Сборник На моите мили внучета Петя и Виктор съдържание как прописах Добрият разказвач знае мярката си

На моите мили внучета - Петя и Виктор

СЪДЪРЖАНИЕ

Как прописах

Добрият разказвач знае мярката си

I. ОРЛИТЕ СЕ ВЪРНАХА И ДРУГИ РАЗКАЗИ

(октомври 1997 - юни 2006 год.)
1. Орлите се върнаха

2. Отприщена вода

3. Земя в реални граници

4. Фазанарията

5. Победата

6. Братя

8. Осмия ден

9. Фонтанчето

10. Кучешки работи

11. Дядо Ламбо клисаря

12. Ръченица в утринта

13. Доктор Боре

14. Сляпата улица

15. Старото корито
II. ХУМОРИСТИЧНИ РАЗМИСЛИ И ИСТОРИИ

(февруари-юни 2001 год.)

2. Сериали

3. Обръщат се нещата

4. Сънят на отец Денко

5. Старовремска приказка

6. Приказка за Политиката

7. Приказка за Икономиката

8. Тодорови кахъри

9. За някой видове мухи и мушици

10. За статистиката, стъкмистиката или...

11. Ех, поете, поете!

12. Търси се жена

13."Казано честно..."

14. Пак ли еуфория?!

КАК ПРОПИСАХ

На сутринта (27 окт.) се роди първият ми разказ. Показах го на Страшимир Цанов, мой приятел, асистент в шуменския университет. Понеже разказът нямаше име, той ми предложи да го нарека "Орлите се върнаха". Приех.

На 30 окт. в Шумен пристигна Влади Кацарски, журналист от сп. "Зари" на ССБ. Чрез него разказът ми отпътува за София. След няколко дни поетът Георги Братанов, главен редактор на сп. Зари, се обади да ми каже, че журито на фестивала "Тамирис" е класирало разказа ми. Получих покана и за участие в заключителния етап на фестивала, който се проведе между 17 и 19 ноември в Дряново...

Към коледа на същата година, отново след безсънна нощ, се роди вторият ми разказ, който смело нарекох "Земя в реални граници". Беше настъпил сезона на упоритата ми кашлица. Мислех си, че ако резултатът от всяка безсънна нощ е нов разказ, до пролетта ще натрупам материал за цял сборник. Разбира се не стана така... Между временно продължавах да събирам истории за нови разкази, това стана за мен нещо като хоби. Носех десетки идеи в главата си, разказвах за тях на приятелите си, но не написах нищо дълго време. За това си имаше причина, разбира се - аз не можех да... пиша.

В началото пробвах с диктофон. Не се получи. За това чаках търпеливо жена ми да се освободи и да излея вече превтасалите истории от главата си. само дето тя не винаги имаше време, а когато имаше, аз най-често не бях в настроение да "сътворя" нещо прилично...

По това време вече имах говорящ компютър. Използвах го за четене на файлови книги. Веднъж приятелят ми Недко Недев ми беше на гости и аз му споделих проблема си с писането. След като ми се накара за мързела, типично в негов стил, той ми показа как се работи с озвучен текстов редактор... Залових се с настървение да се уча да пиша. Напредвах бавно и трудно, но все пак напредвах... Научих се. Оставаше да се науча да го правя заедно с мисленето. Това ми отне по-дълго време...

Така неусетно се изнизаха девет години, през които написах и издадох първата си книжка - "Баща и учител на слепите" (2001 г.), първата си (за сега единствена) пиеса в съавторство с приятеля ми Шушу (Станислав Симеонов), която нарекохме "Живот с изтекъл срок на годност" - отличена на фестивала "Нова българска драма" - 2003 год. С Шушу написахме и книгата "Като българи" (2003 г.), в която описахме пътешествието ни с велосипед-тандем до Прага през 2002...

През пролетта на 2006 год. спечелих второ място за кратък криминален разказ на конкурса "Атанас Мандаджиев", организиран от българската секция на aiep )международна асоциация на писателите криминалисти). Донка Петрунова, известната криминална писателка, ме посъветва да напиша продължение на "Билярдната топка", така се казва отличения ми разказ. Послушах я. Започнах нова книга. Нарекох я "До смъртта - три милиметра".

На 5 септември бях приет за член на AIEP. Това вдигна летвата. Тогава реших да събера по-добрите работи написани през деветте години и да ги издам преди криминалната книга.

Обърнах се към Марин Калинов, писател от Шумен, който през тези девет години ме насърчаваше да пиша и редактираше голяма част от текстовете ми, с молба да ми стане редактор. Получих съгласието му.

Обърнах се и към община Шумен, в лицето на зам. кмета г-жа Донка Иванова, за финансова подкрепа. Получих я.

помолих жена ми, Галя Андонова, да оформи и подготви за печат книгата. Получих съгласието й.

Не ми остана нищо друго освен да подредя разказите и да дам книгата за печат... Тя е в твоите ръце, драги читателю.

Тодор АНДОНОВ

27 окт. 2006 год.

гр. Смядово

ДОБРИЯТ РАЗКАЗВАЧ ЗНАЕ МЯРКАТА СИ

Добрият разказвач знае откъде и как да започне повествованието си и още по-важното – има вътрешна мярка за края, преди над страниците да е паднала сивата сянка на досадата. В нашия случай добрият разказвач е налице. Времетраенето, което е било необходимо на Тодор Андонов да извае от суровия материал на живота своите белетристични творби, убедително подсказват това. Деветте години респектират. Има резон да си помислим също тъй, че не всичко, което той е написал, намира място в тази художествена книга. Повече от сигурно е, че той е направил прецизен избор. Професията на издател е обогатила сетивата му в тази насока. Имали сме достатъчно обща работа, за да смея да твърдя това. Наблюдавал съм как се раждаха хрумванията му за сюжет и образ, как узряват художествените идеи у него.

Интересите му никога не останаха само в областта на прозата. Житейските потребности го придръпват насам и натам, но като динамична натура по рождение, той има дадености да се занимава с много неща едновременно. Дори очеболието, което му причини сериозни грижи, като че ли изостри характера му за борба докрай с житейските несгоди. Бивали са трудни времена, но Тодор Андонов винаги е намирал у себе си сили да надделее и да вземе китарата, за да си попеят заедно, че и песенен текст ще си съчини, ако не му достига такъв. Не може да не отбележим, че той е един от активните и неуморими обществени деятели за подобряване отношението към хората с увреждания.

След като имаме вече представа за автора, ред е да споделя мнението си за разказите и хумористичните размисли, които предлага на вниманието ни. Убеден съм, че те ще намерят своите читатели в непомерното изобилие на книжовния пазар. В тях един до друг седят интересният спомен от нявгашното детство и случка или събитие от днешния ден, както е в разказа "Орлите се върнаха", да речем. С умението на автора те взаимно се допълват като градиво на художествения текст. Тази «взаимност» ражда философския подтекст, в него са вложени също така оценките за истинското място на героя в битието – там, където той ще тежи и ще бъде полезен на себеподобните.

Надарен не само със словесен дар, а и с богата памет, Тодор Андонов утвърждава у читателя ценностите на достойния човек, като го обогатява с тях. С изненадващия си край, разказът "Осмия ден" е чудесен пример в това отношение. Бихме могли да посочим също така разказа "Земя в реални граници" и баладично построеното му повествование "Слепецът, учителят и коритото".

С друго настроение са писани хумористичните му размисли и истории. Те носят аромата на днешния ден. Тук също не липсва остроумие, сега обаче в друга гама. Както знаем, хуморът носи смешното в себе си и губи същината си, когато престане да буди смях у читателя. Прочетем ли четиринайсетте творби в този цикъл, не може да не открием, че авторът, въпреки сарказма си към отделни герои или ситуации, остава почти винаги доброжелателно настроен към тях. У него има нещо от мъдрото схващане за смеха на големия руски писател Н. В. Гогол, който казва, че "смехът не отнема ни живота, ни имота, но пред него виновният стои като вързан заек..."

В книгата има пасажи, които изискват доработване и избистряне на художествената идея, особено в нейната поанта. Тази грижа обаче предоставям на автора, както и удоволствието от новите му сполуки.

На добър път!

ОРЛИТЕ СЕ ВЪРНАХА И ДРУГИ РАЗКАЗИ

(октомври 1997 - юни 2006 год.)

ОРЛИТЕ СЕ ВЪРНАХА

- Гледай, Кольо, каква чудесия сварих от джибрите тази година.

И като разклащаше бърдука, със светнали от радост очи гледаше синджира, образуван от бистрата като сълза течност.

- Виж какъв синджир само! Не синджир, а цяла верига. Пък и да видиш каква е мекичка...

Двамата се настаниха около масата. В общата залисия никой не ми обръщаше внимание и аз се шмугнах под сайванта. По познати само на мен начини се преметнах на тавана, без да използвам голямата стълба.

За последен път на село бях миналото лято. За десетинагодишно момче това е много време. Така че бързах да направя оглед на всички тайни места, където бях си скрил по нещичко.

- Тате, тате - крещейки като заклан, аз буквално се свлякох от тавана и с два-три скока се озовах край масата. - Тате, намерих ти индианския гердан!

- Какъв гердан, бре? - сопна се баща ми - я се виж на какво си заприличал! Целия си в паяжини и боклуци. Ако те види майка ти, ще ти пукне гьона!

Без да обръщам внимание на хокането му, нахлузил безценната си находка на врата, с блестящи от възбуда очи, продължавах настойчиво с въпросите си:

- Тате, ти защо не си ми казал, че си имал такъв гердан!? Значи и вие сте играли на индианци като малки, а?

- Какви индианци те патили бе, сине майчин? - недоумяваше баща ми - По наше време индианци нямаше. И време за игри нямаше. Едва проходили, хуквахме подир свинете или говедата, за такива глупости кой ти е мислил!

- Ами какъв е тогава този гердан? - и аха-аха да се разплача от разочарование.

- Това ли? - каза чичо ми и като протегна ръка, изхлузи го от врата ми - Това е украшение за гайдуница. През ергенските си години татко ти свиреше на гайда, опитваше се да свири и на гъдулка, ама нещо не я докарваше. От гайдата остана само това украшение, а пък от гъдулката - копанята. Ама сега я използваме да гребем ярма от сандъка - развеселен добави той.

- А от какво са тези нокти? - продължавах да питам.

- Тези нокти ли? Това са орлови нокти - отвърна баща ми.

- Ама тука орли ли е имало? - не спирах въпросите аз.

- Имаше, имаше. Ама тези нокти не са от нашите орли. От другата страна на Балкана живееха едни черни като мисирки орли. Та тези нокти са от тях. Веднъж в гората намерих един убит орел и ги взех от него.

- Ами тука какви орли имаше?

- Нашите бяха бели, като патки. Едни такива - големи и мощни, с крила по над метър и половина.

- А сега къде са? Защо ги няма вече?

Въпросът ми сякаш попари като слана баща ми. Сините му очи потъмняха. Той отпи глътка от чашата си и сведе поглед надолу.

- Кажи му де, какво млъкна! - обади се отново чичо ми, но вече със сериозен и строг глас - Кажи му каква я свършихте навремето с Иван, Чонгаровия хайванин.

След тези думи баща ми като че ли се смали. Изглежда споменът беше много тежък, затова когато заговори, гласът му беше глух, идваше сякаш из дъното на душата му.

- Бях малко по-голям от тебе. Пасяхме с чичо ти Иван, таткото на приятеля ти Румен, селските говеда и често минавахме край Каята. Нали я знаеш - онази голяма скала, хей там над селото. На тази скала, имаше огромно гнездо на орли, разположено в една вдлъбнатина, малко над средата й. Не знам как ни влезе в главата тази мисъл, но ние решихме да го запалим това гнездо. Така, без нищо. Като се научи майка му на чичо ти Иван, дълго ни разубеждава да не го палим. Ама ний не - наумили си бяхме и това е. Приготвихме се и един следобед се озовахме под гнездото. То беше доста нависоко и затова съединихме два дълги пръта. В края на единия навихме парцали, напоени с газ. След това се покатерихме на върха на една липа, запалихме парцалите и полека-полека изправихме пръта. Гнездото пламна отведнъж. Сухите клони, от които беше направено незнайно преди колко години, пращяха и пукаха като фишеци. Изви се огромен пламък...

В гнездото имаше две орлета. Писукането им привлече вниманието на възрастните орли, които разтревожени, бързо долетяха от някъде. Като топки се спускаха право над гнездото и се опитваха да грабнат орлетата, но подгонени от огнените езици, стигащи чак до върха на скалата, отново разперваха криле и се издигаха в небето. Обзети от ужас, бързо се спуснахме по ствола на дървото, сподирени от горящи клони, коруби на костенурки и парчета змийски кожи. Спряхме се едва на стотина метра. Гледахме горящото гнездо. Страшното кяфкане на орлите огласяше цялата местност. Известно време те продължиха да се опитват да измъкнат малките си от пламъците, но когато спряха да се чуват писъците им, направиха няколко кръга над вече догарящото гнездо и отлетяха на някъде... Повече никога не се завърнаха.

Баща ми млъкна. Последните му думи кънтяха в ушите ми наедно със силните удари на детското ми сърце, което възбудено от току що чутото се блъскаше като бясно в гърдите ми...

Вечерта премина както обикновено при ежегодните ни майски гостувания на село - шумна и весела, с печено агне, с много песни и приказки. Гласът на майка ми огласяше цялата махала, а масалите на баща ми така разсмиваха гостите, та се налагаше чичо ми често да ги подканя да пият и да ядат.

Оставен без надзор, обикновено се измъквах и обикалях да видя приятелчетата си и до късно не се прибирах. Но тази вечер, едва дочакал да се стъмни, се мушнах в леглото и затворих очи. Исках да избягам от преследващите ме картини... Ала пред мен все кръжаха опушени, с обгорели пера по крилете огромни бели орли и в зениците им виждах отражението на огнени езици. Орлите се опитваха да се спуснат върху мен и да ме грабнат, но нещо ги отхвърляше нагоре и те отново се отдалечаваха. След всеки техен опит, ми ставаше все по-горещо и по-горещо...

Събудих се преди изгрев слънце недоспал и целият облян в пот. Набързо се облякох и се измъкнах от смълчалата се къща. Когато се озовах над селото, почувствах утринния хлад. Но въпреки това вървях без да спирам, чак до подножието на самотната скала.

Бях минавал десетки пъти край нея. Често играехме със селските малчугани около нея, но никога не бях обръщал внимание на вдлъбнатината, по която още личаха следи от огъня. Скалата блестеше, огряна косо от утринното слънце. И може би затова тази вдлъбнатина изглеждаше огромна и грозна като избодено око на циклоп. Вдигнах очи към небето. То беше осеяно с малки бели облаци, които се губеха зад върха на скалата. Легнах в подножието й и отправих поглед право нагоре. Това беше детска игра, която много обичах. Гледана по този начин, скалата изглеждаше като, че лети сред облаците, които оприличавах на крави, камили и всякакви други животни и предмети. Унесен в играта, неочаквано погледът ми съзря две малки точки, които постепенно започнаха да се уголемяват. В неясните им очертания разпознах силуетите на два бели орела. Разперили мощни криле, те кръжаха плавно над скалата, спускайки се на широки кръгове все по-ниско и по-ниско.

- Орлите се завърнаха! - закрещях - Завърнаха се! Ето ги, идат насам!... Спускат се.

- Какви орли бе, момче?! Я стани, че ще настинеш - дочух нечий глас - Тука е усойно място. Ела малко по-насам, на слънце... Я какъв си се вкочанил целият!

Космати ръце ме сграбчиха и почти насила ме вдигнаха от земята.

- Ама чичо, не ги ли виждаш орлите? Ето, върнали са се!... Простили са му! Чуваш ли, чичо!.. Простили са му...

- Да, да, върнаха се, върнаха се... И аз ги виждам - повтаряше непознатият, - ама ти ела на слънце, момчето ми, че пневмонията не ти мърда...

Едва отскубнал се от мъжките ръце, аз вдигнах глава нагоре.

По небето бавно пътуваха... бели пухкави облаци.

ОТПРИЩЕНА ВОДА

Мълвата за убийството на Генчо, пощенския раздавач, светкавично се разнесе из селото. Трупът му намерила баба Деча, съседката. Когато изпъждала сутринта козите за паша, й направило впечатление, че Генчовите кози стоят още запрени. Старата жена се зачудила защо Генчо се бави. Та нали все бърза да изпъди рано-рано козите и хуква да получи пощата. Заобиколила големия куп дърва, натрупан между тяхната и Генчовата порта и там го намерила - пльоснат по гръб, на прага на малката вратичка, с глава отметната към улицата. Уплашена до смърт баба Деча дотичала до кмета Ставри, а той веднага се обадил на дежурния в районното управление на полицията и съобщил за убийството...
Полицаите пристигнаха веднага. Огледаха мястото на убийството, направиха снимки, поразпитаха съседите и си тръгнаха. Но преди това началникът им казал на кмета, че убийството е работа на вътрешен човек...

Тази втора и като че ли по-ужасяваща вест, обиколи още по-бързо селото и хвърли в паника всичките му жители.

"Убиец..., сред хората в селото има убиец!"

Такова нещо никой не си спомняше да се е случвало. Дали защото беше сгушено в балкана и откъснато от главните пътища, селцето от години си живееше мирно и тихо, съобщенията за убийства, атентати и други злодейства, които гъмжаха във вестници, телевизия и радио, на селяните им се струваха невероятни. Тук всички се познаваха и чужд човек не можеше незабелязано да влезе в селото. Затова никой не се усъмни в думите на началника. Напротив, започнаха да се питат кой може да е убиецът...

Водени от безпокойството си, още същия следобед, голяма част от тях се събраха пред кметството под голямата липа, където обикновено се събираха старците на приказка. Всички наобиколиха дядо Христо и дядо Рачо - най-възрастните в селото и вечни опоненти.

Според дядо Христо убиецът беше Йово Качурата. Всички се съгласиха с него, понеже дядо Рачо не можа да докаже противното.

А че е особняк Йово, се знаеше. Вечно навъсен, един такъв едър, груб, недодялан, все страни от хората. Само ще се мерне в кръчмата два-три пъти в седмицата, ще гаврътне на крак две-три ракии и бързо ще изчезне.

И, както подчерта дядо Христо, той единствен от мъжете не се разделяше с ножа си. А фелдшерът каза, че раздавачът е убит с нож. Спомниха си и друго селяните - за да има убийство, трябва да има мотив. А кой има мотив да посегне на Генчо, дребен и кротък човечец, който на никого зло не бе направил през целия си живот. Разнасяше навреме пощата и пенсиите. Винаги точен, усмихнат, и кажи-речи на всеки беше направил някаква услуга.

Единствено Йово не се погаждаше с него. Прякорът си той носеше още от ученическите години. Лепна му го тогава Генчо.

Йово харесваше Минка, на баба Деча дъщерята, и често наобикаляше край Генчови. Нали бяха комшии. Ала и Генчо беше харесал съседското момиче. Нищо че беше по-високо от него, кажи-речи с една рума. Веднъж на площадчето пред кръчмата, по някакъв повод се събрали младежите на селото и Генчо подразнен от присъствието на Йово близо до Минка, се провикнал:

- А бе, Йово, защо не ухажваш качурестите свине на баща си, а задиряш чуждите моми?

Побеснелият Йово се спуснал да удари Генчо, но той нали е дребничък и пъргав, му се изплъзнал. Йово хукнал подире му, а Генчо право към брега на реката, който на това място е доста висок. И току до ръба изведнъж клекнал и се свил на топка. Изненаданият Йово се спънал в него и паднал право в пропастта. От удара в камъните си разбил лицето, а като спомен му остана дълбокият белег между веждите и прякора Качурата...

"Какъв по-голям мотив от този" - си казаха селяните.

То и преди убийството никой не дружеше с Йово, а сега съвсем го отбягваха. Особено след като го разпитваха в полицейското управление.

Но противно на очакванията, Йово не беше арестуван. Кметът Ставри каза, че имал солидно алиби - същата вечер той и баджанакът му били в града. Имало и свидетели, които ги видели...

Така в догадки, кой е убиецът, някак неусетно се изхлузи лятото...

Една вечер, като се прибира от обход, Пенчо горският забелязва пукнатини по стената на микроязовира над селото. Веднага хуква да предупреди за грозящата ги опасност. Като минава край къщата на Йово, която е първата и е по-встрани от другите къщи, за миг се поколебава, но все пак се отбива от пътя си и нахълтва у Йовови.

- Йово, скоро да грабваш жената и децата и да бягате към високото. Голяма беля може да стане, ако стената се скъса - изрича набързо той и хуква към селото.

Изненадан, от начало Йово се колебае. От месеци не е разговарял с никого от селото. Предупреждението на внезапно появилия се Пенчо го стъписва...

Все пак той и жена му, грабват трите си дечица и каквото могат от покъщнината и хукват нагоре по стръмното. Когато достигат безопасно място, Йово поглежда назад към къщата си. Сърцето му се свива от тревожния рев на животните. Веднага се връща да ги пусне. Смятал да вземе и още каквото може. Но едва стъпил в двора, със силен трясък стената се къса. Отприщената вода за миг повлича всичко пред себе си. Жена му и дечицата ужасени наблюдават как стихията поглъща Йово заедно с къщата, добитъка и градината им...
Благодарение на навременното предупреждение на Пенчо горския, и дълбокото корито на реката, което пое вълната, селото не даде човешки жертви. Само няколко къщи се наводниха. Единствено от имота на Йово не остана нищо...

Цяла нощ Йововица и децата стояли на дъжда. Бедната жена, вцепена от ужас и страх, не посмяла да потърси помощ, макар че никой не гледаше с лошо око на нея.

На сутринта, като виждат какво е станало с йововата къща, селяните намират семейството му и го прибират. А самия Йово открили на два-три километра от селото, там където реката се разлива - заклещен между клоните на една топола, без нито една дреха по него, целия посинял. За да го свалят отсекли дървото. Фелдшерът и няколко души здравеняци го пренасят до пътя на гръб.
Нещастието постигнало семейството на Йово, което така внезапно остана без покрив, разтревожи цялото село. Никой не си спомни вече за подозрението, което падна върху него след произшествието от лятото. Мислеха само как да помогнат на пострадалите. Как да им осигурят дом.

Притиснати от идващата зима, селяните бързо намериха решение. Събраха се при кмета. Без много приказки се разбраха. Разчистиха празното място над кметството, което от години беше определено за църква, но така и не я построиха и вдигнаха нова къща за Йово и семейството му. Донесоха покъщнина и зимнина. Пуснаха в двора няколко животинки и той съвсем заприлича на околните...