Съдържание: 2 1: Към Мекка 2

Съдържание:

1: Към Мекка

Ако нещата в живота ми вървяха нормално, през пролетта на 1966 г. нямаше да искам да отида в Англия. Аз, Гюлшан фатима, най-малката дъщеря в мюсюлманско семейство на саида (Саид - буквално вожд, господар, глава; особена привилегирована група в социалната йерархия на мюсюлманското общество, която се ползва с голям авторитет сред вярващите. - Бел. ред.), потомка на пророка Мохамед(на арабски Мухаммад. - Бел. Ре)д. по линия на една друга фатима - неговата дъщеря - винаги бях водила тих и усамотен живот в моя дом в Пенджаб, Пакистан. Това беше не само защото от седемгодишна възраст израснах зад пурда (завеса, която изолира жените; изолиране на жените. - Бел. ред). според строгите, традиционни правила на шиитите, (една от двете основни части на мюсюлманската общност - сунити и шиити. - Бел. ред.) но и защото бях парализирана и не можех даже да излизам от стаята си без чужда помощ. Лицето ми беше закрито за всички мъже, освен за най-близките ми роднини - баща ми, двамата ми по-големи братя и чичо ми. През по-голямата част от първите четиринадесет години на моето крехко съществуване, стените на голямата ни градина в Джанг, на около 250 мили от Лахор, очертаваха моите граници.

В Англия ме заведе татко - той, който презираше англичаните, защото се покланят на три бога, вместо на Един. По време на уроците ми с Разиа, моята учителка, той даже не ми позволяваше да уча езика на неверниците от страх да не би по някакъв начин да се оскверня от грешните им разбирания и да ме отклонят от вярата. Все пак ме заведе там, за да търси най-добрия медицински съвет, след като похарчи огромни суми в безплодно търсене на лек в родината ни. Направи го от милост към мен и от загриженост за бъдещото ми щастие, но през ранния априлски ден, когато кацнахме на летище Хийтроу, кой би предположил колко беди и скърби очакват нашето семейство. Странно, че аз, сакатото дете, най-слабото от петте му деца, накрая станах по-силна от тях и се превърнах в скалата, върху която се разби всичко скъпо на сърцето му.

Дори сега, в зряла възраст, е достатъчно само да затворя очи и пред мен се появява образът на баща ми, скъпия Аба-Джан - висок и слаб, в добре ушитата си черна връхна дреха с висока яка, украсена със златни копчета, спусната над широките панталони, и с белия тюрбан, подплатен със синя коприна, на главата. Виждам го, както толкова често в детството си, да идва в стаята ми, за да ме учи на моята вяра.

Виждам как стои до леглото ми, точно срещу снимката на Дома на Аллах в Мекка, най-святото място за исляма, Кааба, (най-главното светилище на исляма; по време на молитва мюсюлманите се обръщат в негова посока, а посещението му е един от най-важните пет елемента на ислямския ритуал. „Дом на Аллах" е едно от имената на Кааба, употребявани в Корана. - Бел. ред.) за който се твърди, че е бил построен от Авраам и възстановен от Мохамед. Татко сваля свещения Коран от високия рафт, най-високото място в стаята, защото нищо не бива да стои върху или над Корана. Най-напред целува зеления копринен плат, в който е увит Корана, и декламира Бисмиллах и-рах-ман-ир-Рахийм С тези думи започват всички сури в Корана. И днес те се изписват в началото на всеки документ, на всеки текст в ислямския свят. - Бел. ред.). (В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния.) После разгръща зелената копринена обвивка - но първо старателно е изпълнил уду, ритуалното умиване, задължително преди да се носи или докосва свещената книга. Той повтаря Бисмиллах и поставя свещения Коран върху специална кръстообразна поставка, като докосва книгата само с върха на пръстите си. Сяда така, че аз, подпряна на един стол, също да виждам. С помощта на моите домашни прислужници аз също съм изпълнила уду.

С пръста си татко проследява думите на свещеното писание, изписани с пищни арабски букви, и аз, изгаряща от желание да му се харесам, повтарям след него фатиха - сура7  Сура - „откъс" от Небесната книга; глава от Корана. -Бел. ред. Откриване, думи, които свързват всички мюсюлмани, навсякъде по света:

Днес четем от сура Родът на Амран:

Правя това, което всяко мюсюлманско дете, възпитавано в традиционно семейство, прави от най-ранно детство — чета свещения Коран „Превод на свещения Коран", преведе от арабския оригинал Цветан Теофанов; и-во „ Гайба ал-хайрия", 1997; сура: 1. -Бел. ред.на арабски. Той може истински да бъде разбран само на арабски - езика, на който е написан. Ние, мюсюлманите, знаем, че той не може да бъде преведен както всяка друга обикновена книга, без да загуби част от смисъла си, защото е свещен.

Когато го прочета целия за първи път (на около седемгодишна възраст, смятана за навлизане в зрелостта) ще има празник - наричаме го „амийн на свещения Коран", - на който ще бъдат поканени членовете на семейството, приятели и съседи. В централния открит вътрешен двор на къщата, където мъжете и жените седят отделени чрез преграда, моллата (служител на култа; познавач на мюсюлманския ритуал; учител в религиозно училище. - Бел. ред.) ще чете молитви, за да отбележи моето навлизане в тази важна нова фаза от живота ми, а жените, насядали в своята част на двора, ще прекратят приказките си, за да слушат.

Стигнали сме до края на сурата. Сега идва ред на въпросите. Татко ме поглежда и на устните му заиграва усмивка:

-  Много добре, малка беити (дъще) - казва той.

-  Сега ми отговори на следните въпроси: Къде е Аллах?

Срамежливо повтарям урока, който знам толкова добре:

-  Аллах е навсякъде.

-  Аллах знае ли всички твои действия на земята?

-  Да, Аллах знае всички мои действия на земята - и добри, и лоши. Той знае даже тайните ми мисли.

-  Какво е направил Аллах за теб?

-  Аллах ме е създал, както е създал целия свят. Той ме обича и съм Му много скъпа. Той ще ме възнагради на небето за всичките ми добри дела и ще ме накаже в ада за всичките ми лоши дела.

-  Как можеш да спечелиш любовта на Аллах?

-  Мога да спечеля любовта на Аллах като безпрекословно се покорявам на Неговата воля и се подчинявам на заповедите Му.

-  Как можеш да научиш волята и заповедите на Аллах?

-  Мога да науча волята и заповедите на Аллах от свещения Коран и от Преданията за нашия пророк Мохамед (Аллах да го благослови и с мир да го дари!).

-  Много добре - казва татко. - Искаш ли да знаеш нещо друго? Имаш ли въпроси?

-  Да, татко, моля те, кажи ми защо ислямът е по-добър от другите религии?

Задавам този въпрос не защото знам нещо за другите религии, а защото обичам да слушам как татко обяснява нашата религия. Отговорът му е ясен и категоричен:

-  Гюлшан, искам винаги да помниш: нашата религия е по-велика от всички останали, първо, защото Мохамед е славата на Бога. Имало е много други пророци, но Мохамед е донесъл последното Божие послание на човечеството, затова няма нужда от други пророци след него. Второ, Мохамед е приятел на Бога. Той е унищожил всички идоли и е обърнал към исляма всички хора, които са се покланяли на идолите. Трето, Бог е дал Корана на Мохамед след всички останали свещени книги. Той е последното Божие слово и ние трябва да му се подчиняваме. Всички други писания са непълни.

Слушам. Думите му се запечатват в ума и сърцето ми.

Ако ни е останало време, моля го да ми разкаже отново за снимката в моята стая. Какво ли е да отидеш на поклонение в святия град Мекка, това притегателно място, към което всеки мюсюлманин се обръща, за да се моли по пет пъти на ден? Ние в нашия град също се обръщаме натам, когато мюезинът" (човекът, който провъзгласява азан. - Бел. ред.) извика азан (призив за молитва. - Бел. ред.) от минарето на джамията. Звукът отеква по улиците, надвива шума на уличното движение и чаршията, влиза през прозорците ни при зазоряване, по пладне, на смрачаване и през нощта, призовавайки вярващите на молитва с първото изявление на исляма: (Ислямският култ - петте му „стълба" - включва: изповядване на вярата, молитва, пост, задължителна милостиня и хаджийство (поклонение). Задължителните молитви са пет за денонощие. Бел. ред.)

Татко ми обяснява всичко за поклонението. Той два пъти е ходил на поклонение - веднъж сам и веднъж със съпругата си, моята майка. За всеки мюсюлманин е задължение да посети светите места поне веднъж през живота си, може и повече, ако е достатъчно богат. Поклонението е последният от петте основни стълба на исляма, които обединяват милиони мюсюлмани от множество различни страни и правят възможно устояването на нашата вяра.

-  Ще отида ли в Мекка, татко? - питам аз. Татко се засмива и се навежда да ме целуне по челото.

-  Разбира се, моя малка Гюлшан. Когато пораснеш и може би...

Не довършва изречението, но аз знам какво иска да каже... „Когато получим отговор на молитвите си за теб."

От тези часове на наставления се научавам да бъда предана на Бога, да бъда привързана към религията си и нейните обичаи, да изпитвам огромна гордост от родословната си линия, която води началото си от пророка Мохамед чрез неговия зет Али (шиитите признават Али бинАби Талиб и неговите потомци за единствени законни наследници и духовни приемници на пророка Мохамед. - Бел. ред.) и да оценявам високото положение на баща ми, който е не само глава на семейството, но и, като потомък на Пророка, е саид и шах. Той също така е бил - духовен водач - и земевладелец с голям имот в страната, собственик на просторна вила, заобиколена от градини, в покрайнините на града. Започвам да разбирам защо сме толкова уважавани като семейство, даже от моллата, или маулви (така се произнася молла на езика урду. - Бел. ред.), който идва при баща ми, за да се съветва с него по религиозни въпроси, на които не може сам да намери отговор.

Сега, като гледам назад, откривам определена цел в онези години на плен, когато умът и духът ми разцъфтяха като розите в нашата обилно напоявана градина, която градинарите ни поддържаха с много любов. Името ми, Гюлшан, на урду означава „място с цветя, градина". Баща ми се грижеше по същия начин за мен, болнавото цвете, което не заслужаваше да носи това име. Обичаше всички ни - двамата си сина Сеф-дар шах и Алим шах и трите си дъщери - Анис биби, Самина и аз. И макар да го разочаровах, защото съм се родила момиче, а после на шестмесечна възраст се разболях от тиф и останах безпомощен инвалид, татко ме обичаше също толкова, ако не и повече от другите. Та нали на смъртното си ложе майка ми го беше заклела да се грижи за мен.

- Умолявам те, Шах-джи, не се жени отново заради доброто на малката Гюлшан - казала тя, преди да издъхне. Искала да ме защити, понеже една мащеха и децата й биха отнели от наследството на дъщеря от първия брак и биха се отнесли зле с нея, ако е болна или неомъжена.

Беше й го обещал преди много години и удържа на думата си, и то в страна, където Корана позволява на мъжа да има до четири съпруги, стига да е достатъчно богат, та да се отнася към тях еднакво и справедливо.

Така необезпокоявано течеше животът ми до онова пътуване в Англия, когато бях на четиринадесет години. То промени неуловимо всичко, като задейства поредица от непредвидими последствия. Аз, разбира се, нямах ни най-малка представа за това, когато през третия ден от пътуването ни, стоях в хотелската стая в Лондон заедно с прислужничките ми Салима и Сема. Чакахме мнението на английския специалист - баща ми беше чул за него, докато търсеше лек в Пакистан, - който щеше да определи веднъж и завинаги бъдещето ми.

При успешно лечение на болестта, парализирала лявата половина на тялото ми в бебешка възраст, щях да имам свободата да се омъжа за братовчед ми, за когото са ме сгодили още на три месеца, и който сега вкъщи, в Мултан, Пенджаб чакаше новини за моето възстановяване. В противен случай трябваше да развалим годежа и срамът ми щеше да бъде по-голям, отколкото ако се бях омъжила и съпругът ми се бе развел с мен.

Чухме шум от приближаващи стъпки. Салима и Сема скочиха и нервно оправиха дългите си, подобни на шалове дупати. Салима спусна моята над лицето ми, докато лежах на оправеното легло. Треперех, но не от студ. Трябваше да стисна зъби, за да не тракат.

Вратата се отвори и в стаята влезе баща ми, заедно с лекаря.

-  Добро утро - поздрави приятен и много учтив глас. Не виждах лицето на доктор Дейвид, но той излъчваше авторитет и знание. Две здрави ръце повдигнаха дългия ми ръкав и изследваха безчувствената ми лява ръка, а след това и безжизнения ми крак. След около минута специалистът се изправи.

-  За тази болест няма лек - само молитва - каза доктор Дейвид на баща ми. По интонацията му разбрахме, че преценката му е окончателна.

Легнала на леглото, чух как този непознат английски лекар изговаря името на Бога. Бях озадачена. Какво знаеше той за Бога? От милото му и съчувствено държане усещах, че разбива всякакви надежди за моето оздравяване, но все пак ни сочеше пътя на молитвата.

Баща ми го изпрати до вратата. Когато се върна, каза:

-  Беше много мило от страна на един англичанин да ни каже да се молим.

Салима повдигна моята дупата и ми помогна да седна.

-  Татко, той не може ли да ме излекува? - Не успях да прикрия треперенето в гласа си. Очите ми започнаха да се пълнят със сълзи.

Татко ме потупа по безжизнената ръка и бързо каза:

-  Сега има само един път. Нека да почукаме на небесната врата. Ще отидем в Мекка, както възнамерявахме. Бог ще чуе молитвите ни и може би ще се върнем вкъщи благодарни.

Усмихна ми се и аз се опитах да му се усмихна в отговор. Болката му беше равна на моята, но той не се бе отчаял. В гласа му звучеше подновена надежда. В Дома на Аллах или при целебния извор Замзам (свещен кладенец на територията на джамията ал-Харам в Мекка; приписват му чудодейни свойства, от които да лекува болести. - Бел. ред.), трябваше да получим отговор на желанието на сърцето си, нали?

Останахме в хотела още няколко дни, докато татко уреди полета през Джеда -летището, което поклонниците използват за Мекка. Не беше се погрижил за това предварително, понеже очакваше резултат от евентуалното лечение, което щяха да ни предпишат. Беше планирал посещението ни в Англия точно преди годишния месец за поклонение (Керваните с поклонниците пристигат в Мекка на седмия ден от месеца ду-л-хиджжа (понеже това е месец от лунната година, а тя е по-кратка от слънчевата, се пада по различно време). - Бел. ред.), та след лечението да отидем в Мекка да принесем благодарности.

През дните на очакване татко се срещаше със свои приятели от пакистанската общност или пък те ни посещаваха. По принцип беше редно жените от тези семейства да дойдат да ме видят, но аз се срамувах от състоянието си, а и не бях свикнала да посрещам непознати хора вкъщи, затова много малко от тях чукаха на вратата ми. А и кой ли би искал да види съсухрени крайници с почерняла, набръчкана и увиснала кожа или подобие на пръсти с не повече мускулна сила от парче желе? Моите връстнички вече мечтаеха да облекат червената сватбена рокля със златиста бродерия и да отидат с богата зестра, окичени със скъпоценности, в дома на съпрузите си, а мен ме очакваше самотно бъдеще, изолирана от всички зад булото на срама, без възможност някога да бъда пълноценна, истинска жена.

Обитавахме удобна стая точно до тази на баща ми на втория етаж на хотела. Беше с дебели килими и самостоятелна баня. Салима и Сема спяха на дивана и на смени бдяха над мен; нямаха друга работа освен да се грижат за мен и да перат на ръка бельото ни.

Дните обаче минаваха бързо - четене, молитва пет пъти на ден, всекидневните занимания: миене, обличане, ядене, които винаги отнемат повече време на един парализиран човек. През останалите часове слушах забавните клюки на моите прислужнички. Понякога слизаха набързо до фоайето, но се страхуваха да излязат навън сами. Задоволяваха се да гледат през прозореца и да ми разказват какво виждат. Реагираха като типични провинциални момичета от Пакистан и ме караха да се смея:

-  О, виж красивия град - казваше Салима. - Толкова много хора вървят напред-назад и колко много коли.

А Сема възкликваше:

-  О, жените са с голи крака. Не ги ли е срам? Мъжете и жените вървят заедно и се държат за ръка. Целуват се. Така ще отидат направо в ада.

Още от деца ни обучаваха в строгите правила за обличане и поведение. Дрехите ни бяха скромни, увивахме се от шията до глезените в типичните за Пенджаб шалвар камийз - широка туника и панталони, набрани в глезена. Около врата носехме дълъг, фин, широк шал - дупата, с който покривахме глава при необходимост или го дръпвахме върху лицето, а при студено време се загръщахме с още един шал. Когато се налагаше да излизаме навън, носехме бурка -дълго, непрозрачно покривало; то ни обгръща от главата до петите и се пристяга около главата, като има процеп за очите, замрежен с воал. Прави невъзможен какъвто и да е разговор на улицата и затруднява виждането и чуването. Но по времето, за което говоря, никога не поставяхме под въпрос ръководните правила на живота ни и щяхме да бъдем наистина ужасени да се противопоставим на обичая. Всъщност чувствахме покривалото като защита. Ние виждахме света, но той не ни виждаше.

Гледайки как англичанките кръстосват улиците в безсрамни мини поли, доста над коляното, и за трите ни беше ясно, че това е най-порочният град в света. В родината ни и по-специално в нашия град, да заговориш мъж, който не ти е близък роднина, пък бил той и прислужник, означава да се обезчестиш. Основната цел на пурда е, разбира се, да защити семейната чест. Ни най-малка следа от петно или сянка на подозрение не бива да пада върху дъщерите от едно мюсюлманско семейство. Наказанията за провинение са ужасни.

Три пъти дневно келнер ни носеше храната на количка. Прислужничките я получаваха на вратата. Понякога я носеше сервитьорка и аз затварях очи, за да не виждам краката й.

Хотелската храна започваше да ми омръзва. Татко всеки ден поръчваше пиле, понеже е халал -разрешено за ядене месо, заклано по подходящ начин. Свинското месо ехарам -забранено; даже думата „прасе" осквер-нява устата на този, който я произнася. Вместо нея, дори и до днес, употребявам пенджабската дума„бар-ла "- „простак, аутсайдер". Такава е силата на навиците, придобити в ранно детство. Не поръчвахме друг вид месо, защото нямаше как да сме сигурни, че не е готвено със свинска мас. Сервираха ни пилето със зеленчуци и ориз, а за десерт имаше сладолед. Пиехме кока кола; винаги имахме запас от нея в стаята. Аз мечтаех за къри или кебап, за праскови и манго от дърветата вкъщи.

Татко ми помагаше да поддържам духа си бодър: два-три пъти ме изведе за кратко навън. Веднъж ме разходи из хотела, а два пъти ме изведе, заедно с прислужничките, на обиколка с такси. Тогава ми обясни защо Ингрез – (англичани) не са като нас.

- Това е християнска страна - каза той. - Вярват, че Исус Христос е Син на Бога. Но, разбира се грешат, защото Бог никога не се е женил, следователно как би могъл да има Син? Въпреки това те са хора на Книгата, също като нас. Мюсюлманите и християните имат една и съща Книга.

Това ме озадачи. Как може да имаме една и съща Книга и въпреки това да сме толкова различни? . - Те са свободни да правят много неща, които ние не можем да правим - каза той. - Свободни са да ядат свинско и да пият алкохол. Между мъжете и жените няма разграничение. Живеят заедно, без да се женят, а когато децата им пораснат, не уважават родителите си (Уважението към родителите е норма, която Коранът вменява. - Бел. ред.). Но иначе са добри хора, много акуратни и имат добри принципи. Обещаят ли нещо, изпълняват го. Не са като азиатците.

Баща ми знаеше много по този въпрос. Работеше непрекъснато с чужденци при износа на памука, който отглеждаше в Пакистан.

- Може религията им да е различна от нашата, но те са състрадателни хора, готови да ти помогнат и са човечни - заключи той.

Замислих се колко противоречиви са ингрез - мили хора, които живеят в спокойна, зелена страна, напоявана редовно от дъждове, чиято Книга води до такава свобода. Но все пак нашата Книга е свързана с тяхната. Тогава къде е причината за разликата между нас? Отговорът беше твърде сложен за момиче на четиринадесет години - отхвърлих въпроса от съзнанието си и се отдадох на мисли за предстоящото поклонение. Минаха много години, преди да получа повече светлина по този въпрос, и тогава вече не можех да го отхвърля толкова лесно.