Съдържание регионални конфликти по времето на Студената Война



Дата27.08.2017
Размер171.38 Kb.
#28897
СЪДЪРЖАНИЕ
Регионални конфликти по времето на Студената Война

Латинска Америка: американската интервенция в Доминиканската република……………………………………………………………...1


Съединените Щати и Латинска Америка след Кубинската ракетна криза…...1
Доминиканската криза от 1965 г………………………………………………...3
Близкият Изток – Шестдневната война…………………………….5
Близкият Изток в средата на 60-те ……………………………………………...5
Последиците: “Война на Изтощение”…………………………………………..9
Йорданската криза от 1970г…………………………………………………….10

Регионални конфликти по времето на Студената Война

Латинска Америка: американската интервенция в Доминиканската република.
Съединените Щати и Латинска Америка след Кубинската ракетна криза

Завземането на властта от Фидел Кастро в Куба и последвалата ракетната криза изиграват голяма роля за бъдещата политика на САЩ по отношение на страните от Латинска Америка. Така например Щатите предприемат въоръжена интервенция в Доминиканската република, чиято цел е да сложи край на предполагаемия комунистически заговор там. Това е повратна точка за американската политика, която бележи края на ерата, в която американците са се надявали да контролират Латинска Америка чрез стимулиране икономическото и развитие, използвайки програмата „Алианс за прогрес” (която е подета от Кенеди).

В началото на управлението на Джонсън програмата не е изоставена, но скоро стават ясни нейните вътрешни противоречия. На практика тази програма е била предназначена да повтори европейския план „Маршал”. Но страните в Латинска Америка нямат инфраструктурата, човешкия ресурс и опита за да усвоят отпуснатите средства, а и освен това американците не ги смятат за равноправни партньори. Кенеди създава програмата с надеждата, че тя ще доведе до налагането на повече либерални и демократични правителства в Латинска Америка, но въпреки всичко повечето страни в региона си остават военни диктатури. Заменянето им с либерални правителства винаги крие риска от надигане на нестабилност и радикализъм, както в Куба и Доминиканската Република.

Други проблеми идват от бюрокрацията в Латинска Америка, незаинтересоваността на американския бизнес и от ескалацията на войната във Виетнам, която по това време отнема все повече енергия и ресурси на САЩ. Освен това латиноамериканците се смятат, че САЩ ги дискриминира в областта на търговията чрез мита и тарифи. Цифрите показват, че през 60-те години делът на фирмите от Латинска Америка на американския пазар спада с 50%, а средният икономически растеж за латиноамериканските страни не надвишава 2%. Но президентът Линдън Джонсън обръща малко внимание на този регион и обикновено поставя нуждата от стабилност на първо място, пред демокрацията и развитието.

През 1964 г. главният мозъчен тръст отговарящ за Латинска Америка, Томас Ман, обявява доктрината „Ман”, според която САЩ са заинтересовани главно от стабилността на режимите в Латинска Америка, независимо дали са демократични или диктаторски – ако те са капиталистически, защитават американските инвестиции и не се бъркат във вътрешните работи на съседите си, то тогава Америка ще си сътрудничи с тях. С тази доктрина се подкопава една от основните цели на програмата „Алианс за прогрес” – демократизацията. Така идеята за създаването на средна класа, която да е възпитана в американските ценности окончателно се превръща в утопия. В съответствие с новата доктрина САЩ подкрепят преврата в Бразилия, довел на власт военния диктатор генерал Бранко, както и принуждават Великобритания да се намеси в Гайяна, за да предотврати избирането на лидер с леви убеждения. „Алианс за прогрес”окончателно остава в миналото.
Доминиканската криза от 1965 г.

Доминиканската Република, както повечето централно-американски и карибски държави, е под силното влияние на САЩ през 20 век. За първи път американски войски влизат в републиката през 1905 г. След това през 1916 г. страната е окупирана и войските остават там 12 години, утвърждавайки властта на Рафаел Трохильо – крайно-десен хардлайнер, който по това време най-добре отговаря на американските интереси в региона. Но през 1960 г Айзенхауер решава, че за Америка Трохильо вече не върши работа и започва да работи за свалянето му.В крайна сметка диктаторът е убит през 1961 г, по времето на Кенеди.

След убийството му САЩ оказва силен натиск в Доминиканската република да бъдат проведени честни избори. Америка осигурява финансова помощ, както и съветници за временното правителство, и в добавка извършва няколко морски операции по крайбрежието, които окончателно отказват семейството на Трохильо от опит за преврат.

Така през 1962 г. за президент е избран Хуан Бош. Бош е бивш журналист в изгнание и е изключително неопитен в държавните дела. Той се оказва недостатъчно силен и не успява да превърне Доминиканската република в стабилна демокрация. Не само това, но той успява да си навлече недоволството на военните и на големите земевладелци. Бош си позволява също да критикува „американският империализъм”, и за още по-голямо американско неудовлетворение, той толерира съществуването на комунистически организации.

В крайна сметка САЩ подкрепят преврат срещу него през 1963 г, който качва на кормилото на властта бизнесмена Доналд Кабрал. Той, обаче, така и не успява да спечели доверието на военните, което води до свалянето му през 1965 г. от поддръжници на Бош.

Администрацията на Джонсън отказва да помогне на Кабрал. Но недоверието и опасенията от върналия се Бош остават. За това Джонсън заключва, че е нужна военна интервенция в Доминиканската република, въпреки че няма директна комунистическа заплаха. По това време в малката островна страна се водят боеве между поддръжниците на Бош и част от военните, които настояват страната да бъде управлявана от военна хунта, начело с генерал Беноа. Генерал Беноа моли САЩ за помощ и в крайна сметка във Вашингтон решават, че е в техен интерес да го подкрепят.

На 29 Април 1965г. 4000 американски пехотинци правят десант в Доминика. До началото на Май броят им нараства до 23 000. В началото те са пратени под предлог, че пазят живота на американските граждани в републиката, но после се поставя акцент върху ролята им за предотвратяване на евентуален комунистически режим в страната. Държавният департамент дори изготвя списък с имената на 58 доминиканци, които са смятани за изключително опасни комунисти, и които могат да превърнат страната в комунистическа. Парадоксално, но факт – някой от тях са вече мъртви, други са в затвора, трети живеят в изгнание, а някой имена в списъка дори се повтарят. Но американската общественост няма как да знае това, тя твърдо подкрепя интервенцията. Американските сили постигат лесна победа. Това, комбинирано с обществената подкрепа, по-късно окуражава Джонсън да търси ескалация на войната във Виетнам. По повод ситуацията в Доминика Джонсън прави и прочутото си изявление, в което казва, че Америка няма да позволи втори режим като този на Кастро в Латинска Америка (по-късно това става известно като доктрината „Джонсън”).

След инвазията Джонсън се стреми да постигне 3 неща: да успокои световната общественост, особено Латиноамериканските страни, да осигури ново, стабилно правителство и да осигури то да не бъде водено от Бош. Той постига целите си чрез ОАС (Организация на Американските Страни), която е силно доминирана от Съединените Щати. Америка успява да беди останалите страни в организацията да създадат една обща военна част под американско командване, която да бъде изпратена в Доминиканската Република с мироопазващи цели. Мексико отказва да участва, а Колумбия критикува изключително остро американските действия, но въпреки всичко такава част наистина е изпратена.

Така през 1966 г. са проведени избори, които са спечелени от Хуакин Балакур, бивш поддръжник на Трухильо. Въпреки че насилието по улиците не спира, международните войски се оттеглят. Все пак сблъсъците не са особено интензивни, което позволява на Балакур да се укрепи на власт. В крайна сметка през 1978г. Балакур пада от власт, когато е победен от Антонио Гузман – ляв кандидат. Все пак през 1986г. Балакур отново е избран за президент на Доминиканската република.

Доминиканската интервенция показва, че Съединените Щати са готови да използват своята огромна икономическа и военна мощ, за да защитават своите идеологически и икономически интереси и че са готови да се намесят в Латинска Америка и да подкрепят военни преврати и диктатури, ако това им е изгодно. Но все пак до края на мандата на Джонсън, Латинска Америка окончателно минава на заден план в приоритетите на американската външна политика. При Ричард Никсън тази тенденция се задълбочава.



Близкият Изток – Шестдневната война
Близкият Изток в средата на 60-те

През 60-те години ситуацията в Близкия изток изглежда привидно спокойна. Като че ли нещата са се уталожили – Израел вече е доказал своето военно превъзходство във войните от 1948 и 1956, а арабските държави са разединени и не могат да достигнат до компромис, който да им позволи да водят общи действия срещу Израел. Всъщност противоречията между арабските държави се задълбочават с всеки изминал ден. Съюзът между Египет и Сирия, който ги е обединявал в Eдинна Арабска Република, вече се е разпаднал, след по-малко от четиригодишно съществуване. В Ирак властта е превзета от радикална диктатура, но тя трябва да се бори с местните комунисти и с поддръжниците на “Насъризма”, и това на фона на изострящото се съперничество между Ирак и Египет за лидерство в арабския свят. От друга страна радикалните арабски правителства презират консервативните режими в Йордания и Саудитска Арабия, но така и не успяват да ги свалят. Като че ли най-лошо изглежда положението в Йемен, където през 1962 г. избухва гражданска война между поддръжниците на консервативното течение и радикалиите, която към средата на 60-те е в разгара си.

Когато Кенеди става президент на САЩ той се опитва да подобри отношенията с Насър, като по този начин се надява да задълбочи връзките и с останалите радикални арабски правителства, като намали възможностите за влияние на Съветския Съюз в региона. Но все пак американските връзки с Израел, както и с консервативните Саудитска Арабия и Йордания, възпрепятстват тази инициатива, която окончателно е задушена от войната в Йемен. Още повече, че през 60-те години и двете суперсили интензивно въоръжават съюзниците си. По времето на Кенеди на Израел са доставени противовъздушни самолетни ракети, с напразната надежда, че това ще накара еврейте да преустановят своята ядрена програма. По времето на Джонсън пък за пръв път на Израел са доставени нови нападателни оръжия. През това време Съветския Съюз не изостава – Египет и Сирия получават редовни военни доставки и военни съветници. Така, на практика, се създават предпоставки всеки локален конфликт да придобие по-широки измерения.

До средата на 60-те напрежението в района е нарастнало неимоверно. В Йемен полковник Абдула Салал е опитал да свали консервативното правителство на имам Мохамед Ал-Баар. Египет подкрепя полковника, а Саудитска Арабия – имама. Това води до сериозна ангажираност на чужди сили в йеменската гражданска война, като до 1967 г. Насър изпраща 70 000 войници в Йемен.. През 1966 г пък, Великобритания обявява, че до 2 години ще се оттегли от съседната Южноарабска Федерация, я която се включва важното пристанище Аден. Британците са подложени на голям натиск в Аден, идващ от местни националистически терористични групи. Това дава основания на Насър да вярва, че щом веднъж британците напуснат, той лесно ще спечели войната в Йемен, което го кара да праща още и още сили.

Други противоречия в района са с изцяло арабско-израелски характер. Те включват използването на водите на река Йордан, както и на Галилейско море. По този повод през 1964г. в Кайро е организирана среща на арабските лидери, на която те решават, че ще планират и осъществят заедно унищожението на държавата Израел. Други спорни въпроси са свързани с демилитаризираната зона по израелско – египетската граница и партизанските атаки на израелска територия.

На срещата се предлага и друго важно решение – за създаването на политическо тяло, което да предвожда палестинците, повечето от които живеят в контролираната от Египет ивица Газа или в контролирания от Йордания западен бряг на река Йордан. По това време палестинските организации са разпокъсани и неединни. Съществува “Организация за Освобождение на Палестина”, която е подкрепяна от Египет. Тя обаче е раздирана от противоречия, главно свързани с това до колко организацията трябва да е зависима от Египет. Съществуват и крайно радикални организации като “Героите на завръщането” и “ПОФ”1, които извършват партизански нападения над Израел. След Шестдневната война тези групировки, заедно с “Младежи за отмъщение”, се обединяват и създават “Народен Фронт за Освобождение на Палестина”, предвождан от Джордж Хабаш. През 1964 г. “ООП”2 е напусната от напусната от група наричаща себе си “АЛ-фатах” и предвождана от Ясер Арафат. Те започват диверсионни акции срещу Израел. Целта им е да предизвикат конфликт между Израел и съседните арабски държави, като атаките им идват от сирийска и йорданска територия. Израелските спецчасти отговарят от своя страна с нападения в арабските територии, при които често загиват цивилни. Обстановката се нажежава още повече когато през 1966 г. властта в Сирия е превзета от крайно радикална група “Баас” и диверсионните нападения от територията на Сирия зачестяват.

Към 1966 г. конфликтът между Израел и неговите арабски съседи все повече отразява глобалното противопоставяне на суперсилите. Сирия и Египет непрекъснато трупат съветски оръжия, като отговор на твърдата американска подкрепа за Израел. През 1964 г. Никита Хрушчов посещава Кайро и провъзгласява Насър за герой на Съветския Съюз. В същото време САЩ продължава да залага на картата наречена Саудитска Арабия и през 1966 г. администрацията на Джонсън прекратява всякаква помощ за Египет, отказвайки се от предходните опити на Кенеди за подобряване на отношенията с арабския свят.

През Август 1966 г. Израелски и сирийски сили влизат в ожесточена битка край бреговете на Галилейско море. Това води до заплахи от сирийска страна, че ще последват удари в сърцето на Израел, както и до последващо сирийско-египетско сближаване (през Ноември е подписан договор за защита между двете страни). В същото време Израел нанася удар по Йордания, а рейдовете на “Ал Фатах” на израелска територия зачестяват. Всичко това води до допълнителна ескалация на напрежението и през следващата година. През Април 1967 г. израелските сили атакуват сирийските позиции на Голанските възвишения, а след това правят изявления, че следващата им цел е столицата – Дамаск. Всъщност израелтяните блъфират, те не пренасочват допълнителни войски към сирийската граница (което се потвърждава и от разследване на ООН). Но съветското разузнаване се погрижва Насър да получи информация, че до границата със Сирия за струпани 12 израелски бригади. Напрежението продължава да се покачва.

По-късно израелските историци отчитат, че именно ескалацията на конфликта със Сирия е поводът за последвалата Шестдневна война. Израел обвинява Сирия, че организира терористични атаки на израелска територия, а сирийското правителство е нервно и нестабилно. В така създалата се ситуация Насър не иска да загуби славата си на защитник на арабите (и в частност на Сирия), за това на 14 Май той мобилизира армията си. Съветският Съюз му оказва подкрепа, от страх да не го загуби като съюзник. Но както специалистите отчитат по това време основният проблем, с който се сблъскват и двете суперсили е, че не могат напълно да контролират своите по-малки съюзници. Държавите в Близкия Изток си имат свои собствени планове и приоритети и ги следват, като въвличат и своите големи съюзници, които се страхуват да не загубят доверието им. Така през 1967 г. САЩ и СССР се озовават в ситуация да са намесени дълбоко в противопоставянето, въпреки че и в Москва и във Вашингтон няма голямо желание за въоръжен сблъсък.

Изключително важна роля в близкоизточния пасианс играе Насър. Той вече се е провалил в Йемен, за това напрежението за него е още по-голямо, тъй като той на всяка цена иска да запази образа си на водещ арабски националист и поддръжник на Сирия. През 1967 г. Египет разполага с 2 бронирани дивизии и 300 щурмови изтребителя и на практика е доста по-добре въоръжен от 1956 г. Насър е пред дилема - страната, която удари първа би имала преимуществото на изненадата, но от друга страна в Йемен все още има 70 000 хиляди египетски войници, тоест Египет не би могъл да концентрира цялата си ударна мощ върху Израел.

През втората половина на Май случващото се по израелско-сирийската граница минава на заден план за сметка на случващото се по египетско-израелската. На 16 Май Насър обявява извънредно положение и поставя изискване към ООН да изтегли мироопазващите си сили, които са разположени на Синайския полуостров – между Израел и Египет. ООН няма голям избор и изтегля войските си в следващата една седмица. Така или иначе Насър е могъл да използва сила срещу тях и да ги премахне, дори ако не са били изтеглени.

Изтеглянето на силите на ООН дава възможност на Египет да контролира Тиранския пролив, от който пък зависи достъпа на Израел до Червено Море. Така на 23 Май Насър блокира достъпа на израелски кораби до Тиранския пролив, предизвиквайки загриженост в световната общественост. През 1957 г. САЩ са обещали на Израел, че ще им осигурят свободен достъп до Червено Море. За това сега американците, които не могат да се намесят пряко, защото нямат достатъчно сили по бреговете на Червено Море, съветват Израел да изчака, докато те се опитат да уредят нещата. От американска страна е направен опит да бъде сформирана международна морска бригада, която да отвори проливите за израелски кораби, но този план се проваля с гръм и трясък. Така на практика, затварянето на проливите от страна на Египет се явява вододелът между войната и мира.

На 27 Май израелското коалиционно правителство водено от Леви Ешкол, гласува 9 срещу 9 гласа дали да осъществи превантивен удар или не. В същото време настъпва ново разместване на пластовете след като йорданският крал Хюсеин заминава за Кайро, където успява да се помири с Насър и дори поставя йорданската армия под египетско командване, в случай на война. Това е стъпка предприета от страх, но всъщност тя само засилва опасенията на Израел и ги убеждава да предприемат по-твърди действия.

Изменя се и позицията на Съединените Щати. Те спират да съветват Израел да се въздържа и подемат стратегия за дипломатическа подкрепа на евресйката държава в ООН, както и обещават подкрепа в случай, че СССР се намеси. Това съвпада с формирането на ново национално правителство в Израел, в което влизат бившият терорист и бъдещ министър – председател Менахем Бегин, както и Моше Даян, в ролята на министър на отбраната.

Новият кабинет одобрява превантивен удар и така на 5 Юни Израел започва войната. Ключът към последвалата бърза израелска победа се крие в унищожаването на арабските военновъздушни сили, и то докато те са още на земята. Това дава неимоверно предимство на Израел във разузнаването, в снабдяването, и във въздушното подсигуряване на земните боеве. До сутринта на 8 Юни израелските сили вече са достигнали Суецкия канал, а техни парашутни и морски сили вече са превзели Шарм- ал – Шейх, град разположен в края на Тиранския проток. На практика целият Синайски полуостров е в израелски ръце. Освен това Израелската армия успява да пробие защитата на Западния бряг и да достигне река Йордан, включително завладявайки и източен Йерусалим. Това е комбинирано и с атака в района на Голанските височини срещу Сирия.

Съветският Съюз яростно заплашва да се намеси, но въпреки това израелската офанзива продължава. Налага се да бъде задействана горещата телефонна линия Москва – Вашингтон. Така се договаря примирие. В следствие от него арабските сили остават унижени и разбити, а Израел – с нови, по-добри от стратегическа гледна точка граници, които, въпреки всичко, не обхващат всички земи, които великоционистката идея провъзгласява за еврейски. Насър моментално предлага да се оттегли, но общественото мнение в Египет е на негова страна, и той остава.

Израелската победа в Шестдневната война е по-смазваща дори от победите от 1948 г и 1956 г. На практика последиците от тази война се оказват в центъра на бъдещето развитие на близкоизточния конфликт, поради факта че пораждат още проблеми свързани с палестинците бежанци и разширението на израелските поселения на новозавладените територии.

Последиците: “Война на Изтощение”

Затварянето на Суецкия канал, който се превръща във фронтова линия между Израел и Египет, кара световната общественост да настоява за бързо намиране на решение. Веднага след края на войната международните специалисти смятат, че лесно би могло да бъде намерено такова въз основа на принципа “земя за мир”, тоест Израел да отстъпи поне част от завладените територии, ако не всички, като в замяна получи от арабските държави признаване правото да съществува и при това правото да съществува в мир. Но арабска среща на върха, проведена през следващия месец, се взима решението не само Израел да не бъде признат, но и да не се преговаря с еврейската държава. Много арабски държави скъсват дипломатически отношения със САЩ, а освен това се осъществява и кратък петролен бойкот на произраелските западни държави. По-късно същата година се появява декларация 242 на ООН, която е базирана на принципа “земя за мир”. По-късно всички следващи опити за решаване на близкоизточния въпрос ще бъдат основани също на този принцип.

Но се оказва, че мирът е невъзможен, поне на този етап. От една страна Израел, имайки подкрепата на САЩ зад гърба си, настоява арабските държави първо да признаят правото му да съществува, и после да преговарят. Освен това израелтяните не са склонни да върнат обратно източен Йерусалим, място което е от огромна религиозна значимост както за евреи, така и за мюсюлмани. От друга страна арабските държави, имайки подкрепата на Съветския Съюз, отказват да признаят съществуването на Израел на смятаната от тях за “свещена арабска земя”.

Войната засилва бежанския въпрос, тъй като 250 000 палестинци се отправят към Йордания, влошавайки допълнително бежанския проблем на страната. Така се засилва влиянието на арабските организации борещи се за независима Палестина. В световен мащаб общественото мнение се изменя – преди войната то е било на страната на Израел, но завземането на източен Йерусалим и кадрите с хилядите палестински бежанци бягащи към Йордания, скоро го накланят към арабските държави.

Следващите няколко години се характеризират с така наречената “Война на изтощение” между Египет и Израел. Тя включва рейдове във вътрешността на Израел, извършвани от палестински паравоенни формирования. През 1968 г. палестинците започват и серия от отвличания на самолети, като по този начин прокламират каузата си. В крайна сметка екстремистката групировка “Фатах” успява да вземе контрола над изпълнителния комитет на “Организация за Освобождение на Палестина” и да се превърне в най-значимата палестинска групировка.

Около Суецкия канал “Войната на изтощение” се изразява във бомбардиране, артилерийски обстрел и диверсионни операции. През 1969 г. тя е официално обявена от Насър. През Декември 1969 г. американският държавен секретар Уилям Роджърс обявява “План Роджърс”, който цели да постигне примирие, което да бъде прелюдията към разговори въз основата на принципа “земя за мир”. Израелтяните отхвърлят плана и през Януари 1970 г. започват въздушна офанзива в Египет, с която се опитват да накарат Насър да се откаже от войната. Но Съветският Съюз изпраща допълнителни самолети на египтяните и те успяват да се справят с израелските атаки. През Юни Роджърс обявява своя “План Б” и в крайна сметка през Август бива постигнато примирие. За момент изглежда, че мирните преговори , под егидата на специалния пратеник на ОНН Гунар Джаринг, са възможни, но в момента в който египтяните нарушават крехкото примирие в зоната на Суец, израелтяните се оттеглят от преговорите. Допълнително усложнение на ситуацията настъпва когато през 1970 г. в Йордания избухва гражданска война.


Йорданската криза от 1970г.

Йорданският Крал Хюсеин е от консерваторите в арабския лагер. Дори след Шестдневната война той успява да поддържа близки отношения със САЩ и Великобритания. Но след войната Йордания се оказва пълна с палестински бежанци, тя се превръща в главната база на ООП3, която настоява за по-драстични действия спрямо Израел и се надява Хюсеин да бъде свален за да постигне това. На 1 Септември 1970 г. е извършено поредното неуспешно покушение срещу него. То бива последвано от сблъсъци между части на ООП и на йорданската кралска армия. Тъкмо когато нещата започват да утихват, група палестинци отвличат 4 пътнически самолета. За щастие самолетната криза е разрешена без очакваната кървава баня, но тя води до затягане контрола върху палестинците живеещи в Израел, до изпращане на американски военен флот близо до ливанския бряг и до решението взето от Крал Хюсеин, че трябва да действа по-твърдо с ООП.

На 16 Септември Хюсеин формира военно правителство в Аман и на следващия ден избухва гражданска война със силите на ООП. Кралската армия започва да придобива явното превъзходство, когато на 20 Септември Сирия изпраща няколко танкови подразделения, които да помогнат на ООП в борбата и срещу консерватора Хюсеин. Йорданският крал е в паника и отчаяно моли САЩ за въздушен удар срещу сирийците. Но американците не са склонни да се намесят пряко, за това предлагат план според който Израел трябва да нанесе удар по сирийските танкове и да спаси Хюсеин. Все пак не се стига до там – йорданската съпротива успява първоначално да удържи, а в последствие СССР, който не желае ескалация на конфликта, принуждава Сирия да се изтегли.

Така ООП4 е разгромена в Йордания, а Септември 1970 става известен като “Черният Септември”. Вместо да свали Хюсеин от власт и да радикализира Йордания сега ООП е принудена да измести центъра си в Ливан, а йорданският крал се укрепва на власт по-здраво от всякога. Йорданската гражданска война само показва слабостта и разделението на арабските държави и се явява унижение за тях, след като сирийците са принудени безславно да оттеглят танковете си, пред още по-срамната перспектива Израел да помага военно на арабска държава. Освен всичко това, за да стане “Черният Септември” още по-черен, на 28 същия месец умира и египетският президент Насър.



Неговият наследник, Ануар Садат, продължава политиката на Насър, докато Сирия се радикализира допълнително с идването на власт на безмилостния Хафез Ал Асад. Така през Април 1971 г. опитът да бъде съживен планът “Роджърс” не води до нищо. Араби и евреи, въоръжени до зъби от двете суперсили, изглеждат по-далече от мира от всякога. Сега арабите са унижени и са в неблагоприятна позиция след войната, а евреите не са склонни да отстъпят завоюваните си предимства. По всичко изглежда, че конфликтът в Близкия Изток ще продължи да заплашва световния мир и занапред.

1 ФОП – Фронт за Освобождение на Палестина

2 ООП – Организация за Освобождение на Палестина

3 ООП – Организация за Освобождение на Палестина

4 ОПП – Организация за Освобождение на Палестина




Каталог: attach
attach -> Решение за отказ за заплащане на правна помощ служебно или по предложение на адвокатския съвет
attach -> Публични прояви в духовната сфера в горна оряховица март 2016 година
attach -> Национален календарен план за 2014 година I. Национални инициативи
attach -> Национален календарен план за 2015 година I. Национални инициативи
attach -> 10 ноември демократичното начало тогава и сега
attach -> Решение за въвеждане на културно-национална автономия в Пиринска Македония, като се подготви присъединяването на този край към нрм
attach -> Списък на възстановените заглавия към 31. 07. 2012
attach -> Секции за гласуване на избиратели с увредено зрение или със затруднения в придвижването
attach -> 1 април /неделя/, 10. 00 часа, център село Поликраище


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница