Росен Маринов Костов

Януари 2002 – град София

СУ “Св.Климент Охридски”


-=1=-
“Мнозина сред живите заслужават смърт,

А някои от мъртвите заслужават живот.

Можеш ли да им го върнеш?”¹
Множество митове за това как човек може да постигне вечния живот лежат между нас и праотците човешки. Извори на безсмъртието, вечен живот за доблестните – все неща щедро дарявани и обещавани от религиите по света. Човешката мисъл винаги се е стремяла отвъд познатото, отвъд онова, което можем да научим в краткия си светски живот. Но дали благословията на бога (който и да е той) ще ни подари времето да надскочим човешката си същност?

“Мнозина сред живите заслужават смърт. А някои от мъртвите заслужават живот. Можеш ли да им го върнеш?”

Кратък миг от историята е човешкият живот. Кратък, но уморителен. Умората ни води към заслужена почивка – смъртта. Смъртта постига и доблестния, но и злия и покварения. Въпрос на духовна извисеност е въпросът, как ще си отидем от прежния живот. Както са вярвали древните скандинавци, например, доблестните войни, мъдреците и добрите сред човеците някога ще прекрачат вратите на Асгард и ще живеят чак до края на дните. Благородната смърт е дар за плодотворен живот и начало на ново съществуване. За същото говорят почти всички нам познати религии. За живота на доблестния, който след смъртта си ще заживее с бога, говори и християнството. И тогава ние би трябвало да “провидим”, че смъртта на тялото е дар за душата и след физическата си умора ние заживяваме с духа и делата си. Създавайки място в душата си за бога, приживе, ние неимоверно се приближаваме към него, показваме собствената си същност и му позволяваме да лекува нашето нездраво духовно тяло. Богът ни показва пътя към себе си и ни учи как да надскочим собственото си невзрачно и низко съществувание. Пътят на бога минава през творческото вдъхновение, през духовната чистота и извисеностл Единствено чистата душа, вярното сърце не ще се попари от есенната слана на старостта и от снежното безмълвие на смъртта – напротив в дните на старост и в смъртта си човек показва великолепието и достолепието на извисената си същност. Белите коси стават израз не на безпомощност, а стават украшение на една прикрита красота, видима единствено за духовно зрящия. Скверният вятър на физичното и обозримото не ще обрули златните листа на мъдростта, назряли с годините у човека. След годините на израстване смъртта вече е почивка от изнурителния духовен труд, смъртта идва като апотеоз, за да обезсмърти духовното великолепие на човека, чрез творчеството му, защото такива хора не умират! Нима са мъртви поетите, художниците, музикантите? Нима има смърт за Гьоте и Шекспир (Маркиз Дьо Сад и Дидро), Микеланджело и Леонардо Да Винчи (Дали и Гигер), Моцарт и Бетовен (Ранди Роудс и Чък Шулдинър)? Не! Те все още живеят в безсмъртните си творби и техните души ни сочат с нетленните си пръсти пътя към безсмъртието. Те отдавна са се отдали на своя вечен отдих, само за да бъдат семафор за идните поколения, скрити зад безмълвието на смъртта. Творейки своите светове, те отдавна са се превърнали в богове висши по своему и значими за множеството,

което ги превъзнася: “Всеки малък бог се нуждае от вярващи, за да стане голям бог!”¹

Какво ли би се получило ако всеки бе надарен с безсмъртие? Нетленността на тялото, би ри ни превърнала тя в по-висши създания? Дали вечният епос, за доблестния безсмъртен воин, би ни превърнал в мъдри и добри същества или би оставил духовно низките в техните кални ями, да се борят с доброто во веки веков? Дали това могъщество по техните “дребни размери” няма да се окаже пагубно за всички ни? Дали тогава низките духом и стремящите се към мъдрост, тоест философите, няма да изпаднат в един вечен конфликт? А и не е ли философията навсякъде около нас? Стига човек да търси! И не е ли творящият нещо много по-висшо от интерпретатора, готов да цитира, когото и да било, само не и себе си, един от тези “дребни индивиди”, населяващи собствените си кални ями. Именно за това ужасът, който би донесло “могъщество по неговите дребни размери” – безсмъртието за низкия духом би покорил достолепието на безсмъртието за мъдрия и дар божи е съдът накрая на дните ни. Тогава маските падат и човек застава “гол” пред вечния съд, който ще премери битието ни на везните на съдбата. Тогава недъгавият духом ще получи наказание, а мъдрият опрощение и вечен живот. Именно за това, може би, първородният гряхе “всяно зло за добро”. Отнетият ни вечен живот в Едем трябва да се заслужи, а не да ни се дарява. Тогава ще заслужим благоволението божие и ще низвергнем дявола – Черния Властелин, когото сами избрахме! Неосъзнавайки значимостта на всеки миг от живота, който ние живеем ни довежда до едно постоянно вегетиране, съществувание без смисъл, безцелно и безпътно се блъскаме в стените на собственото си Его, за да открием, че сме безсилни сами пред себе си , безсилни да надскочим низката си безлична същност, безсилни да спрем да обвиняваме и да търсим причина за грешките си у другиго. И може би именно това ни прави низши, именно това ни кара да бъдем нещастни и да търсим абсолюта в безвремието. Не нашата слабост да надскочим тленността си, а тази, която ни пречи да надскочим Егото си.

Преборвайки се с човешката си същност, с лицемерието на прежния ден, ние бихме се добрали до тъй търсеното и бленувано безсмъртие. Победата над мрака таящ се дълбоко в нас, е победа на нитленното над тленното. В тази вечна борба човек губи себе си, но открива хоризонтите на едно ново съществувание, по-близо до бога, по-близо до вечното същедтвувате. Единствено светлината ще излекува раните на тленното и ще го предпази от мрака. И тогава “провидялата сянка” отново и отново ще проповядва светлината, за да предпази ближните си и да ги научи на светлина. Добротата скрита дълбоко у новороденото, което все още не е придобило личностна същност, бавно ще изгрее и ще се превърне отпървом във

1. 
   Тери Пратчет – “Малки Богове” – Вузев 1996
   
2. 
   Дж. Р. Р. Толкин – “Властелинът на пръстените” – Бард 1999
   
3. 
   Диоген Лаерций
   

Свободният избор… това изконно право на човек е всъщност най-тежкият кръст… Какво да направя, та да не изгубя себе си? Това е въпросът, който ни мъчи, защото целта е ясна, а пътят мъгляв… “Quod Vitae Sectabor Iter?”¹(Кой път си избрал в живота си?) Именно тихият гласец на съвестта ни, често, се оказва най-добрият ни съветник... Не нечии заповеди, не санони, не карти “Таро”, тайнствени кристални топки или руни ще обяснят задължителния избор... Той е в нас и ако собствената ни душа ни го покаже, ние сме длъжни да го приемем, защото ние изграждаме душата си, както тя моделира мисленето ни. Нямаме право да правим избор срещу нас самите – ще унищожим душата си и това ще е равносилно на самоунищожение. Именно това поражда блянът по безсмъртието – търсим време да разсрочим избора, но би трябвало да се примирим – нам не е позволено повече – именно търсенето на пътя ни извисява до диагнозата “Годен за Бедсмъртие”!Верният път е този, който наистина води до целта. Всъщност всеки е способен да достигне безсмъртие по своите собствени размери. Всеки един може да се претвори в децата си. И дори без да е творец той се сближава с бога, защото и той като Създателя е сътворил същество “по свой образ и подобие” и по този начин човек оставя себе си след себе си. Тогава човек се докосва до “живата вода” и без разрешението на бога, но с благословията му, прави себе си безсмъртен.

Дали представите за безсмъртието ни правят по-добри и щастливи? Вслушвайки се дълбоко в себе си, може би всички желаем именно добруване и мисълта, че все пак можем да оставим нещо от нас ни ощастливява. Може би в крайна сметка нашият свят не е ограничен... Може би Блез Паскал не е прав, че “животът е само един миг между две вечности” ... Може би чрез любовта си хората отново ще станат онези същества уплашили някога Кронос... Може би чрез добруването си Адам и Ева ще се завърнат в Едем и ще заживеят в мир и любов во веки веков. Може би творчеството но творците ще ги възкреси и те като птицата Феникс ще възкръснат от пепелта... Може би човек ще се пребори с тленното и ще надживее своята двуличност... Може би сенките ще провидят и няма да убият онази, която видя светлината... Може би никога повече след “Осанна” не ще изречем “Разпни го!”, може би сълзите ма пеленачето ще заличат раните от войната... “Може би е време да се научим как да обичаме и да забравим как да мразим.”²

Но... дали все пак онзи епичен безсмъртен воин не е Черният Конник яхнял ветровете на скверното кралство, дошъл да се надсмее над глупостта човешка? Дали тази приказка ще завърши хубаво. Дали безсмъртието не е всъщност химера, в която сме заплетени всички? Дали утопичната същност на безвремието не ни е увлякла в окултна борба с бога... Дали Адам и Ева не бяха изгонени от Едем, защото осъзнаха, че са силни и безсмъртието им дава сила да се преборят с бог... Бе ли Кронос прав, че могъщите безсмъртни хора са скверни васали на злото? Или безсмъртието ще ни донесе хомота на тихата радост на роба Сизиф? Дали представата за могъщество и безсмъртие не разпалва в душите ни скверна завист разяждаща ни като черна язва... Дали тази завист не ни прави зли мегаломани, горящи от желание да властват над ефира – тъй както бог... И не е ли този стремеж

1.Рене Декарт

2.Ози Осбърн
-=5=-
онзи същият, който низвергна архангел Сатанаил... Не сме ли всички ние негови, не божии създания? А не сме ли всъщност ние и богът и дяволът...

В крайна сметка човек никога не ще открие истински вирния път към истински вярната цел. Тъй като, според Платон, истинските неща са отвъд... а ние сме тук. Ние всички сме подвластни на собствените си щения и капризи, те ни отдалечават от целта и пътя, но идеалът винаги ще ни води и дорде има реч человеческаще търсим... Дори да изглеждаме като къртици търсещи дупките си посред бял ден, ние пак ще продължаваме и търсейки ще бъдем щастливи, защото и ние както Сизиф ще имаме цел в живота си...