С ботевите идеали и вдъхновение в 21 век



Дата20.08.2018
Размер44 Kb.
#81026
Ботев – жив пример в нашата памет.

С Ботевите идеали и вдъхновение в 21 век



Ботев! Какви ли асоциации създава това име в съзнанието на един съвременен млад човек.
Наистина, в тая епоха е потребна и наука, и възпитание, но новата политическа педагогия за народите ни доказва, че гладният се не учи, че вързаният се не възпитава и че битият не може да пее... Българският народ не е в гробa на своето преминало, а в люлката на своето бъдеще.
Изминал е повече от век, откакто Ботев написва тези думи в своята статия “Какво може да направи нашето духовенство”. Век, изпълнен със съдбовни промени, динамични процеси, събития от колосално значение. И като че ли ситуацията в родната ни България е в духовен план почти същата. Свободата, независимостта и европейското членство уж трябва да изменят живота на българите неимоверно, а днес, в началото на 21-ия век, отново нещо ни липсва, нещо ни пречи да бъдем единни.

Днес е отминало времето на революциите, на робското мислене, на войните и борбите за освобождение. Но означава ли това, че ценностите са други, че нямаме нужда от духовни водачи и достойни примери за подражание, че трябва да се забравят героите, да се омаловажат делата, да се пренебрегват историческите знания с думите „Това е вече минало. Живеем в модерен, съвсем различен свят. На кого са му притрябвали идеали и герои.”
Да, България днес е различна. България днес е свободна, развиваща се европейска страна. Трябва ли днес България да помни своите герои? Мисля, че отговорът е пределно ясен. Но не заради тривиалното твърдение, че дължим много на нашите предци, а заради факта, че завещаното от тях не е просто да запазим извоюваното, а да продължим започнатото. Защото нищо не свършва с освобождението на един народ. Нищо не свършва с признаването на неговата независимост, нито с присъединяването му към глобални организации и равенството му сред останалите народи. Истинското предизвикателство е в това да отстояваме правото си да се наричаме българи всеки ден, с всяко свое действие. Не е ли също подвиг да преследваш докрай целите си, не е ли също подвиг да съхраняваш историята на народа си, да показваш на останалия свят, „че и ние сме дали нещо на света”? Не е ли подвиг да показваш какви личности е родила тази земя и да доказваш, че такива силни, смели, решителни и упорити хора не са само революционерите и будителите български от преди повече от век. Вярвам, че тези качества са загнездени дълбоко в нашата народопсихология и носител на тях е всеки един от нас.Именно това ни е завещал Ботев, доказват го не само словата, но и делата му.
Опитвам се да си спомня кога за пръв път чух името на Ботев и какъв е бил първият образ, който се е появил в главата ми. Но не мога! Чувам това име, откакто се помня. В моите детски години го свързвах с „голямото училище”, в което така силно желаех да уча след време, старата гимназия, в която са учили и баща ми, и лелите ми . Аз знаех, че ще се спази и тази семейна традиция. Знаех го, защото знам, че българите държат на семейните обичаи и ценности.
И така, Ботев! Колко възхитена и колко горда се чувствах, когато най-накрая застанах пред бюста на Ботев във фоайето на „голямото училище”. Аз вече бях тук. Вече бях достатъчно голяма и бях заслужила да продължа традицията и да вкуся от гордостта да учиш в една уважавана гимназия, носеща името на един велик българин. Какво по-подходящо име може да има едно училище, което дори и в новия век с постоянно изменящи се ценности и израждащи се идеали съумява с всеки изминал ден да съхранява старите традиции на българското образование, възрожденския просветителски дух, родните български морални опори и да ги предава на всяко новодошло плашливо дете? Да води младите българи напред в живота и да бъде техен личен пример? Това си мисля сега, обръщайки се назад към изминалите осем години.
Може би разсъждавам така, защото се чувствам един ботевец.В един момент проумявам, че това име волю-неволю ще остане винаги така специално за мен не само заради уникалната личност от българската история - поета, публициста, революционера, родолюбеца, харизматичната борческа натура, на която съм се възхищавала, слушайки пламенния разказ на учителката си по история, или четейки старата книжка със стихове от училищната библиотека. Това име е дълбоко загнездено в моето съзнание и с него винаги ще свързвам едни от най-хубавите си години, защото това е името на личността, впечатлила ме така силно още от крехка възраст, човек, чиито дела и слова са вградени в сърцевината на историческата ми памет.
Но какво всъщност се крие зад това име и какво е разковничето на непреходността на неговите идеали? Как така и до днес името му не се е отдало на забравата? Далеч съм от мисълта, че е бил единствен и неповторим, но е един от малкото, които живеят в съзнанието на съвременния българин и днес.
Отговорът на този въпрос е неизчерпаем. Дали е заради възвишената му любов към отечеството – качество, което не се подчинява на тенденциите на епохата. Дали е заради неговата изгаряща омраза към онзи, които дръзне да накърнява достойнството българско, да се подиграва и гаври с родното. Или пък е заради будната му и бунтовническа мисъл, която го е тласнала към саможертвата. А може би е заради самата личност. Не е толкова важно в какво точно е вярвал – то е повлияно от спецификата на неговия живот и време. Важното и достойното за преклонение за мен е непримиримостта на тази вяра, безрезервната отдаденост на каузата. Тая заразителна сила, която влага във всяко свое действие е пример за всеки от нас как трябва да се отстояват целите, да се защитава изборът и да се съхраняват ценностите.
И днес има хора, които искрено милеят за отечеството, но много повече са псевдопатриотите, които животът все още не е научил, че свободата се изгражда в душите, не е даденост, тя е вътрешна вяра и сила, а любовта към отечеството е висша ценност. И как да научат тоя важен урок, като тяхната мечта е да напуснат час по-скоро тая Родина, дето са расли, да се отрекат от родовата си принадлежност и да се самоидентифицират с чуждата нация. И пак не това е най-фаталното! Фатално е, че тая пълна липса на желание за борба за съхранение на завещаното, за отстояване на ценностите е всъщност бягство и нежелание да се прояви сила на характера. Защото по-лесно е да избягаш и да се лъжеш, че си намерил нов много по-добър свят, отколкото да се опиташ да промениш своя тук и сега. Ние растем егоисти. Егоисти към своето отечество. Мислим си, че днешното време изисква от нас това, а всъщност ние сами го налагаме на себе си. И тогава далечно звучат думите: „Европа и политическите обстоятелства дават свобода и самостоятелност само на тогова, който сам може да я добие... Следователно какво трябва да правиме? Да мълчиме? Да чакаме? Да оставиме българския народ на волята и на милостта на дипломацията? Това е безумно, безчестно и безчовечно. Тука се изисква протест, бунт, въстание, революция…” Ей тая пламенна непримиримост, огънят в думите ме жегват всеки път и ме карат да се питам „А не е ли така и днес?”.
Стефан Данаилов бе казал, че великите поети са като високите планини – имат многократно ехо.Именно оттам идва непреходността на Ботев – неговите идеи са подчинени на универсални ценности, неговите дела будят човечеството за истината, неговите думи палят у всяка душа пламъчето на непокорството и желанието за промяна.Как да не се прекланяш пред тая личност, която още преди повече от век е предвидила тенденциите и е изпреварила своето време. Това е личност, превърнала се в институция, която компенсира изгубени исторически епохи, тъмни години от родното минало, олицетворяваща столетно непроявения народен дух.И как да не се заразиш?
Ботевият живот и дело са поставили началото на възходяща градация от ценности в духа на европейската демокрация. Тези ценности българинът трайно е възприел като своя духовна идентичност, в тях се крие нашата уникалност. Да позволим те да избледнеят в многоликото космополитно европейско общество е като да зачеркнем миналото. И какво бъдеще ще градим тогава?
Всеки народ се самосъзнава преди всичко чрез това кого помни, кого чества, но и какво търси в миналото, за да гради утрешния ден.Така всеки път, когато сме на път да забравим кои сме и откъде идваме, какви хора са ни завещали живота, какви личности са загинали за нашето благоденствие, трябва да си спомним, че ние имаме една отговорност пред тях. И тая отговорност не е така непосилна и немислима, като подвига на Ботевата чета. Пътят не винаги е „страшен, но славен” , но целта е все така високо и все така необходима. И ето, в зората на новия век нашата обща цел и личностният велик подвиг са да запазим себе си в новия модерен свят, в който идоли са не историческите личности, а парите, висш идеал е не свободата, а луксът и материалното благоденствие, придружени с разпадаща се ценностна система и липса на каквото и да е народностно самосъзнание. Именно тогава ще „има само едно бъдеще за България – бъдеще светло, защото редом с другите… ще има що да каже в света, що да внесе в човещината.” Това дължим не само на Ботев, но и на себе си. Защото идеалите не се променят, моралът не се подменя, различни са само хората и епохите!


Полина Руменова Христова

12 „а” клас






Каталог: soubotev -> files
files -> Списък на учениците, класирани за участие в Областния кръг на олимпиадите и състезанията
files -> Знамето разказва…
files -> Размисли пред портрета на Ботев
files -> За повечето от нас любовта към Отечеството днес изглежда съвсем естествена. Тя не подлежи на съмнение дори за космополитите и глобалистите. Според мен любовта към отечеството е невъзможна без любов към човечеството
soubotev -> Росица Иванова Павлова старши учител по английски език Айдън Нихадов Шабанов учител по физическо възпитание Севие Реджебова Ахмедова старши учител по български език и литература


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница