Румен Спасов култура или война университетска критика и есеистика

Румен Спасов

КУЛТУРА ИЛИ ВОЙНА

УНИВЕРСИТЕТСКА КРИТИКА И ЕСЕИСТИКА

III. ЯДРОТО НА (НЕ)ЗДРАВОТО ОБЩЕСТВО

1. СОФИЯ ИМА ЕДИН УНИВЕРСИТЕТ - СОФИЙСКИ

Очевидно в началото са необходими няколко пояснения. Първо - в названието на това есе не се визира днешният Софийски университет "Свети Климент Охридски", защото този университет днес, изключвайки богатата му и поучителна близка и по-далечна история, с нищо не е по-малко маргинален от който и да било друг в столицата или в страната. И тук бюрократизиран Ректорат и факултетски ръководства действат като антиуниверситети, като антиинституции, а действителните личности се броят на пръсти. Публична тайна е изключителната финансова, кадрова, ценностна каша, сред която животуват тези, които би трябвало да са представителна част от елита на страната. Не будители, а по-скоро просто оцеляващи с цената на всичко приспиватели има в немалко факултети, където студентите са "седмочисленици", а техните наставници - професори, доценти, асистенти - са стотици, в общоуниверситетски мащаб - хиляди, първородно отчуждени от университетските ценности, които би следвало да са ценности на гражданското общество. Затова не е случайно, че никой от другите сегашни софийски университети (т.е. университети в София) не желае да има за началник ректора Лалов - професорът с най-добре гледаната брада в България; шефът, който искаше и повече от позволените два мандата "С поглед напред и в рамките на възможното", да възпира реформата в университета си.

Наименованието "Св. Климент Охридски" българската Алма Матер носи през по малко от 30 години от общо 110 годишната си история. В началото Висшият педагогически курс няма свой патрон. Висшето училище - също. "Университетът в София", както се нарича в първия Закон за Университета, в началото на века не знае, че ще се титлува с името на един от Светите седмочисленици. Някъде по това време, без официално да е приела патрона Св. Климент, университетската колегия започва да чества 25 ноември (по тогавашен стил, а 8 декември по сега приетия Григориански календар) като свой празник. През трийсетте години сградата на Ректората е открита със скромния, но точен надпис "Софийски университет" - компромис със завещанието на Карловските братя Евлоги и Христо Георгиеви, в което е споменато, че висшето училище, за което дават средства, трябва да носи тяхното име. В навечерието на 50-годишнината, отбелязана по-скоро с патриотарски, отколкото с патриотични чувства през 1939 година, надписът на университета ни е променен и става Софийски университет "Св. Климент Охридски". В края на 40-те години, когато всичко, включително университетските фондове, се национализират, многострадалната фасада на университета ни е украсена с надписа "Софийски държавен университет", а политиканстващи натегачи са искали да демонтират статуите на Карловските братя, дело на скулптора Кирил Шиваров, като ги заменят с ликовете на Георги Димитров и на Васил Коларов. За щастие не се намира скулптор, който да ги направи достатъчно убедително, поради което хрумването в стил "културна революция" не се осъществява. След "историческия" Априлски пленум, въпреки продължаващото зачитане повече на революцията, отколкото на еволюцията, се взема решение университетът да върне името си "Климент Охридски", без "Св."... И така до 1990, когато тогавашният ректор и днешен председател на Висшата атестационна комисия акад. Никола Попов, човек повече планинар, отколкото (полит)икономист, обявява пълното ново-старо име - Софийски университет "Св. Климент Охридски". Особено напрежение има в това наименование - университетът е софийски, а патронът му е охридски. По адекватно би било "Софийски университет "Св. Климент" или просто и само "СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ", в който да бъдат върнати "изселените" преди пет десетилетия икономически, медицински и всички други университетски науки със съответните им факултети. От друга страна трябва ли повече Св. Климент да бъде покровител, още по-малко - параван за недостойни люде с чиновническа психика, каквото е множеството "хора на щат", животуващи днес в Алма Матер?

Но нека погледнем един друг днешен университет, който също е Софийски, разположен е в столицата София - нине именуемият "Университет за национално и световно стопанство". Основан е след откъсването на икономическите науки от някогашния неоформен Софийски университет. Защо след 1989 не бе наречен "Университет за микро и макро икономика" или още по-опростеното Икономически университет? Навярно защото прекалено много прилича на "Икономически институт", народното наименование на Висшия икономически институт "Карл Маркс". Но трябва ли да се срамуват толкова от някогашния си патрон хората там? Независимо какво тромаво и причудливо име ще му дадат, истината, която не може да остане скрита е, че всички, ама всички действащи днешни български икономисти, са политикономисти, възпитаници на ВИИ "Карл Маркс". А е крайно време страната ни да има университетски икономисти, културикономисти, каквито могат да бъдат възпитани в един цялостен СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ в обозримото бъдеще.

Наименованието Минно геоложки университет "Св. Иван Рилски" е още един фрапиращ пример за странно съчетание на ортодоксалната мистика с представа за университет, която се е заровила в къртичината на собствената си неадекватна самодостатъчност. Всеки разумен човек от днешния минно-геоложки университет би предпочел да бъде личност в Геологическия факултет на големия СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ. Двумилионна Виена има един университет и това е Виенският университет. Шестмилионна България (след пет години, както е тръгнало, вероятно ще е петмилионна), въпреки че не се дави в изобилие на полезни изкопаеми, сред своите петдесетина "университета" си има и специален такъв за миньори, по-точно за началниците на миньорите, наречен на многострадалния български мъченик "Св. Иван Рилски". "О, времена, о нрави!", възкликва древният мислител по друг повод. Ако би живял днес и в столицата София, вероятно би възкликнал "О, липсващ Университет!, О, неадекватни имена!"... И би продължил "гневното си пътуване" (виж позабравената повест на Дико Фучеджиев) не за да облагородява Странджа планина, а най-вероятно да мие чинии в Европа или в Щатите, където поне прехраната му изглежда по-сигурна.

• 
  Вариант на статията е публикуван в "Аудиториум. Издание за университетска култура", бр. 2, декември 1998
  

2. ДОСТОЙНСТВО ИЛИ КОНЮНКТУРА

Не е чудно, че тъкмо в нашата страна, печално известна със столетията робство и с десетилетията чуждо подтисничество и неравнопоставено влияние, сред които традицията често се брои като излишен предразсъдък, някой реши да "наруши монопола" и да учреди нов университет. Както си е създал връзките, бизнеса, банката, фондацията. Думата е за т.нар. славянски университет, който трябвало да попритъпи "миризмата на нафталин", дето се носела от Софийския университет "Св. Климент Охридски", чиито възпитаник има честта да бъде пишещият настоящите редове. Липсата на по-сериозен, диахронен подход, а и на елементарни познания, от които е ясно, че Софийският университет от самото си създаване и до ден днешен е и славянски университет, запраща разсъжденията, помислите и действията, насочени към академичните институции, в бленоподобието и в невъзможността, в обречени на безплодие посоки, независимо от силата и интензитета на амбицията.

Когато някой има претенции към университета, той може да ги сподели само по законите на университетското културно пространство, чиято ментална същност са възможностите за съ-разбирателство. Ако, разбира се, има сериозни намерения да бъдат резултатни тъкмо за университета неговите претенции, а не за някакво друго общество от хора - група или партия - с което по една или друга причина трябва да се съобразява.. Тъкмо университетът е мястото, където всяка идея се поставя на изпитание - не само от населяващите го съвременници, не само от пристрастията, които всеки от тях като човек не може да не носи, но и пред достойнството на институцията, която, наред с имената на българите-европейски възпитаници, като Иван Шишманов, Балан, Златарски, Агура, Милетич, Георгов, Фаденхехт, пази и тези на славяните Иречек, Бахметиев, Милюков, Завялов, Попруженко, Бицили... Но не за да ги митологизира, нито пък прибързано да ги обявява за отживяли времето си.

Университетите винаги са безпокояли обществото, а и те също винаги са били обект на претенции. Критикът на българската литература и изкуство Кръстьо Кръстев се изявява и като първокритик на младото българско висше училище. И забележително е, че това се случва преди да стане един от най-уважаваните му професори. Според него, в първите си години висшето училище демонстрира една "научна бездеятелност", липсват научни звезди от "първа величина", а има немалко, които "не са никакви величини". Студентите напускат университета неудовлетворени, след като най-добрите от тях участват в "скръбни инциденти" с университетското ръководство. Доктор Кръстев апелира студентът да бъде оставен сам да се усъвършенства в зависимост от наклонностите си в условията на свободен избор. Абсурд са всякакви "университантски изисквания", които възпитават не граждани, а дребни чиновнически душици. Недопустимо е да не се зачитат най-добрите европейски традиции. В Англия, страната с най-стара култура, отбелязва човекът с европейските критерии, университетите са образували едно цяло с градовете, в които се намират и името на които носят, били са участници, а често и начинатели на културните борби на града и на нацията. Руските университети пък взимат пряко участие в "гигантската борба между азиатския деспотизъм и домогванията на свободния живот"... Историята на университетското развитие, отбелязва д-р Кръстев, е история на най-важните етапи от духовната еволюция на нова Европа. Може да се добави, че историята на българската Алма Матер бележи основните моменти в духовното развитие на нова България. Проумяването на този факт ще ни предпази както от "повтаряне на вече ставали неща", така и от десетилетията политикоцентризъм, поставял българското общество в незавидното положение не рационално да решава собствените си проблеми, а да робува на предпоставени схеми, идващи от някоя "велика сила", сама много по-добре осъзнаваща интересите си. Между културните институти първо място заемат винаги университетите, ще се съгласим с доктор Кръстев, но и ще добавим - тези, които събират надеждите и подкрепата на народа си, тези на които отива главната буква, а не целящите да задоволят нечия непремерена амбиция.

И ако банка "Славяни" или която и да било друга финансова институция действително е загрижена за развитието на славянската наука (с цялата условност на такова определение), най-добрият начин да реализира народополезните си намерения е като подкрепи не само Факултета по славянски филологии или Исторически факултет, или Центъра за източни езици и култури, или Центъра по културология, или Центъра за славяно-византийски проучвания "Иван Дуйчев", но и факултетите, свързани с индустрията, каквито не липсват и в днешната структура на Софийския университет "Св. Климент Охридски". По този начин ще се приобщят към делото на братята Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово, а и ще докажат на обществеността, че не са забогатяли случайно и напразно. Така биха придобили и моралното право да бъдат взискателни.

Настоящият кризисен за университета момент е най-подходящият за осъзнаване на подобни прости истини. За мнозина обаче широкото огласяване на т.нар. Славянски университет, в който щяло да се преподава и турска филология, е не толкова задълбочено и осмислено начинание, колкото протестен жест срещу лесната смяна на "здраствуй товаришч" с "хелоу френд", срещу бързото откриване на Американския университет, на Новия български университет, на Американския колеж... За хора, които са свикнали с блоковото мислене и с "образа на врага", вероятно тези факти звучат като истинско нашествие на ЦРУ. Любопитно е, че по същия начин са приемали благотворителната дейност на Рокфелеровата фондация (с нейни средства е построен днешният Биологически факултет, обявен по-късно за "Червения факултет") за Софийския университет през 30-те години тогавашните германоцентрични управници. Едно от най-печалните последствия от люшкането между "филство" и "фобство" в българския обществен живот, са крайно негативните афекти върху националната културна традиция, прагматизъм и рационалност, върху вярата, че сами можем да се справяме.

И ако в други университети випускниците се състезават да даряват институцията, която ги е създала като граждани, у нас все още се провокират изкуствени противопоставяния между преподаватели и студенти, хуманитаристи и природонаучници, абсолвенти от последните години и завършили преди десетилетия... Неуспявайки да се разбере с родния си брат, българинът намира псевдоувереност у "по-голям брат", отдалечен на хиляди километри. Неразбирайки, че е необходим на собствения си факултет, тръгва да осъществява мегаломански проекти за нов университет, наместо да направи малкото, което му е по силите, но с което действително ще допринесе за промяна към по-добро...

Рационалното, корпоративно мислене и действие в съгласие с националното достойнство и стратегии, е заменено с идеалистично, псевдоколективистично, което през последните десетилетия едва не изтръгна из корен действителните добродетели на българина, покълнали и закърнели като че ли още някъде през Възраждането. Днес българинът наистина сякаш е позабравил, че образоваността и учителят са нещо ценно и ценено, а държавата се люшка между щедростта, която дължи на духовността, и гладното битие, на което подобна щедрост би предизвикала в други, също толкова нерационално организирани, сектори. А докато липсва адекватно отнасяне към науката и културата, ще изживяваме срама и на по-досадни кризи от днешната университетска.

Навсякъде по света сред университетите на почит е различността. И според различното качество на висшите училища (или според различната степен на убедително показано качество), е различна и държавната грижа, и степента на самостоятелност. В условията на стихийно "опазаряване" у нас уж висши учебни заведения, които другаде биха имали статут най-много на факултети, събират необосновано високи такси. Възползвайки се от дезориентираността на бързо забогатялите платежоспособни слоеве, вземайки повод от недостатъчната държавна субсидия, те направо компрометират платеното обучение. И как иначе, като на места то е платено, без да е обучение. Това е само една, но достатъчна причина, Софийският университет да поддържа по-ниски такси, неприемайки шантажа на Беровото правителство. Забравеният навик на българина да плаща за училище трябва постепенно да се поощрява, без да се превръща в алтернатива на изхранването му. "Бариерните плащания" са приумица на новобогаташи, на псевдобогаташи, случайнобогаташи... Също както и прибързването с всеобщото платено обучение.

Ще бъде ли университетът ни надломен, както в средата на века, когато от живия му организъм заедно с богословието бяха откъснати стопанските и медицинските науки, както и някои приложни дисциплини, резултат от рационална - тъкмо за България - специфика на висшето образование. Наистина, властниците у нас май по-ги интересува за колко време може да се затрие университетът, а не колко трябва да се гради. Вероятно защото градежът е неконюнктурно постоянство, което не е присъщо на политиците ни, а и на повечето ни объркани съвременници. Но ако конюнктурата пак вземе връх, това ще бъде срам най-малко за университета ни.

След неуспешния пореден вот на недоверие към Беровото правителство, един охранен приятел ме попита: "Какво, няма ли да спира стачката?". Всъщност тя тепърва започваше.
февруари 1994

3. КРАХЪТ НА ГРАЖДАНСКАТА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ

В гражданския социум не е задължително търговците да целуват ръка на духовниците, но не се допуска никой храм да запустете. У нас, наместо да укрепят поне един от срутващите се манастири, новозабогатели кредитни ентусиаст-банкери туриха ортодоксията като наглед за финансова институция, а православни, по-православни и най-православни претендират за единственост и незаменимост, докато светата съборност, която събуди нацията ни за свободен живот, се отдалечава на светлинни години.

Писателите ни също са демократи, по-демократи, най-демократи, като си имат съответните съюзи, групи, групички. А докато Солженицин си задава въпросите, някои нашенци се връщат от Европата, за да прочетат (на български) тия пущини Чехов и Достоевски, зер по французко много ги тачели. Телевизията ни показва нарцистичните им въздишки над портрета от младини - най-сигурният белег за непълноценност, подправена с егоцентрични претенции.

Тъй или инак, читателите с пиетет към българската книга не стават повече. В цялата вавилонщина единствено сигурна е липсата на оживотворителната гражданска интелигентност, която не противопоставя дух на материя, черно на бяло, добрите на лошите. От столетия университетите са институциите, в които се култивира интелигентно съзнание и действеност. След като се разбра, че от десетилетия, та до април 1994 (със сигурност и в обозримото бъдеще няма да е по-различно) създаването на граждани не е сред държавните приоритети, необходимо е действителните университетски хора, колкото са останали, да направят нещо. Защото и след голямото им завръщане като Почетни доктори на университета, личности като Петър Увалиев, Минко Балкански, Асен Игнатов, Боян Мутафчиев, не стават по-малко самотници в културата ни. Така е, защото будността и спокойствието, тези незаменими белези на университетското достойнство, са неприсъщи на обществото ни, което все строи нещо абстрактно, все нанякъде пътува, и като че не му остава възможност да съзнае и да срещне себе си.

Поради което българинът лесно преиграва както с нещастието, така и с ентусиазма, спечелвайки в замяна нов низ от катастрофи и разочарования. В страната ни университетското достойнство е накърнено от разни противопоставяния с революционантски отенък, липсва университетска общност, разбираща собствения си интерес като общ, като обществен. Всеки черпи толкова, колкото може от университета, но покачил се малко или повече по неправедната държавна стълбица, като че бърза да го забрави.

Подценяването и самоподценяването на университетската институция си личи още и по отделянето на различните творчески съюзи, културно-просветни организации, дори студентски общности, от университетското културно пространство и впрягането им в политиката. Никой не отрича необходимостта от граждански усилия и в политиката, но всеки средноинтелигентен ум ще отбележи предизвестеното безсилие на политиците, когато сред "масата" липсва гражданска плътност. И че където тя липсва, диктатурата дебне на крачка от щуравото ежедневие. Ако университетът продължава да не получава подобаващо гражданско съпричастие, ако държавниците, вестникарите, духовниците, лекарите, писателите, физиците, юристите, учителите, цялото множество университетски възпитаници продължават да не се подкрепят, да не са заедно (не толкова формално, а интуитивно), метафизичното и неинтелигентно зло ще продължава да взема връх над всеки граждански акт, колкото и справедлив, и обоснован да е. Обединението не бива да е манифестантно-кампанийно - за 24 май, за 5 декември или за 99-годишнината на университета. То би било естествено и оживотворително само като част от ежедневието, в което все повече университетският възпитаник, човекът с интелигентна действеност над средностатистическата, ще бъде важен и уважаван. Тогава неподвластната на инфлация негова стойност ще добие действителните си очертания и цена. И няма да бъде чудо за три дни.

Кризата в известен смисъл е белег и характерна перманентна особеност на всеки университет. Както впрочем и на всяка развиваща се система. Но в добрите случаи, преодолявайки напрежението, университетската институция постига ново качество на дейността си.

Във връзка с намаляващата бюджетна субсидия за академичната институция е повече от препоръчително да активизира връзките си с обществеността. И особено с онези граждани, които са негови възпитаници. Наистина, чудесно би било да се осигурява постоянен контакт както с тях, така и с евентуални дарители, фирми, банки, сдружения, клубове. В добре уредените университети такива контакти имат и своите чисто прагматични последствия, чрез тях се постига и част от финансирането на университетски дейности, и регламент за качествена реализация на част от випускниците. Създава се и продуктивно вътрешноинституционално напрежение, спомагащо за усъвършенстване на институцията без революционни сривове.

Разбира се, частната инициатива не бива да изземва задълженията и грижата на държавата. Напротив - постигането на новото качество е невъзможно в условията на стагнация, оттеглени субсидии, външни, неаргументирани изисквания за съкращения на процент.

От месеци в Софийския университет "Св. Климент Охридски" се подготвя учредяването на Университетския клуб - сдружение на граждани, завършили университета и негови приятели, които съзнават незаменимата роля на университетската институция в демократизиращото се общество, които не са забравили, че каквото са постигнали, в голяма степен го дължат на своя университет, които са общност въпреки и над политическите си или други "синхронни" пристрастия. Членството в Университетския клуб е свързано с определени финансови ангажименти, с индивидуални клубни такси, които, при стриктно спазване волята на платците, се употребяват за книжовни начинания, за стипендии, за еднократни помощи и пр. Годишният отчет пред дарителите се осъществява и кореспондентски. А най-достойните люде, заедно с Почетните доктори, предишните ректори, дарителите, обществени дейци, писатели, интелектуалци, доказали през годините съпричастието си към университета, образуват Почетния борд на Университетския клуб.