С т а н о в и щ е на доц д-р Георги Ангелов

на доц. д-р Георги Ангелов,

секция „Знание и реалност: модели, методологии и евристики“ – ИИОЗ,

относно дисертационния труд на Петя Николова Тодорова

„Към историята на хуманитаристиката от втората половина на ХХ век: българският принос за развитието на структурализма и постструктурализма (Цветан Тодоров и Юлия Кръстева)”,

представен за присъждане на образователната и научна степен „доктор” по научна специалност 05.11.03 „Наукознание”

Оценявам текста като добре структуриран – съдържа увод, три глави с многобройни раздели и подраздели, заключение, библиография и справка за трудовете на Цветан Тодоров и Юлия Кръстева. Авторефератът отговаря на нормативните изисквания и е разработен добре в съдържателно отношение - представя синтезирано, но достатъчно ясно, засегнатите в труда проблеми и авторските тези.

Образователният аспект на докторантурата изисква докторантът да познава основните автори, да използва и коментира коректно техните идеи в изследваната от него проблематика. Често пъти аналитичният обзор, който докторантите правят на областта и представлява самостоятелен и ценéн научен жанр, се оценява като един от приносите на техния дисертационен труд. Определено достойнство на дисертационния труд е неговата библиография (336 заглавия, 113 на кирилица и 223 на латиница – предимно френски, италиански ..), която покрива различни области на хуманитаристиката и наукознанието, засегнати в основния текст. При това библиографията далече не е просто подпомогнато от интернет, самоцелното изброяване, характерно за някои дисертационни трудове, а съдържа предимно използвани и коментирани трудове. Това свидетелства за продължителната, упорита и целенасочена работа по дисертацията, за стремежа на авторката да обхване темата в максимална широчина и дълбочина. Свидетел съм как буквално до последния момент при оформяне на окончателния текст, авторката привличаше към аргументацията си нови и нови авторови виждания, какъвто е случаят с работите на нашия вече колега в резултат на реорганизацията доц. Валери Личев. Като цяло текстът на дисертационния труд демонстрира необходимата достатъчна информираност и вникване в същността на материята на различни области на хуманитаристиката и на наукознанието, която докторантката е придобила в процеса на своето образование.

Важен белег за равнището на получената образованост е и демонстрираният стил на научно изложение – авторката развива тезите си логично и убедително, коректно представя и използва адекватна литература, формулира ясно собствените си позиции и разбирания.

Образователното равнище на докторантката, което оценявам много високо, се дължи със сигурност и на многобройните й специализации в различни области, преминали в изключително престижни образователни и научни институции в Европа, като Висшето училище за социални науки (Париж), Брюкселския свободен университет, Университет Люмиер (Лион), Университета в Бари, Университета в Манчестър Университета Версай (Париж). Може да се каже, че докторантката се е включила в онзи механизъм на интелектуална миграция, която тя аргументира като особено плодотворна за изследванията в областта на хуманитарните науки.

Като непосредствен свидетел на образователната подготовка на докторантката в областта на наукознанието съм длъжен да отбележа последователността и упоритостта, с която тя навлезе в тази нова за нея област и демонстрира на съответните изпити необходимите познания.

Искам да подчертая актуалността и постиженията на докторантката за наукознанието, за научна степен в което тя претендира.

Ще започна с факта, че на пръсти се броят науковедски изследвания, в чийто фокус са особеностите на изследователската дейност в обществените и, още повече – в хуманитарните науки. Аз поне не се сещам за такива у нас. Може да се каже, че наукознанието, както и сродните науковедски дисциплини дори не разполагат с адекватни концепции, понятия и модели, които да опредметяват, да разкриват спецификата на този тип изследвания – и в познавателно, и в социално отношение. Причината е, че от момента на зараждането си наукознанието, такова, каквото е познато у нас, то се развива паралелно и в силна зависимост с появилата се в англо-саксонската традиция област на „Science of Science”, където под наука се разбират само естествените и някои от техническите науки. Същото фокусиране предимно върху естественонаучното познание и теоретизиране е характерно и за преобладаващия дял на размишленията и моделите в областта на философията на науката и нейните дялове, като етика, логика, епистемология, методология и пр., както и за такива дисциплинни (частнонаучни) опредметявания на научната дейност като социологията, икономиката и психологията на науката и знанието.

Като резултат, към дейността в хуманитарните и социалните науки се прилагат представи и модели, които са развити за областите на естественонаучното познание (физика, химия, биология) или на техническите науки. Това са например моделите на нормалната наука и научната революция, понятията за парадигма, за изследователски програми, за позитивни и негативни евристики и пр. Това води до определени познавателни проблеми, например когато се реконструира историческото развитие на визираните науки - и в този смисъл напълно споделям тезата на авторката, че „Концептуалните затруднения, на които се натъкват социалните науки, до голяма степен се дължат и на влиянието на естествените науки, пречупени от философията на науката” (стр. 110).

Този познавателен проблем се задълбочава и става критичен, когато в приложните части на наукознанието (каквито са организацията и управлението на научните изследвания и оценката на научните резултати) се аргументират практики, които са използвани при управлението на дейността в естественонаучните и приложните технологични изследвания. Известни са недобрите, меко казано, резултати до които води този безкритичен пренос към областите на обществените и хуманитарните науки, в които твърде различни са епистемологичните особености на изследователските процеси, различни са мотивите, факторите и начините на научните промени, на кумулиране на знанието, на характерния за науката, според марксисткото разбиране, т.нар. „всеобщ труд”. Така, когато приложните дялове на наукознанието се обръщат към социалните и, особено – към хуманитарните науки в опитите да аргуменитрат основания за информирани управленски въздействия, проблемни стават начините за формулиране на научните приоритети, за стимулирането на научната промяна, за оценката научните резултати и постиженията и др.п.

Определено смятам, че обсъжданият дисертационен труд е приносен пробив в това отношение с въвеждане нови концепции в наукознанието като понятийното номадство (стр.91) и мигриращ интелектуалец (стр.98), които мисля по-добре отразяват спецификата на развитието на хуманитарното знание и имат определено евристично значение за формиране на спецификата на науковедския предмет в тези изследователски области, които качествено се различават от естественонаучните. Важното в случая е че авторката въвежда тези понятия в достатъчно разгърнат вид, ориентиран към собствено науковедските проблеми, чиято интенция е да свържат промените в познанието (развитието на идеите) със промените в социални обусловени фактори.

В този смисъл подкрепям напълно тезата на авторката, че „поради сложния, комплексен и нетрадиционен характер на техните изследвания (на Цветан Тодоров и Юлия Кръстева бел. моя), които не се вписват в рамките на характерното за класическата наука дисциплинно специализиране, се налага обогатяването на концептуалния апарат, позволяващ експлицирането на приносните моменти в творчеството им.” (стр. 86). Намирам тази теза, свързана с концепта за трансдисциплинното епистемологично номадство за ключова в нейните дирения, защото акцентира върху необходимостта да се обогати науковедския концептуален апарат по отношение на хуманитаристиката и се предлагат решения в тази насока. Смятам обаче, че от подобно обогатяване се нуждае не само изследването на конкретните автори но и науковедския поглед върху хуманитаристиката въобще.

Докторантката навлиза смело в тези все още малко изследвани науковедски дебри. По необходимост изложението й придобива доста фрагментарен, наглед дори хаотичен характер – твърде много и разнопосочни са аспектите на подобен проект, който е невъзможно да бъде осъществен и затворен в рамките на две дисертационни глави. Все пак не трябва да се забравя, че научната стойност на всяка докторска дисертация е не толкова в приключването на един проблем, в решаването на една задача, а в откриването на изследователските перспективи пред докторанта – дисертацията не е опусът на живота, венецът на изследователската кариера, а бележи само здравото начало и следва да се оценява с оглед плодотворността на тематиката и подхода към нея. Последните аз оценявам много високо и като приносни за наукознанието.

1. 
   Докторантката е формулира добре и достатъчно скромно приносите в труда си. Смятам обаче, че е подценила отбелязаните по-горе приносни моменти по отношение на науковедския предмет.
   
2. 
   Като досаден пропуск отчитам факта, че т.нар. „идеолог на трансдисциплинния подход Л. Дюпюи” (стр.86) не е намерил място в библиографията, макар да е цитиран твърде често в текста като автор на едно от основните понятия със силен евристичен заряд – а именно това за „понятията – номади”.
   

Следя дейността и развитието на Петя Тодорова от момента на зачисляването й като редовен докторант в бившия ЦНИН. С отлични впечатления съм от нейните професионални и колегиални качества: като за учен, който работи целеустремено и задълбочено, непрестанно разширява спектъра и дълбочината на познанията си и като за колега, на чиято коректност и отзивчивост винаги може да се разчита.