Росен миланов посланието на църквата в съвременния свят

В съвременния свят съществува положителна тенденция по отношение личните преживявания на човека. Днес в свободния свят трудно някой би могъл да бъде измамен с колективистична идеология¹. Сега хората търсят своето щастие – например когато харесват или не харесват нещо. И на тях трябва да се говори за личното им щастие, за това, къде могат да го открият. Темата за човешкото щастие пък е свързана със смисъла и целта на техния живот. Тази задача стои пред Църквата през цялото нейно съществуване. Посланието на Църквата най-често започва именно оттам – християнството дава отговор за смисъла на човешкия живот, за смисъла на нашия живот, като го поставя в перспективата на Божествената вечност. И християнството е единственото, което може да даде правилния отговор.

„В перспективата на земната история не се очаква световно-историческо тържество на Евангелието, а световно господство на антихриста“². Но това означава ли, че църквата трябва да стои безучастна и само да чака края на този свят? Всъщност какво е християнското разбиране за живота в този свят и за посланието на църквата към отделния човек? И какъв израз трябва да има това послание днес?
1. Силата и красотата на християнската истина

Християнството е нещо висше, нещо скъпоценно и не е далеч от никого; но то трябва да бъде избрано, усвоено и запазено с цената на много усилия. „Човек не се ражда християнин, а става такъв след раждането“³ – със съзнателен избор, с живот, съответстващ на избраната цел. И християнският живот е най-прекрасното нещо, което може да му се случи: „... всеки ден и всяка нощ ще има нещо ново, което ще обновява и разкрасява живота ти. Ако наистина търсиш Христос, тогава ти обещаваме, че животът ти ще бъде красиво и интересно приключение“⁴. В християнския живот се съзират неподозирани духовни реалности, разбират се неочаквани неща. От позицията на духовното познание, което може да се придобие в християнството, всичко наоколо придобива друг, истински смисъл и друга, истинска цел.

Християнското и в частност православното послание е достатъчно красиво и не се нуждае от допълнително разкрасяване, от раздуване, от лъжа, нито от принуда: „Православието не означава да се принуждаваш да правиш нещо насила. Това, което вярваме, е нещо изключително свободно. Нещо изключително красиво, изключително аскетично, строго, но в същото време много свободно“⁵. Християнското послание се нуждае единствено от адекватно представяне и по-точно от адекватно представяне на конкретни негови страни, изясняването и подчертаването на които е необходимо в определена ситуация.

Изразяването на християнската истина не става с гръмки слова – такова мислене е погрешно и предпоставя неправилни действия (каквито често се наблюдават днес и са се наблюдавали преди). Изразяването на християнското послание се извършва правилно, когато е естествен израз на преживяваното вътре в християнската душа.

Християнското разбиране за проповедта не я поставя в тесните рамки единствено на словесния изказ: „Не само с думи може да се свидетелства за Христос. Възможно е у човека да е събрана толкова много сърдечна светлина, че чрез добрината и добротата му хората да разпознават Небесния Отец (вж. Мат. 5:16)...“⁶ От най-високо издигнатите православни автори се говори за „мисионерството на личната святост, на личното помирение и сприятеляване с Бога, на личната молитва и благодат“⁷. Но разбира се, устната и писмената, а днес и аудио или визуалната (чрез средствата за масова комуникация) проповед на християнството може да бъде най-ясна и е задължителна част от мисията на Църквата в света. Ала не всяка проповед, която се представя за християнска, е еднакво полезна и еднакво важна; дори много от проповедите, които са наричат християнски, са далеч от вътрешната същност на християнството, а се занимават с несъществени, външни страни на християнския култ. В такива случаи се забравя висотата на християнството, неговото несравнимо с нищо друго величие, което се крие в истинността му: „Християнството е несъвместимо с езичеството не на ниво треби, а на ниво проповед, философия. Нашите треби се харесват на всички. Всички, които се занимават с магия, идват за богоявленска вода. Дори атеистите идват да се венчаят. На езичниците не се харесва нашата философия. Езичниците ги дразнела апостолската проповед. А ако я нямало проповедта, нямало да има и конфликт на Църквата и империята. И те заедно биха тънали в общоезическото блато“⁸.

Християнското послание, което е изразяване на вечната истина, търси човешките сърца, които копнеят за нещо по-високо, за истинското добро и истинската красота. Християнското послание е необходимо за тези сърца: „Но как ще призоват Оногова, в Когото не са повярвали? Как пък ще повярват в Оногова, за Когото не са чули? А как ще чуят без проповедник?“ (Рим. 10:14)

Понастоящем в Българската православна църква, както и в почти всички други поместни православни църкви преобладават средновековен и тоталитарен тип отношения⁹. Обликът, който притежава институцията на Православната църква не само в България, но и почти навсякъде другаде, е силно негативен, като факторите за това са и вътрешни, и външни: „... модерното общество успя по един много умен, обмислен и успешен начин да изолира църквата в периферията си, давайки ù почетната титла на културен паметник и традиционен фолклор. В същото време я обяви за убежище на всякакви проблемни хора, които не могат да живеят нормално в обществото, тоест за един вид социално заведение, което трябва да бъде търпяно като останалите подобни на него, защото е полезно за човешката дейност“¹⁰.

Оздравяването предполага като задължително условие осъзнаването на собствената болест и слабост и минава през два следващи етапа. Първият е отказът от порочните практики, прилагането на които може някога дори да е имало добри резултати. Вторият етап от оздравяването на църковния организъм би се осъществил чрез прилагането на всички възможни (разбира се – не престъпни и порочни) средства за изразяване на християнското послание. Насочването към човешките сърца, които копнеят за нещо по-висше, но все още не знаят къде се крие то, е основна мисия на Църквата. И днес „има все още много добросърдечни и достойни хора. Но въпреки доброто качество на нашия материал, Православната църква още един път в историята си доказва своето отсъствие и губи големия си шанс – да оползотвори тези красиви и честни сърца“¹¹.

За съжаление, днес в православните среди често се среща отказ от християнска проповед. Причините за това са няколко. Първата е липсата на любов към самото християнство (колкото и парадоксално да е това!): „Егоцентричният и самодоволен живот, който водят повечето от днешните „християни”, е станал толкова повсеместен, че в резултат те се оказват далеч от каквото и да било разбиране за духовния живот“¹².

В православните среди съществува определен страх от християнската проповед, тъй като в исторически план тя е дискредитирана от прозелитизъм и пропагандаторство. Но наред с това в православните среди е налице и страх от просветата. В повечето случаи страхът от просветата е на несъзнателно ниво – ограничени клирици проповядват придържане към старото поради страх от промяна, поради страх от нарушаване на нещо, което те смятат за свещено и непоклатимо, а което всъщност е второстепенно, част от външната страна на християнството.

Има основания да се смята обаче, че съществува и по-тежка форма на противене на опитите за православно-християнска просвета. Тя е свързана с действията на внедрени в църковната структура лица с антихристиянска насоченост, както и с действията на други неморални, алчни, подкупни и престъпни фигури. Не е тайна, че в църковната организация (не само у нас, но и в другите православни страни) присъстват рушители, които с действията си се опитват да подкопаят църквата отвътре. И това не е явление, характерно само за времената на социализма в България и източния блок; то нито е започнало тогава, нито пък е вече история. В църквата са се поставяли и се поставят много клирици, непринадлежащи с духа си към християнството¹³; такива клирици са подвластни на разврат, хомосексуализъм, (много често) на престъпления от финансов характер (присвояване на пари, облагодетелстване със служебно положение и др.). Чисто практически тези дела са несъвместими с християнските ценности и не е възможно обичащите ги да жадуват за християнските добродетели. По законите на духовния свят любовта към мрака е извор на ненавист към светлината¹⁴. Ето защо християнското слово и проповед е ненавиждано и преследвано дори вътре в самата църква; от такива духовници може да се толерира само слово за несъществената външна страна на християнството (история на храмове, стенописи, икони, отразяване на богослужения и други публични изяви). На почит в Българската православна църква днес са сервизни дейности по поддръжка на установения порядък, носещ финансова печалба за висшия клир и свещениците; дори и почти всички монаси са въвлечени в материални дела, които често превишават техните физически сили¹⁵. По такъв начин се потиска заниманието с духовното (за разпространение на християнското слово).

Във всеки случай неразбирането на мисията на Църквата е осъдително и причинява огромна вреда на православното християнство днес: „Излиза, че Господ Сам трябва да тръгне по улицата. Ние пък ще почакаме в двореца, докато Царят доведе при нас онези, които намери навън (вж. Лук. 14:23 – бел.м.). (...) И ето такъв вид апология на собствената бездарност и леност се смята за благочестиво разсъждение“¹⁶. Ако апостолите бяха постъпвали по такъв начин, „те щяха да ограничат своята проповед с тесния кръг на спонсорите, щяха да си уредят добри кумовски отношения с местната администрация, щяха да построят двайсет храма със златни куполи. И щяха да седят, чакайки някога да дойде някой, желаещ да му се извърши треба. И тук историята на християнството би приключила“¹⁷.

Следователно отказът от пасивност е задължителна крачка за промяна в църквата. Промяната пък се извършва на личностно ниво. Първо се започва с отделния член на Църквата, за да може да има и оздравяване на целия организъм¹⁸: „Най-хубавият принос в този свят е да имам нещо здраво в себе си и да мога да го дам на теб“¹⁹. Оздравяването е условие за придобиването на нов облик на църквата, както и за съответни плодове в нейната дейност.

Истинската християнска проповед не пренебрегва Бога и високите християнски истини, но не се и натрапва: „Човек не променя живота си насила, нито детето си, нито жена си, нито мъжа си, нито колегата си. Не можеш да наложиш доброто на другите, а само на себе си“²⁰. Християнската проповед започва с това, което е най-близко до слушателя, и се занимава с вечността, със смисъла на съществуващото и на човешкия живот. Едни от първите стъпки по посока на оздравяване на църковния организъм са постигането на адекватност на църковното поведение в условията на съвременното общество и използването на съвременните средства за масова комуникация за целите на християнското послание. Животът в света се променя колосално с всеки изминал ден, с всеки изминал час, дори с всяка изминала минута. Никога преди в световната история не е имало такъв шеметен процес; темповете на движението в съвременността са несъизмерими с тези дори преди век... Съответно на това и посланието на църквата трябва да се актуализира бързо и постоянно – разбира се, не в своята същност, а във формите, в начина на изразяване.
3. Откритост и активност

Църквата не е само институция; ако на църквата се гледа само като на някаква организация, в душата се създава духовна смърт²¹. Тази смърт не може да има живоносни плодове. Именно затова църквата трябва да бъде активна. И истинските християни – в лицето на светците и техните днешни последователи – не се страхуват от активността: „Ако си православен, не се страхуваш от търсенето. (...) Светците са ходили не за да преподават православието, а живеели Христос и Него преподавали на другите и ги обезоръжавали. (...) Ако имахме светци, те биха се осмелили и биха говорили. Те обаче нямаше да рискуват да загубят нещо, защото биха имали Христос в сърцето си. Те не биха общували формално...“²² Условието за проявяване на духовна смелост и съответно за активност е в опитното преживяване на християнската истина и в личното общуване с Бога: „... за да следваш събитията по правилния и здравословен начин, трябва несъмнено да притежаваш Христовата истина. Само този, който има истински опит от всемогъществото на Христос и непобедимата сила на Неговата истина, скача без страх (а дори и със страх) във всекидневните събития и ги променя“²³.

Откритостта на Църквата не се изразява в отвореност за отговор на всякакви нападки, провокации и несъществени въпроси. Тя не е реакция срещу всичко отрицателно, което се сипе в света срещу християнството. Разбира се, реакция и заемане на позиция понякога, дори често са необходими – чрез т.нар. официални становища, решения, определения. По-важно е обаче непрекъснатото свидетелство на извисения християнски дух, който не прави компромиси със злото и с потъпкването на истината. Ако у членовете на Църквата не присъства пълно, дълбоко преживяване на християнската истина и нейната красота и уникалност, не би могло да има и такава убеденост от страна на самата църква (като организация). Без лично преживяване християнското слово не би притежавало сила, защото ще принадлежи на този свят и на временното и по нищо няма да се различава от повърхностните и клиширани думи, които ежедневно се произнасят по телевизията и радиото и присъстват в печатните медии и интернет²⁴. Верният път е отвътре навън, т.е., „като имаме правилен поглед както върху доброто, така и върху лошото в света, ние ще можем да носим в себе си и да запалваме у другите светлината на православния светоглед, който е православен възглед върху целия живот, а не само върху тясноцърковните въпроси“²⁵.

Предметът на християнското слово е особено важен. В днешния свят е налице някакво „масово съзнание: съзнание, лесно за манипулиране, търсещо не Истина, а думи, данни и информация“²⁶. Но християнската проповед не може да бъде само на интелектуално ниво; тя се насочва и към сърцето на човека, към неговите най-съкровени чувства и желания. Съвсем не всичко, което днес се представя за църковна проповед, за богословие и т.н., е истинско християнско слово: „... толкова много църковни публикации се занимават с „непроблемни“ неща като местна енорийска дейност или историческа носталгия, вместо с въпросите и тегобите в сърцата на мнозина“²⁷. Истинското християнско слово е насочено към висшето, небесното. От такава перспектива то разглежда събитията на земята и има отношение по всички светогледни въпроси.

Огромна роля има начинът на излагане и представяне на християнското слово²⁸: „Православието означава да знаеш как да кажеш на другия това, което искаш да му кажеш, и в подходящия момент той да го приеме, без да го отхвърли. (...) Трябва да кажем правилното по правилен начин, за да може неговата душа да го приеме и да не се възпротиви“²⁹. Крайностите на сухата теоретичност и на бунтарския плам не могат да се толерират в християнската проповед. Тук няма място също така и статистизмът – стремежът към „информация“, вместо към истината, стремежът не към цялостен поглед върху човека и света, а към повърхностно разглеждане на заобикалящата ни действителност, в което хората са бездушни цифри, бройки, а чувствата, мислите и желанията им (т.е. цялостният живот на техния дух) се представя в показатели и се сковава в тесните рамки на анкети, тестове и т.н. В християнството, напротив, водещ е духът, а не буквата (вж. 2 Кор. 3:6). И текстовете и словата на истинското християнство са живи и действени (вж. Евр. 4:12), способни да подтикнат към духовна промяна.

Християнското послание трябва да има и правилна посока. Християнското послание (на словесно ниво) не може да бъде изразявано навсякъде и без оглед на обстоятелствата. Правилното разбиране и употреба на християнската проповед се отнася към нейната адекватност. Общото правило е проповедта да се насочва към търсещите истината и желаещите да я чуят и приемат. Без наличието на такова желание проповедта е безсмислена (вж. Мат. 7:6: „... не хвърляйте бисера си пред свинете, за да го не стъпчат с краката си и като се обърнат, да ви разкъсат“).
4. „Острови“ на истинското християнство

Днес между истинското християнство и това, което се нарича „богословие“ или пък „църковност“, съществува огромна пропаст. В т.нар. „богословие“ обикновено има промяна на самото понятие за християнство, за православие: „Цялото православие е променено в поредица от невероятно важни „проблеми“, до чиито „отговори“ достъп имат само някои от академичния елит“³⁰. Вътре в православните среди „над всичко е надвиснала тежка „църковна“ атмосфера, която задушава много нужната свежест“³¹. Така възниква нужда от създаването на „острови“ на истинското християнство в самата църква.

Проповедта на християнската истина има за основа несъгласието със злото, желанието за творене на нещо красиво и добро. Християнинът се пита: „Как да се чувствам, когато славата на православието се топи, злото триумфира...?!“³² Противодействието на злото е основна черта на християнството, и в частност на православието: „Всеки човек забелязва в православието (осъждайки или възхищавайки се) поразителното нежелание да се огъва под вятъра на съвремеността и да се пренаглася според вестникарските и модните изисквания“³³. Желанието за творене на нещо добро и красиво е присъщо на извисения християнски дух през всички векове. То е основна черта на православното християнство. Желанието за нещо по-високо, истинно, красиво и вечно не се изразява само в изграждането на величествени храмове и манастири; напротив – дори много по-често великите личности на истинското християнство са въплъщавали съзерцаваната от тях небесна красота в слово. Това слово е било до голяма степен устно, но и записаните християнски слова притежават значителен обем. И зданията, които в древността може би са изглеждали величествени, след това, рано или късно, са се превърнали в руини – независимо дали при нашествие на противници, или пък по силата на природните закони. Дори християнски храмове на места, смятани за свещени, векове наред са се намирали и се намират под политическата власт на друговерци. Но християнското слово – в Свещеното Писание, в творенията на светите отци на Християнската църква – остава и до днес. И то, като съдържащо и изразяващо християнската истина, е най-ценно богатство на Християнската църква. Християнското слово в светоотеческите творения е израз на богат духовен живот, на искрена любов към доброто и истината. Времената на създаване на тези творения от чисто техническа гледна точка не са били така благоприятни за писане и разпространение на написаното, като днешното време. Сега християните са длъжни да имат много по-богати плодове по отношение на словото – съответно на несравнимо по-богатите възможности, които предоставят днешните технически средства. Поръчението на Христос към Неговите непосредствени ученици, а чрез тях и към всички бъдещи Негови последователи е: „Идете, научете всички народи...“ (Мат. 28:19)

Пътят на мигновено налагане на външна принадлежност към християнската религия³⁴ е съмнителен, неправилен – той почти никога не се увенчава с успех. Именно затова проповедта за външната страна на християнството е толкова противопоказна на целта на християнската мисия; в световната история такава проповед неведнъж е избирала дори насилствени средства. Не, християнството не може да бъде натрапвано; то е изключително високо, изключително красиво, но човек трябва да се убеди в него с личния си опит, който започва от избора, от насоката на вътрешния стремеж – или към истината, или към лъжата. Този избор е най-важният в човешката история като цяло и за човешката личност в частност и се осъществява у всеки един разумен човек, във всички исторически времена, по всички географски места.

Днешните представители на истинското християнство – колкото и малко да са те – са призвани към проповед, която да извира от личния им опит на общение с Бога. Християнското слово, плод на личен опит, единствено притежава сила и жизненост; то прилича на течаща (жива) вода (вж. Йоан 4:10–11), от която могат и други да утолят жаждата си. Личната убеденост и опит в истинността на християнството е и първото условие за силата на християнската проповед. А тази проповед се осъществява всеки ден и всеки час. Тя намира израз в отношението към всеки един човек, с когото християнинът се среща; тя се отпечатва в неговите служебни задължения и в неговото свободно време – дори със самия избор как да се прекара то. Тук се вижда най-ясно какво присъства в сърцето на християнина – дали любов към вечността и небесното, или привързаност към земното, материалното, даже към злото, към низките развлечения и т.нар. „удоволствия“. Истинският християнин проповядва с всяка своя обноска, с всяко свое действие, с насоката на духа си. От духовната личност се излъчва високо достойнство; тя притежава смелост и остава спокойна във всеки момент; духовната личност, истинският християнин привлича към себе си. Само представителите на истинското християнство може да покажат адекватно красотата и величието на християнския живот и така да привличат други към него. За съжаление, те са задушавани (умишлено и неумишлено) от света и от църквата като институция, в лицето на нейни клирици или обикновени вярващи. Енергията и ентусиазмът на истинските християни днес се потиска, но това не трябва да ги разколебава. Напротив, от това тяхната отговорност става още по-голяма.
5. Актуално състояние на посланието на истинското християнство в България и бъдещи перспективи

Тъй като християнството е личностно, и „островите“ на истинското християнство трябва да се разглеждат най-вече на личностно ниво. Става дума за отделни християни, които преживяват истините на християнска вяра и със своя живот, дела и думи проповядват величието и истинноста на християнството. Една такава личност може да е много по-плодотворна, отколкото различни институции вътре в църквата, като например „културно-просветни отдели“, богослужебни и канонически комисии, различни центрове и т.н.

Все пак, когато „острови“ на истинското християнство се събират и действат съвместно, плодът е много по-богат. Тяхното действие е преди всичко в чисто духовната област. Това включва разпространение на християнското послание – устно и особено чрез публикуване на необходимата в конкретните условия християнска литература. Наистина, огромният дефицит на преводна християнска литература в осакатената от комунистическия режим България вече е почти напълно преодолян благодарение на изданията на „Тавор“, Кирил Маринов и най-вече на Зографския манастир. Православните християни получиха и получават необходимата си светлина и път, духовна храна и ръководство чрез преводите на огромна част от християнската аскетическа съкровищница на древността и XIX–XX в. Но съществува празнота по отношение продукцията на онези автори, които по особено смел и нестандартен начин се опълчват срещу погрешни традиционни разбирания, срещу остарели практики и схващания и отправят посланието си именно към днешните християни в света (т.е. не към монаси). Те продължават да свидетелстват за истинското християнство, говорейки и пишейки свободно и същевременно правилно по темите, които вълнуват днешния човек, в това число и православните християни днес – т.е. по такива теми, като отношенията между хората, любовта, правилното използване на времето, заниманията, които наистина доставят радост на човешкото сърце и т.н. Тези личности на православното християнство в световен план не са много – най-известните от тях са: дякон Андрей Кураев и игумен Сергий (Рибко) в Русия, монах Михаил (Хаджиантониу) и архимандрит Андрей (Конанос) в Гърция, митрополит Атанасий Лимасолски в Кипър, българският йеромонах Висарион Зографски. Като книги бяха издадени някои техни заглавия, други се публикуват под вид на статии в Интернет-пространството, но все още по-голямата част от тяхното творчество не е преведено на български език и остава непознато на повечето от православните християни у нас. Това е и предизвикателството, което стои на дневен ред сега. Но по-важното е преориентирането на духовния поглед към съществените въпроси на днешното време. Споменатите автори сами по-себе си не са идоли и не дават магически формули – просто темите, които обхващат те, са актуалните, адекватните днес; и тяхното отношение и подход е именно този, който трябва да се проявява днес.

Българската православна църква също трябва да има повече такива личности – „острови“ на истинското християнство. С духовната просвета започва всяко едно възраждане. А духовната просвета има за свои предпоставки съответни носители – колосални личности, които в християнски план опитно са познали и възприели християнската истина и са станали нейни изразители. Необходимо е, следователно, открито и свободно обсъждане както на светогледни въпроси, така и на теми, които вълнуват днешните християни: отношенията между половете, ежедневния живот на християнина, неговите занимания, актуалните дела на християнския живот, съвременната култура, отношението към съвременните технологии, отношението към телевизията, музиката, филмите и телевизионните предавания и много други. За съжаление, православното християнство в България днес разполага с много малко духовна литература по такива въпроси и най-голямата част от нея е дело на покойния вече архимандрит Серафим (Алексиев) († 1992). Християнски предавания с такъв дух пък в момента няма нито в телевизионния ефир, нито в радиоефира. Картината с православно-християнските сайтове е малко по-ведра: има добри примери с няколко сайта³⁵ (ако не в цялостен план, то поне по отношение на много от материалите им).

И тъй като християнската проповед не е само словесна, но и притежава друго ниво – това на делата, на адекватното поведение, „острови на истинското християнство“ може да съществуват във вид на личности, носещи светлината на християнската религия на другите около себе си. В по-голям мащаб това може да бъдат най-вече манастири (каквито сега са Руенският манастир „Св. Йоан Рилски“ (с. Скрино, Кюстендилско) и Дивотинският манастир „Света Троица“ край Банкя); все пак трябва да се има предвид, че монасите обикновено са вълнувани от по-различни въпроси в сравнение с обикновените християни (т.е. мнозинството християни днес) и съответно мислят и дават наставления в по-друга перспектива. Именно в посока на взаимно приближаване трябва да се работи и от двете страни.

Истинското християнство означава и заемане и отстояване на адекватна позиция по ежедневните въпроси, които възникват в съвременното общество. За щастие, Православната църква в България взема и сега правилни догматически решения и макар и рядко, излиза с правилни становища по такива въпроси. Но митрополити и ­епископи, свещеници, монаси и дори обикновени християни често се страхуват от обсъждане на по-сериозни и на пръв поглед неудобни теми. Когато трябва да се говори по злободневните въпроси, засягащи и християнската вяра, е налице страх, неувереност, впускане в рамките на буквализма, формалността, „каноничността“. В словото на такива лица липсва живост, липсва и разбиране на духа на християнството; и колкото и да претендира за следване на Библията и светите отци, такова слово е далеч и от двете, тъй като не отразява библейския и светоотеческия дух. Именно в това отношение примерите за „острови“ на истинското християнство в Българската православна църква са изключително малко; може би единственият по-известен светъл пример е този на йеромонах Висарион (Зографски) – изключителна личност, съчетаваща вътрешното преживяване на красотата на християнството с образованост, адекватно поведение, смелост и самообладание в отстояването на истината.

На ниво социална мисия също може и трябва да съществуват „острови“ на истинското християнство, тъй като теоретичното християнство е неотделимо от практическото му приложение. За съжаление, в по-големи мащаби в Българската православна църква не се развива социална дейност, с изключение на домовете на о. Иван (в Нови хан и с. Якимово, обл. Монтана), чиято инициатива обаче не среща особена подкрепа от страна на висшия клир. Разбира се, не може да се пренебрегва социалната дейност на много свещеници и монаси; съществуват също така и отделни социални кухни към някои храмове. Но като цяло Българската православна църква днес публично се афишира за „бедна“³⁶ и отказва съпричастност на бедните, бездомните, безработните и потиснатите, като остава далеч от хората, подхвърлени на мизерия, глад, студ, болести и други страдания. Разбира се, за положителна промяна в състоянието и външния облик на Българската православна църква това трябва да бъде преодоляно по най-бързия възможен начин.
Заключение

„Църквата винаги благовести Божията любов в света, както и че решението на човешките проблеми е Самият Бог и царството Божие...“³⁷; но правилното преживяване на християнството днес е далеч от почти всички т.нар. „православни“ – не само от обикновените граждани на България, които се афишират като православни, но в действителност не живеят по съответен начин, но и от клириците и пребиваващите в църквата лица. Това става ясно и от плодовете, които църковната действителност днес познава. Или по-скоро от тяхната липса. Признаването на този факт е задължителна предпоставка за подобряване на ситуацията в църквата. И една от първите стъпки, които трябва да направи Българската православна църква по пътя към изграждане на нов свой облик и към съответни плодове, е изоставянето на изоставянето на тоталитарно-средновековния начин на действие и мислене. Това означава християнската проповед да бъде далеч от използването на принуда и насилственост (в каквато и да е форма, дори най-финна).