Селскостопанска академия -софия наръчник за отглеждане на соя



страница1/3
Дата23.12.2016
Размер0.61 Mb.
#11408
  1   2   3


СЕЛСКОСТОПАНСКА АКАДЕМИЯ -СОФИЯ

Наръчник за отглеждане на СОЯ

(Glycine max (L) Merrill.)


Издател:

„Опитна станция по соята – Павликени” ДП


Автори:

доц., д-р Георги Георгиев, доц. д-р Васил Събев, доц. д-р Росица Тодорова, доц. д-р Аксения Алексиева, доц. д-р Галина Найденова


Редактор, коректор и предпечатна подготовка:

доц., д-р Георги Георгиев



Павликени, 2015


Съдържание стр.

Увод ......................................................................................3



  1. Произход, разпространение и стопанско значение................3

  2. Ботаническа характеристика и морфологични особеностти…6

  3. Биологични изисквания и особености на растежа ..................7

  4. Подходящи райони за производство на соя ......................... 9

  5. Сортова структура и характеристика на сортовете соя ....... 11

  6. Агротехника на соята ......................................................... 13

    1. 6.1 Място в сеитбообръщението ................................. 13

    2. 6.2. Основна и предсеитбена обработка на почвата ... .13

    3. 6.3. Минерално и бактериално торене ......................... 14

    4. 6.4. Сеитба на соята .................................................... 16

    5. 6.5. Борба с плевелите………………………………………… 18

            1. 6.6. Борба с болестите и неприятелите ........................ 20

    6. 6.7. Напояване на соята .............................................. 21

    7. 6.8. Прибиране и съхранение....................................... 23

  7. Отглеждане на соята за зелена маса и като втора култура..24

  8. Основни изисквания при производството на

сертифицирани семена от соя............................................. 26

  1. Икономическа оценка на производството на соя ................. 29

Заключение ……………………………………………………………….30

Примерна технологична карта …………………………………...31

Календар на агротехническите мероприятия………………..32

Литература........................................................................ 33

УВОД

Соята е култура с многостранно приложение – за фуражни, хранителни, индустриални, лекарствени и екологични цели.

“Нито едно растение в света не може да произведе за 100 дни толкова протеин и масло, колкото дава соята, нито едно растение в света не може да съперничи с нея по количеството на произвежданите продукти” (Золотницкий, 1962).

В резултат на огромното й значение, тя е определена като “стратегическа култура на 21 век и третото хилядолетие”. Световните икономически анализи и прогнози показват че, площите, добивите и като цяло производството на соя нарастват ежегодно, а хранителната соева индустрия е най-бързо развиващата се в света.

Соята е растение с високо съдържание на белтъчини. В сравнение с другите бобови култури (фасул, грах, фий, люцерна, детелина и др.), които се считат за традиционни бобови култури, тя съдържа най – много суров протеин (35-50%) от абсолютно сухото вещество на семената, докато съдържанието на сурови мазнини варира от 17 до 27%. Преимуществото на соевите белтъчини пред останалите е наличието в тях на осемте незаменими аминокиселини, необходими за изграждането на белтъка в животните и човека. Соята се явява и най – евтиния източник на растителен белтък. Понастоящем две трети от световната консумация на белтъчни шротове се осигурява от нея, тъй като съдържа от 1.5 до 2 пъти повече белтък от другите зърнено-бобови култури. Тя съдържа още въглехидрати, влакнини, фитоестрогени, стероиди, витамини и минерални вещества.

В преработен вид соята е отличен хранителен източник и за човека. Храните от цяла соя, както и храните в които участват соеви деривати, съдържат много добър набор от незаменими аминокиселини, необходими за изграждане и поддържане на тъканите и системите в човешкия организъм. В тази връзка Агенцията за храните и лекарства в САЩ (FDA) определя соевия протеин като вещество „признато за безопасно”. Соевото масло съдържа омега-3 полиненаситени мастни киселини, за които се знае, че понижават нивото на общия и SDL-холестерол. През последните десетилетия беше изяснен и механизмът на някои физиологични процеси и биологичното въздействие на соевите изофлавони върху човешкия организъм.



1. ПРОИЗХОД, РАЗПРОСТРАНЕНИЕ И СТОПАНСКО ЗНАЧЕНИЕ.

Соята е едно от най-старите културни растения, известно на китайците от 5000 г. пр.н.е. и е едно от петте свещенни растения: ориз, соя, пшеница, ечемик и просо.

Центъра на произхода на соята е района на Централен и Западен Китай. В Европа и САЩ соята става известна едва през 1712 година, когато Kaempfer публикува книга, в която описва соята като хранително растение за човека. В България за първи път е внесена в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век.

Производството й в световен мащаб нараства, като най-голям дял от него през 2013 г.се пада на САЩ и Бразилия – по 31% , следва Аржентина – 18%, Китай –5%, Индия и Парагвай – по 4%. Около 8% се разпределят между всички останали производители на соя - Канада, страните от Европа и др. (Фигура 1). Основните износители на соя и соеви продукти са САЩ , Бразилия и Аржентина, а Китай произвежда соя изключително за собствени нужди. В Европа най-големи производители са Италия, Украйна, Русия, Франция, Сърбия, Румъния. Площите със соя в световен мащаб са годишно 102,5 млн. hа (FAOSTAT, 2010), с тенденция до 2020 г. те да достигнат 123,6 млн. hа. По този показател тя се нарежда на четвърто място, непосредствено след основните зърнени култури използвани като храна за населението – пшеница, ориз и царевица. Като средни добиви (2,2 t/ha), соята е на пето място след царевицата, ориза, пшеницата и ечемика. Най-високи средни добиви се реколтират в Аржентина – 2,74 t/hа, а най-ниски в Индия – 1,08 t/hа (FAOSTAT, 2010).





Фигура 1. Най-крупни световни производители на соя (по данни за 2013 г.)
Този ръст е немислим без използването на нови сортове и високоефективни технологии за производство.

Въпреки уникалните си качества и тенденциите в световен мащаб, у нас развитието на соята се характеризира с периоди на подем и отливи (Фигура 2). Данните показват, че най-много площи соята е достигала в края на 70-те и началото на 80-те години, почти 1 млн. dа при общо производство 100-120 хил. t. Най-висок среден добив е получен през 1975 г. – 225 kg/dа, с който добив България заема първо място в света и изпреварва водещите световни производители на соя –САЩ, Бразилия и Аржентина. След 1985 г. площите, добивите и производството непрекъснато намаляват, за да се стигне през последните две години до символичните 4-5 хил. dа и производство от 600-700 t годишно. Средно за периода 1980-2013 г. площите засети със соя у нас са почти 120 хил.dа, добива е 113 kg/dа, а производството –31 хил. t.





Фигура 2. Динамика на площите и добивите от соя в България
Основни причини за ниското равнище на производство на соя в страната са следните: липса на специализирани преработвателни предприятия за соя и затруднена реализация на суровината; възможности за безмитен внос на соя и соеви продукти на по-ниски цени от страни със силно субсидирано производство; нарушена структура на културите; трудности при напояването и не на последно място, неспазване на основни агротехнически изисквания –допуска се силно заплевеляване, разполагане на неполивни площи, лошо прибиране и т.н.

Соята е подходяща, както за биологично, така и за интензивно ниво производство и е своебразен “еталон” за културата на земеделие. При високо технологично ниво на производство посевите са много добре гарнирани, имат висок фотосинтетичен и биологичен потенциал, липсват икономически важните плевели.

Тъй като соята е азотфиксираща култура, тя се нуждае от много по-малко минерален азот, като същевременно оставя в почвата лесно усвоим азот и е един от най-добрите предшественици за зърнено-житните култури.

Доказано е, че добива от пшеницата отглеждана след соя е с 15-24% по-висок, технологичните и хлебопекарни качества на зърното са по-високи, и при отглеждане на пшеницата след соя се получават по-добри икономически резултати, отколкото след слънчоглед или царевица.

Известно е, че при използването на соев протеин в дажбите на животните се увеличава прирастта им и качеството на продукцията. Употребата на соеви продукти е в пряка връзка с изискванията за безопасни и предпазващи здравето храни за човека. Соята е и една от най-важните енергиини култури в света, чиито първичен продукт – соевото масло служи за производството на много индустриални, лекарствени и технически продукти.

2. БОТАНИЧЕСКА ХАРАКТЕРИСТИКА И МОРФОЛОГИЧНИ ОСОБЕНОСТИ.

Соята е едногодишно растение. Принадлежи към род Glycine L, семейство Leguminosae, подсемейство Papilionoidae. Ботаническото название на соята е Glycine max (L) Merrill. Представителите на Glycine max са диплоидни и имат по 40 хромозоми.



Кореновата система се състои от главен корен и странични разклонения, които са разположени главно до 30 см., а отделни корени достигат до дълбочина 2 m. По корените на соята се образуват грудки от грудковите бактерии Bradyrhizobium japonicum. Растенията и бактериите живеят в симбиоза. Бактериите фиксират атмосферния азот и подпомагат азотното хранене на растенията.

Стъблото е грубо и цилиндрично, достигащо височина до 2 m, най-често от 80 до 150 cm. От главното стъбло, обикновено в долната част, излизат от 2 до 8 и повече разклонения с различна дебелина. Според ъгъла на прикрепване на разклоненията формата на храста може да бъде изправена, полуизправена до изправена, полуизправена, полуизправена до хоризонтална и хоризонтална.

Листата са тройни целокрайни, разположени последователно и единично на всеки възел. Само първите два примордиални листа са единични разположени срещуположно на един и същи възел. При тройните листа средния лист е прикрепен на по-дълга дръжка от страничните. Срещат се сортове с повече от три листа. По цвят листата са зелени - тъмно, светло или сивозелени, покрити с гъсти власинки от двете страни. Цялото растение с изключение на венчето на цвета е покрито с власинки- бели или сиво-кафяви в зависимост от сорта.

Цветовете са дребни, разположени в пазвите на листата , на върха на стъблото и на разклоненията. Броят на цветчетата варира от 2 до 4 при малоцветните съцветия и до над 25 в многоцветните. Съцветията и дръжките на цветовете са покрити с власинки. Венчелисчетата са бели или виолетови с различна интензивност на виолетовия цвят. В цветовете има 10 тичинки, 9 от които са сраснали, а една отделно разположена под близалцето. Прашниците са с 3-4 гнезда. Соята е самоопрашваща се култура. Възможно е кръстосано опрашване до 1 %. Опрашването се извършва, когато венчето е плътно затворено.

Плодовете са бобове покрити с власинки. Те съдържат 2-3 и по-рядко 4-5 семена. Бобовете при узряването са с различен цвят- пясъчносив, светложълт, жълтокафяв, сивокафяв, ръждивокафяв и черен. Броят на бобовете и височината на залагане на първите бобове са в зависимост от сорта, гъстотата на посева и условията на отглеждане.

Семената са кръгли, овални, продълговато-овални или овалноплоски. Формата , цветът и големината са различни в зависимост от сорта. Семенната обвивка е с различна интензивност оцветена в четири основни цвята - жълт, зелен, кафяв и черен. При недостиг на влага и преждевременно узряване на семената, семенната обвивка е жълтозелена или зелена.

Цветът на пъпчето на семената (хилума) е основен сортов белег. Хилума на семената е овален, продълговат или ъгловат. При жълтите семена той има цвета на семенната обвивка или е светлокафяв, кафяв, тъмнокафяв или черен; при зелените семена е зеленокафяв или черен; при кафявите и черните семена винаги е с цвета на семенната обвивка. При някой сортове се наблюдава пигментация на семената. При семената с кафяво и жълто пъпче пигментацията е кафява, а с черно пъпче е черна. Кафявата пигментация се среща най-често при сортовете със сиво-кафяво окосмяване.



3. БИОЛОГИЧНИ ИЗИСКВАНИЯ И ОСОБЕНОСТИ на РАСТЕЖА.

Във връзка с различията между районите и микрорайоните и въвеждането на диференциран подход при прилагане на технологията за производство на соя, познаването им е от особена важност.



    • Соята е топлолюбиво растение. За да узрее й е необходима сума на ефективните температури 1200-1600 °С, каквито условия има у нас;

    • По произход, соята е растение на мусонния климат и изисква добра осигуреност с влага, която при нашите условия в 50% от годините се постига чрез напояване;

    • Като растение на късия ден, тя е едно от най-чувствителните растения към фотопериода. Затова е намерила разпространение между 35о и 45о северна ширина, в който климатичен пояс се намира и България;

    • Развива се най-добре на почви богати на органично вещество, с мощен хумусен хоризонт, добре аерирани и с рН от 5,5 до 7,0. Във връзка с грудкообразуването не понася тежки, заблатени, засолени или кисели почви;

    • Има добра устойчивост на ниски температури след поникването (−3, −4 °С), поради което понася и по-ранна сеитба;

    • Първите грудки на азотфиксиращите бактерии се появяват 7-10 дни след поникването на соята. При благоприятни за развитието им условия, те са в състояние да задоволят до 60-70% от потребностите на растението от азот, чрез фиксацията му от атмосферата;

    • Растежът на корените е по-бавен от растежа на надземната маса и продължава до формирането на семената;

    • Характеризира се с продължителен период на цъфтеж и бобообразуване (20-60 дни) и е устойчива на краткотрайни водни дефицити (почвени и атмосферни);

    • Притежава силно изразена саморегулираща способност, в зависимост от гъстотата на посева, и много добра възстановителна способност след градушки, паднали преди края на цъфтежа;

    • По отношение на въглеродния метаболизъм тя се отнася към С3-растения. В сравнение с С4-растенията (напр. царевица), тя е с по-нисък максимум на интензивност на фотосинтезата, по-бавен отток на асимилатите, по-ниска ефективност на използване на азота, и по-висок коефициент на транспирация, което ограничава биологичния й потенциал.

В България се отглеждат индетерминантни сортове соя. Цъфтежът им започва обикновено от 4-5-ти възел и продължава нагоре, като същевременно растенията продължават да нарастват и на височина. Бобовете в основата се образуват преди да е приключил цъфтежът на върха, но независимо от продължителния цъфтеж, бобовете узряват почти едновременно.

Развитието на соята по време на вегетацията условно може да се раздели на два периода – вегетативен и репродуктивен, които в средата на вегетацията протичат едновременно, т.е. по едно и също време се формират нови възли, листа, цветове и бобове. За да се разграничи и опише по-точно тяхната специфичност и съвместно протичане, тези периоди са разделени на подпериоди (фенологични фази), които се различават по видими външни морфологични признаци.


В световен мащаб е приета буквено-цифрената класификация на Fehr and Caviness (1977).


Вегетативен растеж

Развитие на листа



VE - Поникване - котиледоните са над повърхността на почвата.


VC - Котиледони – единичните

примордиални листа са развити.




V1 - Първи възел - напълно развити примордиални листа.


V2 - Втори възел - напълно развити същински листа на втори възел.


Vn - "n" представлява броя на възлите

на главното стъбло с напълно развити листа. 









Репродуктивно развитие


Формиране на цветове и бобове


R1 - Начало на цъфтеж- поява на цвят на един от възлите на главното стъбло.


R2 - Пълен цъфтеж – отворен цвят в един от двата най-горни възли на главното стъбло с напълно развити листа.


R3 - Начало на бобообразуване - боб дълъг 5 mm в един от четирите най-горни възли на главното стъбло с напълно развити листа.


R4 – Масово бобообразуване - боб дълъг

2 cm в един от четирите най-горни възли

на главното стъбло с напълно развити листа.











Репродуктивно развитие

Формиране на семена


R5 - Начало на образуване на семена –

в бобовете на един от четирите

връхни възела има формирано семе с дължина 3 мм.
R6 Масово формиране на семена

боб в един от четирите най-горните възли на основното стъбло с напълно развити листа, съдържащ зелени семена, които запълват кухината му.


R7 - Начало на узряване - един нормален боб на главното стъбло,

който е достигнал характерния цвят

на узряване на боба.


R8 - Пълна зрялост - 95% от бобове-

те са достигнали характерната си за узряване окраска.








В практиката за да се реализира по-голяма част от биологичния потенциал на соята (до 70-80%) е необходимо да се оптимизират отделните технологични звена, в съответствие с изискванията на културата и агроекологичните условия на района.


4. ПОДХОДЯЩИ РАЙОНИ ЗА ПРОИЗВОДСТВО

Биологичните изисквания на соята към светлина, топлина и влага съответстват на почвено-климатичните ни условия. Според агроклиматичното райониране на производството на соя у нас, подходящите райони са над 2 млн. dа., площ значително по-вече от реалните ни потребности. Затова е необходимо соята да се отглежда само в районите с най-благоприятни условия и минимум 50% на поливни площи –фигура 3.




Фигура 3. Агроклиматично райониране на производството на соя в България

Първи район. В него са включени най-северните територии на Дунавската равнина, райони от Тракийската низина и Южното Черноморско крайбрежие, с надморска височина до 150 -200 m. В агроклиматично отношение, районът се характеризира със сума на ефективните температури 1700-1800 °С, количество на валежите за периода на потенциалната вегетация от 200 до 400 mm, разлика между валежите и изпаряемостта по-голяма от 900 mm, и хидротермичен коефициент на Селянинов от 0,8 до 1,0. Според почвеното картиране, в този район са разпространени черноземи (карбонатни и типични), чернозем-смолници, ливадни почви и др. Това са почви с мощен профил, добре развит хумусно-акумулативен хоризонт, добър воден и въздушен режим, и естествено ефективно почвено плодородие. Като цяло районът се определя като благоприятен за производство на соя, но поради намалената влагообезпеченост соята задължително трябва да се отглежда при поливни условия.

Втори район. В географско отношение обхваща територии от Дунавската равнина и Добруджа, Тракийската низина и Северното Черноморско крайбрежие, с надморска височина до 300-350 m. Районът се характеризира със сума на ефективните температури 1500-1600 °С, валежи от 250 до 500 mm, разлика между валежите и изпаряемостта около 600 mm, и хидротермичен коефициент 1,0-1,2. Най-разпространените почви са: излужени черноземи, сиви горски, тъмни и излужени канелени горски, чернозем-смолници и др. Това са почви с мощен профил, среден хумусно-акумулативен хоризонт и относително добър въздушен и хранителен режим. Районът се характеризира с най-благоприятна топло и влаго-обезпеченост и е с най-подходящи условия за производство на соя у нас.

Трети район. Той обхваща по-малко подходящи за отглеждане на соя територии от страната, като Лудогорието и предпланинските части на Стара планина и Средна гора, с надморска височина 400-600 m. Характеризира се със сума на ефективните температури около 1200 °С, количество на валежите достигащо 400-500 mm, разлика между валежите и изпаряемостта за периода на потенциалната вегетация над 300 mm, и хидротермичен коефициент 1,2 -1,4. Според почвеното картиране, в този район са разпространени следните почви: светлосиви горски, излужени и оподзолени канелени горски, песъкливо-алувиални, алувиално-ливадни и др.

Поради сходните изисквания на соята и царевицата към топлина, влага и почви, може условно да се приеме, че районите с подходящи условия за царевица у нас, са подходящи и за отглеждане на соя.



5. СОРТОВА СТРУКТУРА И ХАРАКТЕРИСТИКА НА СОРТОВЕТЕ

Изборът на сорт и подходяща за условията ни сортова структура е от първостепенно значение за получаване на високи и стабилни добиви от соята. В зависимост от дължината на вегетационния период и срока на узряване, сортовете соя са обособени в четири групи (Таблица 1). Резултатите от проведените изпитвания у нас са в полза на сортовете от средно ранната група. През последните години, производството на соя в България е на база на селекционираните в „ОСС – Павликени” сортове соя: “Сребрина”, „Ричи”, „Роса” и най - новия – Авигея, признат през 2011 година.



Таблица 1. Групиране на сортовете по зрялост



Групи

сортове

Вегетационен

период, дни

Календарен срок

на узряване

І. Много ранни и ранни

До 120

20-30 август

ІІ. Средно ранни

120-130

10-15 септември

ІІІ. Средно късни

130-140

20-30 септември

ІV. Късни

140-160

5-10 октомври

Най-характерните отличими признаци на тези сортове са отразени в Таблица 2, а производствените им характеристики са следните:


Таблица 2. Характеристика на районираните сортове




Сорт

Височина, cm


Окос-мяване


Цветове


Хилум (пъпче)


Маса

на 1000

семена,

g


Суров

протеин,

%

на стъб-

лото

до

1-вия

боб

Авигея

75-80

10

12


сиво

виолетови

кафяво

150-175

37-39

Сребрина


80-90

10-13

сиво

бели

жълто

125-160

37-39


Ричи


60-80

10-15

сиво-бяло

бели

кафяво

150-180

38-41

Роса


70-90

12-15

сиво-бяло

виолетови

кафяво

160-190

38-40

Сребрина – Средно-ранен сорт с дължина на вегетационния период 118-125 дни. Притежава много добра устойчивост към полягане и разпукване на бобовете. Има сбит хабитус. Стъблото е покрито с къси сиви власинки. Листата са едри тъмно-зелени с яйцевидна форма. Сравнително устойчив е на болестите рак по стъблата и бобовете, пригор по бобовете и устойчив на аскохитоза, мана и бактериален пригор. Има по-дребни семена, които са устойчиви на начупване и нараняване. При поливни условия добивът достига над 300 kg/da, а при неполивни – 160 kg/da.



Ричи” - Средно-ранен сорт с дължина на вегетационния период 116-121 дни. Хабитусът е сбит, стъблото е с височина 60-80 см, устойчиво на полягане. Листата са яйцевидни със заострен връх, а цветовете са бели. Бобовете са светло-жълти със сиво бяло окосмяване, като първите бобове са разположени на височина 10-15 cm от почвената повърхност. Семената са жълти с овална форма и кафяв хилум. Масата на 1000 семена е от 150-180 g. Съдържанието на суров протеин е от 38,6-41,5%, а на сурови мазнини 18,0-19,0%. Сортът е устойчив на болестите бактериоза и мозайка. Продуктивността на сорта е от 160 kg/da при неполивни условия до 350 kg/da при поливни условия.

Общ изглед на единични растения от сортовете във фенофаза пълна зрялост –R8


„Роса” - Средно-ранен сорт с дължина на вегетационния период 120-130 дни. Характеризира се с устойчиво на полягане стъбло с височина 70-90 см и сбит хабитус. Листата са тъмнозелени яйцевидни със заострен връх, а цветовете са ввиолетови. Бобовете са светло-жълти с дължина 2-5 см и сиво бяло окосмяване. Първите бобове са разположени на височина 12-15 cm от почвената повърхност. Семената са жълти с овална форма и кафяв хилум, със слаба склонност към пигментация. Масата на 1000 семена е от 160-190 g. Съдържанието на суров протеин е от 37,9-40,0%, а на сурови мазнини 18,5-19,7%. Сортът е устойчив на болестите бактериоза и мозайка. Продуктивността му е над 160 kg/da при неполивни условия и до 400 kg/da при поливни условия.

Авигея” – Раненн сорт от I група на зрелост, с дължина на вегетационния период 106-115 дни. Притежава средно-високо стъбло,сравнително устойчиво на полягане и сбит хабитус. Устойчив на болестите рак по стъблата и пригор по бобовете, чувствителен на бактериоза. Семената са средно едри със сферична форма, устойчиви на начупване при механизирано прибиране. При неполивни условия добивът достига до 160 kg/da,a при поливни – 300 kg/da.
6. АГРОТЕХНИКА

6.1. Място в сеитбообръщението

На-добри предшественици за соята са зимните житни култури – пшеница, ечемик, тритикале и ръж. Те освобождават рано площта и създават възможност да се изведе успешно борбата с плевелите, чрез подходяща система за обработка на почвата и прилагане на ефективни хербициди. Добри предшественици за соята са царевицата и памука. С прилагане на ротацията “соя-царевица” или „соя-памук” се постига най-ефективно използване на поливните площи у нас.

Неподходящи предшественици на соята са слънчогледът, захарното цвекло, соргото и суданката, които изтощават и изсушават почвата. Фасулът, грахът и рапицата също са рискови, тъй като имат общи болести със соята.

Като бобова азотфиксираща култура, соята подобрява структурата на почвата, обогатява я с азот и е много добър предшественик на зимните житни култури.

Соята не бива да се отглежда като монокултура, независимо че понася сеитба след себе си или след други бобови култури. Отглеждането на соята монокултурно води до увеличаване на плевелите през третата година с 40% и с над 50% през петата година, което намалява и добива средно с 14%, в сравнение след предшественик пшеница. Тя може да бъде включвана в ротация и с други култури. При това обаче, е необходим внимателен подбор на предшественика, във връзка с контрола на плевелите и болестите и ефективното използване на почвените и водните ресурси.

6.2. Основна и предсеитбена обработка на почвата

При нашите почвено-климатични условия, а често и по организационно-технически причини, основната обработка се извършва в продължителен период – от август до ноември. Навременното й провеждане спомага за по-добро разлагане на растителните остатъци, успешно извеждане на борбата с плевелите и създава по-благоприятни условия за сеитба и прилагане на следващите агротехнически мероприятия. На силно заплевелени площи, когато е извършено третиране с тотален хербицид, дълбоката оран се извършва най-рано след 2-3 седмици. След ранни предшественици и зимни житни култури, когато площите са средно или слабо заплевелени, се извършва плитка оран (подметка) на стърнището, а след това – основна обработка. Дълбочината на подметката е 8-10 cm при едногодишни и 15-16 cm при коренищни и кореново-издънкови плевели. Добивите намаляват от 10 до 20%, когато основната обработка на почвата се извършва късно наесен, през зимата или рано напролет. Закъсняването на основната обработка благоприятства размножаването на коренищните и кореново-издънковите плевели и тогава дълбочината й трябва да бъде над 30 см.

След житни предшественици от агротехническа гледна точка дълбочина от 22-25 см за соята е достатъчна. След царевица първо се извършва дискуване (не се препоръчва при наличие на коренищни плевели) и след това дълбока оран на 30-32 сm, с цел по-добре да се заорат растителните остатъци.

Когато основната обработка е извършена рано (юли-август) и площта се заплевели, задължително е да се извърши поне една допълнителна есенна обработка – култивиране или дискуване.

Предсеитбената подготовка на почвата има за цел да се подравни площта, да се запази влагата, да се унищожат плевелите и да се създаде добро легло за бързо и дружно поникване на семената. Най-често се извършват две предсеитбени обработки – първата на дълбочина 8-10 сm, а втората на дълбочината на посевния слой – 4-6 сm, косо или перпендикулярно на посоката на сеитба.

Предсеитбените обработки не могат да компенсират недостатъците на основната обработка. При некачествена оран, дълбочината на посевния слой става неравномерна, което води до неравномерно поникване, неблагоприятни условия за формиране на кореновата система, и като резултат до по-нисък добив.



6.3. Минерално и бактериално торене

При внасянето на различни минерални торове, трябва да се има предвид запасеността на почвата, очаквания добив и икономическия ефект от това мероприятие. Като бобово растение, соята приема най-много азот. Нуждата й от калий и особено от фосфор е значително по-малка. За формирането на 100 kg зърно са необходими в активно вещество: от 7,2 до 10 kg N, от 1 до 1,8 kg P2O5 и от 2,5 до 3 kg K2O.

Многогодишната практика при производство на соя у нас показва неизползване или силно ограничено използване на минерално торене. Независимо от това, при планирането на високи добиви от соята, на торенето трябва да се обърне особено внимание. При бедни почви, в зависимост от запасеността им с тези елементи, торенето с P2O5 и K2O е в дози 4-10 kg/da, като внасянето им се извършва преди основната обработка на почвата. При средно и добре запасени почви, за предпочитане е внасянето на фосфора и калия да става срещу предшественика, а соята да използва остатъчните количества. Ако недостига само един от елементите, е необходимо внасянето в по-голямо количество именно на този елемент. При висока агротехника и напояване, соята се нуждае от допълнително внасяне на 5-6 kg/da N преди последната предсеитбена обработка на почвата.

От микроелементите молибденът дава най-добри резултати, тъй като засилва азотфиксиращата дейност на грудковите бактерии. Внасянето му става чрез третиране на семената с амониев молибдат преди инокулацията, в доза 3-5 g на количеството семена, предназначени за 1 da.

Третиране на соята с листни микроторове (Лактофол, Хумустин, Амалгерол премиум) е също ефективно мероприятие, което увеличава стойностите на структурните елементи на добива с 10 - 12%. То може да стане заедно с внасянето на вегетационните хербициди или самостоятелно в по-късна фенофаза –до начало на цъфтеж.

С оглед на икономическата ефективност, решението за използване на минерални макро и микроторове трябва да се вземе, след като се съпоставят разходите за торене с приходите от очакваното повишение на добива.

За развитието си соята използва както почвен, така и атмосферен азот. Ето защо е необходимо да се познават механизмите, при които това растение ги използва. Ако запасеността на почвата с азот е голяма, растенията покриват нуждите си от почвения азот. При положение, че този азот се намира в зоната на кореновата система, той влияе отрицателно върху грудкообразуването. Дори при извършена инокулация на семената, наличието на почвен азот в началните фази от растежа на соята води до преимущественото му използване, за сметка на атмосферния азот.

Соев корен: ляво-високо съдържание на почвен азот,



дясно -оптимално съдържание
При липса на достатъчно количество азот в почвата и наличие на нормално формирани грудки, соята е в състояние да си осигури до 60-70% от необходимия за формирането на биомасата й азот, чрез биологичната му фиксация от атмосферата.

Ако соята ще се отглежда върху почва, на която тя не е засявана преди, т. е. не съдържа специфичните за нея грудкови бактерии, е необходимо те да бъдат внесени чрез инокулация на семената преди сеитбата. Препаратът „Нитрагин” съдържа живи бактерии, които чрез инокулация на семената, водят до увеличаване на броя на кореновите грудки с 30-50%. При използването му следва да се има предвид, че при неблагоприятни условия те губят своята жизнеспособност.

Установено е, че само чрез инокулацията с Нитрагин при неполивни условия добива се увеличава с 11-12%, а предсеитбеното азотно торене с 2, 4, 6, 8 kg/da +Нитрагин увеличението е от 18 до 34%, спрямо вариантите без торене. На излужени черноземи най-ефективно е самостоятелното приложение на Нитрагин или използването на минерален азот 4 kg/da +Нитрагин, както при поливни така и при неполивни условия. Затова, за практиката препоръчваме внасянето само на бактериален препарат Нитрагин или комбинацията 4 kg/da минерален азот+Нитрагин, от които варианти се получава най-висок ефект.

Самостоятелното бактериално торене при соята, като последействие увеличава добива и от пшеница с 10-12 %. Съчетаното последействие от използването на минерален азот + Нитрагин води до повишение на добива от пшеница от 14 до 26 %.



    1. Сеитба

Срок на сеитба.

В условията на България, срокът на сеитба се определя от редица фактори – от условията на годината до наличието на необходимата механизация. Основните критерии за настъпването му са устойчивото затопляне до 10-12 °С на повърхностния 5-7 сm почвен слой и задържане на средноденонощната температура на въздуха над 10 °С (т.е. времето да е с тенденция към затопляне). Препоръчително е сеитбата да се извършва възможно най-рано. Решението за срока на сеитба трябва да се определя от температурата на горния почвен слой, а не от календара. Най-често сеитбата на соята се извършва от началото до края на април, едновременно или малко по-рано от сеитбата на царевицата. В календарно време срокът е различен за различните райони с подходящи условия за производство на соя (Таблица 3).


Таблица 3. Оптимални срокове за сеитба на соята по райони.


Подходящи райони

за производство

Северна

България

Южна

България

Първи район

10 – 25 април

001 – 15 април

Втори район

15 – 30 април

005 – 20 април

Трети район

20 април -05 май

10- 25 април

Не бива да се сее в студени и преовлажнени почви, тъй като семената загниват и посевите се разреждат. За покълване и поникване на соята, сумата на ефективните температури е около 100° С. По-късната сеитба, през втората половина на май, също е рискова, защото има опасност от изсъхване на повърхностния слой и нередовно поникване.



Гъстота на посева.

Критерий за качеството на сеитбата е осигуряването на оптимален брой растения на декар и равномерното им разпределение вътре в реда.

Гъстотата на посева зависи от сорта, междуредовото разстояние, срока на сеитба и условията на отглеждане. Обикновено, соята е толерантна към различни гъстоти на посева на единица площ. Оптималната гъстота на растенията трябва да осигури бързо засенчване на редовете и оптимална височина на залагане на първите бобове. При ниска гъстота на посевите, соевите растения залагат по-ниско първите бобове. Сгъстяването причинява значителни загуби на добив и борбата с плевелите е по-трудна. От друга страна, твърде гъстите посеви са склонни към полягане, развитие на болести и ниска доходност. Като цяло, по-ранните сортове трябва да се засяват с по-висока гъстота, отколкото по-късните. Препоръчително е да се използват пневматични сеялки за осигуряване оптималната гъстота на соята на декар.

Резултатите от полски експерименти със сортове от различни групи на зрялост засяти при различни междуредови разстояния, показват следните оптимални нива на гъстотата на посева –табл. 4.


Таблица 4. Препоръчителна оптимална гъстота за соята


Групи на

зрялост

Оптимална гъстота на растенията при междуредие, /хил. на декар/

25 см

45 см

70 см

000

60 - 62

55 – 60

40 - 45

00

58 - 60

50– 55

37 - 40

0

55 - 58

50

35 - 37

I

55

45

35

II

50

40

30

Съгласно Наредба №46 от 29.10.2003 г. на МЗХ семената от соя трябва да отговарят на следните качествени показатели –таблица 5.





Сподели с приятели:
  1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница