Съдийското безпристрастие и състезателното начало

от
ПРОФ. ЖИВКО СТАЛЕВ**

1. Исторически състезателното начало се яви като отрицание на след­ствения процес. Непубличен (таен), писмен, съсредоточаващ всички право­мощия в ръцете на съда, следственият процес лишаваше страните от проце­суални права. Попълването на делото с факти и доказателства бе дело на съда. В противовес на това обезправяване на страните и всевластие на съда състеза­телното начало прогласи, образно казано, всевластието на страните и пасив­ността на съда. То задължи съда да основе решението само на фактите и доказателствата, изнесени от страните по делото, което означава забрана за съда да попълва по своя инициатива делото с факти и доказателства. Така „чисто“, състезателното начало неразделно господства в либералния период от развитието на буржоазната държава — периода на laisser-faire, laissez-passer.

Затова и първите опити на буржоазната процесуална теория да обоснове състезателното начало изхождат от частния характер на правата, предмет на гражданския процес, и от ненамесата на държавата в стопанския живот. Изводът е — държавата не е заинтересувана от изхода на гражданския процес. Той интересува само страните по делото и затова трябва да бъде предоставен само на техните процесуални усилия. Процесът трябва да се задоволи с фор­малната истина, следваща от данните по делото, така както те са изтъкнати от страните по делото¹. Теоретичната опора на господството на страните върху фактическия и доказателствен материал бе открита в тяхната възможност да се разпореждат с материалното право, предмет на процеса. Щом е в техните ръце материално-правната съдба на спорното право, в техни ръце трябва да бъде и неговата процесуална съдба. Състезателното начало е следователно наложително процесуално отражение на самата същност на гражданските права – на вложеното в тях правомощие на субекта на правото да се раз­порежда с него по свое усмотрение. Последицата от това правомощие е обу­словеността на процеса от волята на страните. От нея трябва да зависи не само образуването и предметът на процеса, но и събирането на фактическия и доказателствен материал, т. е. изходът на процеса. Ето защо първите тео­ретични обяснения на състезателното начало не го отделят от диспозитивното начало, а го конструират като негово проявление².

Тези обяснения обаче не можеха трайно да задоволят нуждата обществено да се обоснове състезателното начало. Твърде откровено те свързваха състезателното начало с частния интерес и с формалната истина като цел на процеса. А ставаше все по-ясно, че господството на „страните“ върху фактите и дока­зателствата по делото, а чрез тях и върху изхода на процеса, означава на дело господството на една от страните и по-специално на тази, която е стопански по-силната. На нея служи състезателното начало. Тя може пълноценно да го използва, за да извоюва с негова помощ изгодно за себе си ре­шение. При това положение да се поддържа, че обществото не е заинтересу­вано от правилно решаване на гражданските дела, означаваше да се признае, че то е заинтересувано делата да се решават в полза на стопански силните, т. е. в полза на представителите на господстващата класа. Такова при­знание се съдържаше в старото обяснение на състезателното начало и затова то трябваше да бъде изоставено заедно със старото обяснение на гражданския процес като частно дело на страните.

Гражданският процес бе обявен за институция, която служи на обществе­ния интерес да брани гражданския правопорядък, а състезателното начало бе прогласено като принцип за рационална организация на процеса, позво­ляваща да се постигне правилно разрешаване на гражданския спор. Според това ново разбиране интересът на всяка страна е мотив тя да попълни делото с всичко, което подкрепя нейните твърдения. По този начин се постига пълно и при това двустранно осветляване на спора и истината може да бъде по-добре разкрита, отколкото чрез служебните усилия на съда, особено като се има предвид, че страните по делото са по-добре ориентирани от съда относно фактите и доказателствата, релевантни за спора. Затова попълването на де­лото с факти и доказателства трябва да се предостави на страните. Само така ще се обезпечи правилното решаване на спора³.

Силата на това обяснение лежи в безспорната истина, че без сътрудни­чеството на страните съдът не е в състояние сигурно да открие истината по гражданските спорове. Затова рационалната организация на гражданския процес трябва безусловно да включи сътрудничеството на заинтересуваните страни при дирене на истината чрез дейното тяхно участие при попълване на делото с факти и доказателства. Слабостта на раз­глежданото обяснение става обаче очевидна, когато то трябва да обясни, защо сътрудничеството на страните трябва да бъде единственото средство за попълване на делото с факти и доказателства, защо трябва да бъде изключено съдействието на съда в тази насока? Този въпрос се поставя, защото, както видяхме, състезателното начало в буржоазния граждански процес се състои не само в привличане на сътрудничеството на страните при попълване на делото с факти и доказателства, но и в забраната на съда да включва по своя инициатива факти и доказателства в процеса. Изхожда ли се от тази същност на състезателното начало, оказва се, че при новото негово обяснение състезателното начало е затова средство да се дири исти­ната по граждански дела, защото забранява на съда по своя инициатива да попълва делото с факти и доказателства, т. е. защото забранява да се използва един допълнителен канал за попълване на делото с факти­чески и доказателствен материал. Очевидна е парадоксалността на този извод, ако въпросът се разглежда на плоскостта на рационалната организация на процеса. Защото от тази гледна точка колкото са повече каналите, по които ще се стичат данни към делото, толкова по-сигурно ще се открие истината. Като пресича един от тези канали, а именно служебното попълване на делото с факти и доказателства по инициатива на самия съд, състезателното начало в буржоазния граждански процес се оказва в противоречие с официално про­кламираната негова цел – да служи като най-добро средство за дирене на истината по граждански дела. Особено ясно е това противоречие в хипотезата на симулативен процес. При такъв процес двете страни съгласуват своите усилия, за да получат от съда неправилно решение, чрез което да прикрият спрямо трети лица действителното правно положение, като им попречат да осъществят съобразно с него своите права.⁴ С тази цел двете страни попълват делото с такива факти и доказателства, които противоречат на действителното правно положение. Като задължава съда да основе решението си само върху представения от страните фактически и доказателствен материал и му забра­нява служебно да дири истината, състезателното начало дава правна въз­можност на организаторите на симулативния процес да постигнат своята цел – правна привидност, създадена с помощта на влязлото в сила неправилно решение. Обяснявано и обосновавано като път към истината, състезателното начало се оказва насочено срещу нея.

Може би това е причината да се пази доскоро мълчание от буржоазната процесуална теория по въпроса: защо трябва да се забрани на съда наред със страните да попълва делото с факти и доказателства?

2. Тъкмо на този въпрос иска да отговори видният италиански процесуалист Енрико Тулио Либман с цел да разкрие, както сам той заявява, истинското, дълбоко основание на състезателното начало в неговия най-чист вид.⁵
Според Либман господстващото понастоящем обяснение на състезател­ното начало в буржоазната процесуална литература е незадоволително. То не съзира дълбокото основание на този принцип. А то лежи в същността на съдийската функция. Съдията е трето, чуждо на спора лице, което е призовано да се произнесе относно правоотношения, по които не е страна. От това негово положение произтича изискването за безпристрастие.

То важи не само при постановяване на решението, а и при всички други дей­ствия на съда, които го предхождат и подготвят. Между тези действия са и съдебните произнасяния относно допускането на доказателствата, както и съдебните действия по събиране на допуснатите доказателства. И при тези действия съдът трябва да се държи като трето лице, чуждо на спора. А е пси­хически несъвместимо да действаш едновременно като лице, което издирва доказателства, за да ги включи в процеса, и като орган, който трябва безпри­страстно да се произнесе по допустимостта на доказателството и безпристра­стно да го събере и прецени. Предвзетото становище, което съдът би имал относно значението на доказателството, което включва в процеса по своя инициатива, ще му попречи да действа като съдия, т.е. безпристрастно и неутрално при неговото допускане, събиране и преценяване. Следователно искаме ли да обезпечим съдийското безпристрастие, ние трябва да забраним на съда да извършва процесуални действия, които са психически несъвместими с това изискване, като предоставим тези действия само на страните. Оттук следва ядрото на състезателното начало, а именно забраната съдът да събира служебно факти и доказателства и неговото задължение да основе решението си само на фактите и доказателствата, изнесени от страните. Даже по такива дела, чийто предмет са права, извлечени от разпореждането на страните, нуждата да се излезе извън кръга на фактите и доказателствата, изнесени от страните, трябва да бъде задоволена не като се овласти съдът служебно да попълва делото с факти и доказателства, а като се даде такова правомощие на прокурора, чието участие по такива дела трябва да бъде за­дължително. Либман не скрива идеологическата тенденция на своето обяс­нение. То цели да „обнови и подсили“ състезателното начало, чието „либерално“ значение е безсъмнено, като същевременно предпази гражданския процес, изграден върху „индивидуалистични разбирания“ от всякакви „патерналистични“ тенденции, които според Либман не заслужават никакво окуражаване, защото заличават разликата между съдебна дейност и администрация. Такава „патерналистична“ тенденция представлява овластяването на съда служебно да събира факти и доказателства.

Очевидно сме изправени пред първия сериозен опит на буржоазната правна теория да обоснове ядрото на състезателното начало в буржоазния граждански процес, а именно забраната съдът служебно да събира факти и доказателства. Този опит представлява същевременно най-умелата досега атака срещу основния принцип на социалистическия граждански процес за служебно дирене на истината. По тези съображения схващането на Либман заслужава да спре вниманието на теорията на социалистическия граждански процес.

Мъчно може да се отрече полемичното майсторство на видния ита­лиански процесуалист. Неговите изходни позиции не могат да бъдат ос­порени. Вярно е, че „никой не може да бъде съдия по делото, по което е страна“, т.е. че съдията е винаги лице, чуждо на спорното правоотношение, което именно затова може да застане между и над страните като арбитър по техния спор. Вярно е също така, че за да може да изпълни надлежно отговорната своя функция – да реши правилно спора – съдията трябва да бъде безпри­страстен при всички свои процесуални действия, защото решението е плод на процеса, т.е. на съвкупността от процесуални действия, които го пред­хождат и подготвят.

Като изхожда от тези безсъмнени истини и смята, че те налагат „чистото“ състезателно начало, Либман очевидно се стреми да притисне привържениците на служебното дирене на истината до „стената“. Той иска да ги принуди или да признаят, че съдията не е трето лице на спора, т. е. че може да действа пристрастно при неговото разглеждане и решаване, или да отрекат служебното попълване на делото с факти и доказателства по инициатива на съда като несъвместимо с безспорното положение на съда да бъде трето лице по спора и с безспорното изискване на закона, отправено до него — да бъде безпристра­стен съдник. Първата алтернатива е очевидно неприемлива. Тогава единстве­ният изход остава втората алтернатива, т.е. схващането на Либман, че „чис­тото“, състезателното начало затова трябва да важи в гражданския процес, защото произтича от самата същност на съдийската функция.

Наистина ли обаче съществува претендираното от Либман психическо несъответствие между съдийското безпристрастие и служебното събиране на факти и доказателства от съда в гражданския процес?

При отговора на този въпрос трябва преди всичко да се провери дали изискването за безпристрастие произтича от положението на съда да бъде трето лице, чуждо на спора, или неговият източник е друг.

4. Прави впечатление, че Либман не обосновава своите изходни поло­жения. За него е една аксиома, че съдийското безпристрастие произтича от качеството на съдията да бъде трето лице по спора, без да си поставя въпроса откъде то произтича.

А този въпрос ни отвежда към основния проблем за функцията на процеса спрямо материалното право. От разрешаването на този проблем зависи отго­ворът на въпросите и за положението на съдията, и за неговото безпристра­стие, и за принципите, от които той трябва да се ръководи в своята дейност. Процесът е призован да служи на материалното право, като възстановява нормалното му функциониране, когато то бъде оспорено или нарушено. От тази гледна точка той трябва да бъде форма за живот на оспореното или нарушено право. За да бъде такава форма, той трябва да бъде така организиран, че да е в състояние да разкрие при спор действителното правно положение между спорящите. Съсредоточим ли нашето внимание върху исковия процес, който в случая ни интересува, защото в него важи състезателното начало, ние виждаме, че неговата служебна роля спрямо материалното право само тогава може да бъде успешно изпълнена, когато той завърши с такова ре­шение, което отговаря на действителното правно положение. Само такова решение заслужава квалификацията правилно решение. Решението, което отговаря само на данните по делото, но противоречи на действителното правно положение, е неправилно. То не е в състояние да изпълни своето пред­назначение – да възстанови нормалното функциониране на оспореното право, като напъти спорещите към съгласувано поведение, отговарящо на съществу­ващото между тях материалноправно положение. Нещо повече, понеже про­тиворечи на това положение, то задълбочава кризата на неговото съществу­ване, като затруднява или прави невъзможно нейното разрешаване.

Видим ли в правилното разрешаване на правния спор функцията на исковия процес спрямо спорното право, ние трябва да ориентираме с оглед правилното съдебно решение всички институти на исковия процес – цялата негова орга­низация. Всички те трябва да служат на тази цел. От нея произтича изисква­нето за безпристрастие на съда, а чрез него и изискването съдията да бъде трето лице, неучастващо в спорното правоотношение.

Една от съществените пречки, за да се постави справедливо решение, отговарящо на действителното правно положение, е пристрастието на съда. Диктувано от различни чужди на правосъдието мотиви (приятелство, омраза, роднински връзки, личен материален или морален интерес и т. н.), то тласка съда към съзнателно решаване на спора в противоречие с действителното правно положение. Затова пристрастието при решаване на делото представлява уми­шлено, т.е. най-грубо нарушение на свещения дълг на съдията да даде правосъдие, т. е. решение, отговарящо на първото. Ако са такива последиците на пристрастието, очевидно е, че задължението за безпристра­стие трябва да бъде основна съставка на всяко истинско правосъдие. От него не може официално да се откаже нито един законодател, даже когато създава най-пристрастното класово право. Защото пристрастието е отрицание на правосъдието. А поне привидността за правосъдие и най-пристрастният кла­сов законодател трябва да създаде.

От изискването за безпристрастие произтича качеството на съдията да бъде трето чуждо на спора лице, тъй като е психически твърде трудно, ако не и невъзможно човек да е безпристрастен при решаване на спора, в който като страна е лично заинтересуван. Психическата невъзможност за безпристрастие, ако в едно лице бъдат съчетани качествата на съдия и страна по същия спор, лежи в основата на правната забрана тези качества да се съ­четават. Последицата от тази забрана е изискването съдията да бъде трето лице, чуждо на спора, който е призован да разреши.

По този начин се оказва опровергана аксиомата на Либман, че съдий­ското безпристрастие произтича от качеството на съдията да бъде трето лице, чуждо на спорното правоотношение. Вярно е, както видяхме, точно обрат­ното. Но тази истина може да бъде разкрита не като се изолира въпросът от ролята на процеса спрямо материалното право, а като се изхожда от нея.

Тази изолация е довела Либман не само до погрешно становище относно взаимоотношенията между безпристрастието и качеството на съдията да бъде трето лице, чуждо на спора. Тя го е довела и до погрешно очертаване на съдържанието на задължението за безпристрастие. То не може да бъде определено независимо от функцията на процеса да служи на материалното право, тъй като е средство за тази цел. Още по-малко то може да бъде правилно определено, като се извежда погрешно от качеството на съдията да бъде трето лице, чуждо на спорното правоотношение. Тук се крие основната слабост на новия опит да се обоснове състезателното начало, предприет от Либман.

5. Понеже извежда задължението за безпристрастие от положението на съда да бъде трето лице, чуждо на спора, Либман обявява за същност (съ­държание) на съдийското безпристрастие неучастието на съда в про­цесуалната дейност, обуславяща решението. Съдийското безпристрастие се оказва сведено до пасивност на съда. Доведено до неговия логически завършек, Либмановото схващане за съдийско безпристрастие е апогей на принципа за пасивност (Passivitätsprinzip) на съда в процеса. Защото, ако е психически несъвместимо със съдий­ското безпристрастие да се въвеждат в процеса факти и доказателства по ини­циатива на съда, ще бъде също така психически несъвместимо със съдийското безпристрастие да се отправят въпроси до страните по отделяне на спорното от безспорното, по изясняване фактическата страна на спора, както и да им се дават указания във връзка с процесуалните действия, които следва да из­вършат, за да поправят допуснати процесуални грешки или за да упражнят процесуални възможности, заплашени от пропускане. Защото тези въпроси или указания могат да се явяват като съдействие на съда спрямо една от стра­ните. А според Либман безпристрастието изисква от съда да бъде „неутрален“, да „отстоява равно“ спрямо страните, като се ограничи да съзерцава техните про­цесуални действия или бездействия и да констатира последиците им. За да е безпристрастен, съдът трябва да бъде безучастен. Неговото безучастие започва с безразличие към пълнотата и достоверността на представените от страните факти или доказателства и кулуминира в безразличието му към съ­ответствието между решението и действителното правно положение. Доста­тъчно е то да отговаря на данните по делото, т.е. да бъде формално истинно, макар че е в същност неправилно (вж. по-горе т. 4).

Но това безразличие към правилността на решението не може да заличи факта, че решението е за едната страна изгодно, а за другата неиз­годно. Защото по своето предназначение силата на присъдено нещо е едно­временно защита спрямо едната страна и санкция спрямо другата. Тя овластява едната страна да упражнява правото, което е било неоснователно ос­порвано и което съдът е признал, като същевременно задължава другата страна да изпълни задължението, което неоснователно е отричала. С други думи, „неутралността“ на съда в хода на процеса, неговото безучастие към из­хода на делото не може да направи решението му „неутрално“ спрямо страните по делото. С него съдът по необходимост взема „страна“, като уважава или отхвърля предявения иск и с това признава или отрича претендирани права. И въпросът, който стои при това „вземане на страна“ от съда чрез решението, е само един: чия страна взема съдът – страната на пра­вото или на неправдата.

Това е един въпрос, по който съдът не може да бъде безразличен, ако иска да раздава правосъдие.

Като изисква от съда да бъде безразличен към правилността на решението, за да бъде безпристрастен, Либман поставя задължението за безпристрастие в непримиримо противоречие със същността на процеса, който е устремен към установяване на действителното правно положение. Вместо да служи на тази цел, задължението за безпристрастие се оказва насочено срещу нея. Защото безразличието на съда към истината е път към неправилното решение. Чрез безучастието си съдът открива неограничен простор – да се извоюват с помощта на фактическото неравенство на страните в процеса неправилни решения, изгодни за по-силната страна. Спрямо тази страна безучастието на съда се явява като облагодетелствана, като процесуална привилегия, тъй като й дава възможност безпрепятствено да преодолее правото на по-сла­бата страна с помощта на своето процесуално надмощие, чийто резултат съдът ще отрази в своето решение съобразно данните на делото.

Безпристрастен ли е обаче съдът, когато дава на по-силната страна тази процесуална облага? Това е мъчителният въпрос, който се поставя пред Либмановия съдия, когато той съзнава тази последица на своето безпристра­стие. Отговорът на този въпрос, е ясен: такова „безпристрастие“ е всъщност пристрастие. То се различава от други форми на съдийско пристра­стие само по това, че се проявява чрез бездействие. Но става ли то по-прием­ливо само заради това, че е наметнало лицемерната мантия на „безучастието“?

Така Либмановото разбиране за безпристрастието ни отвежда към при­страстието. Този завършек е неизбежен, Защото като обяснява състезателното начало със съдийското безпристрастие, Либман всъщност подчинява на това начало безпристрастието на съда. А класовата пристрастност на съ­стезателното начало е безсъмнена. Като подчинява съдийското безпристрастие на това пристрастно начало, Либман обективно му придава присъщото на това начало пристрастие – да служи на тази страна по делото, която е социално силната, а това значи да служи на представителите на господстващата класа.⁶

6. Щом като съдийското безпристрастие е заплашено да се превърне в пристрастие при безразличие на съда към правилността на решението, оче­видно е, че неговото съдържание не може да се състои в безучастно отношение на съда към дирене ма истината.

Този извод се подкрепя и от функционалната обусловеност на съдийското безпристрастие от защитната роля на процеса спрямо материалното право. Както видяхме, за да изпълни тази своя роля, исковият процес трябва да бъде така организиран, че да е в състояние да открие истината. На тази цел е при­зовано да служи съдийското безпристрастие. Следователно то трябва да бъде устремено към истината, а не да бъде безразлично спрямо нея. Нещо повече – то не само че не може да се състои в безстрастно отношение към истината, а точно обратно — то трябва да бъде страстно дирене на исти­ната.

Такова дирене на истината изисква от съда да се ръководи при разглеж­дане и решаване на делото само от съображението да бъде разкрита истината, като елиминира всичко, което пречи на тази цел.

Пречка за тази цел са всички и всякакви неправосъдни, правно ирелевантни съображения и фактори, обуславящи постановяване на неправилно решение. Те започват с чуждите на правосъдието мотиви за пристрастно ре­шаване на делото и завършват с фактическото неравенство на страните в про­цесуалното състезание. Първата категория пречки се отстранява чрез въз­държане на съдията, спрямо който съществуват опасения за такива мотиви, от съдийска дейност. Това се постига чрез самоотвод на съдията или чрез отстраняването му по решение на съда. Втората категория пречки из­искват активна намеса на съда, която трябва да премахне последиците от неравенството на силите на спорещите страни, било чрез въпроси или ука­зания от страна на съда, било чрез попълване на делото с факти и доказателства по инициатива на съда. Служебното събиране на факти и доказателства е единственото средство, с което съдът може да се бори срещу симулативния процес, организирано насочен към неправилно решение.

Описаното отстраняване на пречките по пътя на истината по самата своя същност и предназначение не може да изпадне никога в противоречие със съдийското безпристрастие. Напротив, то е негова връхна, активна проява. Наистина както всяко процесуално действие, така и действията по служебното дирене на истината могат в отделни случаи да бъдат засегнати от порока на пристрастието. Но това ще се дължи не на естеството на пред­приетото от съда действие, а на нарушение от съдията в конкретния случаи на неговото задължение за безпристрастие.

Както се вижда, между истинското съдържание на съдийското безпри­страстие и служебното дирене на истина не само че не съществува някаква правна несъвместимост, а тъкмо обратното — налице е пълна хармония.

Нещо повече, тъкмо за да се избегне това пристрастие, до което може да до­веде съдийското безучастие към правилността на решението, задължението за безпристрастие – правилно разбрано – налага на съда да прибегне до служебното дирене на истината. Като задължава съда да постъпи така социа­листическият граждански процес не отива срещу съдийското безпристрастие не превръща правосъдието в администрация, а точно обратно – обезпечава функцията на правораздаването да бъде форма за живот на спорното право. Обезпечава я като отрича пасивното безпристрастие на буржоазния съд и изисква от социалистическия съд безпристрастие, активно насочено към истината.

Възможно ли е такова безпристрастие?

7. Това отрича Либман, когато твърди, че съществува психическа несъвместимост между посочването на факти и доказателства и безпристра­стното произнасяне по тяхната допустимост и доказателствена сила. В по­сочването на доказателството се съдържа предварителното становище на страната, че доказателството е допустимо и притежава доказателствена сила относно подлежащия на доказване факт. От същото предварително становище изхожда според Либман и съдът, когато по своя инициатива включва в делото определено доказателство. И именно това предварително становище ще се яви като психическа пречка за безпристрастието на съда при последващи про­изнасяния относно въпросното доказателство.

Скицираните съображения на Либман предизвикват възражения.

Няма тъждество между предварителното мнение на страната относно доказателството, представено от нея, и предварителното мнение на съда относно доказателството, което той по своя инициатива включва в делото. Предварителното мнение на страната включва и нейното убеждение (или поне нейното твърдение), че представеното от нея доказателство доказва факта, който се нуждае от доказване. Предварителното мнение на съда в никой случай не включва такова убеждение. То обхваща само относимостта и допустимостта на доказателството. Неговата доказателствена сила съдът ще прецени след като го събере. Следователно по най-важния въпрос на до­казателството, а именно неговата доказателствена сила, съдът въобще не е психически обвързан от своето предварително становище.

От друга страна, становището на съда относно относимостта и допусти­мостта на доказателството е само и единствено предварително. То е следователно привременно, основано е на очакване за значимост на доказателството и затова може да бъде веднага изоставено, ако това пред­положение не се оправдае. За своето намерение да включи даден факт или доказателство в делото съдът уведомява страните и взема решение относно включването на факта или доказателството в процеса само след тяхното изслушване. Ако в резултат на това обсъждане се разкрие, че доказателството е недопустимо или пък неотносимо към делото, съдът не ще го включи в про­цеса. Предрешението, от което съдът е изхождал, когато е открил производ­ството по допускане на това доказателство, не осуетява психическата въз­можност на съда, независимо от това предрешение, да реши окон­чателно и правилно въпроса за допустимостта и относимостта на доказателството. И в този случай, както и при всички процесуални действия изпълнението на задължението за безпристрастие на съда ще зависи от това дали съдът стои на висотата на своята съдийска функция. Съдия, който се под­чинява само на закона и се интересува само от истината, винаги ще намери в себе си психически сили, за да признае, че предварителното му становище за значението на доказателството е било погрешно и затова трябва да бъде изоставено. Опасението, че той не ще намери в себе си такива сили и ще се поддаде на предрешението си, макар че то е опровергано, е несериозно.

Неговата несериозност личи от факта, че наказателно-процесуалните ко­декси на всички страни овластяват съда служебно да дири истината. С такова правомощие е овластен буржоазният, граждански съд и по някои граждански дела, които имат за предмет неимуществени права, извлечени от разпореди­телната власт на спорещите страни (например дела за поставяне под запре­щение, за дирене на произход, за развод и обявяване недействителността на брака). Сам Либман изтъква, че италианският граждански процес допуща служебно дирене на истината по дела, подсъдни на мировите съдии, както и по трудови дела.⁷ Но ако това е така, поставя се въпросът: нима във всички тия случаи съдийското безпристрастие е заплашено или изключено? Нима по тези дела то не е още повече необходимо, отколкото по имуществените граждански спорове? Въпросите са достатъчно красноречиви, за да се нуж­даят от отговор.

Несериозността на претендираната от Либман психическа несъвмести­мост сочи, че законодател, който иска да обезпечи истинско правосъдие, винаги ще предпочете служебното дирене на истината пред несъществуващата за­плаха то да разруши съдийското безпристрастие. Същевременно той ще пред­почете да овласти съда да дири служебно истината, отколкото да овласти прокурора да попълва делото с факти и доказателства. Ако трябва чрез уча­стието на прокурора да се обезпечава диренето на обективната истина, както предлага Либман, гражданският процес ще бъде ненужно отежнен и бюро­кратизиран. Всяко гражданско дело ще трябва да се развива с участието на прокурора, защото по всяко от тях изискването да се дири обективната истина важи с еднаква сила. Независимо от това, ако е вярно, както мисли Либман, че овластяването на съда да дири служебно истината е проява на „патерналистични“ тенденции в гражданския процес, то не дава ли той простор на същите тенденции в още по-голяма степен когато въвежда задължителното участие на прокурора по граждански дела, по които била според него нужна „настойническа“ грижа, обезпечаваща равенството на страните? Очевидно е противоречието, в което Либман изпада. Това противоречие е проява на задъ­нената улица, в която попада всеки, който иска да отрече служебното дирене на истината под предлог, че то стояло в психическа несъвместимост със съ­дийското безпристрастие.

Наистина налице е във връзка с разглеждания въпрос една, и то тежка, психическа несъвместимост. Но тя не е там, където я търси Либман. Пред нея е изправен не съдията, който дири служебно истината, а съдията, който няма това право. Тази несъвместимост се състои в противоречието между дълга на съдията – да утвърждава с решението си само истината – и неговото за­дължение при господството на състезателното начало да постанови решението си съобразно представените от страните данни, даже когато съзнава, че те противоречат на действителното правно положение (например при лъжлива решителна клетва или при симулативно самопризнание). Върху тази дей­ствителна несъвместимост, предизвикана от състезателното начало, трябва да съсредоточи вниманието си теорията на гражданския процес, а не върху при­видното противоречие между безпристрастие и служебно дирене на истината.⁸

8. Служебната функция на новото обяснение на състезателното начало в буржоазния граждански процес, което Либман предлага, е очевидна. Либман цели да „подсили и обнови“ състезателното начало като го обкръжи с ореола на съдийското безпристрастие. Същевременно, за да го освободи от всякакви атаки, той ни го представя като нещо, което не зависи от волята на хората, а следва естествено от същността на съдийската функция, така че е плод не на класовите предпочитания на буржоазния законодател, а на стояща над всеки законодател необходимост. Състезателното начало трябва да важи в процеса просто защото „иначе не може да бъде“. Нуждаем ли се от съд, трябва да се примирим с „чистото“ състезателно начало. Доколко това е истина, ние вече видяхме. Друго е обаче по-важното.

Каквото и да е полемичното майсторство, с помощта на което Либман разкрасява „чистото“ състезателно начало, той не е в състояние да промени неговата социална същност. Една и съща си остава тя, въпреки различията на опитите да бъде то теоретично обосновано: „чистото“ състезателно начало обезпечава в гражданския процес надмощието на стопански силния. То му дава привилегията на изгодното решение.⁹ В това се състои неговата класова роля.

Тя по-добре от всичко сочи, че „чистото“ състезателно начало, което Либман иска да възроди в неговата най-крайна форма, е несъвместимо с ис­тинското правосъдие. То изисква сътрудничество на съда и на страните при установяване на истината, при което приносът на страните при формиране на фактическия и доказателствен материал се допълва и контролира от съда.¹⁰

Само ако съдът не е ограничен при решаване на делото с фактите и до­казателствата, така както са представени отстраните, той е в състояние да постанови решение, отразяващо действителното правно положение. А без гаранции за такова решение гражданският процес не е в състояние надлежно да изпълни функцията си да бъде средство за защита на правото, засегнато от правния спор. Без тях той в ред случаи става не защитник на съществуващото право, а негов унищожител, когато неоснователно го е от­рекъл, или пък създател на правото, което неоснователно е признал. Така е осъден да функционира гражданският процес при господството на състеза­телното начало. Затова искаме ли да обезпечим защитната функция на гражданския процес, а с това и общественият интерес от правилно решаване на гражданските искови дела, трябва да отречем не само следственото, но и състезателното начало. Така постъпва социалистическото право.¹¹