Съдържание: бог, вселената, човекът 1 Съдържание: 2 бог и вселената



страница7/26
Дата28.02.2018
Размер2.61 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   26

4. АНТРОПОЛОГИЧНИЯТ АРГУМЕНТ

В живота на много древни и по-нови народи родословните дървета са били на особена почит. Царе, князе, херцози, графове, барони и пр. величества и благородници са пазели ревниво дългите списъци на генеалогията (родословието), учели са наизуст стотици имена и титли на отдавна умрели предци, занимавали са се с техните подвизи и недостатъци.

Най-дълбоките умове на човечеството са се измъчвали обаче от един непрестанен въпрос. Може би Хайне би могъл да изрази всички тревоги, когато извиква в своите "Въпроси": "О, разрешете ми гатанката на живота (разр. м.), мъчителната прадревна гатанка, върху която са мъдрували толкова глави!"

Кой е човекът? Откъде идва? Закъде се е запътил? -- това е истинска канонада от въпроси, която не е преставала да обстрелва човешкия разум до ден днешен. Нейният драматичен грохот не оставя хората да потънат в лениво спокойствие. В мига, когато си мислим, че най-сетне сме разяснили тайните на битието, мъчителната прадревна гатанка започва да бомбардира отново съзнанието ни.

Почти 3000 години преди Хайне един безсмъртен юдейски поет бе отправил също подобни въпроси: "Що е човек, та да го помниш? Или човешки син, та да го посещаваш?" (Псалм 8:4). Към кого се обръща авторът на този древен химн? Кой помни така грижливо човека? Кой го посещава така редовно? С кого се намира в жива връзка човекът?

"Човек! Това звучи прекрасно! Това звучи... гордо! -- се бе провикнал в екстаз от дъното на социалното и нравственото падение един герой на Горки.

Но защо е това самочувствие? Има ли то някакво философско, нравствено или религиозно основание?

Август Шперл пише:

"Онези, които считат човека за голям, говорят:

- Отгде съм аз?

- От Бога, от най-висшия и древен род.

- Кой съм аз?

- Тържество на творението.

- Колко време живея?

- Достатъчно дълго, за да направя нещо велико.

- Какво мога аз?

- Да представям живия Божи образ?

- Какво научавам аз?

- Може би самия себе си -- и това стига!"

"Ти си го направил само малко по-долен от ангелите и със слава и чест си го увенчал" (Псалм 8:5). Ние се възхищаваме от скулптурата на Микеланджеловия Давид и образа на Рафаеловата мадона, защото символизират идеала на своите творци за мъжа и жената. Удивляваме се на божествената хармония в образа на Леонардо да Винчи -- атлет, художник, поет, музикант, инженер-откривател. Нашият блян за човека на двадесетото столетие се свежда до следната формула: "човек трябва да бъде прекрасен физически и духовно". Но твърде рядко си даваме сметка откъде произтича фактът на човешкото превъзходство над останалия животински свят. Псалмопевецът казва по-нататък: "Поставил си го господар над делата на ръцете Си; всичко си подчинил под нозете му" (Псалм 8:6). Когато чета този удивителен псалм, си представям следната картина:

Залез-слънце. Оранжев блясък позлатява челото на висок връх, на който се е изправил с позлатен от залеза плащ Давид. Склоновете са потъмнели от народ, много народ -- сякаш цялото човечество се е събрало в подножието на планината. Псалмопевецът е прострял лявата си ръка, сведена надолу, към тълпата, а дясната -- силно изопната нагоре -- сочи към небето. Като фученето на всички земни ветрове или тътена на безбройните вулкани еква Давидовият глас: "Ти, Боже, помниш и посещаваш човеците, защото си ги направил. Ти ги създаде по Своя образ, оприличи ги на Себе Си, затова ги търсиш. Както овцата блее за агнето си и телето тича при майка си, така между Тебе и хората съществува неутолим копнеж за близост, за единство. Както в жилите на детето тече бащината му кръв, тъй в нашата духовна вътрешност е запечатана частица от божествената Ти същност".

Множеството се полюшва като сянка, чиято основа е стъпила на чертата на хоризонта -- там, където залязва величествено оранжевият диск. И се откъсва шепот, милиардоустен шепот, лек и чист като дъха на заспиващо дете: "Амин!... Амин!..."

Скъпи приятели, които търсите истината за Бога! Използвайки трите аргумента -- космологичен, телеологичен и онтологичен, се уверяваме, че всемирът, неговият ред и хармония и идеята за Бога у човека ни свидетелстват за реалното съществуване на Върховното Същество. Но налице е още един аргумент -- антропологичният (от гр. ез. антропос = човек), който ни посочва човека като миниатюр на Твореца. Обикновено под "антропология" се разбира онзи клон на знанието, който се занимава с произхода на човека и изменчивостта на човешкото тяло. В богословието обаче антропологията е дял, който хвърля светлина на духовната природа, способностите, първоначалното състояние и падението на хората.

Антропологичната очевидност има главно три аспекта: (а) интелектуалната и морална природа на човека трябва да има за свой Автор интелектуално-нравствено Същество; (б) нравствената природа на човека доказва съществуването на свят Законодател и Съдия; (в) емоционално-волевата природа на човека довежда до убеждението за съществуването на Бог, Който е задоволяващ Обект на човешките чувства и стремежи.

Нека разгледаме подред всяка една страна. Човекът е разумно и нравствено същество, което го отличава коренно от животните. Писателят Константин Паустовски изказва правилото, че "човекът трябва да бъде умен, прост, справедлив, смел и добър". Само тогава, според този автор, "той има право да носи това високо звание -- Човек".

Антропологичният аргумент, разгледан в горния аспект, допълва казаното в общ смисъл в космологичния и телеологичния. Онова, което казахме за причинността и хармонията в макрокосмоса, важи в пълна сила и за микрокосмоса. Нещо повече, тук виждаме един по-непосредствен израз на Божието реално присъствие. Философът Фридрих Якоби заявява по този повод: "Природата скрива Бога, а човекът Го разкрива". Човекът е следствие на Първопричината -- Бог.

Историята на геологическите епохи доказва, че човекът не е съществувал вечно, че той се е появил някога във времето. Но дали неговите предци са, както предполагат някои псевдоучени, определен вид животни? Ние разглеждаме човека не като физическо, а като духовно същество, за което са характерни интелектът и свободата. Животните, като по-нисши създания, не притежават горните белези. А "разумно съществуване", както твърди Джон Лок (1632-1704), "не може да се произведе от неразумно".

Да се вгледаме и в заобикалящия ни свят! Когато наричаме някой човек "разумен", нашата констатация за него почива на наблюденията ни за неговите думи и дела. Те ни свидетелстват за неговия интелект, мъдрост, чувства, воля, нравственост. Изразено другояче, макар да звучи тавтологично, в разумния човек се крие разум.

Не е ли същото положение и с цялата природа? Когато разглеждахме "телеологичния аргумент", установихме, че зад реда и хармонията стои неизменно един Архитект. Човек е част, дори най-добре устроената част от природата! Отречем ли Разум в целия Всемир, е все едно да откажем да видим разума у самия човек -- както в околните, така и у себе си.

Важен момент във връзка с тази страна на антропологичния аргумент е и личността. Всеки жив и трезвомислещ човек представлява една личност. А това означава, че той може да се самоосъзнава и самоопределя. Когато героят на Горки Сатин крещи в коптора, че понятието "човек" звучало "прекрасно" и "гордо", той се издига по-високо и от най-самодоволния бенгалски тигър или добре обучен за разговор папагал. Свинята се валя в тинята и никога не се окайва за това, както гълъбите не чуват похвалите за своята скромност и безобидност.

Затова не може да не стигнем до логичния извод, че разумна личност, каквато е човекът, може да произлезе само от разумна Личност, Каквато е Бог!

Един известен литератор писал веднъж на д-р Маркус Додз, че би могъл да му помогне да си спечели репутация във Великобритания. В уверение на това авторът на писмото прибавил, че бил направил прочути много видни вече майстори на перото. Проповедникът отговорил по-бързо и по-различно от очакванията. Писмото му се състояло само от две изречения: "Ще Ви отбележа, че Вие сте направили видни г-дата Х или Y. Мене обаче ме е направил Бог!"

О, слава да бъде на името на Този благ и премъдър Създател, Който е направил и нас! Признавайки обаче неопровержимостта на разумната Творческа сила, поемаме особена отговорност върху себе си. Ап. Павел обяснява на римляните: "Създанието с усърдно очакване ожида откриването ни като Божии синове... с надежда, че и самото създание ще се освободи от робството на тлението и ще премине в славната свобода на Божиите чада" (8:19, 21).

Докоснем ли се до нравствената природа на човека, неминуемо ще видим там действията на Един свят Законодател и Съдия. Още Демокрит (V в.пр.Хр.) съветвал: "Дори когато си насаме със себе си, не говори и не прави нищо непочтено. Учи се да се срамуваш много повече от самия себе си, отколкото от другите". Животните вършат "осъдителни" от човешко гледище неща както в присъствието на себеподобните си, така и пред човека. Те нямат онова мерило на поведението, което притежаваме ние, хората. Макар да не е познавал Исуса Христа и божественото учение, чрез които човек се отдалечава от греха, Цицерон (106-43 г.пр.Хр.) бил сигурен, че "нравственият закон не е нещо измислено от човеците или въведено от управителите на народите, а е нещо вечно, според което трябва да се управлява целият свят". И сам прибавя към това, че последната основа на нравствеността "почива в Бога, Който повелява и забранява". Това становище се подкрепяло още от Блажени Йероним, Блажени Августин, Й. Златоуст и др. църковни писатели, които основателно отбелязвали, че ако нравствените закони не бяха вложени отвън, а зависеха от нас, всеки човек щеше да си има свой относителен кръг от правила и норми. И тогава би властвал унищожителният принцип: "Всичко ми е позволено..." Един добър пример за краха на автономната човешка нравственост е героят на Достоевски Разколников от "Престъпление и наказание". Неговите "духовни събратя" Ницше, Хитлер и всички техни последователи послужиха също като свидетели против себе си пред безпристрастния съд на историята.

Апостол Павел показва, че е прозрял тази истина, когато пише на коринтяните: "Всичко е позволено, но не всичко е полезно; всичко е позволено, но не всичко е назидателно" (I Кор.10:23). Човек може да извърши много неща, но някои от тях той не бива, а други -- трябва да стори. Кой отсъжда кое е право и кое -- криво, кое е полезно и кое -- опорочаващо?

Всеизвестно е, че тази роля се пада на съвестта. Съвестта похвалява (II Коринтяни 1:12), но тя също така и осъжда. Не само библейският Каин или Шекспировата леди Макбет са били терзани от непоносимите й духовни бичове. Хиляди престъпници, избегнали веригите на човешкото правосъдие, са оставали парализирани от ужас в ноктите на неумолимата г-жа Съвест. Съвестта е нравственият съдник на душата; тя не е закон, шериф, пазач, а -- съдия. Но съвестта не е отражение на природата; тя не черпи вдъхновение от нея. Много често съвестта се възпротивява на самата природа и дори я осъжда. Когато Нерон, движим от панически страх за римската корона, се окъпал в кръв и посегнал на живота на собствената си майка, той вършел това, което би сторил един рис например, обкръжен от хайка ловци. Но вестите за смъртта на всеки пореден враг не оросявали с лъчите на радост безсърдечния младеж. Нощите в Златния имеператорски палат се стрували на Нерон безкрайни, а студените и притихнали зали -- тесни като клетката на див звяр, уловен от своите преследвачи.

Животното, вкарано насила зад решетка, никога не би се гърчило под угризенията на съвестта. А колко нероновци и макбетовци са издъхвали, смазани от менгемето на справедливи душевни терзания! Този факт ни довежда неминуемо до извода, че съвестта, подобно на магнитната стрелка на компаса указва на съществуването на Непозната Сила, която контролира нейните вибрации отдалече и трепти при Нейното присъствие.

"О, съвест, съвест, божествен инстинкт, безсмъртен и небесен глас, сигурен водач на едно ограничено, но разумно и свободно същество, непогрешим съдия на доброто и злото, който правиш човека подобен на Бога! Ти си, която даваш превъзходството на човешката природа и нравствеността на човешките дела; без тебе аз не чувствам нищо, да ме издига над животните, освен печалното предимство да изпадам от грешка в грешка с помощта на една безразборна мислителна способност и на един разум без принцип". Такова е признанието на Жан-Жак Русо -- едно смирено и честно изказване за връзката между човека и неговия Създател -- Бога.

Емоционално-волевата природа на човека намира пълно удовлетворение само когато Обект на нашите чувства и стремежи стане Върховното Същество. Ние, хората, обичаме и преследваме много възвишени неща, отдаваме се на изкуство, наука, народополезни дейности с по-големи или по-безлични резултати, ангажираме вниманието си с грижи за семейството и децата, радваме или разочароваме приятелите си. Всички тези обекти на нашите стремежи са светли и привлекателни. Всички те са вдъхновявали милиарди хора, населявали досега земята, диктували са идеите и темите на много творци на изкуството. В крайна сметка обаче трябва да се признае, че съществува само Една основна Цел, която заслужава да изострим вниманието си и ни обещава пълно удовлетворение!

Преди около век и половина Огюст Конт (1798-1857) се опитал да измести християнската вяра с позитивизма. На законния Божи трон той поискал да постави човечеството -- проява, която всъщност са повтаряли не един и двама. Вместо Божията любов, целяща изкуплението на грешниците, Конт забол "пироните" на положителните факти. Вместо Библията, откровението на Създателя, той съставил календар, в който фигурирали имената на много велики човеци: Мойсей, Буда, Мохамед, Карл Велики, Дейвид Юм, Александър Македонски и др. Липсвал обаче Христос... Какви били резултатите от това "нововъведение"? Историята е издала отдавна своята справедлива присъда: днес човечеството знае за позитивизма на Огюст Конт много по-малко отколкото хората на миналия век, а християнството печели всеки ден нови и нови привърженици. Коя е причината за провала на позитивизма? Критиците на Конт отбелязват справедливо, че е присъщо на човечеството да търси обект на преклонение, докато бащата на позитивизма "ни представя... огледало" (Мартино). Поглеждайки в него, ние виждаме собствената си несъвършена природа, която най-малко би могла да ни послужи за идеал.

Само Бог е пълноценният Обект на човешката емоционално-волева устременост! Блажени Августин пише още в началото на своите "Изповеди":

"Ти си ни направил за Себе Си и нашите сърца ще останат неспокойни, докато не намерят почивка в Тебе". Такова е признанието на онзи, който бе вкусил от всяко ястие на безкрайната световна трапеза. Той бе разбрал, че "всичко е суета" и е мимолетно "като лъх", че човешкият живот е "като трева", че нищо тленно не заслужава хабенето на нашите чувства и стремежи.

По същото време, когато Огюст Конт се силел да "детронира" Бога, неговият сънародник Франсоа Араго (1786-185Ь) се отърсвал вече от заблудите на безбожието. "Той откри Бога -- пише за него Ст. Михайловски. -- Той Го откри в своята вяра в доброто, в своята любов към правдата, в своята привързаност към хубавото, разумно и живоносно, в своето поклонение на истината, в своето съчувствие към всичко благородно и възвишено, в своето състрадание и милосърдие към всички неволници и страдалци, в убеждението, че целта на човешкото земно битие е нравственото усъвършенстване -- и в мисълта, че дългогодишните усилия на човека да се усъвършенства не могат да получат като едничко възмездие мраковете на небитието!"

Съвременната действителност ни предлага нови и неоспорими силни доказателства за това, че всеки опит да се издигне Вавилонската кула срещу Бога завършва със стремглавото сгромолясване на нейните строители. Пълната научна безпочвеност и явна безнравственост на марксизма, родил чудовищни олигархии в няколко страни на Европа, Азия и Африка, бяха обрекли неговата система. Окончателното рухване на тази антихуманна идеология обаче става факт след като тоталитарните комунистически системи завършиха своя облик на управления с най-уродливите форми на идолопоклонство. Освен пошлите ръкопляскания по време на безбройните партийни конгреси, с които се посрещаха лидерите, комунистите обожествиха водачите си до такава степен, че започнаха да им издигат паметници приживе, а след смъртта им строяха капища-мавзолеи за увековечаване на диктаторското им присъствие сред масите. Промените, които настъпиха в политическия климат на Източна Европа, доказаха не само, че в култ са били издигани нищожества. Те доказаха още веднъж истината, че съдбата на навуходоносоровци и нероновци може да бъде само една: дълбоко философско и нравствено падение и пълно отричане пред съда на историята.

Непредубеденият разум, изправен пред величавите тайни на Всемира, достига неминуемо до извода, че зад всичко, над всичко и във всичко стои и действа Едно Върховно Същество. Разгледаните логически аргументи са само един от пътищата, които отвеждат в подножието на Бога. Другият, по-сигурният път е вярата, която превъзхожда всяко умозрително усилие. Библията посочва: "С вяра разбираме, че световете са били създадени с Божието Слово, тъй щото видимото не стана от видими неща" (Евреи11:3). Най-добрите представители на положителното знание винаги са предпочитали именно пътя на вярата. Достатъчно ще бъде да цитираме само едно изказване на Макс Планк (1858-1947), направено пред делегатите на научен конгрес във Флоренция: "Като физик, следователно като човек, който е служил през целия си живот на трезвата наука, на изследването на материята, съм безспорно свободен от подозрението, че мога да бъда фанатик. И затова казвам след моите изследвания на атома следното: Не съществува материя сама за себе си (разр. м.)! Цялата материя произхожда и съществува само чрез Една Сила, която подбужда атомните частици към осцилация и ги поддържа в движение в миниатюрната "слънчева" система на атома. Тъй като обаче в цялата Вселена няма нито една интелигентна или вечна (абстрактна) сила -- никога не се е удало на човечеството да открие така горещо желания "вечен двигател" -- затова трябва да приемем, че зад Тази Сила стои Един съзнателен, интелигентен Дух. Този Дух е Първопричината на цялата материя. Не видимата и преходна материя е реалното, истинското, действителното (защото материята изобщо не би съществувала, както видяхме, без Този Дух!), а Невидимият, Безсмъртният Дух е реалното. Тъй като, обаче, не може да има дух само по себе си и всеки дух принадлежи към някакво битие, трябва по принуда да приемем едно духовно битие. Тъй като обаче, също не може да има духовно битие само по себе си, а трябва да бъде сътворено (разр. м.), то аз не се свеня да нарека Този тайнствен Творец също така, както са Го наричали по-рано всички древни културни народи на земята -- Бог !"


Каталог: wp-content -> uploads -> 2014
2014 -> Роля на клъстерите за подобряване използването на човешките ресурси в малките и средни предприятия от сектора на информационните технологии
2014 -> Докладна записка от Петър Андреев Киров Кмет на община Елхово
2014 -> Биография: Цироза е траш група от град Монтана. Началото й дават Валери Геров (вокал/китара), Бойко Йорданов и Петър Светлинов (барабани) през 2002година
2014 -> Албум на Първични Счетоводни Документи 01. Фактура
2014 -> Гр. Казанлък Утвърдил
2014 -> 1. Do you live in Madrid? A
2014 -> Брашно – тип „500” седмична справка: средни цени за периода 3 10 септември 2014 Г
2014 -> Права на родителите: Да изискват и получават информация за развитието, възпитанието и здравословното състояние на детето, както и информация за програмите, по които се извършва възпитателно-образователната работа в одз№116


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   26




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница