РОДЪТ В ЛИТЕРАТУРНАТА ТЕОРИЯ И КРИТИКА
Корнелия Славова
Съвременната литературна наука съчетава огромно разнообразие от подходи и тенденции. Дори и сред най-упоритите традициона-листи вече се е наложило убеждението, че дълго отлаганият „женски въпрос" в литературните изследвания не може да бъде подминавай. Връзката род-литература ни кара да се замислим над два основни проблема: 1) по какъв начин родовото осъзнаване допринася за четенето на литературни текстове, и 2) как разбирането на литературата ни помага да разчетем знаците на рода в културата и обществото? Ето защо, когато изучаваме преплитането на категориите на литературата и рода, ние нямаме предвид просто литературен анализ на текстове през призмата на рода (женски или мъжки) или пък половата принадлежност на авторите, а едно по-обхватно изследване на литературните текстове, така както са написани, четени и тълкувани в определена култура - от жените и мъжете. Това също би означавало да вземем под внимание и следните фактори: по-трудния достъп на жените до висшето образование (особено за предишните поколения), техния по-нисък икономически статут, домашните задължения на жените и конфликта при съчетаването на майчинството и домакинството с другите, т. нар. „творчески дейности", традиционно считани за мъжки (например мисловната и писателската дейност, изявите в областта на художественото творчество и критиката). Подходът към литературните произведения през призмата на рода означава също и включване на повече жени-автори в изследователския процес, обръщане особено внимание на женските героини, на властовите парадигми между двата пола (включително и отношенията в самите женски или мъжки общности), на напреженията между личната и публичната сфера.
Защо половата/родовата идентичност на автора представлява интерес за съвременните литературни изследвания? Първо, защото съществуват много произведения (повечето създадени от жени), които са били заглушени или пренебрегнати от предишните поколения
121
поради цялостното икономическо, социално и културно маргинали-зиране на жените в исторически план. Второ, защото вниманието към тези новооткрити произведения хвърля редица предизвикателства към литературния канон не само като увеличава броя на изучаваните текстове, но и като го обогатява с нови теми, образи и идеи. И трето, защото те добавят свежест в подходите към литературата -дори и когато вдъхват нов живот на вече утвърдени литературни автори (мъже и жени) чрез нови, съвременни интерпретации.
Модерната феминистка критика дължи много на творчеството на две писателки: Вирджиния Улф и Симон дьо Бовоар. Тяхното творчество съчетава два пътя едновременно: 1) анализ на опитите на жените-автори да пишат в патриархална култура, и 2) разработване на феминистка естетика, на различен дискурс. Улф излага тази двойна ориентация в „Собствена стая" (1924), където описва женското писане като формирано преди всичко от обекта и по-малко от „сянката върху белия лист" (налагането на аза), характерно за мъжкия дискурс. Улф предлага модел на текстова нелинейност и пластичност (т. е. женски) за разлика от изпълнения с хегемония и втвърденост (мъжки) модел. „Собствената стая" на Улф, тази особена метафора на женското владение, съчетава вглъбеността на женския дискурс и социалното убежище, където една жена може да осъществи своя потенциал. Английската писателка анализира ограничения достъп на жените до литературното творчество, както и до сферите на литературното разпост-ранение и социалната рецепция. По подобен начин романите й „Ми-сиз Далауей" (1922), „Към фара" (1927) и „Орландо" (1928) проправят пътя на женския модернизъм, като нейните художествени светове поставят под въпрос патриархалните предубеждения за подчинява-нето на родовата принадлежност на социалните ценности.
Във „Вторият пол" (1949) Бовоар критикува патриархалната култура и анализира маргиналната позиция на жената в обществото и изкуството - предимно като изучава механизмите на сексизма като отражение на социално-икономическата несправедливост в реалистичната литература (т. е. литературата, схващана като отражение на социалната действителност). Този класически труд разглежда неравенството между половете в различни култури и истории, за да обясни защо жените са втори пол. Отговорът на Бовоар е ясен и категоричен - поради асиметричната употреба на термините мъж-жена, мъ^' ко-женско, където първият е винаги положителен, универсален, преД'
122
ставляващ нормата, човечеството като цяло, а вторият се дефинира като отрицание, липса на мъжа и мъжкото, т. е. означава „не-мъж". Бовоар вярва, че ако жените подсилят своята рационалност и критическа сила, те биха могли да надхвърлят „другостта" и изолира-ността си.
Улф и Бовоар набелязват основните контури на картата на бъдещата феминистка литературна критика. Съвременните феминистки подходи тръгват главно от четири области на литературнокритичес-ката мисъл: историческа (вкл. марксистка), психоаналитична, рецеп-тивистка (ориентирана към читателя) и деконструктивистка теория. Сред тези четири полета теорията за четенето и за ролята на читателя има особено място -тя е по-достъпна, а и успява да съчетае останалите три полета. Както признава Джонатан Калър, „ако възприемането на литературата зависи от характеристиките на четящия човек, то е съвсем естествено да се замислим доколко различно е това възприемане на литературата, както и смисълът й, ако читателят е жена"1. Тук Калър разграничава в най-общ план основните модели на интерпретация според отношението им към два проблема. Първо, може ли текстът да упражнява контрол над читателя или читателят манипулира текста, за да произведе онези значения, които най-добре съответстват на интересите му? За критици като Дейвид Блайх, Нор-ман Холанд и Стенли Фиш именно читателят чрез субективното си действие упражнява контрол над текста2. Противоположната позиция се застъпва от Майкъл Рифатер, Жорж Пуле и Волфганг Изер, които признават творческата роля на читателя, но все пак гледат на текста като на доминантна сила. Вторият основен въпрос, разглеждан в теориите за четенето, е тясно свързан с първия проблем. Четенето винаги предполага наличието на субект и обект, на читател и текст. Но кое създава обективността на текста? Какво точно се съдържа вътре в текста? Как можем да разграничим онова, което текстът сам задава, от онова, което читателят прибавя? И отново Мненията се раздвояват: дуалистичните теории признават приноса на двата елемента, докато монистичните теории подчертават ролята Или само на текста, или само на читателя.
1 Калър, Д. Да четеш като жена.-В: Времето на жените. Съст. М. Николчина
и ДР- С, Университетско издателство „Св. Кл. Охридски", 1997, 280-307.
2 Showalter, E. Feminist Criticism in the Wilderness, Critical Inquiry, 8, 1981, 182-
123
Къде е мястото на феминистките критици в гореописания дебат на рецептивистката критика? Те всички признават, че родът, вписан в самия текст или в съзнанието на читателя, има централно значение Някои настояват, че жените могат да ревизират всички онези кон-структи, които влияят на интерпретацията, като например обекта или субекта на четене, техниките на четене, въпросите на сексуалността или езика. Други пък, като Илейн Шоуолтър, считат, че е по-добре да не се навлиза в тази полемика въобще, тъй като в най-ранните си форми феминистките интерпретации започват именно като критика на вече написаното, т. е. като критични коментари. Вместо това тя поставя акцента върху жената като писател и призовава към така наречената от нея „гинокритика", която изучава „историята, стиловете, темите, жанровете и структурите на литературните произведения на жените, траекторията на индивидуалната или колективната женска кариера, както и еволюцията и законите на женската литературна традиция"3.
В най-общ план посоката на промяна през последните две-три десетилетия се характеризира с прехода от феминистка критика към гинокритика- т. е. от изследване на жената като читател към изследване на жената като писател. Първият тип разработки подчертават значимостта на сексуалните кодове (жената като знак) в исторически и политически контекст; те създават един вид социално ориентирана критика, произтичаща и все още здраво свързана с Бовоар. В центъра на вниманието на втория тип - гинокритиката, са психоди-намиката на женската творческа способност и проблемът за женския език. Тя е по-близка до проблематиката на Улф. Нека разгледаме най-важните представители на двете тенденции в исторически план и да се опитаме да анализираме в каква степен те се допират и/или разминават.
В края на 60-те години в САЩ се появяват две скандални книги, които провокират общественото мислене относно начините на четене и разшифроване на мъжки текстове - „Разсъждения за жените" (1968) на Мери Елмън и „Политика на пола" (1969) на Кейт Милет. Първата
3 Bleich, D. Subjective Criticism. Baltimore, Johns Hopkins University Press, 197S, p. 112; Poulet, G. Criticism and the Experience of Interiority. - In: Reader-Response Criticism: From Formalism to Structuralism. Ed. Jane Tompkins. Baltimore, Johns Hopkins University Press, 1980, p. 43; Fish, S. Why No One's Afraid of Wolfgang Is* -Diacritics 11, 1981, p. 7.
124
e по-забавна и остроумна; тя илюстрира стереотипните представи за женственост на мъжете писатели и критици, които се свеждат до категориите безформеност, пасивност, нестабилност, затвореност в пространството, набожност, духовност, ирационалност, подчиненост и др. Книгата на Кейт Милет предизвиква по-голям шум, защото атакува известни и утвърдени английски и американски автори като Дейвид Лорънс, Хенри Милър, Норман Мейлър. Като пародира вма-ниачения интерес на анализираните автори към сексуалните отношения, Милет показва, че патриархалната власт се поддържа в голяма степен именно чрез мъжкия контрол над сексуалните отношения. В тази и по-късните си разработки Милет разширява понятието „политика", за да включи по-общите модели на властови структури и да докаже как патриархалните отношения на господство се крепят на основите на биологичната и класовата принадлежност, на изкуството и образованието.
Десетина години по-късно Джудит Фетърли публикува книгата „Съпротивляващият се читател: феминистки подходи към американската литература" (1978), в която анализира класически творби на американски автори от XIX и XX в. Фетърли започва въведението си с няколко"предизвикателни обобщения: „Литературата е политически конструкт. Американската литература е мъжка. Страната Америка е „жена", но да си американец означава да бъдеш мъж, като основното изживяване за американеца е предателството от жена" (с IX). След като проблематизира основните американски (мъжки) митове за завладяване на нови територии и „американската мечта", Фетърли изразява феминистката си позиция по доста категоричен начин: „Макар че един от най-честите литературни стереотипи в американската литература е емаскулацията на мъжете от жените (отнемане на мъжествеността им), всъщност става обратното - векове на-ред се осъществява имаскулация на жените от мъжете (интернализи-Ране на мъжките стандарти от жените)." В тази посока на мислене Фетърли изтъква как векове наред жените като читатели, учители или изследователи са обучавани да мислят като мъже, да се идентифицират с мъжката гледна точка, да приемат като легитимна и уни-Версална една ценностна система, която е създадена от мъже, т. е. е мъжка, като в нея женомразтвото често е централен принцип.
Ето защо според Фетърли първата задача на критика-феминист е Да се развие от съгласяващ се в „съпротивляващ се" читател (resist-
125
ing reader) - т. е. да откаже да приеме предлаганата фикционална картина като универсална и своя. Фетърли коментира конкретни произведения от Норман Мейлър, Натаниел Хоторн, ЪрнестХемин-гуей и други американски автори, на базата на които прави обобщения за цялостната традиция на американската литература. Така например в разказа на Уошингтън Ървинг „Рип Ван Уинкъл" основна движеща сила за героя Рип е бягството от дома и от съпругата му Дейм Ван Уинкъл. Рип е прототип на типичния американски герой -подобно на Хък Фин, който бяга от цивилизацията (тук олицетворена от гълчащата го съпруга), той избягва в близката планина и години наред се успива в блажени сънища. По този начин Рип Ван Уинкъл създава своя измислена територия - един чисто мъжки свят без жени, идеалната американска територия, в която има всичко онова, което той желае, но не притежава в своето село. Тогава Фетърли задава интересен въпрос: „Какво общо може да има жената читател с Рип Ван Уинкъл, след като фантазията, която той олицетворява, е чисто мъжка и противоречи на желанията на женската същност?" В същото време обаче жената читател не може да се идентифицира и с героинята Дейм Ван Уинкъл, защото тя не е личност, а просто е „другият", врагът; нейната идентичност е жена на съпруга си, сведена до стереотипната фигура на кавгаджийка и опърничава жена, т. е. „тя е мъжки механизъм, оръдие, а не жена". В анализа си на фалшивата репрезентация на Жената като един цялостен завършен конструкт, Фетърли се доближава до третия етап на феминистката критика. Тя разкрива механизма на създаване и функциониране на литературните и културните схеми, а именно: поради вътрешната невъзможност и съпротива на читателката да се идентифицира както с Рип, така и с Дейм, тя се поддава на манипулацията на самия наратив и взема страната на Рип, като хвърля цялата вина върху Дейм - това повелява структурата на самия разказ. В резултат на този процес на усвояване на (мъжката) литературна схема жената читател трябва да чете срещу себе си, да се идентифицира с мъжкия опит и гледна точка, представени като универсални - противно на собствените си интереси и усещания на жена.
Много от конкретните наблюдения на Фетърли също ни карат да се замислим. В четири от осемте анализирани класически творби се повтаря един и същи модел на взаимоотношения: любимите жени или съпруги умират (понякога от ръцете на своите мъжки спътници), но във всички случаи смъртта им се използва, за да предизвика съ-
126
чувствие към мъжките герои. Например в разказа „Белег по рождение" Натаниел Хоторн героизира опитите на един учен да направи медицински експеримент с жена си в името на съвършената красота; но докато той се опитва да отстрани от лицето й белега по рождение, тя умира и „доброволно" се жертва в името на науката. По подобен начин Фетърли анализира вътрешната си съпротива спрямо класическите мъжки разкази и когато чете за бойните подвизи на героите на Норман Мейлър или ловните пътешествия на авантюристите на Хемингуей, като непрекъснато подчертава, че не атакува негативната репрезентация на жените сама по себе си, а андроцентричността на тази репрезентация, която претендира за универсалност. Подобно на Милет, Фетърли ревизира женските и мъжките образи в литературния канон, но отива доста по-далеч в преосмислянето на традиционното гледище за женското пасивно консумиране на литературни парадигми, като описва стратегиите на активно възприемане, на четене със „съпротива".
И все пак политиката на „съпротивляващия се" читател не изчерпва всички проблематични ситуации около възприемането на литературата през призмата на рода. Някои теоретици се опитват да обяснят защо въпреки явния си сексизъм определени текстове продължават да ни привличат, дори и след като сме ги подложили на феминистки анализ. Частичен отговор на този въпрос дава Анет Ко-лодни, която обобщава симбиозата между андроцентричния канон и андроцентричните начини на четене по следния начин :
Научени сме да четем по определен начин; всъщност ние, читателите, не се вживяваме в текстовете, а в парадигмите. Щом литературата е вид социална институция, това означава, че и четенето е високосоциа-лизирана или усвоена дейност... Можем да четем добре или с удоволствие онова, което вече сме научени как да четем; а самото ни умение да четем зависи до голяма степен от вече прочетеното (т. е. произведенията, от които сме развили усет какво да очакваме или от които сме заучили интерпретативните си стратегии). Оттук и предопределеността на следващия етап: какво да четем след това - съответно и да преподаваме и „ канонизираме" за в бъдеще? Всичко е следствие от предишния ни опит на четене.4
4 Ко 1 o d n y, A. Dancing Through the Minefield: Some Observations on the Theory, Practice, and Politics of a Feminist Literary Criticism. - Feminist Studies, 6, 1980, 10-12.
дни разсъждава по същите въпроси в статията: A Map for Rereading: Or, Gen-*** and the Interpretation of Literary Texts. - New Literary History, 11, 1980,451-467.
127
По този начин се получава порочен кръг: андроцентричният канон поражда андроцентрични интерпретативни стратегии, които от своя страна помагат на канонизирането на поредните андроцентрични произведения за сметка на маргинализирането на гиноцентрич-ните. Патрочинио Швайкарт твърди, че андроцентричният литературен канон има опустошително въздействие върху жената-читател, прави я „раздвоен читател" (bifurcated reader). Основният извод на Швайкарт е, че „жената-читател чете текста едновременно като мъж и жена; но и в двата случая резултатът е един и същ: тя потвърждава своята позиция на „друг/а"5. Това усещане за обърканост и раздвое-ност между андроцентричния мъжки стандарт на интерпретация и женската идентификация показва както силата на текста да структурира преживяванията ни, така и нашата съзнателна намеса в процеса на четене. За да се разбие този порочен кръг, феминистките критици трябва да се борят на два фронта: от една страна - да развият стратегии на четене, които са съзвучни на темите, преживяванията и формалните средства на самия текст, а от друга страна - да ревизират канона и да включват в него значими произведения от автори от женски пол. Що се отнася до ролята и функционирането на канона в западноевропейската и американската литература, вече са изписани томове по този въпрос. Феминистката критика отдавна се присъедини към опитите на други маргинализирани групи по етнически, класов или полов признак да ревизират и анализират по-задълбочено процеса на литературно производство в съответния контекст на пространството и времето. Като цяло можем да проследим следните три по-общи етапа във феминистките ревизии на литературния канон:
-
Изследвания в рамките на канона: анализиране на женските
образи в мъжки канонични творби, предимно стереотипите на жена
та съблазнителка, добродетелната послушница, неопетнената деви
ца, саможертвената майка, опърничавата жена, светицата, старата
мома, вещицата и други подобни образи.
-
Разширяване на установения канон: съсредоточаване на вни
манието върху женски автори и творби, както и преобладаващите в
тях схеми на потиснат страх или гняв, изразени чрез определени ти
пове герои.
5 Schweickart, P. Reading Ourselves: Toward a Feminist Theory of Reading. - 'n' Speaking of Gender. Ed. Elaine Showalter. Routledge, 1989, 17-32.
3. Взривяване на канона: поставяне под въпрос на цели области на научно изследване, включително и самото формиране и легитимност на литературния канон като културна институция. Тази тенденция е свързана с по-късното развитие на радикалния и материа-листки феминизъм; търсят се нови женски модели и роли, както и подобаваща женска естетика и език.
Както споменахме в началото, подходите през призмата на рода промениха не само канона, темите, механизмите и парадигмите на литературно писане, но и самите стандарти за оценяване на литературната стойност. Все повече се търсят връзките между литература и ежедневие, между художествената белетристика и (автобиографичното, между литературните герои и истинските хора. В някои отношения литературните текстове, написани от/за жени, създадоха алтернативен канон: например днес пиесите на Афра Бен се разглеждат успоредно с тези на Шекспир, на Керил Чърчил - с тези на Ибсен, или пък творбите на Алис Уокър - заедно с тези на Уилям Фокнър. Трябва да имаме предвид, че нововъведенията по линия на рода са само една част от цялостното взривяване на канона в академичните институции. Преоценката на стандартите за избиране и канонизиране на „великите" творби и творци засяга не само групата на жените, но и много други представители на различни етноси, раси, класи или групи с различна сексуална ориентация, които доскоро бяха обгърнати в мълчание или забвение.
Освен това трябва да имаме предвид и цялата сложност на взаимовръзките между трите основни категории на анализ в съвременната хуманитаристика-т. нар. „нова троица"-раса, класа и род. Много жени творци от малцинствени групи по целия свят се чувстват изолирани от общността и ценностите на белите жени, като оспорват валидността и универсалността на някаква глобална феминистка теория и критика. Така например чернокожата писателка и активистка Алис Уокър отказва да се идентифицира с феминизма на белите жени и изковава нов термин „womanism" (неологизъм, който означава „же-чизъм"), за да разграничи своята по-обща критична позиция спрямо всякакъв вид потисничество, надхвърлящо тесните рамки на мъжко-То господство над жените, включващо и господството на белите жени над чернокожите (мъже и жени), както и свързаните с това форми На империализъм. „Womanism" е естетика на чернокожите жени, която предполага позиция на съпротива срещу всички форми нагоспод-
128
129
ство, но в същото време настоява да се ценят жените, женската емо-ционалност и сила, музиката, танцът, любовта, борбата. Позицията на Алис Уокър е несепаратистка (с отделни исторически изключения) и е насочена към „оцеляването на целия народ, както на мъжете така и на жените"6. В своята книга с есета „В търсене на майчините градини" Уокър дефинира по следния метафоричен начин виждането си: „womanist" се отнася към „феминистко", тъй както „лилавият цвят се отнася към светлолилавия оттенък на лавандулата" - т. е. разликата е не толкова в същността на разбиранията им, колкото в степента и обхватиостта на изразената позиция. За подобни ревизии на класовия и хомофобичен елитизъм в традиционните образователни програми по литература настояват много критици, сред които най-изявени са Ейдриън Рич, Бони Цимерман, Барбара Смит, Мишел Барет. Ейдриън Рич вдъхновява с лозунга си за „ре-визия" (игра на думи, внушаваща едновременно ревизия и нов поглед) на историческото, културното и психологическото обяснение на женското културно минало. Тя прилага тази техника в лириката и в есеистичните си книги, разобличавайки начините, по които английският език и интелектуалната традиция са били използвани като оръдие за колонизиране и потисничество в по-глобален мащаб. Теориите на Рич за ново дефиниране на женската лесбийска, етническа (по-конкретно еврейска) и майчинска идентичност предлагат силна гиноцентристка гледна точка, съчетаваща парадигми от психоанализата, лингвистиката и историята.
Когато говорим за т. нар. „ре-визии" на феминистката литературна критика, необходимо е да отделим специално внимание на усилията на критици като Илейн Шоуолтър. В книгите си „Към феминистка поетика" (1979) и „Феминистка критика в пустошта" тя оспорва позицията на Джефри Хартмън („Критиката в пустошта: ли-
6 Подзаглавието на самата книга на Алис Уокър „In Search of Our Mothers Gardens" въвежда новоизкования термин „Womanist Prose". Списъкът от черти, който писателката предлага в своето определение за този вид женска проза, е изключително пространен и метафоричен: от зряло поведение и отдаденост на цялата общност до обич към себе си и другите, от грижа за здравето и отговорност за прехраната до обич към луната и духа. Дефиницията й на „ уоманистко" произведение е тясно свързана с явлението „Womanism" - „сериозно изследване на ре' презентацията и потисничеството на жените, както и възможностите за освобоЖ даване на чернокожите мъже и жени със средствата на литературата" (с. Х1-ХШ'
тературата днес", 1980), който ревностно утвърждава поредната мъжка литературна династия от автори-мъже: Шекспир, Колеридж, Кар-лайл, Ницше, Йейтс и др., където единствената спомената жена е поетесата Емили Дикинсън. Интересът на критици като Шоуолтър към гинокритиката води и до промяна в цялата нагласа на феминистките изследвания. Постепенно негативната херменевтика на идеологическото демаскиране, която доминира в по-ранните стадии на феминистка критика (обикновено свързана с първата вълна на феминизма), отстъпва пред една нова, по-положителна херменевтика, която цели да възстанови и пресъздаде разнообразието на женската култура. Литературните критици, които съсредоточават усилията си в областта на гинокритиката, обикновено се свързват с подходите и методите на втората вълна във феминистката мисъл и практика. Според дефиницията на Шоуолтър гинокритиката е „вид женска решетка за анализ на женска литература", която съдържа освобождаващ потенциал, т. е. започва „в точката на освобождаването от линеарния абсолют на мъжката литературна история". Именно в резултат на подобни гинокритически изследвания стана възможно, по думите на Шоуолтър, „изгубеният континент на женската традиция да изплува като Атлантида от морето на английската литература". Основните интереси на гинокритиците са насочени към историята, стиловете, темите, жанровите особености и структурите на произведенията на жените-творци, които са свързани със самата еволюция на женската литературна традиция.
Много гинокритици са дали своя принос за изваждане на женските литературни таланти от сянката на забвението или историята. За възстановяването на феминистката литературна традиция особена Роля изиграват Сандра Гилбърт и Сюзън Губар през 80-те и 90-те години на XX в. В книгите си „Лудата от мансардата" (1979), „Сестрите на Шекспир" (1979), тритомника „Ничия (не-мъжка) земя" (1988, 1989, 1994) и „Антология за женска литература" (Нортън,1985) те обясняват празните страници в женската литературна традиция с наличието на материален и психически контрол над жените в продължение на векове, като в същото време изследват най-различни проявления на женската култура, както и напреженията в опозицията жен-скост-мъжкост. „Лудата от мансардата", вече класика, заимства заглавието си от лудата героиня от романа на Шарлот Бронте „Джейн tb'k. В тази книга Гилбърт и Губар се опитват да покажат как же-
130
131
ните пишат в противоречие с вече установените стереотипни женски образи, създадени от мъжете, и как това раздвояване - един вид вътрешен двойник на автора - често приема формата на лудост. За разлика от Шоуолтър, Гилбърт и Губар се съсредоточават върху произведения на по-известни писателки. Те правят обстоен анализ на най-значимите англоезични автори-жени от Викторианската епоха (Джейн Остин, Мери Шели, сестрите Бронте, Джордж Елиът и Еми-ли Дикинсън), като разглеждат влиянието на рода върху литературната форма на изразяване. След излизането на първите им книги Гилбърт и Губар биват атакувани, че обобщават в прекалено еднороден вид женското творчество, и затова следващите им книги предлагат един по-плуралистичен поглед в сравнение с едностранния психоаналитичен модел от „Лудата от мансардата". В по-късните си разработки Гилбърт и Губар се съсредоточават върху друг тип напрежение, което възниква с успеха на жените-модернистки и навлизането им в литературния пазар. Според двете американски критички успехът при жените-творци води до противоречиви тенденции, защото, за разлика от предишните поколения литературни таланти, же-ните-писателки от XX в. се сравняват не само с мъжката традиция, но се оглеждат и в своите предшественички. По този начин литературните дъщери най-после могат да се осмислят чрез литературните си майки. Следвайки Фройд, Гилбърт и Губар наричат този нов модел на взаимоотношения в женската традиция „афилиационен комплекс", т. е. необходимост да се идентифицираш с фигурата на бащата или майката, както и със съответните ценности и форми на литературното бащинство и/или майчинство. В деконструктивистки план това означава, че йерархията мъжко над женско се преобръща и се преформулира цялостната опозиция мъжко-женско. Гилбърт и Губар предлагат нов подход към женската власт в писането, една про-вокативна схема на това, какво означава да пишеш като жена. В последно време се отделя все по-сериозно внимание на този въпрос редом с други лингвистични измерения на женския дискурс.
Феминистките подходи в литературата и културологията непре-къснато се променят и обогатяват. По същия начин и феминистката литературна критика бива подреждана и преподреждана по различни етапи, вълни, тенденции, признаци. Вече споменахме периодите, свързани с променящото се отношение към канона, както и променящия се обект на изследване от жените-читатели към жените-пй-сатели. В допълнение към тези темпорални граници на разделяне
132
Сподели с приятели: |