Робството като правно явление

Юридически факултет, специалност Право

Курсова работа

на
Кристина Стефанова Димитрова, I курс, право, 7 група, фак.№ 55818

тема: “Робството като правно явление”

Използвана литература:

* Ц. Торбов – “История и теория на правото”;

* Д. Милкова – “Обща теория на правото”;

* Н. Неновски – “Право и ценности”;

* Д. Радев – “Обща теория на правото”;

* Р. Чолов – “Римско частно право”;

* М. Андреев – “Римско частно право”;

* А. Мороа – “История на САЩ”;

* Л. Дачев – “Учение за държавата”;

* Л. Дачев – “История на политическите и правни учения”;

* Г. Бойчев – “Правовата държава”;

* Д. Токушев – “История на българската държава и право 1878-1944”;

* Ст. Стойчев – “Конституционно право;

* Конституция на република България, 1991 г.

* http:// www.otp.dir.bg

Робството, като понятие и явление, има своите исторически, юридически, морални, психологически и дори чисто човешки измерения. И може би е трудно да се каже кой поглед е най-точният, най-верният, най-близкият до същността на това явление – дали не е многотомната история на Рим, а може би е “Чичо Томовата колиба” на Хариет Бичер Стоу?… Всъщност истината е там, където се пресичат всички истини, където строго индивидуалното се среща с общочовешкото. В света на правото обаче “истина” е всичко, получило своята юридическа санкция и оправдание в обективната действителност, като същевременно се държи сметка за редица субективни фактори, за конкретно историческите представи за справедливост, свобода, ценностни абсолюти.

Това положение не се създава отведнъж. В началните стадии от развитието на римската държава и право робството има патриархален характер. Робите, жители на съседни, покорени от Рим градове, работят заедно с робовладелеца в неговото стопанство и се считат за членове на неговата familia.

Този режим обаче рязко се изменя през последните столетия преди н.е., когато успешните завоевателни войни на Рим донасят богатства, териториални завоевания и огромно количество роби на робовладелците. Робският труд става основа за цялото производство. В резултат на тези основни промени в римската икономика положението на робите, третирани не като субекти, а като обекти на правото, извънредно много се утежнява. Като аргументи могат да бъдат приведени следните примери: робът- портиер обикновено бил връзван в предверието с верига като куче, робините правели тоалета на господарката си голи до кръста, за да може последната при най-малка грешка на своята робиня да я удари или убоде с игла и т.н. Налаганите на робите наказания се характеризират със своята жестокост: бой с камшици, оковаване във вериги, затваряне в подземия. Смъртното наказание над робите се изпълнява обикновено чрез разпъването им на кръст. От една страна всичко това може да се отдаде на робовладелския произвол, базиран на своеобразния правен режим, на който са подчинени робите, но от друга страна тези примери са илюстрация на юридическите санкции, характерни за онази епоха, които съответствуват на стадия на развитие на правосъзнанието в робовладелското общество.

Servus… nullum caput habet (Inst. І, 16,4) - Робът… няма никаква правоспособност. Робовладелецът има право на собственост върху роба, което право е надлежно санкционирано посредством съответни искове. Поради третирането на робите като вещи, самите те не могат да притежават никакво имущество, не могат да придобиват за себе си никакви имуществени права. Робите също така не могат да сключват брак. Съпружеските отношения между роби се считат не за брак (matrimonium), а за обикновено полово съжителство (contubernium), каквото могло да съществува и между животни. Робите също така не могат да се ползват и от съдебна защита.

Тъй като робите са неправоспособни, би било логично да не им бъде призната и дееспособност, би било логично да им се откаже възможността да сключват правни сделки. В действителност робите в Рим не могат да сключват сделки, чрез които да придобиват права и задължения за себе си. Римското право обаче, отказвайки се от последователното провеждане на идеята за недееспособността на робите, признава на същите възможността да сключват сделки и да придобиват права, а в последствие и задължения за своите господари. Тук всъщност възниква едно противоречие между пълната лична неправоспособност и личната недееспособност на робите, логическа последица на основния принцип, че робите са вещи, и признатата на робите възможност да договарят за своите господари. Този парадокс има своето обяснение както в контекста на конкретно-историческата обстановка, така и в същността на правото като нормативен регулатор на обществените отношения. Римското частно право – еднин класически образец на робовладелското право, представлява един завършен исторически процес, при който може да се проследи във всичкото му многообразие онова влияние, което икономическите условия и отношения оказват върху правните принципи и институти. Робите са неправоспособни и недееспособни, тъй като така налагат интересите на робовладелците, и дотолкова, доколкото налагат това тези интереси. Стопанският обмен е така устроен, че получаване на известни блага става обикновено срещу предаването на някаква друга ценност или срещу поемането на някакво насрещно задължение. Интересите на робовладението, респ. икономическият напредък налага да се позволи на робите не само да придобиват права за своя господар, но и да го задължават. Тук именно се намесва преторът, казано иначе – тези обективни икономически дадености намират своята адекватна и необходима юридическа регламентация.

Докато придобиването на права от робите в полза на техните господари не предполага и не налага никакви ограничения, поемането на задължения не може да се позволи без ограничения. Интересите на робовладението биха се оказали сериозно застрашени, ако се позволи на робите чрез сключваните от тях сделки да задължават неограничено робовладелците. Така за пореден път римското частно право доказва, че по един съвършен начин осъществява координация между правни и социално-икономически явления. Това всъщност е една закономерност, която в никакъв случай не е факт само в някои исторически типове правни системи и отрасли.

Обслужвайки ефективно икономическите потребности и тенденции на времето, преторът чрез създадените от него искове ограничава отговорността на робовладелеца за сключените от роба сделки било до размер на това, за като той (робовладелецът) е дал своето съгласие, било до размер на предоставеното в управление на роба имущество, било до размер на обогатяването, което робовладелецът е реализирал.

Когато по нареждане на робовладелеца робът сключва определен договор или робовладелецът даде съгласието за сключването на същия предварително или впоследствие, последният отговаря неограничено спрямо лицето, с което робът е сключил договора. Подобна е отговорността на робовладелеца и в случаите, когато възлага на роба управлението на един кораб или на едно търговско предприятие. По силата на actio quod iussu, actio exercitoria и на actio institoria той отговаря неограничено за сключенито от роба сделки.

Ако робът сключва дадена сделка без нареждането даже без знанието на своя господар, той пак може да ангажира неговата отговорност, при условие че му е било предоставено от робовладелеца управлението на определено имущество – т.нар. пекулий (peculium). Пекулият е такъв имот на робовладелеца (недвижими имоти, роби, пари), който робовладелецът предоставя на някого от своите роби, за да го стопанисва и управлява. Обикновено се уговаря, че робът ще предава определена част от прихода на този имот на своя господар, а останалото ще прибира за себе си. По този начин робът е заинтересован да управлява ефективно повереното му имущество. Самият робовладелец остава собственик на пекулия, така че увеличението на пекулия означава увеличение на неговото собствено имущество. Освен това повереният на роба пекулий винаги може да бъде отнет от господаря.

Тогава, когато на роба е предоставено свободно управление на пекулия, той може да се разпорежда с имотите на този пекулий, да ги отчуждава, да поема задължение, без да е нужно да иска разрешението на господаря. По силата на сключените от роба сделки господарят отговаря до размера на пекулия, респ. до размера на обогатяването, резултат на сключената от роба сделка.

Трябва да се отбележи също така, че неограничената власт на господаря върху роба дава своите отражения и върху наказателната отговорност за извършените от роба деликти. Когато един деликт (например кражба, противозаконно увреждане на чужда вещ) бъде извършен от роб, правото на потърпевшия да получи обезщетение се сблъсква с неограничената власт, която господарят има по отношение на извършителя на деликта. По силата на тази власт робовладелецът може да отклони насочената срещу роба юридическа отговорност, ако прояви готовност да я поеме той сам. Ето защо при извършен от роба деликт на потърпевшия се дава т.нар. ноксален иск срещу господаря на роба. Последният има право да избира: или да плати предвидената от закона глоба, или да изостави роба, предавайки го на потърпевшия. Така в сферата на наказателното право робът съчетава две юридически качества, противоположни по своята същност: от една страна, той има качеството “вещ”, тъй като в значителна степен господарят се разпорежда с него, от друга страна пък, робът изтърпява съответно наказание вследствие извършения деликт – нещо, характерно за субектите на правото. Тази своеобразна “двустранност” на юридическите качества е специфична за робовладелското право.

Неравноправието на правовия ред, характерен за робовладелското общество, се изразява и в неравно разпределение на наказателната отговорност. От една страна, тя е диференцирана спрямо социалната принадлежност на индивида. Определените като престъпления деяния, извършени срещу роб или не се наказват, или се наказват пъти по-леко отколкото, ако са извършени спрямо представител на робовладелците- пълноправен субект на правото. Известни смекчения в тази област са направени, но те целят реално не промяна в правното положение на робите, а по-скоро даване на известна защита на основната производителна сила в робовладелското общество. Една конституция на Антоний Пий предвижда, че господар, който без причина убие своя роб,ще отговаря, както в случая, ако е убил чужд роб. Един сенатусконсулт от 83 г. на н.е. забранява кастрирането на робите. Антоний Пий предписва на губернаторите на провинциите да принуждават робовладелците, които проявяват голяма жестокост към своите роби, да ги продават.

От друга страна, за робовладелското право е типичен институтът на колективната отговорност. Така например всички роби, намиращи се в дома на своя убит господар, били избивани, ако убиецът не бъде открит.

Всичко това е следствие от своеобразното правно положение на робите: те едновременно се третират като вещи, лишени са от правоспособност и дееспособност, като успоредно с това се налага в определени случаи да бъдат направени известни изключения от това правило. Така всъщност правото обслужва обективните потребности на епохата – икономически, социални и т.н., дава юридическа санкция на обективните дадености. Работата на роба (opеrae servi) е нетелесна вещ (право), която може да служи за предмет на наемния договор (locatio conductio rei) и същевременно робът сключва определени правни сделки, имащи за предмет дадени вещи. Този пример илюстрира сложността на робството като правно явление. Третирането на роба като вещ е относително, тъй като потребностите на стопанския обмен налагат в някои случаи робът да може да поема задължения, да придобива права, да управлява някакво имущество и тук е мястото да се намеси правото, демонстрирайки две свои типични свойства – гъвкавост и прагматичност.

Има обаче едно абсолютно нещо и това е неравното положение на робите в сферата както на стопанския и социалния живот, така – и в тази на правния. Изследването на този проблем се налага от диалектичната връзка право – равенство и право – неравенство, от сложното взаимодействие на правото с тези две категории, от съотношението на правото и тези два полюса. Същевременно на базата на тази взаимовръзка могат да бъдат разкрити различни аспекти на робството като правно явление.

Неравенството и равенството са универсални социални свойства, те разкриват социалните общности и отделната личност от гледна точка на място и роля в обществения живот, на блага и условия на развитие, само като бъдат видени в съпоставителен план. Непосредствена основа на равенството и неравенството са разпределителните отношения, взети в най-широкото значение на това понятие. Където има разпределителни отношения, там има и право (М. Михайлова). И тъй като всяко разпределение съдържа елементи на неравенство и равенство, правото се свързва необходимо и закономерно с тези елементи. неравенството и равенството са присъщи на всяко общество. Онова, което доминира, определя общата характеристика на обществото. В робовладелското общество неравенствата между хората играят много по-голяма роля, отколкото каквото и да било равенство между тях. Равенството на свободни и роби на този етап от развитието на човешкото правосъзнание е “не само нещо безумно, но и престъпно” (М. Михайлова). Когато регулира обществените отношения , правото се стреми да запази съществуващата йерархическа структура на обществото. На робовладелското общество е присъщо социалното неравенство, което бива преобразувано по съответен начин от правото.

Още с първото разпределение на труда, с възникването на произвеждащата икономика възникват предпоставки за социално-имуществена диференциация и неравенството се оказва най-разумен принцип за организация на обществения живот. Още в най-ранните си стадии този процес рефлектира директно върху правото, което издига принципа на собствеността и си служи с мярата за собственост не само в разпределителните отношения, но и в организацията на обществото. Робовладелската частна собственост се разпростира върху вещественият компонент на производството, а този компонент включва и произвеждащата работна сила – робите. Така, робовладелското право се гради върху неравенството между свободни и роби. На робите се отрича човешката същност, тъй като са веществено условие на производството, “говорещо” оръдие на труда. Правото издига в норма социалното неравенство. Субект на правото, както и на държавата е тази обществена група, която се разпорежда с веществените условия на производството. Това неравенство намира своята правна форма във всички направления. Изразява се в различното правно значение на свободни и роби: едните имат правен режим на “лица в правото” и участват в правния живот като такива, а другите са вещен обект на правните отношения.

Неравенството между свободни и роби не е неравенство между лица и граждани, а между лица и вещи. Робът всъщност е извън отношенията на равенство между лицата. В този смисъл равенството по силата на правото и неравенството между субектите на правото не го засяга. Към него правото прилага мяра за равно само в смисъл на стоков и стойностен еквивалент в разменните отношения, където робът е разменян като стока.

При робовладелските държави в Азия пък положението на несвободните не е доведено до онези крайни форми на античното робство, но тук пък несвободен е самият народ, организиран в селската община, която изпълнява ролята на производствена единица.

Преобразувани в правото, равенството и неравенството са “същност, съдържание и свойство на правото” (М. Михайлова); стават явление на правото, както и самото робство е правно явление. Робовладелското право е едно право на социалното неравенство, право на свободните и на собствениците, което се налага от икономическите и обществените тенденции на развитие на човечеството в тази епоха. В робовладелското общество от правото се иска да твори правно неравенство и да прилага неравна мяра към онова, което мери, и към онези, за които отмерва.

Всъщност от гледна точка на конкретно- историческите условия удачна е онази мяра, която отговаря на природата на обществото. Не трябва да се забравя, че епохата на робовладението е далеч от времето на т.нар. “класическа естественоправна теория”, развита от юристите от края на ХVІІ в.

Логична проява на неравенството, санкционирано от правото, е неравноправието. Неравноправието е особено неравенство, установено в правото, в смисъл на неравенство пред закона. Неравноправието е фундаментално свойство на робовладелското право, макар класическото робовладелско право (Гърция, Рим) да познава и да постига забележителни постижения в равноправието по отношение на своите граждани. Законът не важи еднакво за всички, правата не са дадени на всички и не са дадени в равен обем. Тяхно задължително свойство е това, че са изключителни права, права- привилегии.

Когато организира регулирането на социалните отношения, държавата съблюдава зависимостта на правната форма от типичните за обществото условия и отношения; съблюдава типичната за даден начин на производство връзка между участниците в производството, между тях и съществените условия на производство. Когато в обществото няма място за равноправие, тогава и правното съзнание не може да възприеме идеята за равноправие.

Масовите отношения на фактическо неравенство и равенство са също така масови правоотношения. Те се открояват най-добре във водещия отрасъл на позитивното право и неговите институти. В робовладелското право, където доминират вещните отношения, приоритет има вещното право (М. Михайлова). Робите са отнесени към веществените условия на производството, не са лица, а собственост. Към фактически неравните по положение в производството и в обществото се прилагат различни правни средства за въздействие и за интегриране в общността. Така, усложнената социалност в периода на робовладението е дадена на правно ниво като установяване на различни правни статуси и режими.

В контекста на проблема за робството като правно явление не може да се говори за право и равенство без тяхната връзка със справедливостта. Без справедливост, казва Аристотел, не е възможен гражданския и обществения живот.

Справедливостта е ценностна представа и критична преценка за обществото и за отношенията в него от гледна точка на тяхната правилност и оправданост. С правото тя има най-тясна и особена връзка, която произтича от единната им същност на разпределителни ценности; същевременно справедливостта е “ идея, дължимо свойство и цел” на правото (М. Михайлова). В тяхната връзка и взаимодействие, присъствието на равенството е твърде съществено, доколкото в едно от своите значения справедливостта е съразмерност и доколкото търси правилност и оправданост в контролираните от нея регулатори. Тя има своето място във всички обществени отношения, но най-напред в отношенията на разпределение, където регулира приноса и получаването.

В своята социално-историческа конкретност справедливостта изменя своето съдържание и посоката на регулиращо действие. Всяко общество влага в нея свое съдържание и има свой идеал за справедливост. Справедливостта на гърците и римляните намира робството за справедливо. Платон например представя справедливостта като нещо тъждествено на неравенството. Аристотел също смята за напълно справедливо едни да са свободни, а други – роби. В робовладелското общество абсолютното неравенство е обективно оправдано.

Равенството и неравенството е състояние, което следва да получи своята санкция като справедливо и на тази основа да бъде регулирано от правото. Самата връзка между равенството (неравенството), правото и справедливостта зависи от конкретно-историческите условия и от представите, установили се при тези условия. Робовладелските право и справедливост одобряват и осигуряват по нормативен път неравенството, с което робството от обективна и необходима даденост се трансформира в правно явление.

Робовладелската справедливост повелява едни да бъдат свободни, а други- роби. На тази основа проблемът за робството като правно явление се обвързва с проблема за взаимовръзката право – свобода.

Най-общият смисъл на правото е постигнат в неговото определение като мяра на свобода. Правото не може да даде мяра на свобода, без да я постави във връзка с равенството. Никой не може да бъде свободен, ако е социално неравноценен. Правният субект се характеризира най-напред с това, какви и какъв обем права има, какви и какъв обем задължения носи (баланс между свобода и несвобода). След това неговата правна характеристика се определя от правата и задълженията на един (едни) в сравнение с тези на другите. В робовладелското общество свободата и несвободата са поляризирани: свобода за собствениците на веществените условия на производството и несвобода за непосредствените производители.

Що се отнася до баланса между правата и задълженията, робовладелското общество не търси такъв. Тук се поддържа граница между групите и се прави разлика между техните права и задължения. При това в робовладелското законодателство границата между свобода и несвобода е толкова подвижна, колкото между равенство и неравенство. Когато свободният не е в състояние да плати своя дълг, кредиторът може да го отведе, като сложи на ръцете му белезници. Свободният лесно се превръща в роб и преминава от другата страна – на неравенството.

Всъщност несвободата на робите не е отрицание на идеята, че правото е мяра на свобода, тъй като техният правен режим е съвсем различен от правното положение на субектите на правото. В конкретно – исторически план робите са вещи и правото в никакъв случай не им “дължи” онази мяра на свобода, от която се ползват правните субекти.

При познанието на правната действителност, респ. на нейните явления не може да бъде преодолян един съществен подход – ценностният. Преобладава разбирането, че ценности са предмети, явления и техните свойства, които удовлетворяват човешки потребности. Ценности са обърнатите към човека неща (Нено Неновски). Ценности са положително оценените от субекта обекти. Аксиологияга намира съответно приложение и в областа на правото. Системата на правно регулиране включва разнообразни ценности, оценки, норми, социални институти. В сферата на правосъзнанието правните ценности и оценки имат регулиращо значение.

Правните норми са резултат на оценки, чийто критерий са интересите и съответно идеалите и идеалните цели на управляващите (Н. Неновски). По такъв начин този критерий се превръща в официален, държавно-задължителен. Правните норми и тяхната йерархия са в съответствие с ценностите на икономически и политически доминиращата обществена група.

Ценностните критерии в правото не са извънисторически категории. Всяко ново общество носи и нови ценностни критерии или променя съдържанието на старите. Оценъчният акт, който е в генезиса на правните ценности, е обективно обусловен от материалните условия на живот и от социалните интереси на неговия субект. Оттук и обективната социална обусловеност на ценностите в правото. В тях има и общочовешки елементи; същевременно са зависими от обществените и конкретно – историческите елементи. Те се конкретизират в дадена епоха и при дадени условия.

В робовладелското общество правните ценности носят печата на социалната и имуществената диференциация. От съвременно гледище най-основната и главна ценност в онтологичният смисъл на думата е човекът. Затова би трябвало най-основна и главна да е нормата (нормите) на правото, която утвърждава човека като ценностен абсолют. В периода на робовладението обаче съвсем категорично в правото е изразена не ценността на човека изобщо, а в йерархията на правните ценности най- основно място заема човекът, принадлежащ към икономически и политически доминиращата обществена група. Конкретно-историческите условия налагат робите да бъдат изведени извън сферата на ценностите и това намира съответната правна форма.

Ценностите в правото ни водят към ценността на самото право. Правото като социално явление, призвано да регулира обществените отношения, има характер на ценност, защото отразява, включва в себе си и закрепва ценности. По този начин правото се аксиологизира. Наред с идващата “отвън” ценност на правото, то има и своя собствена, непосредствено свързана с природата, структурата и предназначението си социална ценност. Става дума за възможностите на правото да осигурява ред и организация в обществото (в това число и в робовладелското общество), в обществените отношения. По самата си природа то е несъвместимо с произвола, с безредието, с анархията.

Робовладелското право не е изключение от тази обща постановка. Налице е един правен ред, който пълно и адекватно осигурява хомеостазиса на робовладелското общество. Правото се формира като ценностно явление, а съдържанието на института на робството получава ценностни аспекти, кореспондирайки с обективните потребности и условия на епохата.

Макар понастоящем робството да се е превърнало в анахронизъм, човешката личност в исторически аспект получава пълно признание като субект на правото едва в миналото столетие. Едно късно, силно интензифицирано “издание” на робовладението е американският Юг отпреди Гражданската война. Времето на робството в Америка отстои с векове от епохата на робовладелския Рим и въобще от класическата робовладелска епоха. Общите положения и в двата случая обаче до голяма степен си приличат.

Налице са пълните икономически предпоставки за това: въпросът за работната ръка в една страна, която живее в непрестанен растеж; обработка на памук и др. в плантациите; робът, чиято издръжка струва около 20 долара годишно, е много по- евтин от свободния работник.

Дълго време робството в Американските щати не е признато от законите. То се установява в действителност, преди да бъде допуснато правно.

Възниква въпросът, дали робът от ХІХ в. се различава от този преди н.е. по своето правно положение. Случаят “Дред Скот” от 1860г. е един категоричен аргумент в полза на еднаквото им третиране в сферата на правото. Дред Скот бил роб от Мисури, който бил отведен от господаря си в свободна зона в Севера и после отново върнат в Мисури. Няколко години по-късно господарят умрял и Дред Скот завел процес срещу вдовицата, за да изиска свободата си, като казал, че фактически бил свободен поради престоя си в свободната зона. Съдът в Мисури отказал на Скот да се яви пред съда, защото не бил американски гражданин. Върховният съд, запитан, потвърдил решението, като посочил, че Дред Скот не е прав, а председателят на Върховния съд Роджър Б. Тани от Мериленд се изказал в смисъл, че конституцията е създадена само за белите, а черните нямат никакви права и тъй като негърът представлява само известна собственост, федералното правителство няма върху него никаква власт. Този случай красноречиво илюстрира факта, че робите в щатите не са субекти, а обекти на правото, тъй като конституцията не обезпечава правата им. В този смисъл и тук важат направените вече констатации и анализи по отношение на робството като правно явление: проблемът за правото, равенството и справедливостта, за правните ценности, за правото като мяра на свобода, за правото и неговите субекти и обекти. Отдалечеността във времето не променя спецификите на правното явление “робство”.

В подкрепа на това говори и фактът, че робите в щатите са предмет на търговия, т.е. имат правния режим на вещите. Така например американският търговец можел да закупи мелас в Антилите, да го преработи в ром в Бостън, после да размени рома срещу роби в Гвинея и да внесе роби в Антилите срещу нов мелас.

С разрастването на робството нараства и строгостта на законите. Законът за робите-бегълци от 1850 г. предоставя на федералните власти арестуването на робите-бегълци. Той изисква съдействието на всички при преследването. Предвижда се наказание за всички, които съдействат на някой избягал негър, дори когато те не знаят, че се отнася до роб-беглец. За арестуването не се изисква никакво доказателство. Показанията на негри не са допускани. Отказва им се също така и предимството на съдебни заседатели.

Американските роби не са субекти на правото, а средство за удовлетворяване на интересите на правните субекти. Това се дължи на факта, че подобно третиране в най-голяма степен улеснява икономическото развитие на щатите, обслужва най-ефективно потребностите на стопанския обмен. Господарят се разпорежда с труда и дори с живота на своите роби; въпрос на престиж, респ. на материална обезпеченост е притежаването на възможно най-много роби.

Правното положение на робите и в щатите е пример за дисбаланс между права и задължения. Американските роби имат единствено задължения, на които не кореспондират никакви права. “Черният кодекс” (Black Codes) забранява смесените бракове и утвърждава принципа за разделение на расите в училищата. Един закон за скитничеството налага глоба на бездомните негри и ги осъжда да я плащат във вид на принудителна работа. Все примери за неравенство, претворено в правото.

Робите са лишени от граждански права, в това число и от право на гласоподаване, тъй като последното е основано върху собствеността. Дълго време се спорило по въпроса, дали е необходимо да се държи сметка на робите, когато се броят представителите на всеки щат. “Ако те са хора – изтъквали представителите на Севера – тогава дайте им избирателни права; ако те са собственост – тогава нека и лодките в Бостън имат право на глас”. Постига се компромис на абсолютно безпринципна основа: робите, въпреки че нямат гласоподавателни права, са смятани за три пети от тяхното число при пресмятането на местата, признати на всеки един щат. Така, проблемът за робството като правно явление, в своя “американски” вариант, се превръща и в проблем за компромисите в правото…

Има обаче една съществена разлика, която отпраща двете явления в противоположните полюси на идеята за правото. Докато институтът на робството в древността има своето правно оправдание в конкретно-историческите условия, в етапа на развитие на човешкото правосъзнание и на правото въобще, в американския Юг, по мое мнение, правото се превръща в средство за реализиране на чисто икономически и политически цели, като разминаването с основните правни принципи на времето е тотално. Правосъзнанието на обществото през ХІХ в. Отдавна е завоювало високи върхове, за да могат да намерят каквото и да било оправдание правни институти като този на робството.

Тук е мястото да се видят националните измерения на проблема за робството като правно явление, иначе казано: бил ли е българинът роб; имало ли е “турско робство”? Историческата наука не е единна в отговора на този въпрос. Именно този проблем би могъл да бъде разрешен категорично, ако се освети с юридически доводи и аргументи. По време на османското владичество българите имат своя собственост (къщи, ниви), плащат данъци и т.н. Следователно те не са обекти, а субекти на правото; юридически те нямат статут на роби. Това понятие (“турско робство”) не назовава едно действително правно явление, а има по-скоро емоционален смисъл.

В полза на изказаното вече мнение, че общественото правосъзнание през ХІХ век се намира на едно високо стъпало, говорят основните начала на Търновската конституция (1879г.): начала на свободата, на равенството пред законите, на самоопределението, на обезпечението. По предложение на М. Балабанов Учредителното събрание приема чл. 61 на ТК, който “ще прави чест на Българската конституция”, заимстван от Гръцката конституция със следното съдържание: “Никой в Българското княжество не може ни да купува, ни да продава човешки същества. Всякой роб от какъвто пол, вяра и народност да бъде, свободен става щом стъпи на българска територия”. Първата българска конституция е един прогресивен акт, повлиян от развитието на идеята за естествените човешки права. И макар че в национален аспект робството като правно явление е непознато, ТК отразява блестящо духа на времето, духа на ХІХ в., който на този етап не е “удобен” отвъд Атлантическия океан.

Действително естественоправната теория преобръща окончателно представите за диалектичната връзка право-справедливост, право-равенство, право-свобода, право-ценности и т.н. със своя основен тезис, че всяка човешка личност е носител на права и на задължения по силата и поради факта на своето раждане. Следователно всяка човешка личност е и правна личност. Ролята на позитивното право се ограничава до това да признае правната персоналност на всеки човек и да декларира този факт.

Контрапунктът на робовладелското общество – в контекста на естественоправните принципи и от съвременна гледна точка – е гражданското общество. В основата на последното стои гражданинът със своите права и законни интереси. Държавата и гражданите са равнопоставени правни субекти. Характерът и обемът на предоставените права и свободи са мерило за развитието на демокрацията. Днес те са предмет на правна уредба от различни международно-правни актове: Всеобщата декларация за правата на човека; Международният пакт за икономическите, социалните и културните права; Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и др.

За да бъдат надеждно гарантирани правата и свободите, трябва да бъдат налице икономическа стабилност, стабилност на политическата система, не по-маловажни са юридическите механизми, които гарантират осъществяването на правата и свободите.

Един от основните принципи на правното положение на гражданите в съвременния свят е равноправието – едно отрицание на неравното правно положение на робите. Искането за равенство е израз на чувството за справедливост, за еднаква степен на свобода на всички хора, независимо от тяхното материално, обществено и служебно положение (проф. д-р Стефан Стойчев). Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г. още в чл. 1. провъзгласява равенството на хората по рождение. В преамбюла на нашата конституция равенството на хората е обявено за общопризнат човешки идеал. В гражданското общество равенството се проявява като равноправие на човека и неговото равенство пред закона, т.е. като юридическо равенство. В чл. 1. на Всеобщата декларация за правата на човека, приета от ООН през 1948 г., е записано: “Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права”. Нашата конституция е приведена в съответствие с предписанията на международните актове. Чл. 6. прокламира: “Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение или имуществено състояние”.

Хуманизмът е друг основен принцип на гражданското общество – непознат на робовладелското общество и съответно не намерил нормативна уредба в робовладелското право. Предоставените широки права и свободи създават условия за достойно съществуване на човека. Редица хуманитарни международни актове имат за цел да защитят човека от антихуманни посегателства върху него. Международният пакт за гражданските и политическите права постановява: правото на живот се защитава от закона и никой не може произволно да бъде лишен от живот (чл.6); никой не може да бъде подлаган на мъчение или жестоко безчовечно или унизително третиране или наказание (чл.7); никой не може да бъде държан в робство (чл.8).

Основни принципи на правното положение на гражданите в съвременното общество са и демократизмът, съчетаването на личните с обществените интереси, както и единството и всеобщността на правата и задълженията. Последните могат да съществуват само като единен комплекс. Само в своето единство правата и задълженията могат да изпълнят социалното си предназначение – да съдействат за развитието на свободната човешка личност, в съответствие с принципа: свободното развитие на всеки е условие за свободното развитие на всички. Според Имануел Кант свободата на всички е единственото легитимно основание за ограничаване свободата на отделния индивид.