Риторическата аргументация същност на продуктивния диалог

СЪЩНОСТ НА ПРОДУКТИВНИЯ ДИАЛОГ

В ОБУЧЕНИЕТО

Доц., д-р ДОНКА АЛЕКСАНДРОВА Катедра „Реторика", СУ „Св. Климент Охридски"

„Хората са склонни да повярват не заради доказателството, а заради удоволствието."

Блез Паскал

Какво съдържа терминът „реторичеека аргументация"? Не е ли тав-тологичен по своята същност? Възможна ли е изобщо аргументация без реторика? Можем ли да говорим за философска реторика? Кои са параметрите на педагогическия диалог и какво е мястото на ретори­ката в него? Какви са взаимоотношенията между диалектиката и ре­ториката? Изправени пред терминологичната „вакханалия", съпровож­даща необикновения интерес към реториката през втората половина на XX век, ние можем да пристъпим към разсъждението „на глас" с ес­тествения страх и единственото успокоение, че то ще бъде свое, дори и да е неправилно.

I. „ФИЛОСОФИЯ, РЕТОРИКА И АРГУМЕНТАЦИЯ"

Робърт Оливър, един от най-добрите познавачи на източната фило­софия и реторика, отбелязва в предговора към сборник под току-що изписаното заглавие, че всяка от тези три научни области не може да съществува отделно и независимо от останалите две, защото „всяка от тях, .за да постигне своите собствени функции, зависи от уникалния или специалния принос на другите две" [1]. С Оливър не можем да се съ­гласим само в две отношения: първо, че отъждествява аргументация с теория на аргументацията, и второ, че изравнява съдържанието на реториката е това на теорията на аргументацията. Всъщност аналоги­чен подход наблюдаваме и у Хаим Перелман, Морис Натансон, Хенри Джонстън и др. „Камень преткновения" или понятието, към което гра­витират както философията, така и реториката и теорията на аргумен­тацията, е и'стината. Тъкмо заради кокетниченето с истината, нейната имитация или буквалното й изместване от лъжата Платон отричи ре­ториката на софистите, представящи бялото за черно и лъжата за ис­тина („Горгий"), за да утвърди философската реторика, която чрез своите доводи ще спечели дори боговете, защото стои под зиака на

истината („Федър"). Двете най-стари науки — философията и ретори­ката, взаимно се отричат и допълват като двете страни на една мо­нета: първата — в стремежа си да открие истината без отношение към това дали тя е приятна, убедителна или удобна (философията и логи­ката), а втората — с желанието си да я внедри в практиката, да про­свети с нея невежите, да ги предизвика и тласне към разсъждение, към самоусъвършенстваяе. Да, но това се отнася само до философска­та реторика, с право ще ми възразят някои, онази, която не умря в средата на XIX век заедно с редуцирането на нейната проблематика до „Дългия шлейф" от реторически фигури. Философската реторика не се претопи в стилистиката и поетиката, а съхрани Аристотелевото три-единство от „теория на аргументацията, теория на елокуцията* и тео­рия на композицията на дискурса" (Пол Рикьор) [2, с. 14] и продъл­жи щафетата на своето хилядолетно битие.

Постигането на истината е винаги процес, а не само резултат или извод- Мисленето се осъществява в диалог — имплицитен или пряк. Дидактическият диалог е реално единство от преоткриване и от­криване на знанието (съвместно от преподавателя и учащите се) чрез доказателство, аргументи и контрааргументи, стълкновение на проти­воположни позиции (не само при еволюцията на проблема, но и меж­ду мисловните полета на комуникатор и адресат). Понякога в проце­са на общуването с аудиторията преподавателят не само преоткрива, но и открива нови научни закономерности (Акад. Л. Андрейчин спо­деля пред свои колеги, че по време на преподаване на материал по съ­временна българска граматика той достигал до важни изводи, подсъ­знателно внушени му от въпросите на слушателите) [3, с. 27].

Безспорно е, че логическата основа на аргументацията е доказа­телството. Естествено, от това произтича, че структурните компоненти на доказателството — тезис, демонстрация и умозаключение — влизат в структурата на аргументацията, образувайки в нея особен логиче­ски пласт. Но аргументацията не може да се сведе до доказателство­то поради това, че в структурата й влизат освен логическите, още и не-логически (психологически, етически, етнически, религиозни, расови, социално-битови и др.) елементи. Съвкупността от всички тези елемен­ти, които по същество представят реалния процес на разсъждението (и конкретно в случая — на дидактическия диалог), характеризира сложната и противоречива природа на аргументацията.

Хаим Перелман отъждествява теорията на аргументацията с „нова реторика", която е призвана да допълни формалната логика като една нова дисциплина с телеологичен характер, изследваща „разсъждения­та, отправени към един ум, <към една аудитория, която се стремим да спечелим за теза, представена за нейното одобрение" [4]. В действи­телност отново от предмета на реториката (убеждаващото общуване) се откъсва определена област (този път най-съществената), за да се замести цялото — една логическа грешка, която води до деформация­та на тази наука.

Диалектика в Аристотелевото разбиране и теория на аргументация­та в разбирането на съвременните учени са понятия, макар и не тъж-

* Елокуция — една от петте части на древната ораторска реч.

38 _ч -':'"

дествени, но по своето съдържание необикновено близки. В „Топика", „За софистическите опровержения" и „Реторика" Аристотел за първи път научно обосновава теорията на аргументацията, нейния предмет, принципи и методи. Целта на диалектиката (топиката, или теория на аргументацията) според него се състои в това да се систематизират принципите за рационално водене- на спор или дискусия, „да се наме­ри метод, с помощта на който ще бъдем в състояние от правдоподоб­ното да правим заключение за всеки предлаган проблем и да не из­падаме в противоречие, когато сами отстояваме някакво положение" [5, с. 186].

Бажна заслуга на Аристотел в разработката на теория на аргумен­тацията се състои и в това, че той пръв детайлно изследвал основните „грешки" от гледна точка на логическия силогизъм, к*оито са неотмен­на част в процеса на аргументацията. Той показал онези хитрости, уловки, трикове (софизми), посредством които лъжливото твърдение се представя за истинно и се постига победа в спора. Нещо повече, Аристотел ги класифицирал и разкрил иманентната им същност -- за­дача, която много по-късно с удоволствие развили други двама фило­софи, Артур Шопенхауер и Хаим Перелман.

• II. СТРУКТУРА НА РЕТОРИЧЕСКАТА АРГУМЕНТАЦИЯ

Както става ясно от изложеното дотук, съвременната наука няма категорично становище за това дали теорията на аргументацията при­надлежи към философията, към реториката като нейна иманентна същ­ност или е самостоятелна научна област. Едно обаче е безспорно целта на аргументацията съвпада с тази на реториката, а именно: да се. постигне съгласието на слушателите по отношение на тезите, кои­то се представят за приемане. За Хаим Перелман аргументацията е „онзи способ за мислене, който разглежда обекта от гледна точка на свързаната с него цел, която трябва да бъде постигната във формата на специфична реакция на един или повече слушатели" [4]. Именно целта (манипулативното въздействие), а не истината, е категорията, която, позволява отъждествяването на реториката с теорията на аргу­ментацията.

Класическата реторика (Аристотел) създава първия модел на ко­муникацията': оратор --реч — слушател. На езика на съвременната теория на комуникацията бихме го определили като комуникатор — съобщение —. реципиент. По-късно схемата на тричленното единство на комуникационния акт се обогатява с нови аспекти. Роман Якобсон прибавя ролята на контекста, контакта и кода [6, с. 68, 69].

Аргументаторът (в учебния процес преподавателят) и адресатът са в постоянно взаимодействие. Тъкмо поради това „комуникатът" (комуни­кационния продукт, съобщението) не е „нищо друго, а резултат от взаимодействието на пет фактора, а именно: адресат и адресант, вли­защ в контакт посредством код по повод на референта" (белгийската езиковедска група „МЮ") [6, с. 69, 70].

Функциите на аргументатора могат да се сведат най-общо до че­тири: 1) информираща; 2) обясняваща; 3) оценяваща и 4) подбужда­ща. Подобно на телевизионния коментатор, .преподавателят (учителят)

39

надява на себе си няколко мономаски: на „глашатай", който инфор­мира за нови знания, събития, отношения и пр.; на „полемист, три­бун", който оценява и моделира общественото мнение; на „народен разказвач, бард, артист", който чрез естетическите качества на слово­то си възпитава, подбужда към определени действия. Тези три моно маски се сливат в една — тази на „даскала" в ренесансовия смисъл на думата, т. е. на мъдрия интелигент, който е далеч от сухото обяс­нение или безстрастното съобщаване на информацията. Това е моно-маската на мъдреца Сократ, който не търси у слушателя съгласие с наготово поднесените постулати, а го учи да мисли сам.

Conditio sine qua поп за аргументацията е наличието на двама ду­ши. Това- снижава степента на абстрактност в разсъжденията, незави­симо от предмета или подготвеността на участниците. За разлика от теория на познанието (или доказателството), която се абстрахира из-цчло от това кой и как ще възприеме познаваемото, теорията на ар­гументацията изхожда преди всичко от това за кого се аргументира.

Адресатът не само като равностоен партньор, но и в известна сте­пен като предпоставящ характера на аргументацията компонент, влияе върху процеса на взаимодействието поради своята заинтересованост, интелектуална подготвенсст, емоционално отношение и състояние, со­циален статус, взаимоотношения с останалите реципиенти и пр.

Тезисът и обосноваването (аналогично на тезиса и доказателство­то) са задължителни компоненти на аргументацията. При отсъствието на един от тях (нанр. вместо обосноваване се предлага тезисът да се приеме на вяра или на основата само на убеждаването) не може да се говори за аргументация.

Тезисът трябва да бъде подбран така, че за адресата (учащия се) той да звучи убедително, т. е. той да бъде истинен, приемлив, ценен и необходим. Разбира се, качеството убедителност е твърде сложно, за да го включим само в тези четири аспекта. Нещо повече, за опреде­лен субект убедително може да се окаже и най-абсурдното субектив­но преживяване или възприятие. В случая не се стремим към изчер­пателност на проблема, а само към основните изисквания към „убеж­даващия аргумент". Първата стъпка към представяне на един аргу­мент като „приемлив, ценен и необходим" е преодоляването на съм­нението. То може да се съдържа в недостатъчната информираност на адресата, убедеността в правотата на контратезиса, религиозни, расо-

40

ви и др. предразсъдъци и пр. Съмнението може да бъде продуктивно, но може да бъде и следствие на скептично отношение към целия свят. Когато то е творческа дейност, съмнението е форма за търсене на от-гоьор на множество въпроси, т. е. води към осъзнаването на противо­речивата природа на познанието, набелязва пътища за нейното преодо­ляване и овладяване. С други думи, подбирайки тезисйт⁰.,- аргумента-торът мислено ги пречупва през съмненията, недоверието и пр. (въоб­ражаемата ценностна система) на своя адресат. В противен случай ар­гументацията става самоцелна.

Издигнатият тезис (бил той научна идея, математическа теорема, хипотеза, социален закон или философски принцип) се. обосновава, а не се доказва. Под обосноваване разбираме такава „мислителна про­цедура, при която чрез установяването на една или друга връзка меж­ду двата идеални обекта -~ основанието (довода -- Д. А.) и адресата се съобщават на втория някакви характеристики на първия" [9, с. 11].

Най-общо можем да -разглеждаме два пласта на обосноваването.

Първият пласт е „онова минимално необходимо и в същото време достатъчно основание, което остава като необходим атрибут на обо: сноваването на дадения тезис и след като всички възможни и реални адресати приемат издигнатото положение" [9, с. 13].

Вторият пласт съдържа система от онези доводи, които са пред­назначени да убедят адресата в истинността, ценността, необходимост­та и приемливостта на поставения тезис. Без този пласт не е възмож­на аргументацията поради субективността на възприятието, наречена у Аристотел „покварата на слушателите". Вторият пласт на обосно­ваването представя същинската реторическа аргументация. За разлика от първия пласт, където се използват предимно логически средства, при втория пласт се прилагат всички средства на познанието и убеж­дението. Тук от значение не е природата на аргументите, а целта, с която те се използват (По-подробно на някои от „реторическите аргу­менти" ще се спрем в третата*част на тази статия).

Главната „атака" на комуникативното действие на комуникатора е насочена срещу мислителното поле на адресата, т. е. „систе­мата от общи и частни представи и идеи на възприемащия, в чия­то истинност, ценност, необходимост и приемливост той е убеден" [9]. Ако аргументаторът успее да създаде свой периметър в мислИ-телното поле на адресата, т. е. пространство, в което издигнатият те­зис съвпада с част от мислителното поле на възприемащия, можем да говорим за аргументационно поле. Това е онази система от представи и идеи, която е обща за аргументатора и адресата, и е съвместима с предлагания тезис. Наличието на аргументационно поле е задължител­но условие за успеха на аргументацията.

III. АРГУМЕНТИ И ДРУГИ СРЕДСТВА НА РЕТОРИЧЕСКАТА АРГУМЕНТАЦИЯ

Вече беше изтъкнато, че аргументацията борави преди всичко с ми­словни конструкции (които не винаги могат да бъдат породени и да следват хода на логическото разсъждение), докато реториката включ­ва не-логическн средства (психологически, етически, акустически, ри-

41

туални и др.) като иапр. внушението, подражанието, озвучаването, из­ползване на символите,, на ритуалистиката и др. Да се говори напри­мер за „аргументативната стойност на жеста" е също толкова абсурд­но, както да се говори за неговата „логическа стойност", докато да се каже, че жестът има „реторическа стойност" е съвсем естествено и правомерно. Ако преподавателят направи положителен или отрицате­лен знак с кимване на глава, как ще бъде квалифициран този жест: като аргумент, реторическа фигура или като факт? Естествено, това е факт — оценка, която преподавателят прави за одобрение или отрича­не на изказано съображение или постъпка. Без да притежава стой­ност на аргумент, този жест притежава достатъчна убедителна сила за . възприемащите, както ако преподавателят беше произнесъл думите да или не.

Техниката на аргументацията и контрааргументацията, зародила се още в древността и натрупала ценен отгат, през вековете, се е свър­зала преди всичко с манипулативното въздействие или, казано по-гру­бо и по-точно, е демагогията и лъжата. Рационализираното знание след триумфа на Декартовата школа сякаш изгонва задълго научния интерес към квазилогичните механизми за въздействие. Но в царство­то на немската философия се появява един не особено лицеприятен на официалната школа (Хегел) бунтар — Артур Шопенхауер, който дръзва да ьаг.ише своята „Евристична диалектика", видяла бял свят след смъртта му. В тази малка по обем книжка, съдържаща 38 уловки (трика), се разкрива същността на евристиката като един от трите древни вида спор (диалектика, евристика и софистика), т. е. като „из­куството да се препира (спори) така, щото всякога да се остава прав, следователно: PER FAS ЕТ NEFAS" [10, с. 17]. Шопенхауеровите уловки са насочени към дискредитиране на опонента. Например „Улов­ка 34": „Да зачудим и да замотаем противника е юуп безсмислени ду­ми. Ако противникът в себе си съзнава своята слабост и е навикнал, когато слуша много такова, което не разбира и при все това се пре­струва, че го разбира, с него не е нужно да импонираме със сериозен вид, а да му поднесем някоя учена или дълбокомислена звънлива без-мислица, от кочто у него ще се помрачи и слух, и зрение, и мисли; това може да td излагаме за безпогрешно доказателство на нашата

теза..." [10, с, 51]. Или „Уловка 36", която директно е свързана с древаия ARGUMENTUM AD HOMINEM (аргументация към човека): „Когато забележиш, че противникът е по-силен, бъди към него личен, оскърбителен и груб. Първото е с цел да излезеш от (предмета на пре­нието' (понеже тук играта е загубена) и да преминеш към противни­ка, така или иначе да го нападнеш лично. Това може да се нарече ARGUMENTUM AD PERSONAM (аргументация към личността) за разлика от ARGUMENTUM AD HOMINEM (аргументация към чове­ка). При обръщането към личността предметът съвсем се напуща н нападението се отправя към личността на противника -- към него се отнасяме оскърбително, злобно и грубо" [10, с. 52].

За разлика от логическото доказателство, където основна роля иг­рае разискването по същество, например при доказателството на гео­метричната теорема, законите на физиката и шр., лри аргументацията осногна роля играят аргументите „спрямо човека" и „спрямо публи­ката". Именно съобразяването с психологията на личността и изисква­нията на социалната психология, изследваща механизмите на групово­то поведение, са двете категорични алтернативи, пред които се изпра­вя аргументаторът, иска ли аргументацията му да бъде успешна. По­соченият от Шопенхауер „аргумент към личността" е само част от ро­довото понятие „аргумент (довод) към човека", чиято цел не се състои в това да докаже правилността на издигнатия тезис, а да въздейства върху чувствата на събеседника, да пробуди в него съчувствено или отрицателно отношение към предмета на речта. Аналогична е целта на аргументите „спрямо публиката, народа" — да създадат благо­приятна атмосфера за убеждаване, да преодолеят съпротивата на пси­хиката на адресата. Апелирането към чувството за състрадание и жалост, към стремежа на индивида да. бъде заедно с мнозинството и да подражава на елита, иронията, сарказмът и др. служат на същата цел в аргументацията — да изградят аргументационно поле в психика­та на адресата.

Друга разновидност на „аргумента към човека" е „аргументът към авторитета" (autos epta, ipse dixit както сам той каза). От гледна точка на логиката и този реторически аргумент е грешка вместо очакваното доказателство на повдигнатия тезис се привежда мнение (цитет) на авторитетно лице. Позоваването на авторитета може да кореспондира както с миналото, имайки предвид доверието към тра­дицията, опита, утвърденото знание, така и към настоящето или дори бъдещето — новото в науката, непознатото, но логически допустимо. Съвременната наука, ако не е продукт изцяло на колективното твор­чество, то поне е плод на сумарния труд на множество работещи в една и съща област изследователи. В тези условия те са принудени да приемат на вяра все по-голяма част от научните данни, предпола­гайки че приводимите доказателства са точни, експериментите — въз-произведими, с други думи, вярвайки на професионализма и научния авторитет на колегите си. „Аргументът към авторитета", когато е аб-солютизиран, достига до култа към личността и произтичащите от не­го фетишизация и абсолютизация на мненията, шито се представят за непогрешими и с тях се заменя реалното развитие на науката и прак­тиката.

Древната реторика ни е завещала още редица аргумента (по-точно е да се каже „модели за убеждаване"), които не само са живи и дей­ствени в съвременната ораторска практика, но и са обект на изслед­ване от различни клонове на науката. Това са:

— „Аргументът към невежеството" — тук се разчита на неосведоме­
ността на адресата или невъзможността да се получи информация,
противоречаща на издигнатия тезис. Аргументаторът претендира, че
тезисът му е верен на единственото основание, че адресатът не е в
състояние да докаже противното.

- „Аргументът към богатството" — с тази аргументация се обо­сновава максимата, че „Който е богат, той е силен, а който е силен, той е прав!" Убедителната сила на финикийските знаци в едно обще­ство, в което духовните ценности все повече се изместват от златния телец, неимоверно нараства. Вместо аргументацията на знанието, мо­рала, алтруизма и духовността идва „аргументът на парите".

• 
  „Аргументът на мълчанието" — в хода на диалога един от опонен­
  тите замълчава, но в тази тишина може да се съдържа: положителният
  му отговор; неговото колебание, т. е. липса на категорична позиция;
  желание да подразни партньора; изчакване на по-подходяща ситуация,
  за да отговори и нанесе решителния удар. В много случаи тишината е
  по-красноречива от словото.
  
• 
  „Аргументът на тоягата" — „убеждаване" с помощта на насилие­
  то. Аргументът в този случай не обосновава, а заплашва пряко или
  косвено. Внушението на силата и произтичащото от нея насилие (уп­
  рек, наказание, лишаване от работа, от свобода и пр.) прави „довода
  на тоягата" един от най-силните реторически аргументи.
  

— „Аргументът с две остриета" е довод, който може да бъде изтълку­

потърпевшия — казва обвинителят, защото е Невъзможно да се измя-сли толкова чудовищно престъпление! — Не е възможно, съгласен съм, — възразява защитникът; но ако е невъзможно да се измисли, как е могло да бъде извършено?!" [11, с. 218]. Веднъж изказан, „дву­острият аргумент" трябва да бъде подкрепен от допълнителна аргу­ментация, която да не позволи той да изпълни „ефекта на бумеранга".

Много близък до „двуострия аргумент" е проблемът за двустран­ната аргументация. Обикновено в дидактиката и методиката се прие­ма, че в процеса на обучението трябва да се дават на учащите се утвърдени, апиобирани знания. Лутанията и противоречията на уче­ните само биха отклонили младите мозъци от овладяването на базис­ните знания. Подобна постановка винаги ще има своите адепти, още повече, че социалната психология и експерименталната реторика до­казват валидността й в определени случаи. Едностранната аргумента ция, т. е. незапознаването на аудиторията с контрааргументацията по дадения тезис се прилага успешно при следните няколко случая: 1) Когато адресатът е с по-ниско образование или изобщо с недостатъч­на осведоменост по проблема; 2) Когато неговата интелектуално-емо-ционална нагласа (знания, интереси, предразсъдъци и лр.) съвпада с предлагания тезис; 3) Когато няма реална възможност констрааргу-мелтацията да достигне до адресата; 4) Когато' аргументаторът е лич­ност с неоспорим авторитет; 5) Когато аргументаторът е първият из­точник на информацията и др. Двустранната аргументация винаги предполага по-,,зрял" адресат в смисъл на подготвеност, емоционал­на и морална стабилност, ситуация на многостранно въздействие. От друга сграна, двустранната аргументация е един интелектуален реве­ранс към адресата, който не може да не бъде оценен от мислещата, високообразована и всестранно информирана аудитория.

Да говорим за реторическата аргументация в диалога с учащи­те се означава да разглеждаме преподавателското слово като произ­ведение на ораторското изкуство, а това е факт, който едва ли се нуждае от аргументация.

_; ЛИТЕРАТУРА

' ft • ' '■'''

1. 
   Philosophy, rhetoric and argumentation. Pennsylvania, 1965, p. IX.
   
2. 
   Рикьор, П. Живата метафора. С, 1994.
   
3. 
   Спомени за проф. Светомир Иванчев. В: Русинов, Р. Любомир Андрейчин —
   жизне.ч пъ? и научно дело. Велико Търново, 1995.
   

5. 
   Сб. Философские проблеми аргументации. Ереван, 1984.
   
6. 
   По Сапарев, О. Литературната комуникация. Пловдив, 1994.
   
7. 
   Максуел, X. Комуникацията. С., 1992.
   
8. 
   Нелсон, J1. Сократовият метод. С, 1993.
   
9. 
   Оганесян, С. Г. В: Философские проблеми аргументации. Ереван, 1986.
   

10. 
    Шопенхауер, А. Е^ристика или изкуство за препиране. Пловдив, 1895.
    
11. 
    Пороховщиков, П- С. (Сергеич). Искусство речи на суде. М., 1960.