Семейството, независимо дали е основано на брак, съжителство или кръвна връзка, представлява малка социална група, членовете на която са обвързани помежду си с отговорности и емоционална близост

Приемайки семейството като обект на социална работа трябва да се има предвид, че то е една сложна социална система, при контакт с която е необходимо да се отчитат някои нейни характерни свойства, като: структура, набор от правила, роли, форми на общуване, пътища за разрешаване на проблеми, традиции, история на развитие. Всяка семейна система се състои от подсистеми (напр.брачна, субсистема на децата, субсистема на братята и сестрите, субсистема „майка-дъщеря” или баща-син и т.н), които също функционират по определен начин. Като прибавим и значението на супрасистемата – външната система за функционирането на семейството, става ясно колко комплицирана е дейността на социалния работник.

Семейната система се подчинява на два основни закона в съществуването си – Закон за хомеостазата (стабилноста) и Закон за морфогенезата (изменението). Първия гласи, че всяка система се стреми към постоянство и стабилност. Нарушението на статуквото, дори и с щастливи събития (напр. раждане на дете), води до тежки преживявания за членовете на семейството, причинени от необходимостта от реадаптация. Втория закон, противоположно на първия, гласи че всяка система се стреми към преминаване през всички етапи, необходими за завършване на един цикъл (напр. раждане, старост, смърт, семейни цикли идр.). Двата закона са в постоянно противоречие, което е причина за перманентните малки или големи кризи една фамилна система. Обикновено с тези кризи семейството се справя доста лесно и бързо, по предварително заучени и често използвани модели на поведение. В някои случеи обаче, се оказва невъзможно за дадена фамилна система да се справи сама с обичайни или необичайни кризи, съпътстващи нейния жизнен цикъл. Тогава тази система става обект на социална работа, основно място в която заема социалния работник или друг специалист от помагащите професии. (Соня Будева – 99 стр.)

За да осъществи своята професионална дейност, социалния работник трябва да проучи системата, като основна единица на анализа е не отделните членове на семейството, а отношения между тях.

Семейната система може да се изучава от три позиции – структурна, функционална и циклична.

Структурната позиция предполага разглеждане на диадите и триадите в системата, т.е. подсистемите. Тези подсистеми могат да бъдат създадени по пол, възраст, функции, интереси, и т.н. Всеки член от семейството принадлежи към резлични подсистеми, т.е. към няколко подсистеми едновременно, напр. в родителска, съпружеска, женска и др. Във всяка подсистема важат различни правила, изпълняват се различни роли, използват се различни модели на взаимодействие. Тази позиция изучава потребностите и очакванията на всяка подсистема.

Функционалната позиция разглежда организацията на дейностите в системата, ролите, правилата в семейството и най-вече техните взаимоотношения. Напр. семейните правила определят какво поведение се очаква от членовете на семейството в дадени ситуации, семейните роли пък определят кога и по какъв начин отделните членове могат да встъпват в отношения помежду си.

Цикличната позиция се интересува от фазите на развитие на семейството. Обикновено едно семейство в своето развитие преминава през определена последователност от събития – фази, и както един индивид има свой жизнен цикъл, така и едно семейство преминава през такъв. Този жизнен цикъл може да бъде типичен или атипичен.

Семейната система може да бъде описана по няколко критерия, носители на информация. Количеството и качеството на събраната от социалния работник информация е в тясна зависимост от ефективността на последващата фамилна социалната работа и резултатите от нея.

Можем да диференцираме шест критерия:

• 
  Особености на взаимоотношенията между членовете на семейството
  
• 
  Гласни и негласни правила в живота на семейството
  
• 
  Семейни митове
  
• 
  Семейни граници
  
• 
  Стабилизатори на семейната система
  
• 
  История на семейството
  

Комуникативната представлява обмен на информация, но не просто движение на информация, а взаимна размяна на кодирани съобщения между субектите в общуването. Следователно, за да може да се разбере тази информация индивидите трябва да изработят общ смисъл, сходна система за кодиране и декодиране на съобщенията. Самите съобщения могат да бъдат стимулиращи и констатиращи. Стимулиращите предполагат стимул за действие, като стимулът може да бъде активизация – подбуждане за определен тип действие, интердикция – забрана за определени действия и дестабилизация – нарушаване на автономията. Стимулиращи съобщения са молбата, съвета, заповедта. Констатиращите не предполагат непосредствена промяна в поведението на хората. Такива са разказа, съобщението и др.

Перцептивната страна на общуването включва взаимното възприемане и разбиране на субектите в процеса. Социалната перцепция представлява от една страна възприятие на външните признаци на социалните обекти – външност, жестове, поведение, реч, а от друга – избирателно отражение, което обяснява субективизма на възприемащия. По този начин ние възприемаме не всичко, а само това което е социално значимо за нас самите. Следователно перцепцията е не само процес на възприятие, но и на интерпретация, т.е. осмисляне на база минал опит, нагласи, убеждения, знания и т.н.

Индивидите могат да си взаимодействат посредством два начина чрез кооперация, т.е. координация или чрез конкуренция, чиято най-ярка форма е конфликтът.

По повод този критерий социалния работник трябва да събере информация по следните пуктове:

• 
  Налице ли е сходна система за кодиране и декодиране на информация между членовете на семейството;
  
• 
  Какви съобщения използват предимно отделните членове на семейството;
  
• 
  Как се възприемат помежду си отделните членове на семейството;
  
• 
  Какви форми на взаимодействие използват;
  
• 
  Компоненти на вербалната комуникация – яснота на изказването, темп на речта и др.;
  
• 
  Компоненти на невербалната комуникация – пространствени зони, невербална защита, начин на изразяване на чувствата и емоциите, тип темперамент и др.
  

В добре функциониращите семейства съществуват два вида правила – 1) правила, които могат да бъдат променяни при определени ситуации, и 2) правила, които не могат т.е. те подържат ред и стабилност в системата – така необходимата хомеостаза. Изменението на правилата в семейството е един болезнен процес за отделните му членове. ( Соня Будева – 100 - 101 стр.)

Правилата могат да бъдат формулирани съвсем ясно, могат да не бъдат формулирани точно, но да бъдат ясни за всички, но могат да съществуват и правила, които не са ясни за някои от членовете на семейството или не се приемат. В такива случеи е възможно да се стигне до конфликт между отделните членове на семейството, между диадите или триадите или между един член и всички останали.

Особен момент се явява йерархията в семейството и как я възприемат членовете на семейството. Йерархията представлява организация на властта в семейството по повод вземането на решения. Йерархията може да бъде изградена на база пол, възраст, разминаването на йерархическите граници, както и рязкото им и категорично определяне.

По повод този критерий вниманието на социалния работник трябва да бъде насочено към следното:

• 
  Проучването на правилата на системата;
  
• 
  Изясняване на неясно формулираните и неписани правила;
  
• 
  Приемат ли се всички семейни правила от всички членове на семейството;
  
• 
  Проучване на ролите на отделните членове;
  
• 
  Налице ли е роля, която оказва психотравмиращо въздействие върху някой от останалите членове;
  
• 
  Проучване на йерархията;
  
• 
  Възможности за създаване на адекватна йерархия в семейството.
  

Типичен пример за мит е „митът за задружното семейство”, при който членовете замазват всеки проблем, и които дори в случай на насилие изтъкват на преден план любовта и разбирателството, напр. „Бия те, защото те обичам”. При този тип митове, всички негативни чувста се игнорират и ако някои от членовете на семейството не може да се справи с това, го обявяват за идентифициран пациент. Типични проблеми, свързани с този мит са различни форми на зависимости, агресия, анорексия, депресивни разтройства.

Социалния работник трябва да обърне внимание на следното:

• 
  Съществуват ли митове в системата;
  
• 
  Как са създадени те;
  
• 
  Какви правила произтичат от тях.
  

Границите между подсистемите описват емоционалната, пространствена-времева територия в общуването. В нормалните семейства границите са отворени, те правят възможно общуването с външната среда и с другите подсистеми. При затворените граници пък комуникацията между системата и външната среда е рязко ограничена и често липсва обмен на информация, а при размитите, неясни граници липсват услвия за изпълнение на точно определени роли от членовете на семейството, което води до стрес в членовете на подсистемите. Съществува една зависимост – колкото по-затворени са външните граници на семейството, толкова по-отворени са вътрешните.

Определянето на границите в системата показва наличните коалиции. Съществуват два вида коалиции – функционални, изпълняващи основни функции и дисфункционални, способстващи за формиране на социална дезадаптация. Функционалните са родителските и детските коалиции, а дисфункционалните са всички останали, които сигнализират за наличието на проблем, напр. майката и сина, срещу бащата и дъщерята или майката и двете деца срещу бащата или съпруга с майка си срещу съпругата и децата и т.н.

Акценти на работата на социалния работник:

• 
  Установяване наличието на граници в системата;
  
• 
  Какви са те – отворени, затворени или размити;
  
• 
  Ако са патологични – разчупването им.
  

Акцентите на социална работа:

• 
  Какви са стабилизаторите на системата;
  
• 
  Как действат те.
  

Социалния работник трябва да обърне внимание на следното:

• 
  Как е създадена системата;
  
• 
  Какви съвместни преживявания са имали членовете;
  
• 
  Какво носят от миналото си съпрузите;
  
• 
  Проучване стереотипите на няколко поколения назад чрез генограма.
  

1. 
   Самооценка – в здравите, добре функциониращи семейства всеки член се чувства добре със себе си, а не само като майка/татко, по-голям брат/сестра и т.н.;
   
2. 
   Комуникация – в здравите, добре функциониращи семейства всеки член може свободно да изкаже мислите и чувствата си, като изпраща директни послания. (Соня Будева – 102 – 103 стр.) Сатир разграничава четири дисфункционални и един функционален стил на общуване:
   

• 
  Миротворец – „Винаги искам да правя това, което ти искаш”.Скрития смисъл „Аз съм безполезен, некадърен”. Това са хора, които винаги се съгласяват, извиняват, стараят се да угодят на всеки;
  
• 
  Обвинител – „Пак си объркал всичко”. Скрития смисъл – „Винаги съм прав”. Такива членове на семейството винаги критикуват и обвиняват всеки и всичко. Стараят се да доминират.
  
• 
  Свръхблагоразумен – „Хладнокръвно и спокойно ще дам правилния отговор. Не искам да съм емоционален заради това.”Човек тип свръхрационален, спокоен, слабо емоционален.
  
• 
  Смутител – „Бих искал да поговорим за нещо друго, за нещо извън темата.” Скрития смисъл – „Никой не го е грижа каво действително мисля.” Хора, които игнорират поставените им въпроси, поставят други акценти, но изглеждат неспособни да предложат каквото и да е.
  

• 
  Равнопоставен, съгласуващ – човек искрено изразява своите чувства, дава директни, непротиворечиви, искрени отговори, за които носи отговорност.
  

3. 
   Семейни правила – в здравите и добре фукциониращи семейства правилата са гъвкави и обясними, разбираеми и приети от всички членове на системата. Правилата се приемат по демократичен начин, а не чрез налагане. Според Сатир, различните нарушения в семейството се предизвикват не от „лоши” хора, а от ‘лоши” правила.
   
4. 
   Контакти с външната стеда – добре функциониращите семейства имат добри, пълноценни контакти с членове от други системи, което им помага да имат и добри контакти в семейството, а не общуване, свързано със страхопочитание, обвиняване или омиротворяване.
   

Психоаналитичен модел – набляга на историческите фактори, върху неразрешените конфликти от миналото, които продължават да атакуват семейството и в настоящето. Ролята на социалния работник тук е да направи интерпретация на индивидуалните и фамилните модели на взаимодействие, като фокусира върху взаимните чувства. Идеята е да се редуцират патологичните модели на интеракция в семейството.

Структурния модел фокусира върху настоящето, върху ролите и нависите на отделните членове. Социалния работник се присъединява към системата, за да види как тя функционира, как членовете се справят с проблемите, как общуват „тук и сега”. Целта е да преструктурира семейната организация, като промени безполезние модели на общуване в системата.

Стратегическият модел също фокусира върху настоящето. Хипотезата е, че настоящите проблеми се подържат от повтарящи се неефективни интеракции между членовете на семейството. Трудностите се обясняват с начините за вземане на решения, комуникационните механизми и др.

Четвъртият модел е поведенческия модел. Той също фокусира върху настоящето, но върху възнаграждаващите междуличностни фактори и фактори на обкръжението. Поведението се разглежда като неправилно заучени или копирани модели на поведение от родителите. Корекцията е насочена към смяна на моделите и заучаване на нови такива, по-ефективни и подходяши за системата. ( Соня Будева – 104 - 105 стр.)

Социалната рабата със семейсва, осъществявана от социален работник, исторически предхожда фамилната терапия като вид практика. Семейството е дефенирано така, че да включва широк спектър от връзки които не съвпадат с традиционната представа за семейство от двама родители. Нарастващия брой семейства с един родител, както семействата, формирани от партньори – хомосексуалисти или лезбийки, например, разшириха разбиранията ни за понятието семейство.

Работата със семейства се отнася към две основни категории. При първата в практикато често се нарича работа за семейна подкрепа или семейно консултиране. Тази дейност обикновено е краткосрочна по своята същност и е предзначена да помага на семейства сблъскваци се с обичайните кризи (например, навлизането в пуберитета на първото дете или криза, сварзана с появата на новородено дете). Влиянието на кризи, предизвикани от вън, например загубването на работата от единия родител, а другата илюстрация на събитие, изискващо семейна интеграция.

Същността в работата е в това, да се помогне на едно относително здраво семейство да оцелее в трудни моменти, като преживяването да послужи за укрепване на семейството, а не за ерозиране на семейната система. Могат да се предоставят услугите и на бездетни двойки. Този най - често срещан тип социална работа със семейства се предлага от социалните служби за семейни услуги или чрез частната практика. Повечето от тези социални служби се занимават със семейства, сблъскващи се с трайни проблеми, вариращи от описаните нормативни нарушения до по – сериозните прояви на малтретиране и занемаряване, изискващи интервенцията на съдебните власти и службите за защита на децата (напр.преместване на детето при настойниците). Освен постоянния социален работник за работа, към семейството може да бъде насочен и социален работник за подрепа на самото семейство.Социалния работник за семейна подкрепа, съгласно използваната тук дефиниция за работата му, не поема дългосрочни задачи за интензивна фамилна терапия.

Работата с семейства изисква съобразяване с редица фактори. Всяко семейство, например, има своя история, която датира от много поколения. Членове на семейството починали или живи представители на няколко поколения, често оказват влияние върху настоящето ядрено семейство. Между членовете на семейството има сериозни различия. Например децата (или съпругата) могат да се сблъскат със сериозни заплахи от наказание, включително и физическо насилие, когато между отделните сесии членовете на семейството се връщат към своя обичаен начин на живот. (Лоурънс Шулман - 208 , 210 стр. )

Нашата представа за обикновено семейство, която включва работящ баща, майка - домакиня и две-или три деца, бързо се превръща по - скоро в миг, отколкото в реалност. Броят на семействата със самотен родител нараства (по същия начин се променя и участието на жените в трудовия живот).

Макар да съществуват много прилики между семействата между един родител и двама родители, има някои различия, които трябва да се очитат от помагащите специалисти. Самотните родители се сблъскват със същите естествени проблеми и кризи, както и другите семейства (например навлизанета на децата в пуберитета), но те са принудени да се справят с тях сами. Сред самотните родители преобладават жените и в по голямата си част те или работят (често при ниско запщане, ниско служебно положение, непривлекатен труд), или зависят от социалните грижи на обществото. Непосилните за тях цени на дневните помощини служби и услуги им пречат за подобряване на финансовото положение. Попадайки между ниското заплащане на труда и социалните помощи, повечето самотни майки живеят под приетата граница на бедността – фактор, които се засилва върху и без това силния за единствения родител стрес да издържа семейството.

Жилището е другата основна тема, безпокояваща самотните родители. Много от съществуващите възможности са недостъпни за тях, в резултат на което частта семейния блюджет, предзначена за жилище, е по-голяма, отколкото тази, изразходвана от останалото население.

Проблема за общуване с приятели е също досто сериозен. Много самотни родители споделят за промяна в отношението към тях от страна на предишни близки приятели, който след прекратяване на брака сякаш вземат страна в спора.

Този проблем, съчетан с депресията на самотния родител и липсата на усилия да се създаде нова група за подкрепа, води до допълнителна изолация и самота.

Теорията на фамилната терапия може да ни бъде полезна за по-добро разбиране на семейната динамика и за по-ефективна интервенция на социалния работник. Съществуват много и различни схващания за функционирането на семейството и начина на действие при опитите за помагане.

Много от съвременните теоретици са повлияни от Nathan Ackerman (1958) , който е един от първите, дали принос в теорията на фамилната терапия. Ackerman разглежда работата със семейства като специфичен метод за лечение на емоционални разтройства с помощта на динамично ориентирани интервюта с цялото семейство. Той вижда семейството като естествено житейско обединение, включващо всички личности, които се индентифицират с него и са повлияни от него посредством циркулиращо споделяне на емоции. Семейството разполага с потенциални възможности за взаимна подкрепа, които могат да бъдат блокирани от проблеми при комуникацията и от тревожността на отделните членове. Блокирането води до семейни неуредици и неспособност на семейството да изпълнява своята задача.

Ackerman не конкретизира функционалната роля на помагащото лице като посредничество, но много от неговите умения за работа могат да се обясняват с действеното изпълнение на тази функционална роля. Той например открива, че лечението обикновено започва по време на криза, когато е нарушено емоционалното равновесие на семейството. В началните етапи на работа, след като се договори да помогне на членовете на семейството в тяхната съвместима работа за подобряване на комуникацията между тях и овладяване на тревожещите ги семейни проблеми, социалният работник прилага умението за наблюдение, чрез което индентифицира елементите на идиосинкразия в езика на семейството. Той прави проверка на догадките си, като споделя своите наблюдения с членовете на семейството, осланяйки се на лични емоции, предизвикани от техните чуства един към друг и към самия него. По този начин социалният работник помага на семейството да се откъсне от фасадата, с която се е представило на първия етап и да премине към по-честно разкриване на междуличностните конфликти. Например, той може да помогне на семейството да не приема единственото дете в него (индентифицирания пациент) като източник на семейния проблем и да не го използва за семейна изкупителна жертва. Този процес е описан от други теоретици като преформулиране на проблема (reframing), което помага на семейството да го види в нова светлина.

Социалният работник идентифицира начините на комуникация и ролите и ги посочва на членовете на семейството. Ролите могат да включват изкупителна жертва, преследван, преследвач и пр. За да се разчупи порочния кръг от обвинения и наказания, който характеризира семейните отношения, се прилага конфронтацията ( подобно на изискването за работа). Социалния работник атакува илюзията за работа, използвайки фактора „тук и сега” на семейната сесия, за да извлече основните въпроси. Така се получава синтез между процеса на семейната сесия и съдържанието на работата, тъй като семейството разиграва пред терапевта своите дисфункционални схеми на поведение. В модела на Ackerman терапевтът контролира междуличностната опасност, селективно подкрепя членове на семейството и през цялото време се опитва да покаже модел на положително междуличностно поведение.

Murray Bowen (1961, 1978; Kerr & Bowen, 1988) e вторият теоретик, чиито идеи помагат за разбиране на семействата и за работата с тях. Той също смята, че в своите действия семейството се ръководи от изграждана вероятно с години емоционална система. Bowen изтъква необходимостта да се вникне и изследва приносът на поколенията за развитието на емоционалната система на дадено семейство. Ключовите понятия в този модел вкючват значимостта на всеки индивид с умението му да разграничава емоционалната от мисловната системи, за да налага контрол върху поведението си. Тази теза донякъде наподобява ключовата концепция в интеракционния модел, при който на клиентите се помага да контролират чувствата си, за да могат по този начин да се справят с проблемите си. Bowen подчертава и влиянието на тревожността върху семейството като система. Нарастващата тревожност, породена от усещане за заплаха, може да доведе до стремеж за „сплотяване” на семейството като маладаптивно средство за овладяване на положението. Пример за това е процесът на триангулация, при който двама членове на семейството въвличат трети член като начин за справяне с тревожността.

Не е необходимо този модел да се възприема изцяло, но е възможно да се заимстват концепции и техники, които да се интегрират в ефективната работа със семейства на всички нива. Разработката на Freeman (1981) е полезна, защото развива теоритичния модел на Bowen, описва и илюстрира метода за неговото приложение. В частност, неговият начин за използване на времето при организиране на интервютата в работата със семейства (начало на фамилна терапия, процес на фамилна терапия – след първото интервю и заключителен етап – освобождаване) улеснява пригаждането на тези полезни концепции към представения тук модел.

Freeman изтъква, че процесът на фамилната терапия започва преди първото интервю, когато помагащия специалист се отзовава на желанието за среща. Той не поставя строго изискване за среща с цялото семейство, а показва, как един умело и ангажирано проведен телефонен разговор, обикновено с човека, поел отговорността за решаване на семейните проблеми, може да даде важна информация за това кой има отношение към проблема и кой би трябвало да присъства на първата среща. Терапевтът не отрича становището на обадилия се за това, кой да присъства, а проявява уважение към неговите чувства и се съгласява да види само родителите като начало, щом това е необходимо. (Лоурънс Шулман, 210 – 211 стр.) Така той стимулира развитието на работно взаимоотношение, което подтиква родителите да допуснат терапевта в семейството. Той подчертава, че разговорът за възможните, според обадилия се, участници в проблема може да бъде началото на процес, в който да се помогне на членовете на семейството да преразгледат ролята на всеки от тях и присъствието им на сесиите.

Freeman описва четири фази на първото интервю: загрявка, дефиниране на проблема, преформулиране на начина, по който семейството гледа на проблема и постигане на ангажимент от страна на семейството да работи като цяло. Етапът на загрявка помага да се намали напрежението у всеки член на семейството. Фазата „дефиниране на проблема” включва вид договаряне, опит да се разбере, по какъв начин членовете на семейството схващат проблема. Фазата на преформулиране на проблема включва помощ за семейството да види проблема по новому (напр. Като семеен проблем,а не като резултат от поведението на идентифицирания пациент). И накрая, фазата „ангажимент за работа” полага основите на бъдещи срещи.

Теорията на Bowen допълва практиката в средната фаза, като набляга върху съвместната работа с различните поколения. Тъй като отделните личности поемат повече отговорност за действията си и сесиите са по-малко натоварени с обвинително и реактивно поведение, относителното спокойствие на семейните сесии позволява да се индентифицират подсистемите във вътрешносемейните и извънсемейните мрежи, към които семейството може да насочи вниманието си. Точно това е моментът, когато се прилагат мултипоколенческите концепции, помагащи на семействата при разширяване на границите им. Прави се усилие да се помогне на членовете на семействата да използват разширеното семейство като източник на подкрепа и да осъзнаят влиянието на семейната история.

Друга теория на фамилната терапия, наречена личностно-центриран подход, е изградена въз основа на идеи, развити в ранните трудове на Rogers (1961). Според описанията на Thayer (1982), терапевтът работи за установяване на здрав психологичен климат,който членовете на семейството могат да използват за установяване на инстински семейни взаимоотношения, за изразяване на истински чувства, за установяване на самостоятелност и в същото време идентичност със семейството, за развиване на ефективно двупосочна комуникация, полагане начало на оздравителен процес за развитие на семейството и решаване на проблема, а също и изясняване на общественото влияние върху семейството, изясняване на конфликтите, търсене на разрешения, изследване на ценностите, вземане на решения, експериментиране с нов начин на поведение и развиване на семеен модел/ насоченост, уникални за неговите потребности и желания. (стр. 192)

Последователи на подхода на Rogers фокусират вниманието си върху онези основни умения за помагане, които нееднократно са доказали, че създават условия, улесняващи промяната. Тези компоненти на здравия психологичен климат включват автентичността на терапевта (да бъде реална личност); загриженост и зачитане от страна на терапевта към членовете на семейството (безусловно положително приемане) и готовността му внимателно да се вслушва в това, което тези членове имат да споделят (изслушване и разбиране на потребностите, желанията, конфликтите, страховете, радостите, любовта, целите, ценностите, омразата, разочарованията, мечтите, скърбите на членовете на семействата, техните светове или реалности).

Много от основните идеи на фамилната терапия са общи за различни теории. Например, в повечето модели се отдава значение на мултипоколенческите проблеми, като Satir (1967) се интересува от „хронологията на семейните факти”, а Keith и Whitaker (1982) говорят за „семейство от три поколения, между които има вътрешнопсихична интеграция”. Основният въпрос за интеграцията и диференцията – по какъв начин човек да бъде част от семейството и същевременно отделна личност – се появява в повечето формулировки, макар да се използват различни термини. Например Keith и Whitaker (1982) говорят за унификация и разграничаване.

Повечето теоретици се занимават с проблема на триангулацията, усилието на едната страна да спечели съюз с втора страна в борба срещу трета (напр. Родители и терапевт срещу детето; майката и по голямото дете срещу бащата). Различия във възгледите се появяват по отношение на това как да се избегне капанът, да се промени моделът или да се използва стратегически ролята на трета страна в ситуацията. Набляга се и върху значението, което има безопасната атмосфера, макар че теориите силно се различават по отношение времето и методите за конфронтация, предназначени да разрушат дисфункционалните тенденции.

Членовете на семейството могат да получат от терапевта „преки указания”, предназначени да повлияят върху интеракцията между тях и да решат техните трудности. Семейство, което се съпротивлява срещу пряка терапия, може да получи парадоксална директива – препоръка от терапевта към членовете му да продължат своето симптоматично поведение, а понякога дори да го засилят (Barker, 1991, стр. 166). Предложението на терапевта е такова, че членовете на семейството стават по-чувствителни към проявите на подобно поведение и към скритата изгода, която извличат от него. Евентуалната цел е членовете на семейството да се научат да контролират процеса. Интервенцията е непряка по своята същност, тъй като в момента, когато терапевтът прави предложението, членовете на семейството не знаят, какви са истинските цели на тази интервенция.

Много от тези интервенции са драматични и умели и практически постигат своите основни цели (напр. Преодоляват защитите, за да помогнат на семействата да реорганизират структурите си), но за подобни непреки форми на влияние се заплаща и определена цена. Основното в представения модел е значението на доверието и съществената роля, която играе откритостта на помагащия специалист в изграждането на доверие у клиента. Опасността при прилагане на непреки подходи е в това, че ако клиентите усетят прилагането им от страна на терапевта, те могат да насочат своята енергия за изясняване на това, какво се опитва да направи терапевтът с тях. В някои ситуации използването на подобни методи може да засили защитите на клиента. Освен това използването на непреки средства за влияние поставя както етични, така и законови въпроси, свързани с темата за „информираното съгласие”. Въпреки тези доводи против, някои съобщения за случаи от практиката сочат, че при отделни семейства и при определени условия тези методи се оказват достатъчно ефективни, за да предизвикат промяна. ( Лоурънс Шулман, 212 - 213 стр. )

Интервюто е един от основните методи за изследване в социалната работа.

Представянето на този метод е много трудно по няколко причини – на първо място, той е обект на изследване и използване от различни науки и различни професионални практики и е много трудно да се отдели единствено специфичното за използването му в социалната работа.

На следващо място, е много трудно първоначално да се очертаят някои общи особености и черти извън контекста на определена теория, определена практика или вид. Съществува риск от една страна за повторение на вече известни неща, от друга за непълнота и неточност от гледна точка на практиката и особено на методиката на реализирането му.

Интервюто е основен метод за изследване в социалната работа. Той също е общо-научен метод, доколкото се използва във всички социални науки. Парадоксалното е, че този метод изключително трудно може да отговори на изискванията за научност. Всички изследователи, а за интервюто са написани огромно количество монографии, посочват невъзможността да се определят ясни изисквания по отношение на интервюиращия, времето, въпросите, съдържанието на въпросите, ситуациите и пр., които да гарантират научен характер на набраната информация. Независимо от това, не можем да си представим някакво социално изследване без употребата на интервю.

Интервюто се използва за изследване на случили се събития, социални идеи, ценности и норми и пр., за които думите са единствен начин на съществуване. От друга страна чрез него се изследват и самите думи, дискурсите, структурите, приложенията и пр. Интервюто в помагащите професии, трудно може да бъде разграничено като метод за изследване и като метод за помагане. При него относителността на фазите е симптоматична. Повечето изследователи на приложението на метода отбелязват, че то е изключително персонализирано. Изкуството да интервюираш, съдържа в себе си твърде много лични умения, произтичащи от конкретните особености на помагащия. Оказва, се че това изкуство е повече резултат на личния опит, отколкото на обучението.

При провеждане на интервюто като метод за изследване трябва да се имат предвид няколко основни общи черти:

• 
  Изкуствен характер, който се определя от това, че винаги, в една или друга степен става дума за задаване на въпроси от интервюиращ към интервюиран. Това не е обикновен разговор, а разговор, чрез който се цели набиране на информация;
  
• 
  Технологията на провеждане на интервю е зависима от неговите цели, дали се изследват характеристики на изследвания, неговото поведение, това какво прави, неговите знания, умения, или неговото отношение към нещо;
  
• 
  Ефективността на интервюто, т.е. достоверността на информацията, набрана от него зависи от създаването на един минимум от доверие между интервюиращия и интервюирания;
  
• 
  Мястото където се провежда интервюто, влияе по един или друг начин върху неговата ефективност.
  

Чистото интервю от своя страна се дели на:

• 
  Свободен разговор – използва се при изследване на процесите на социализация и развитие, на интереси, мотивации. Въпросите са общи, целта е да се стумилира свободното изразяване на клиента / бил той индивид или група/. Иформацията се набира повече от интерпретация на думите, дискурса, отколкото на фактите. Отклоненията от темата са допустими. (Нели Петрова – Димитрова, 86,87 - 90 стр.)
  
• 
  Водена беседа, или разговор – в този случай пред социалния работник има набор от въпроси, на които той трябва да получи отговор. Професионалното умение се проявява в това разговорът да се води така, че с минимален брой директни въпроси да се получи необходимата информация. Директните въпроси създават усещане за разпитване и снижават доверието между интервюиращия и интервюирания. Това интервю като техника за изследване е с най-голямо реално използване в практиката. Във всички сфери на социална работа при проучването има набор от данни, които е необходимо да се проучат.
  
• 
  Фокализирана или фокусирана беседа – тази беседа обединява в себе си различни техники, основното, е че при нея има фокусиране върху тема или специфичен детайл от тема или проблем. Тя позволява значимите данни получени при другите видове беседи да бъдат възприети като нови фокуси при изследването и разговорът да се центрира върху тях. Успешността й зависи от умението на изследователя да идентифицира тези важни данни, тези значими детайли от разговора и по подходящ начин, в подходящ момент да задълбае разговора около тях.
  
• 
  Въпросникът, или по-скоро различните видове въпросници са с ограничено използване в практиката на социалната работа, те са повече социологически инструмент на изследване. В социалната работа биха могли да се използват при проучване на клиентелата в определено място, на потребностите от помощ и услуги. Предимството им е основно във възможността за определено време да се набере информация от повече източници.
  
• 
  Разказът на живота е много ефективна техника, която позволява анализ и на факти и на отношения. Тя може да бъде реализирана като автобиографичен разказ и като психо-биографичен.
  

Не-директивната беседа в социалната работа.

Според А. Бланшет /8/ началото на използване на този вид интервю може да се открие в първите изследвания на трудови колективи през двадесетте години в САЩ. В рамките на изследвания на условията на труд и най-вече на междуличностните отношения като важен елемент ба трудовата среда, екипът под ръководството на F. J. Roethliserger и W. J. Dickson провежда серия разговори, насочени към общото, а не към индивидуалното, спазвайки анонимността на интервюираните. Част от изводите, до които достигат са много интересни:

• 
  голяма част от интервюираните желаят да разкажат много лични неща, нямащи отношение към въпросите, които са им зададени;
  
• 
  голяма част от отговорите изглежда, че нямат връзка със зададените въпроси;
  
• 
  събраните данни са по-малко валидни при отсъствието на дискурсния контекст, който е необходим за тяхното интерпретиране.
  

В резултат на тези свои изследвания посочените автори предлагат някои основни принципи и правила при провеждане на не-директивната беседа като мето на изследване.

Първото правило гласи „Интервюиращия трябва да третира всичко, което е казано в една беседа като неделим елемент от нейния контекст.”

Очевиден е акцентът към дискурса, към не-директното възприемане на смисъла на казаното. Това първо правило съдържа няколко подправила:

• 
  Интервюиращия не трябва да бъде внимателен само към съдържанието, проявено в една беседа. В един текущ разговор това е информативното ниво, което доминира, при интервюто латентните мотиви би трябвало да бъдат отчетени. (Нели Петрова – Димитрова, 88 – 89 стр.)
  
• 
  Нищо, което е казано предварително не бива да се смята като истина или грешка, като направено или не; дискурсите, постигани в една не-директивна беседа са по-скоро от нивото на ненаправеното; по отношение на вярно и грешно, тук се прилага различно мислене от мисленето в тези категории. Ако работникът каже печеля 3,5 долара на седмица, това е измеримо в схемата вярно-невярно. Но ако каже, че работата му е приятна, а всички други казват, че не им е приятна, това не означава невярно.
  
• 
  Интервюиращият не трябва да счита всичко казано, като принадлежащо на едно и също психично ниво. Психологическият контекст е ключ към разбиране на смисъла на казаното.
  

Интервюиращият забелязва, отделя по време на интервюто пропуските и в подходящ момент, с такт се опитва да ги запълни. Те са проява на съпротивите, страховете и съмненията на интервюирания, които му пречат да се изразява свободно.

Третото правило гласи: Интервюиращият трябва да смята нагласите, които са означени в предишните правила, като индикатори и да се опитва да разкрива, благодарение на тях, личния проблем, който те повдигат.

Говорещият не е в състояние винаги да внимава за това, което говори, поради което казва много неща, които на пръв поглед не казват нещо съществено. Тези „слепи мисли” са непосредствено свързани с психическите потребности, удовлетворявани чрез комуникацията. Трябва да се има предвид, че няма директна връзка между това, което се казва и това което се мисли. Необходимо е казаното от личността да се възприема повече като симптом, отколкото като нещо направено или нещо действително.

Четвъртото правило гласи: Интервюиращият трябва да разположи личния проблем в социалния контекст.

Интервюиращият трябва да помни, че самата беседа представлява социална ситуация и да отчита това влияние. Самият интервюиращ и отношението с интервюирания е нова ситуация, със своите спесифични значения. Те трябва да се отчитат при интерпретацията на събраната информация.

Интервюиращият трябва да се пази да не смесва своите чувства като човек, с тези на професионалист.

Петото правило: Към тези правила, по-скоро принципи, авторите прибавят няколко техники съвети за поведението по време на не-директивното интервю:

• 
  Интервюиращият трябва да слуша спокойно и доброжелателно, но също и интелигентно критично. Никаква тема предварително не би трябвало да се смята за неприемлива, маловажна, той трябва да си спомни, че това, което е трудно да се каже, често е много важно за говорещия;
  
• 
  Интервюиращият не трябва да проявява ни най-малка авторитарност. Интервюираният е в действителна позиция на субординация. Интервюиращият не трябва не само да използва тази своя власт, но напротив по всякакъв начин да използва за добро „своя капитал” от статута;
  
• 
  Интервюиращият не трябва да дава съвети или да морализаторства;
  
• 
  Интервюиращият не трябва да спори с интервюирания;
  

Не-директивната беседа е обект на различни проучвания именно като инструмент за изследване. Основните въпроси доколко тя може едновременно да отчита дискурса, в което е смисълът и едновременно с това презултатите да бъдат съотносими с целите на изследването и да бъдат обективни.

В социалната работа използването на този вид разговор, интервю като техника за проучване има твърде широко разпространение. В социалната работа ние се стремим да разберем клиента, проблема и социалния контекст, в който те съществуват във връзка и взаимодействие. В този смисъл терапевтичният аспект на не-директивната беседа е по-скоро от полза. Тук се разчита на способността на интервюиращия да почувства връзките и значението на данните.

Не-директивната беседа има широко поле на използване извън психотерапията – педагози, социални работници, професионални консултанти и пр. Я използват като много ценен инструмент в своята работа. (Нели Петрова – Димитрова, 89,90 – 91,92 стр.)

Приложения на интервюирането в социалната работа със семейства.

В социалната работа контактите със семейства се осъществяват в различен контекст. Понякога семейно интервюиране се провежда във връзка с работата с индивидуален клиент при нужда от разширяване на оценката за особеностите и взаимоотношенията в близкото му обкръжение. Семейството може да бъде ангажирано чрез интервю и за целите на реалната помагаща дейност с отделния клиент – за да съдейства, да стимулира промяната, да мотивира и окаже емоционална подкрепа.

В други практически случаи интервюирането на семейство се осъществява в контекста на цялостната работа с фамилната група или двойка.

Социалният работник подхожда най-често от позициите на системния подход – специфичен път към разбирането на ситуацията и проблемите на клиента предоставя екосистемният подход в социалната работа. От неговите позиции клиентът се разглежда в динамичната среда. По този начин постъпките, поведението, решенията му могат да бъдат разбирани и прогнозирани чрез интерпретация на връзките, взаимодействията му със значими персонални и институционални системи (деца, родители, съпрузи, колеги, общество като цяло и други). Екосистемния подход предпоставя и мястото на институцията или службата, предоставяща социални услуги в цялостната помагаща среда и я обособява като специфична екзосистема за клиента, осигуряваща му социална подкрепа чрез достъп до различни услуги, мерки и програми.

Системният подход обогатява значително съдържателните сфери на интервюирането. Проучването в по-широк план на социалната среда, системата от връзки и взаимоотношения на клиента, възможностите и за ангажиране на близкото обкръжение, помага и на интервюирания и на социалния работник. (Г. Механджийска, 33 – 34 стр. – системен подход)

Интервюто служи за контакт и общуване с цялото семейство. То позволява на интервюиращия да извърши проучване и оценка на характеристиките на семейството. В процеса на подобно интервюиране се създават и особено ценни ситуации и възможности за наблюдение и анализ на начина, по който членовете на семейството общуват помежду си. Това по- нататък служи на специалиста при анализа, заключенията, вземането на служебни решения и избора на помагащи интервенции.

Също в приложен аспект трябва да посочим и най-застъпените в практическата социална работа случаи, при които се провежда семейно интервюиране. Разбира се, най-разпространената област е работа с деца. Ролята на семейната среда при преодоляването на проблеми в отглеждането и развитието на детето обосновава във всички случаи изучаването на семейството и привличането на семейната група към помагащия процес. Също в аспекта на социалната работа с деца в практиката присъстват и интервютата с приемни родители и осиновители, както и с кандидатите за такива. Една по-широка област е сферата на семейното консултиране като цяло. Тук случаите могат да бъдат разнообразни според конкретния проблем, който е накарал семейството да потърси помощ. Интервюирането в това направление е свързано с консултативния процес, с изясняването на проблема и предоставянето на помощ на семейството. Някои от често срещаните проблеми, по които се оказва консултативната помощ от социалните работници, са – взаимоотношенията и общуването родители – деца; партнъорските взаимоотношения; насилието в семейството; значими за цялостното функциониране на семейството материално – битови и социални проблеми; кризисни събития в семейството – смърт, развод, промени в местожителството, тежки заболявания, негативни социални събития и други.

Методиката на интервюиране на семейства е тясно обвързана с основния процес на помагащата дейност. Това означава, че планирането и провеждането на всяко отделно интервю трябва да бъде целево и съдържателно обвързано с проблемите на клиентите и с крайната цел на помагащия процес. Социалните работници могат да реализират гъвкаво различни подходящи форми на интервюиране. Така например в хода на дейността със семейството биват провеждани и индивидуални интервюта с отделни негови членове. Те могат да бъдат комбинирани при необходимост с интервю на отделна двойка членове на семейството и работния процес да продължи с интервюиране на цялата семейна група. Интервюирането на семейство може да изпълнява както оценъчни, така и консултативни и терапевтични функции. Семейното интервю, професионално водено от социалния работник, може да послужи на клиентите и за вземане на значими семейни решения.

При провеждане на интервю едновременно с цялото семейство, социалния работник трябва да отчита някои специфични обстоятелства и моменти, по-различни от обичайните условия за провеждане на интервю с един клиент. Преценката на състава на участниците в едно интервю понякога предизвиква колебания у социалните работници, особено когато случаят е още в начална фаза и ориентацията в естеството на проблемите е все още слаба. Дискутира се например доколко в работата с деца и родители интервюирането трябва да се води поотделно с детето и с неговите родители; в какво съотношение да бъдат индивидуалните и фамилните сесии и т.н. По този въпрос Ричард Чазин посочва, че „много автори са убедени, че участието на всички членове на семейството в една сесия позволява най-добре да се разбере характерът на преживяванията и проблемите на децата и родителите”, което прави и интервенциите по-ефективни. Случаите в практиката са многообразни. Възможно е например да се проведат първоначално индивидуални интервюта с членовете на семейството, с детето и с неговите родители, а след това – диагностично семейно интервю с цялото семейство.

В методиката на интервюиране на семейства заема водешо място проблемът за начините, по които специалистите могат да разкрият същността и истината за взаимоотношенията между отделните членове. Поставянето на въпроси и събирането на богата информация не винаги е достатъчно за задълбочаването на оценката. Затова методиката на семейното интервюиране се обогатява с включване и на игрови, проективни, арт-терапевтични техники. Те създават условия за себеразкриване и за интензивно и свободно от структурирания ход на интервюто общуване между членовете на семейството. Анализът на социалния работник се базира върху наблюденията му по време на интервюто и обсъждането с членовете на семейството на протеклите дейности. (Г. Механджийска, 206,207 – 208,209 стр.)

Семейно първично – оценъчно интервю. Първата среща със семейството, потърсило помощ от специалист, може да има различна предистория. В практиката до провеждането на такъв тип първично - оценъчни интервюта обикновено се стига след отделни първоначални контакти с някои от членовете на семейството, след работа по сигнали или друг тип заявки и основания. Спецификата на предхождащите събития е важна, доколкото за интервюиращия представлява интерес мотивацията на всеки един от участниците в интервюто – мотивацията за присъствие на срещата, за даване на информация, за сътрудничество, за активност в някави следващи стъпки и действия.

В първичното интервюиране на семейства може да бъде полезна техниката на структурирането още в началото на контакта. Препоръчва се например още в първата си среща със семейството, социалния работник да проведе договаряне, при което да поясни, че предлага помощ без да взема страна. По-нататък той трябва да убеди членовете на семейството в това, помагайки им да постигнат диалог и единодействие и установявайки на опитите на някои от тях да го привлекат на своя страна.

Конкретизирането на основните стъпки в първичното семейно интервю осигурява и по-голямата му продуктивност.

Първа стъпка – запознаване на интервюиращия с проблема, поради, който семейството търси помощ.

Втора стъпка – изграждане на представа у членовете на семейстовото по какъв начин могат да получат помощ.

Трета стъпка – работата върху задръжки и мотиви, възпрепятстващи справянето с проблема. (Г. Механджийска, 210,211,212 стр.)

Използването на диаграмни методи в съчетание със семейно интервюиране.

Диаграмните методи могат да бъдат включени в интервюто, където служат при изучаването на семейната структура, история и взаимоотношенията между членовете. Събраната информация се отразява например в семейна генограма, семейна карта и екокарта, отразяващи приемствеността, връзките, влиянията, характера на отношенията между хората в едно семейство. Съвместно с тях, при интервюирането може да бъде изработена и културограма или концептуално родословно дърво.

В хода на генограмното интервю клиентите участват в графичното оформяне на иформацията, с което осмислят фамилния си опит. При всички случаи стратегията на интервюирането трябва да бъде замислена така, че да насърчава отделните клиенти и семействата да споделят информация, за да бъдат изследвани чрез интервюто и диаграмното отразяване на тяхната култура и опит. (Г. Механджийска, 213 – 214 стр.)

Интервюиране на семейства – кандидати за приемни родители или осиновители. Процедурите на интервюирането в тази област от социалната работа са обвързани особено силно с изискванията към оценяването на кандидатстващите семейства. В рамките на утвърдената методика за подбор на приемни родители се прилагат няколко вида интервюта:

• 
  Първично интервю в началния етап на заявяване на интерес от страна на кандидатите – то има предимно информационен характер. В него клиентите имат възможност да се запознаят с условията и изискванията, да заяват намеренията си.
  
• 
  Оценъчни интервюта със семейството – след като подготвителната работа е преминала и кандидатът е отправил официална молба, социален работник извършва оценъчното интервюиране. Провеждат се не по-малко от четири срещи с кандидатите и останалите членове на тяхното домакинство. Специалиста трябва да се срещне с всички тези лица заедно и поотделно.
  
• 
  Интервюиране при оценката на характеристиките на дома и жилищните условия – социалния работник, който извършва оценяването, провежда поне две посещения в дома на кандидатстващото семейство. При тях той се запознава с обстановката, условията, безопасността на домашната среда, като разговаря и обсъжда видяното с клиентите. (Г. Механджийска, 218 – 219 стр.)
  

• 
  Интервюиране на поръчителите – кандидатите посочват поне двама души, които да не са техни роднини и да могат да дадат препоръка за тях. Те също трябва да бъдат интервюирани от социалния работник. Поръчителите представят отделно един от друг и писмени препоръки, с които удостоверяват, че имат ясна представа за кандидатите като личности, че познават уменията им за отглеждане на деца и ги считат за подходящи да бъдат приемни родители или осиновители.
  
• 
  Кръгово интервюиране – при провеждане на фамилна сесия, вместо да попита отделен член на семейството какво мисли по даден проблем, социалния работник му предлага да обясни какво според него мисли друг член на семейството.
  
• 
  Структурирано семейно интервю – в хода на интервюто, на семейството се предлагат няколко задачи, които членовете му трябва да изпълнят заедно. Например – да планират някаква съвместна дейност, пътешествие, работа. Интервюиращият наблюдава как клиентите изпълняват предложената задача. Това позволява изработване на оценка на характера на взаимодействието в семейството, обичайните начини за разрешаване на проблеми, поведението в конфликтни ситуации и т.н. (Г. Механджийска, 220 – 221 стр.)
  

• 
  Арт-терапевтични техники в интервюирането на семейства – те могат да бъдат използвани с диагностична цел – за оценяване на емоционалното състояние, психосоциалния опит, скрити желания, неудовлетворени потребности, преживяване на травма, Арт – терапевтичните техники в хода на интервюто могат да улеснят комуникацията и да сплотят участниците около съвместна творческа задача.
  
• 
  Включване в интервюто на ролевата игра „ Дете – родител”. – тя позволява на интервюиращия да наблюдава изпълнението и да формулира оценка за родителския модел на поведение и свързаната с него психосоциална зрялост на клиентите. (Г. Механджийска, 222 – 223 стр.)
  

• 
  Опосредствено общуване в семейно интервю – една от техниките се състои в обмен на бележки между членовете на семейството. По поставен от социалния работник въпрос или тема, те не гововят или обсъждат на глас, а си разменят писмени записки и послания. В резултат от това те започват да забелязват такива особености на своето общуване, които обикновено са се изплъзвали от тяхното внимание. Техниките за опосредствено общуване могат да бъдат особено полезни за интервюиращия, когато изпитва затруднения със спазването на определени правила от участниците в интервюто. (Г. Механджийска, 224 – 225 стр.)
  

Особено важно при социалната работа със семейства е да бъдат разграничени общите и индивидуалните потребности и интереси на отделните членове и да се прилагат убедителни доводи за тяхното хармонизиране.

Използвана литература:

1. 
   Социална работа с деца и семейства – използвана разработка на Соня Будева - София, 2005
   

2. 
   Икуството да се помага на индивиди, семейства и групи – Лоурънс Шулман – Бостънски университет, Институт по социална работа
   

3. 
   Основи и методи на социалната работа – Нели Петрова – Димитрова София, 2001
   

4. 
   Интервюиране в социалната работа – Гинка Механджийска – София, 2008