С т а н о в и щ е за научните трудове, преподавателската и научноорганизаторската дейност на

Кандидатът главен асистент д-р Радослав Стефанов Спасов се явява на обявения конкурс с внушителна като количество (57 заглавия) и качество научна продукция, значителен преподавателски опит, организационни постижения в изследователския процес, и не на последно място с многобройни изяви в популяризиране на историческото знание чрез различни средства (документални филми, излъчвани от национални и регионални телевизионни канали, и получили признание на различни фестивали, радиопредавания и други). Освен това той участва в редица изследователски проекти с участие на Софийския университет и други институции.

Следва да се отбележи високата професионална квалификация на Радослав Спасов. Освен че е получил степен магистър по история с отличен успех в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 2000 г., той е защитил два доктората – във Факултета по Славянски филологии (по тема за визуализацията на обучението по българския като чужд език чрез представянето на културно-историческото наследство) през 2006 г., и в ИФ на СУ по тема „Българите католици в Северна България, 1700-1878 г.“, през 2008 г. Добил е също допълнителна квалификация по специалност „Журналистика“ в Свободния факултет на СУ.

През периода 2007-2017 г. Радослав Спасов е осъществил научни специализации в архивите на Ватикана, в университета „Рома Тре“, в Солунския университет „Аристотел“, участвал е преподавателски обмен по програма „Еразъм“. Впечатляваща е също езиковата подготовка на Радослав Спасов. Той е член е на няколко академични дружества (Международна асоциация по българистка, Българското дружество за британски изследвания и други).

Радослав Спасов има богат преподавателски опит – още като учител на гимназиална степен през 2002-04 г., и като преподавател в ИФ на СУ – катедра „История на България“, от 2010 г. досега. В Софийския университет той е водил редица спецкурсове и е чел лекционни курсове на студентите от бакалавърска и магистърска степен в ИФ, също така и Факултета по Славянски филологии, във Факултета по класически и нови филологии и във Факултета по начална и предучилищна педагогика.

Основните изследвания и публикации на кандидата са в рамките на обявения конкурс - История на българското Възраждане. Първоначално те са били съсредоточени върху различни аспекти на историята на католическите общности в Северна България – религиозни, социални, джендърни, образователни, художествени и прочие (над 20 публикации), така че Радослав Спасов е успял да представи цялостна картина на техния живот и място в историята на българите. Тези изследвания се увенчават със защитата на съответната докторска дисертация.

С течение на времето Радослав Спасов разширява обсега на своите научни интереси и дирения, с особено ударение върху историята на Българската православна църква през Възраждането, на борбите за постигането на религиозна еманципация, на ролята на външните фактори в тях, по специално на британската дипломация.

С това не се изчерпват научните интереси и изследвания на Радослав Спасов – занимават го и българо-италианските политически и културни връзки, особено творчеството на плодовития скулптор Арналдо Дзоки свързано с България, историята на българската здравна система, медицинското образование и наука, и прочие.

Кулминация на изследванията на Радослав Спасов е монографията „Британската дипломация и българският църковен въпрос (от 1839 г. до Освобождението“). София: Издателство „Парадигма“, 2017 (235 с.), която се явява негов хабилитационен труд. Темата, сама по себе си, не е напълно нова в нашата историография – различни поколения историци са изследвали отделни нейни аспекти. Но авторът не само продължава и надгражда историографската традиция, а за пръв път представя цялостно и пълно изследване на ролята на британската дипломация в развитието на българския църковно-национален въпрос през неговия най-важен период.

Изследването на Радослав Спасов се опира на широка изворова база – на британски дипломатически документи натрупани през години като копия в Научния архив на ИИИБАН, ЦДА – Колекция „Чужди микрофилми“, на документи на Форийн Офис в Пъблик Рекърдс Офис (сега Национални архиви на Великобритания), също на документи от държавните архиви във Варна и Русе, от лични архиви на водачи на българското национално-църковно движение, на широк кръг документални публикации, на българска и британска преса от периода. Излишно е да се споменава обстойното познаване от автора на многобройните изследвания, по основната и по близки теми, на български, британски, руски, американски, румънски, турски и други историци, към които той съответно е изразил отношение.

В първата глава на труда Радослав Спасов очертава британската политика и проникване в Османската империя от XVI век до началото на разглеждания период, което в определена засяга и християнските поданици на султана. В същото време се утвърждава като основна линия на британската политика в региона запазването на интегритета на Османската империя с оглед на противопоставянето на руската експанзия.

Втората глава е посветена на британската религиозна политика в региона през петнадесетте години от началото на Танзимата до Кримската война, когато благодарение на сведенията на консулите и на протестантските мисионери пред британската дипломация се очертава по-определено етнорелигиозната ситуация в европейските владения на султана и аспирациите на българите.

В глава трета е проследена британската политика от следващия реформен акт до издаването на фермана за създаване на Екзархията, когато българските стремежи за църковна самостоятелност се засилват и стават поле за политически комбинации и съперничество на Великите сили. Британската дипломация се ориентира и търси контакти с водачите на движението за духовна еманципация. Струва си да се отбележи отношението към българите и дейността на П. Е. Ф. У. Смайт, 8-ми виконт Стренгфорд (1826-1869), дългогодишен „секретар по ориенталските въпроси“ в британското посолство в Константинопол, по които е смятан за най-компетентен експерт. Той е поддържал преки връзки с българските водачи, в частност с д-р Стоян Чомаков и допринесъл за публикуването на известната негова статия в Pall Mall Gazette. Следва да се отбележи и ответния интерес на българските водачи към важните промени в религиозната ситуация във Великобритания. Например, в т. нар. „отделяне на църквата от държавата“ в Ирландия през 1869 г. (собствено премахването на господстващото положение на протестантската Англиканска църква в тази предимно католическа страна), осъществено от правителството на Либералната партия („партията на свободата“, както я нарича П. Р. Славейков), оглавено от У. Гладстон, българските водачи виждат един насърчителен пример за тяхната борба за църковна самостоятелност.

Наблегнато е върху значението на пробългарското отношение и британското влияние за решаването на българския църковен въпрос, макар и проявявано в дискретна и индиректна форма, и определяно от стремежа за противодействие на политиката на съперничещите Велики сили. Към края на 60-те години, обаче, на практика британската и руската политика по отношение на българските искания започва да се движи по една и съща линия.

В последната глава се разглежда британската политика по българския църковен въпрос през от периода от издаването на фермана от 27.II.1870 г. до Освобождението. За британските дипломати е ясно, че създаването на Екзархията е предварителна стъпка към българската автономия. При активизирането на дипломацията на другите Сили британската опитва да води двустранна политика – и на гарантиране целостта на Османската империя, и на запазване на своя имидж в очите на българите.

В заключението се подчертава значимата роля на британската дипломация в променящата се етнорелигиозна ситуация в Османската империя – докато посолството в Цариград действа дискретно и индиректно, консулите по места се оказват пряко въвлечени в нея.

За жалост известна небрежност е била допусната при транскрипцията на някои имена (лорд Лейнс и лорд Лайън, вместо Лайънз, Richard Lyons, 1st Baron Lyons; Уелеси вм. Уелзли, Henry Richard Charles Wellesley, minister-plenipotentiary, 1845; да не говорим за печатните грешки, Нелсроде вм. Неселроде; Кларе(н)дън, Понсо(н)би, Робъ(р)т, Роьслер и пр.) Но това вероятно се дължи на разпространената практика на издателствата да не ползват услугите на професионални коректори.

Конкретната роля на дипломацията Радослав Спасов разглежда в рамките на британските интереси по отношение на Османската империя и на глобалните геостратегическите постулати на имперската политика. Особено ценно е обстоятелството е, че авторът разглежда британската политика по отношение на българското национално-църковно движение и другите компоненти на етнорелигиозната ситуация, не изолирано, а като я съпоставя с тази на другите заинтересовани Велики сили – Русия, Австро-Унгария, Франция.

Като цяло работата на Радослав Спасов има висока познавателна и научна стойност, сполучливо съчетава наративния и аналитичния подход, и е съществен принос към изследваната проблематика.

Със своите научни трудове, преподавателската и научноорганизаторската дейност главен асистент д-р Радослав Стефанов Спасов доказва, че е достоен за академичната длъжност, за която кандидатства, и положителният вот на почитаемото научно жури ще бъде заслужено признание на неговите качества и постижения.