Семинар „Киното и дълбините на човешкото съществуване в памет на Бергман и Антониони

На 29 ноември се състоя втората част на семинар „Киното и дълбините на човешкото съществуване” – в памет на Бергман и Антониони.

Филмът, който ни въведе в света на Микеланжело Антониони и който стана отправна точка за семинара е „Затъмнението”.

“Затъмнението”/1962/ е третият, завършващ екзистенциалната трилогия на Антотиони, филм от началото на 60-те - след “Приключението”/1960/ и “Нощта”/1961/. Три филма, обединени от темата за отчуждението и кризата на чувствата в съвременния свят, за постоянно увеличаващите се бариери между хората и невъзможността те да бъдат преодоляни.

В главната роля е актрисата Моника Вити. Минали са само няколко часа, откакто младата жена е напуснала предишния си любовник; и ето че тя среща поредния мъж в живота си - той е млад и красив, банков брокер, който умее и да залага, и да наддава на борсата /ролята на младия мъж се изпълнява от Ален Делон/. Дали обаче жената е приключила със старите чувства и дали изобщо нещо истинско ще започне – тези въпроси са екзистенциалната сърцевина на този филм. Филигранният безфабулен разказ разкрива блестящо стила на Антониони – с умението му да вижда отвъд привидностите и да превръща неизразимото във визия, с неговия уникален ритъм, с акцентите, с големите мълчания и незабравимите му метафори.

Емблематичният епизод с наддаването на борсата е ключов за възприемането на целия филм. Последвалото безсилие и „затъмнение” на чувствата съвсем не е случайно. Именно този епизод бележи невъзможността на героите да се намерят и да бъдат заедно.

И така, по време на семинара, след дългото встъпление на Боряна Матеева, ние се опитахме да пропътуваме из света на Антониони – през постоянните му теми, сюжети и естетически пристрастия. За някои от студентите филмът очевидно бе прекалено труден и бавен; те просто си тръгнаха още по време на прожекцията. Но с тези, които останаха до края, отново се получи интересен и жив разговор. Отново –точни и проникновени прочити на филма.

Антониони и киното на вглеждането. Абсолютното авторство. Особено ме впечатли един израз – на Иван Попов, студент от 1-ви курс реклама : той определи стила на Антониони като „съзерцателен разкош”, в който днешният човек дори си почива! – при цялата емоционална натовареност и безизходица...

Имаше и откровено: „не харесвам този филм и това кино”... Но – изпълва с респект!

Друга интересна, „археологическа” гледна точка : да се разглежда творчеството на Антониони като история – на времето и духа. При абсолютно съвременния нерв и звучене на този мъчително съзерцаващ – отвъд видимостите, филмов разказ...

И още нещо – всеки кадър – като композиционно и светлинно съвършенство!

Фотоувеличението – като заглавие на негови филм и като принцип в изграждането на персонажите.

Подтекста – в отделния кадър, епизода и цялото.

Привидно равните съжети на Антониони – с пластовете подтекст.

В „Погледа на Микеланджело” – безмълвният разговор с вечността. Голямата тишина – на всепроникването и раздялата...

Сбогом, маестро.

Умира на 30 юли 2007 .

Има висше икономическо образование.

Започва като асистент на Марсел Карне в "Нощни гости".

Занимава се с кинокритика, пише сценарии (сътрудничи на Роселини, Фелини) прави късометражни филми.

През 1950 режисира първия си пълнометражен филм "Хроника на една любов".

1957 – „Викът”

1960 - "Приключението"

1961 – „Нощта”

1962 – „Затъмнението”

1964 – „Червената пустиня”

1966 – „Blow-up”

1970 – „Забристки пойнт”

1975 – „Професия репортьор”

1982 – „Идентификация на една жена”

1995 – „Отвъд облаците”

2004 – „Погледът на Микеланджело” – документален.

Тук прилагаме два материала на Боряна Матеева, публикувани във в-к „Култура” през 2002 година, по повод на 90 годишнината на Антониони , и тази година, след смъртта му. И двата материала присъстваха на нашия семинар – като фактология, общоестетически проблеми и постоянни теми от творчеството на Антониони.

СЛЕД ПРИКЛЮЧЕНИЕТО И ЗАТЪМНЕНИЕТО - НОЩТА

Поради напредналата им възраст филмите им бяха анализирани и интерпретирани в най-големи детайли и по най-различни начини. Абсолютна класика на едно младо изкуство, те се превърнаха в твърдината на киното и към тях тръгнаха от всички посоки. За съжаление малко са онези, особено младите, които стигаха до върха на посланията им.

Тук ще се преклоним пред Микеланджело Антониони. След приключението на живота си, след затъмнението от удара, който получава през 1985, идва нощта. Но тази нощ на великия Антониони (1912- 2007) е бременна със смисли. В нея има космическо отчуждение, крехкост на чувствата, неизбродима самота (знаменитата, знакова „трилогия на отчуждението” - „Приключението”, 1960, „Нощта”, 1961, „Затъмнението”,1962). Има предусещане на екологичната катастрофа, в която вече живеем („Червената пустиня”, 1964 ). Има метафизична тревога за непознаваемостта на света („Фотоувеличението”, 1966 ). Има злободневно политическо съпричастие към младежките бунтове от 60-те (”Забриски пойнт”, 1970). Има философски размисъл за измеренията на идентичността и мисията на мислещия и съмняващия се човек на изкуството (“Професия репортер”, 1975, „Идентификацията на една жена”, 1982). Има го и мъдрото финално насочване към Бога, към по-висшата реалност, след признаване на невъзможността да се осъществи любовта тук, на земята („Отвъд облаците”, 1995, съвместно с Вендерс). Има ги всичките големи теми на модерността, облечени в неподражаема визуално великолепие и поднесени с бавния проникващ до същността ритъм на съзерцанието.

Съзнавам колко е трудно е да кажеш нещо нетривиално за този приживе канонизиран режисьор. Но все пак ще опитам, според силите си, да разчета йероглифа на духовното му завещание. И понеже завещанията се правят, за да се ползват от тях следващите, които да развиват натрупаното, на помощ ми идва американецът Мартин Скорсезе, тазгодишният носител на „Оскар” за най-добър режисьор. Той го казва най-точно: „Приключението” е един от филмите, които най-дълбоко са ме белязали. Той промени възприятието ми за кино и за света около мен и накара и двете да изглеждат безгранични.” Ето я ключовата дума - безгранични, значи отворени към безкрайността, безпределни. Не съм срещала по-силен комплимент за едно филмово творчество! Но Скорсезе продължава: „Неговите (на Антониони) кадри продължават да ме преследват и вдъхновяват. Да разширяват чувството ми за това, какво е да си жив в света.” Умрелият на преклонна възраст режисьор индуцира желание за живот, не само у Скорсезе. Защото филмите му се фокусират върху фундаменталните дефицити на модерния свят: липсата на любов, пожертването на изкуството в услуга на капитала, трудността да откриеш собствената си идентичност в един високо урбанизиран и силно замърсен свят без религия и без привързаности... Въпреки тежката проблематика и мрачната си диагноза, тези филми не подтискат. Напротив, те радват познавачите с визуалното си съвършенство и с изящното представяне в красиви форми на вътрешния, невидим свят. Показват, че киното е зряло изкуство и може да претендира за почетно място сред традиционните изкуства, дори на моменти да ги надхвърля с остротата на проникновенията си. Като поставят на крайно изпитание зрителския и духовен потенциал, те заставят да мислим за собственото си спасение. Следователно те са крайно нужни и затова критиката ги е канонизирана като едни от вечните образци на „авторското кино”.

Антониони, заедно с другите големи италианци Фелини, Пазолини, Висконти, заедно с великите Бергман и Бунюел е типичен представител на „авторското кино”, каквито вече не са възможни в киното на XXI век. Той отказва да разказва забавни истории със спецефекти, а изразява цялостната си, интегрална визия за света, безрадостна и някак тържествена, в която тотално липсва хуморът, пародията, цитатничеството и препратките на постмодерния дискурс (присмехулникът Уди Алън пародира Антониони в епизода „Защо някои жени трудно достигат до оргазъм” във филма си „Всичко, които винаги сте искали да знаете за секса, но ви е било страх да попитате”). Неговите филми са чистокръвни произведения на изкуството, със собствен строг, донякъде геометричен визуален стил и бавен ритъм, зад който се проектира сложният свят на невъзможните чувства и отчаяното търсене на смисъл.

Достигнал до възрастта на мъдреците, написал вече художественото си завещание с „Отвъд облаците” (с решаващата помощ на своя ученик-съмишленик Вим Вендерс) като непредвидим творец Антонини отказва да застине в някаква определена от критиците поза. Така през 2004, на 92 години, той изненадващо се съгласява да режисира една новела от филма „Ерос” (другите са на Стивън Содърбърг и Уонг Кар Вай). Новелата на Антониони се казва „Опасната нишка на нещата”, а историята подхваща вечната и единствена тема за любовта, с нейната крайност и невъзможност. Странният, общо взето неуспешен филм „Ерос” заключва кръга на творчеството на Антониони, започнало някога с „Хроника на една любов”, 1950. Оттласнал се от социалната конкретика на неореализма, преминал през екзистенциалните лабиринти, достигнал до висшето прозрение за божественото, в края на пътя си режисьорът отново се завръща към човешкото само за да сподели стъписващото с простотата си верую: „Всичко, което трябва да прави човек е да държи очите си отворени: всичко се изпълва със съдържание, всичко крещи да бъде интерпретирано, пресъздадено.” Да наблюдава мълчаливо и да създава свой модел на света, за да обясни смисъла му на себе си и на другите – това е същността на неговата кинофилософия.

След края на знаменитата "трилогия за отчуждението": "Приключението" (1960), "Нощта" (1960), "Затъмнението" (1962), Алберто Моравия пише: "Антониони напомня онези самотни птици, които ден и нощ повтарят единствените ноти, които знаят. Във всичките си филми той винаги повтаря същата мелодия…" "Забриски пойнт" смайващо го опровергава. Маестрото е загатнал тази посока в едно ранно изказване, прозвучало неразбираемо по времето на "трилогията": "Мисля, че един от най-типичните аспекти в моя характер е насилието. Рано или късно ще успея да го покажа в моите филми"…Да, Антониони може да произвежда остри и режещи звуци, дори тътен от взрив.

Тези тълкувания, разбира се, са много личен възглед, още повече, че Антониони/Вендерс никъде с образ или думи не сочат конкретно и директно в тази посока, но цялата тъкан на изумително красивата визия на двамата оператори /Алфио Контини за Антониони и Роби Мюлер за Вендерс/, застинала в студеното си великолепие е устремена към абсолюта на непостижимото съвършенство. Всъщност, в една от новелите, момиче среща пламенната любов вечерта, преди да влезе в манастир. Тя отказва да се познае страстта, за първи и последен път, защото е открила нещо по-висше, може би онзи "истински образ на тази абсолютна и мистериозна реалност, която никой никога няма да види", както смята късният Антониони…

Темата за идентификацията, за отчаяното търсене на самоличност е друга базисна тема за Антониони, освен разбира се безкрайно анализираните "отчуждение", "некомуникативност" и т.н. Още в "Приключението" завръзката тръгва от изчезналата героиня, чиято личност /и мотиви за евентуално самоубийство/ напразно се мъчат да сглобят нейните приятели и любовник. През 1974 Антониони снима "Професия:репортер" с Джак Никълсън - една психо-криминална история, в която един репортер се опитва да смени идентичността си като взема името на един мъртвец, открит в хотелска стая. Но вмъкването в чуждия живот, драстичната промяна на идентичността се оказва опасно занимание - репортерът заплаща с живота си, защото го вземат за другия…Отново криминалната основа е само претекст за психологическо сондиране. И за установяване на някакви по-висши, независещи от човешката воля сили, като случайността тук, които контролират съществуването…Антониони продължава разкопките по темата и в "Идентификацията на една жена" - филм от 1982, където филмов режисьор, искащ да направи филм за една двойка, търси актриса и когато я намира и се влюбва в нея, тя мистериозно изчезва. Той тръгва по следите й, заедно с друга млада актриса…Тук се засрещат любими негови теми - броденето на един мъж, търсещ любима жена, сложната адаптация към изискванията на жените от друго поколение…За съжаление, малко български зрители са видели този филм.

Идентификацията, разбирана в по-широк смисъл, като артистично самоопределение на режисьора, се осъществява при Антониони и в избора на професия на героите-мъже в неговите филми. В повечето случаи, това са хора с творческа нагласа: в "Приключението" главният герой е архитект, в "Нощта" - писател на върха на славата си. Във "Фотоувеличението" - моден фотограф, в "Професия: репортер" - журналист, в "Обервалдска мистерия"(1980) - първият видеофилм на Антониони по пиесата "Двуглавият орел" на Кокто - поет. Както споменахме в "Идентификацията на една жена" е кинорежисьор, в "Отвъд облаците" - също. За какво всъщност говори сюжетът на последния филм? Един режисьор /Джон Малкович/, алтер его на двамата сърежисьори, търси сюжет за новия си филм. Той иска филмът да бъде любовен. И докато пътува със самолет над облаците, започва да фантазира. Интригата и в четирите новели е любовна, но героите никога не стигат до кулминация. Пречките са вътре в тях. Не им достига енергия и решимост да извършат любовния акт. Завладяла ги е празнотата. Това обаче не е краят на света. Пустотата за Антонино, може би, е символ на просветлението, търсено отвъд човешката траги-комедия.

Не е задължително да разчитаме Антониони като будист. Но ако продължим тази рискована операция, ще стигнем и до прераждането - в случая с по-младия ученик-съмишленик-последовател - Вендерс, чието светоусещане е близко до това на маестрото. В авторския възглед за киното, в собствения киноезик, в посвещаването на духовните проблеми, в отрицанието на комерсията и забавлението, в "мъртвите времена" в сюжета, в "охлювения" /както го наричат американците/ ритъм, в дългите панорами, в които уж не става нищо, а всъщност органично се изявава естеството.

В последния си филм Антониони като че ли най-пълно открива своята истинска самоличност на "автор", след дългите години на търсене, от неореалистичната хроника в документалния "Делтата на По" (1943-1947) или разтърсващата с автентизма си новела "Опит за самоубийство" от "Любовта в града" (1953) през болезнената емоционална изолираност на модерния консуматор до просветлената обективност на постмодерния индивид, оставен сам на себе си и на избора си да вярва или не в една по-висша реалност.

Боряна Матеева