът да бъде освободен. Освободеният роб е либертим, той не може да бъде избиран за магистрат, дори като избирател няма особени права. Теоретично внуците на този роб са пълноправни политически лица.

Преторски способи – неформално освобождаване на робите - с писмо, сред приятели (които са свидетели).

За освободените роби казват римляните, че живеят като свободни, но умират като роби. Неговият господар след като го освободи става негов патрон. Съществува връзка на взаимопомощ между освободения роб и неговия патрон. След смъртта на робът, ако той няма наследници, имуществото му се счита за пекулиум (господарят си го прибира).


Всички, които не са римски граждани, от гледна точка на римското право са чужденци. Нещата стоят така просто, докато Рим е малък град. В един момент се оказва, че има чужденци които живеят в Рим. Оказва се, че на тези чужденци са дадени определени права на римски граждани. Римското право не създава единна възможност за правоспособност има – юз комерции (да бъдеш страна по сделки) това право имат римските граждани и няко категории чужденци (латините); в допълнение на тази възм има юз конубий (да бъдеш съпруг/а в римски брак) - това право е дадено на част от латините, а впоследствие на всички латини; има дестаменти факцио актива пасива? (да завещаваш и да получаваш завещание) дадено на римски граждани и на латини. На една част от латините е дадена възможност дори да гласуват в римско народно събрание – т.нар. стари латини. Те напрактика не са осъществявали тази си възможност. За тях е казано, че дори добиват право да бъдат избирани, ако се преселят в Рим. Било е въведено ограничение за преселване в Рим – в града, който се напуска трябвало да бъде оставен един низходящ от мъжки пол.

Освен всички тези, които мат елемент на римска правоспособност, множеството от живеещите под римска власт нямат правоспособност, но те не са роби. Те имат пълната правоспособност по своето отечествено право, имат свои публични органи, но подчинени на Рим.

Денидиции – предали се противници. Те нямат право на брак и наследствено право, нямат юридически статус. Техните деца са с друг статус. По този начин след едно поколение врагът е премахнат без насилие, а рим се сдобива с послушни нови граждани. Този модел не проработва само при евреите.
Фамилен статус – римската фамилия е организирана като монократична структура, главата на фамилията има пълната власт на останалите членове на фамилията. Неговите низходящи от мъжки пол напрактика са неправоспособни. Съществувала дори практика на даване на пекулии на собствени синове, макар те да не са роби. Съществувала възможност за освобождаване от бащина власт, което означава че той вече не син на баща си, включително няма права на наследник.

Жената, която влиза по брак във фамилията, става част от фамилията. Формалната власт над нея е в ръцете на съпруга й, но фактическата власт се упражнява от главата на фамилията. Тя има равно право на наследяване с децата си.

Има и брак без манус – тя е съпруга на един от фамилията, но децата нямат родствена връзка с майката, тъй като е запазила родствена си връзка с предходната си фамилия. Манус се придобива с изтичане на една година от брака, освен ако съпругата не прекара три нощи поред извън фамилията.

Глава на фамилия може да бъде всеки пълнолетен член на фамилията от мъжки пол, а не е задължително той да бъде най-възрастния. Главата на фамилията носи пълна отговорност за делата на членовете на фамилията, освен ако не ги предаде на увредения.

Лагерен пекулий – подвластен на фамилията, притежател на пекулий, можел да се разпорежда самостоятелно с придобитото лично от него имущество. Ако той умре без завещание, тогава само лагерния пекулий се връща обратно във фамилията.

Публичната правоспособност на подвластния не е ограничена. Подвластния може да бъде избиран дори за магистрат. Напрактика той може да съди, но не може да бъде страна в процес. В семейството обаче, той е подвластен.




БРАК И РАЗВОД
Бракът е създаден, за да брани жените.

Римската идея за брака е, че е съюз между мъжа и жената за цял живот. Позната е била и институцията на развода. Идеята е че връзката е цял живот и се основава на финес, а ако не стане се допуска развод. Римската идея е стриктно моногамна. Римляните считат, че да галят жената е много обидно (особено публично), считало се за недостойно както за жената, така и мъжа. Няма фактически състав за сключване на брак. Спазването на религиозния или обичайния ритуал се счита за сключване на брак. Бракът продължава докато сключилите го имат съвместно желание той да съществува.

Два метода за развод – чрез диворциум (по взаимно съгласие); чрез рекудиум (едностранно прекратяване на брака). Жените също имали право да се разведат едностранно, само пред сродник от мъжки пол.

Това е най-добре измисленият модел на брака в историята на човечеството!!!

Брачно родените деца от брак с комуниум имат статуса на баща си.

Жената, ако е в брак с манус, тя наследява равен дял с децата си, освен при изрично завещание.

Твърде често се сключвал брак и се стигало до развод, поради политически причини. Октавиан Август решава да заздрави римския брак и прави революционна брачна реформа. Масовата брачна изневяра според него била нетърпима. Брачната изневяра на съпругата била повод тя да бъде убита. Сексуалната връзка на мъжа с друго лице се толерирало, но по странен начин – римска съпруга не може да счита, че е оскърбена от съпруга си, защото той имал плътски удоволствия с робиня, или по време на война и живял с някаква си жена. Повод за развод имало, само ако съпругът се появи публично в Рим с тази жена.

Демографските показатели на Рим били отчайващи. По времето на Октавиан в армията можели да служат само римляни. Затова Октавиан задължил по закон всички рамляни да бъдат в брак, и който овдовеел след една година отново трябвало да встъпи в брак. Жените били задължени да се женят след 10 римски месеца. По този начин се предотвратявало раждане на дете от предходния съпруг в новото семейство. Той въвежда награждаване на многодетните – облекчен режим за достъп до магистратура. Освобождава се от настойничество всяка жена, която е родила 3 деца и всяка свободна робиня родила 4 деца. Всички които не са женени ограничава в наследствено право, също така и бездетните женени. Той превръща търпяната изневяра на съпруга в престъпление – съпруг, който търпи изневерите на жена си, бил провъзгласяван за сводник. Този закон се превръща в политическо оръжие.

Римляните обаче считат конкубината за хубаво нещо. Родените в такова отношение деца нямат отношението на бащата.

Октавиан разчита всеки, който не обича някого, и знае че жената на този му изневерява, да повдигне обвинение, да го обвини в сводничество и да го очерни в обществото. Двамата съпрузи са обвиняеми в процеса, защото единият търпи, а другият прелюбодейства. В този смисъл след повдигане на обвинението, двамата могат да заявят, че са се развели и живеят в конкубинат и по този начин да избегнат наказателната отговорност. Затова Октавиан прокарва закон, който прави развода формален – пред 7 свидетели.

ВЛАДЕНИЕ И СОБСТВЕНОСТ
Владението е фактическа власт върху една вещ. Има два вида фактическа власт – държане и владеене. Владелец е това лице, което държи вещта за себе си. Държателят дължи връщане на вещта.

Във всички случаи в които е установен фактически контрол върху една вещ и се добави вторият елемент (ненакърняване на чужд интерес), има владение. Веднъж установено владението, то не се изгубва, ако не е налице отказ от владение или не е погубена вещта.

Неформалното предаване на владение е валидно сключена сделка. Неформалното предаване не води до собственост. Затова римския претор измисля хитро средство – ако властта бъде подадена и предадена, придобилия владението има право на възражение и не дължи връщане на вещта. Съществувал е институтът на придобивната давност.
Ако трябва да се гарантира социалното и икономическо равенство на хората, трябва по еднакъв начин да бъдат защитени собствеността и автономията на волята.

Правата на всички относно вещите трябва да бъдат третирани еднакво, да има еднаква степен на защита, за да могат да се прехвърлят правата и да има граждански оборот.

Защитата на правото на собственост се осъществява чрез Ревандификационен иск. Това е иск на невладеещия собственик срещу владелец на вещта, с който иск той като докаже правото си на собственост търси връщане на владението или заплащане на равностойността на вещта.
Видове собственост по римското право:


  1. квиритска (цивилна) собственост;

  2. бонитарна собственост;

  3. провинциална собственост;

  4. пелигринска собственост – с непълен режим на защита.

Първите три вида дават един и същ вид собственост, но при различни хипотези.

Съществуват владелческа защита и искове произтичащи от кражба.

Рестриктно производство – гледа се директно от последната инстанция – Императора, срещу заявено желание от страна на страните и заплащане на завишена такса. Рестректният акт е окончателен.

Преторски интердикт – разрешава спорове между две лица относно владението на една вещ. Владението е опорочено, ако е придобито насилствено, тайно или прекарно (с измама).

В римското право на всяка правна възможност съответства право на иск, с който да се иска правосъдие за защита на тази правна възможност, и това право на иск се нарича АКЦИЯ. В римското право не се говори за искове, а за акции.

ОБЛИГАЦИЯ – интердикт по силата, на който кредиторът е задължен да изисква, а длъжникът е задължен да изпълни една престация. След като изпълни задължението си длъжникът се освобождава, това изпълнение на задължението наричаме престация, а изискването наричаме акция.

Престацията трябва да бъде определена или поне да бъде определяема. Престациите са основно два вида – за прехвърляне на собственост и за правно позволено действие. В Рим се считало, че престацията трябва да е правомерна, морално допустима и определима (определяема), да представлява оценим в пари интерес.




22.09.2007 г.

ОБЛИГАЦИОННО ПРАВО

Облигационното отношение е една правна връзка между кредитор и длъжник, кредитора е овластен и изисква от длъжника подчинение.

При относителните права, каквито са облигационните, при вещното право властта е абсолютна. При облигационните отношения връзката между кредитора и длъжника може да е повече от дена.

Когато правото е много слабо като регулатор е съществувал много важен мотив -сделката да се осъществи веднага.

Никой не може да продаде това което няма.

В редица отношения облигационното отношение е завършено тогава когато е прехвърлено правото на собственост. Разглеждаме проблематиката на облигационното право на няколко нива:



Първо ниво - облигационното отношение – между кредитор и длъжник. Длъжникът дължи на кредитора една престация, тези отношения могат да се появяват от 4 източника (контракти, деликти, квазиконтракти, квазиделикти). Деликтите се пораждат от някакви едностранни актове, това са правни актове (има разлика между нормативен и правен акт - Нормативния акт е публично правен, а правния акт е волеизявление на един субект на правото). Договорите бива едностранни и двустранни,

Договора е консенсуален (договор на простото съгласие),

Престацията трябва да бъде природно възможно, правомерна, морално допустима, да представлява оценим в пари и интереси за кредитора.

При облигационните отношения трябва да се даде отговор на следните въпроси: Кой, Кому, Кога, Къде, Как. Кой следва да изпълни – не е възможно друг да изпълни задължението в персоналните договори, смъртта прекратява тези облигационни отношения. В другите е възможно друг да изпълни задължението. Т.е. той може да изпълни задължението, но не е задължен. Без съгласието на кредитора не може да се замества длъжника, да се встъпва в дълг. Кому – на кредитора Може да се плати на кредитора или на друго лице, ако с това действие е удовлетворен интереса на кредитора. Какво – дали ще е престация или вещ, вещта е движима или недвижима, индивидуална или родова. Никоя вещ по природа не е родова определена или индивидуално определена, това зависи волята на страните. Възможно е длъжника да замести престацията, но само със съгласието на кредитора. Кога – падеж (точно определен или определяем във времето, който длъжника следва да изпълни). До (фиксирания) падежа не се дължи нищо, но съществува облигационното отношение. От момента, в който длъжника не си изпълни задължението той е неизправен длъжник. Има престации, които предполагат по-дълъг период на изпълнение, тогава падежа е началото на периода на облигационните отношения. Има фиксинг сделки, при които ако задълженията не се изпълнят на времето на падежа се счита за пълно неизпълнение, т.е. след падежа вече кредитора няма интерес и длъжника трябва да отговаря за неизпълненото си задължение. Още римляните разграничават търсими и носими престации. Къде - В съвременните делови отношения, е много важно къде ще бъде доставена стоката. Как – дължимата грижа. В Рим са открили начин да си вярваме без да се познаваме и без да си вярваме. Римското право развива едно учение – учението за вината и за дължимата грижа, което е валидно и до днес. Най – лошото поведение е умишлено да действаш за да не изпълниш престацията – при деликтите, умишлен действаш във вреда на кредитора. Гражданското право не наказва, а балансира вреди, това е разликата му с наказателното. Също лошо поведение е грубата небрежност – той действа по начин, който показва, че не осъзнава неща, които другите осъзнават. В редица случаи правото санкционира длъжника не за това дали е положил грижата на добрия стопанин, а дали се е грижил за собствените си вещи. Лека небрежност проявява този, който не проявява грижата на добрия стопанин.

Ако се отговори на всички тези въпроси се говори за изпълнение на облигационните отношения. Неизпълнението на падежа е виновно действие на длъжника и той ще носи отговорност. Виновното поведение поставя длъжника в забава или кредитора е в забава и това намалява задължението на длъжника. Може неизпълнението на падежа да е резултат от това, че вече не възможно да се изпълни (поради непреодолима сила, случайно събитие, намеса на некомпетентен държавен орган). Непреодолима сила - въздействие на природна сила извън човешките възможности. Случайно събитие - човешки фактор, който може да е преодолим за някого, но е непреодолим за длъжника. Това не е виновно поведение. Намеса на некомпетентен държавен орган – особено важно в съвременното право.

Когато престацията е осъществена от длъжника, в интерес на кредитора, на падежа, по местоизпълнението има нормално изпълнение на престацията по облигационните отношения.

В римското право облигациите се делят на 2 основни групи: задължения по стриктно право – дължи се само това, което е уговорено; и задължения по решение на добросъвестността.

От какво се появяват облигациите – от 4 източника:



  • контракт – договор е признато и уредено от правото съглашение на 2 или повече лица, признато и уредено от правото като източник на облигационни отношения и скрепено с иск (акция). Всеки договор се базира на взаимното съгласие на страните. Предмета на договора никога не е вещ, а са права и задължения, които може да са предизвикани от дадена вещ. Договора е най-важния източник. Договорите се делят на формални, реални, консенсуални, стипулация . Формалните договори (имат формална валидност) са вербални, литерални и либрални. При реалния договор е достатъчно да има съгласие и да е предадена една вещ. Консенсуалните договори са договори на съгласието, то е напълно дастатъчно във всяка форма, за да е наличие консенсуален договор. За много от консенсуалните договори се създават и писмени доказателства за съгласието. Консенсуалните договори са 4 основни групи (покупко-продажба, наем, дружество и мандат). Не може да има договор без искова защита (няма иск, няма договор). Стипулация – свободно избрана договорна форма.

  • деликт – Ако договора е това което се очаква да бъде, то деликта е защитата на всеки един срещу посегателство върху неговото имущество. Виновно, умишлено или непредпазливо деяние, довело до увреждащ резултат. Римското право казва : Не причинявай вреда други му. Жан Домат казва: Всяко противоправно увреждане на другия е основание да се търси обезщетение. Кражбата е деликт, средната телесна повреда е друг вид деликт, грабеж и др. Според римляните за всяка вреда се дължи обезщетение и се санкционира по различен начин, в зависимост от вида на увреждането. Т.е. правото се опитва да защити увредения по един по-специален начин.

  • квазиконтаркт – правомерни действия, при които липсва съгласие, но е на лице възникване на облигационни отношения. Настойничеството е квазиконтракт чрез действието по силата на компетентен орган (завещанието, по силата на родствена връзка) възникват облигационни отношения.

  • квазиделикт – виновни противоправни действия, които създават опасност за настъпване на вредоносен резултат, т.е. те водят до една голяма степен на риск.



Правният акт – едно или повече волеизявления. Едностранни и Двустранни волеизявления. Едностранни са завещания, дарение и др. Двустранни са договорите. Договорите могат да бъдат едностранни, несъвършени двустранни и съвършени двустранни ( с оглед броя на облигационните отношения които пораждат). Съвършен е налице когато има 2 облигационни отношения, когато едната страна е длъжник в едното облигационно отношение и кредитор по другото облигационно отношение, но тези облигационни отношения са свързани помежду си и са възникнали заедно.

Правните актове може да са възмездни и безвъзмездни или сделки между живи и по повод смърт. Сделката може да унищожаема и нищожна. Нищожна е сделката, чиито предмет на сделката е неморален, незаконен, неправомерен. Унишожаем акт – на лице е измама, психическо или физическо насилие. При сделката по повод смърт – не се допуска или се смята за незнчително ако тя съдържа недопустими елементи (срок, прекратително условие, неморални условия–условия които ограничават брачната свобода).



23.09.2007 г.

Най-стари са формалните договори, по-късно се появяват реалните и консесуалните, след това се появяват ненаименуваните и пактовете.

Договорите не са нормативни и поднормативни актове. Правната норма е воля, а разпоредбата е текст, от която може да се извлече правната норма.

Формалните договори са либрални, вербални и литерални. Либралната форма се е появила спонтано. Либрални договори са манципация, нексум, фидуция.

Форма на реални сделки. Манципацията става акт за прехвърляне на фамилна власт. Властта върху съпругата се придобива по 3 начин, брак, прехвърляне на съпруга срещу бронз и везни и чрез споразумение за определен срок.

Нексум – длъжника (некс) е в пряка връзка с кредитора. При неизпълнение кредитора пряко посяга върху длъжника, няма съд. Така положението на нексите е по-тежко. Длъжника остава в ръцете на кредитора, докато той се издължи. Т.е. той е под чужда власт за период, за който ще се издължи. През 326 г. нексума бива обезсилен, със закон се забранява римски гражданин да налага ръка върху негов съгражданин по повод на дълг.

Основния представител на вербалните договори е стипулацията. Стипулацията е абстрактен договор. Със стипулацията може да се обвърже почти всичко във формално определен вид.

Либралните, вербалите и литералните договори са договори на стриктно право. Дължи се само това, което е уговорено.

Обикновен заем - реален, двустранен договор по стриктното право. Договорът е единствения неформален договор, който има стриктно правен характер, докато другите реални договори са договори на добросъвестността.


ФОРМАЛНИ

РЕАЛНИ

КОНСЕНСУАЛНИ

НЕНАИМЕНУВАНИ

ПАКТОВЕ

Либрални

Manc, Nexum, Fid.



Обикновен заем

Покупко – продажба

Синалагматични



Конституционен догвор




Вербални

Стипулаця



Заем за прослужване

Влог


Мандат

Дружество



Договор за замяна




Литерални







Дарение



При обикновения заем се дават парични знаци или родово определени вещи. Договора е стриктно правен, за това по него не могат да се уговарят лихви. Заема е реален договор и в днешно време лихвите се уговарят в писмена форма и вече не е стриктно правен. Той пак не е формален договор, защото няма точно определена форма.



Заем за прослужване – безвъзмездно предоставяне на индивидуално определена вещ, която следва да се предаде в същия вид, договор е на добросъвестното право. Според римските юристи трябва да се предпочете запазването на чуждата вещ пред своята. Юстиниян казва, че човек трябва да спаси чуждите вещи, като ги съпостави с по-малоценни свои вещи.

Влог - предаване на индивидуално определена вещ за безвъзмездно пазене, влогоприемателя няма право да използва дадената вещ. Договор на добросъвестното право. Гай казва, че е достатъчно да не проявява небрежност. При влога грижата за чуждите и собствените вещи трябва да е еднаква. Забраната да се ползва веща не е абсолютна, защото има вещи, които за да се запазят трябва да се ползват в някаква степен.

Нередовен влог – при редовния влог има определена вещ, докато при нередовния се предава потребима заместима вещ (най-често пари). Разликата между влог и заем е падежа. При влога се дават парите за да бъдат пазени. Срока е уговорен в полза на този, който прави влога.

Необходим влог – за разлика от обикновения и нередовния влог, необходимия е сключен в извънредна обстановка.

Влог у секвестър – двете спорещи лица предават веща на трето – влого приемател, който се задължава да предаде веща на този който спечели спора.

Залог – реален договор (пикус), при него няма право да се ползва веща, но да се полага грижата на добър стопанин.

Веща не се предава на кредитора, но се счита, че е заложен – особен залог.

Поръчителството е предпочитаното от римлянина обезпечение.

Договор за покупко-продажбата – съвършен двустранен консенсуален добросъвестен договор, по силата на който едната страна се задължава да прехвърли вещ в гражданско обръщение след уговорена в пари цена. Договора е консенсуален, защото се сключва при съгласието на двете страни. Веща трябва да е в гражданско обръщение, да е определена или поне определяема. Понякога договора може да е валидно сключен, но да бъде обезсилен в различни случаи (погиване на веща, забрана за прехвърляне). Според римляните, за да бъде договора договор за покупко-продажба цената трябва да е реална, но не е задължително да е справедлива.

Има 2 основни недостатъка на договора за покупко-продажба:

- Качеството на веща;

- Отговорността за едикция.


Договора не прехвърля правото на собственост. Може да се продава дял и вземане. Покупко-продажбата винаги носи своите договори.

Синалагматични (наемен договор и договор за покупко-продажба) договори – единствените договори, при които може да се отправи възражение за неизпълнен договор.

Наем на вещи – съвършен договор на добросъвестното право, при който едната страна (наемодател) предоставя на другата страна (наемател) възмездното ползване на една вещ. Това ползване е облигационно ползване на наемна вещ, а не на добросъвестен собственик.

Под аренда – арендата за разлика от наема има владелческа защита на арендатора.

Мандат и дружество – договори на добросъвестността, консенсуални, договори на доверието. Манданта възлага на мандантаря да извърши дадена дейност безвъзмездно. Силно разпространен в Рим. Дружеството – страните съдружници са обединявали свои усилия за да постигнат една цел. В Рим дружеството е много разпространена фигура. Договора за дружество не е юридическо лице, то е договор и представлява отношенията между съдружниците.

Ненаиминуваните договори - Давам за да дадеш, давам за да направиш, правя за да дадеш и правя за да направиш. Конституционен договор, договор за замяна, дарение с тежест. Дарението по РИМСКОТО ПРАВО не е договор, но е договор дарението с тежест, а дарението е едностранен акт.

Пакт за конситут

Не сме разгледали римското наследствено право – да се различава наследство и наследяване, има наследими и ненаследими права.



Римското завещание задължително съдържа поне едно лице за наследник. Завещанието е неотменим акт на последното желание, на последно желание, всяко следващо отменя предходното. Римското право изисква при съставянето на завещанието всички наследници и обезнаследени лица да бъдат обявени в него.

Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница