Семинар VІІ на Лакан Леонардо С. Родригес Превод: Катерина Занкова



Дата04.01.2018
Размер266.5 Kb.
#41369
Някои размисли върху последните три сесии на Семинар VІІ на Лакан
Леонардо С. Родригес
Превод: Катерина Занкова
Изучавал съм и съм работил върху този семинар с години, проследявайки френското издание на Жак Ален Милер, публикувано от Seuil (Lacan 1986), както и неговия английски превод (Лакан, 1992). Едва наскоро прочетох некомерсиалния превод, отпечатан от Association Freudienne Internationale. В предговора на тази версия на семинара главният редактор твърди, че семинарът на Лакан за етиката на психоанализата е, без съмнение (курсив на автора), най-важният от всички семинари на Лакан и че един добре известен психоаналитик, Чарлз Мелман, казал веднъж, че това е най-важната книга на 20в.

Оставяйки настрана уместността на подобни оценки, въпреки това ще споделя с вас с известен трепет някои размисли върху последната част на семинара.


Етика и праксис
Семинара върху етиката е несъмнено забележително поучителна/просветителна работа, която сама по себе си би могла да направи от Лакан източник от първа необходимост не само за психоаналитиците, но също и за моралните философи.

Трите глави, които искам да дискутирам – или по-скоро, селекцията от теми, които те адресират, тъй като един по-детайлен коментар би надхвърлил границите на тази статия – се отнасят директно до работата ни на аналитици, до работата, която ние обикновено наричаме „клинична” по един редукционистки начин, тъй като тя е пронизана във всеки един момент от етична ос. Всички проблеми, които включваме в „аналитичната техника” (нашите „технически” проблеми) всъщност са етични. Те включват позицията ни в аналитичния опит, за която ние сме изцяло отговорни; те включват също така позицията ни като аналитици vis-à-vis с общността, в която работим свободно; те включват желанието, което поддържа нашата специална форма на съществуване и действие, това желание, което Лакан, по-най-оригинален начин, е нарекъл „на аналитика”; те включват това, което обещаваме на пациентите си – субекти на несъзнаваното, каквито сме и ние и за които тяхното безпокойство, тяхното страдание, техните симптоми, тяхното нещастие имат етично значение. Защото пациентът може да използва думи, различни от нашите, но от първата среща е ясно, че той/тя гледа на своята ситуация като на отнасяща се до доброто и злото, като включваща доброжелателни или зложелателни желания, като действащи или неспособни да действат по един почтен морален начин, като вредящи на себе си или на другите.

В хода на аналитичния опит става видно, че субективните позиции, които ние описваме като структури, са също така етични позиции в смисъл, че се отнасят до приемането на позиция във връзка с това, което от началото на историята се е считало за морални проблеми: не само добро и зло, а също и онези човешки продукти, които са отвъд доброто и злото, но въпреки това определят това, което трябва да оценим като добро или зло: самото желание, насладата, Закона и неговите ефекти, значението, приписвано на нечии действия, нашите отношения с истината и познанието, упражняването и разпределянето на властта.

Не само за нас, психоаналитиците, етиката е във висша степен практически въпрос, т.е. въпрос, засягащ нашата практика или praxis (практика, изпълнена с повече или по-малко солидни понятия). Без значение какво ниво на абстракция може да достигне философския дебат върху моралните въпроси, той винаги се свежда до практически проблеми, до практиката да се живее с други човешки същества, съвместно съществувайки с тях и организирайки принасянето в жертва на насладата на индивида, което е необходимо за такова съвместно съществуване. Ето защо Кант дефинира полето на етиката като поле на практическа мисъл, но чиста мисъл, приложена към конкретни човешки дела. (Kant 1956 [1788])

Целта на всички етични системи, считани за предписващи морални правила, е във всеки случай човешките действия. Разбира се, на моралните философи не е убегнало, че човешките действия се предхождат от решения и че човешките решения отразяват човешките желания, които, на свой ред, налагат връзка с щастието; така че полето на моралната философия традиционно съдържа всички тези фактори, а не само действията, които са техен морален израз и резултат. Ето защо моралността (която можем да разграничим от етиката по това, че моралността включва моралните предписания за поведението, често срещано в общността, докато етиката включва критичното изследване на тези предписания и анализа на тяхната логична основа) винаги се е опитвала да пред-формира поведението на субекта, преди той/тя да действа: по-целесъобразно е да се инсталира у всеки човешки субект желанието да не убива друго човешко същество, отколкото във всеки един момент да му се напомня, че не трябва да убива. Това е практическата полза от Свръхаза, дори той да влече след себе си други усложнения в живота.

Лакан включва тези две измерения на етичния размисъл (човешките действия и етичните решения, които ги предхождат и които следват от тези действия) в дефиницията, която той предлага в най-последната сесия на семинара:

[…] етиката по същество се състои в решение за нашето действие с уговорката, че то е значимо, само ако действието, което се подразбира от него също така се съдържа в него, или се предполага, че се съдържа, решение, дори ако то е само имплицитно.Наличието на решение от двете страни е съществено за структурата. (Lacan 1992, 311)

Не е нужно да си психоаналитик или морален философ, за да разбереш съдържанието на тази дефиниция. Невротикът, който идва при нас да търси помощ, го знае много добре. Той все още има да учи – и анализата може да му позволи да учи – че действията от етично значение в неговия живот, които той осъжда – собствените му действия и тези на значимите други: неговия баща, майка, учители, приятели и врагове – не могат да бъдат редуцирани до това да са просто продукт на особено неблагоприятни психо-социални обстоятелства или на невро-биохимичен дисбаланс.


Добър за нищо
Мъж на около трийсет години дойде при мен и каза, че иска помощ, тъй като е в критична ситуация: трудността му да се свързва с другите била такава, че той се страхувал, че ще загуби работата си, към която така или иначе се отнасял с презрение, тъй като тя включвала прости мануални задачи, които не изискват специални умения. Социалните обмени, които му се налагало да прави в работата си, били минимални, но дори при това той се чувствал неадекватен, затруднен, неспособен да говори с другите или да ги поглежда в лицето. Той не поглеждаше и в моето лице. Той ми каза, че бил „добър за нищо”. Роден в семейство на успяващи, той беше единственият незавършил университет и без интересна работа. Беше ерген и никога не беше имал приятелка. Било му по-трудно да общува с жени, отколкото с мъже, въпреки че имал сексуални желания. Няколко пъти бил на проститутка, но се чувствал затруднен и засрамен от себе си и неспособен да се „представи адекватно”. Бил е при дванадесет специалиста преди мен: деветима психолози или психиатри и трима психоаналитици. Останал с впечатлението, че всички те гледали на него като на безнадежден случай и загубена кауза. Двама от психоаналитиците му препоръчали да не предприема психоанализа по причини, които той не намерил за правдоподобни. Третият, жена, му казала, че на него психоанализата няма да му помогне, тъй като той не говорел в сесиите. Той не говорел, обясни ми той, понеже тя била жена, а той винаги имал проблем в говоренето с жени. Сега, добави той, щял да ходи на психоаналитик именно поради това, но жената-психоаналитик не изглеждало да има силно желание да го вземе за пациент.

След първата сесия той ми позвъни, за да ми каже, че отменя записания час, че не виждал смисъл, че не искал да ме кара да си губя времето и че е безнадежден случай. Пожелах му късмет. Няколко минути по-късно той отново се обади и ме попита дали все пак мога да го видя и се извини за колебанието си. Съгласих се да го видя. Това беше преди пет години и оттогава той е добър анализант.

Когато пациентът дойде за втори път, ми каза, че въпреки че не е намерил помощ при нито един от психоаналитиците, при които е ходил преди мен, един от тях въпреки това направил забележка, която му направила впечатление. Тя се отнасяла до спомен от детството му, когато той бил на четири години. Играел си с една своя братовчедка и две гвинейски прасета. Сложил прасетата в пуловера си. Държал ги там дълго, толкова дълго, че те се задушили и умрели. Малко по-късно по-големият му брат разбрал какво е направил и го смъмрил. Той запазил този спомен, без да му придава голямо значение, но когато аналитикът му казал, че това събитие може да е било от значение в живота му, той осъзнал, че винаги го е помнел и винаги се е чувствал виновен за убийството на гвинейските прасета. Вината (или поне чувството за вина) е играла централна роля в живота му при различни обстоятелства.
Вината
Въведох това кратко описание на началото на анализата, защото то показва добре нещо типично за нашия опит: универсалността на чувството за вина сред невротиците. Това чувство за вина, чиито несъзнавани източници са маскирани или изместени, винаги включва морално решение от страна на пациента. Моралното решение се отнася до действието, което, на свой ред, води до друго решение (според модела, предложен от Лакан): Решение↓Акт↓Решение

Моят пациент се обвиняваше за убийството на гвинейските прасета и ретроспективно интерпретираше този акт като базиран на решение, лошо, криминално решение: той не го считаше за нещастен инцидент. Работата на анализата по-късно разкри връзката между тази сцена и бременността на неговата майка, която се появила по време на убийството на гвинейските прасета. Това на свой ред доведе до разпознаването на по-фундаментално, несъзнавано чувство за вина.

Етичният въпрос, следователно, е толкова проблем за анализанта, колкото и за аналитика. Няма област на човешко старание, от която етиката да е освободена. Възгледът, че някои дейности са морално неутрални – или отвъд добро и зло: дейности като определени технологични приложения на науката, в които субектът се явява почти нерефлексивен, механичен компонент на част от механизма – дълго време е бил дискредитиран. Степента на морална отговорност (проблематична по отношение на установяването й с известна прецизност) е винаги очаквана от другото човешко същество: ние смятаме за неетично това друг човек да бъде редуциран до автоматизиран инструмент, лишен от субективност и морални решения.

Изучаването, което Лакан прави на етиката на психоанализата, засяга специфичността на етичните отговорности не само на аналитиците, но и на анализантите: има морални правила и задължения, които се очакват от анализанта, които са вписани във основното правило на психоанализата така, както го е формулирал Фройд. Фройд вкарва в него директно отнасяне към етичния дълг на анализанта; наред с другите неща правилото казва на пациента: „помнете, че сте обещали да бъдете честни през цялото време”. Фройд не е казвал на пациентите си „Опитайте да дадете най-доброто от себе си” или „Говорете свободно, без значение какво, а ние ще научим нещо от това”. Не; правилото на свободните асоциации включва морално предписание, искане за честност, което налага ограничение на дрънкането на пациента, тъй като го ориентира към произнасянето на истината. (Freud 1913c)


Етиката и посоката на лечението
Посоката на лечението, която Фройд изобретява, е първо и преди всичко етична; всяка терапевтична полза, която се извлича от него (а е важно, че има терапевтични ползи в анализата – иначе моят пациент не би работил в анализа пет години) е подчинена на етичните принципи и цели на аналитичния опит. Аналитикът не може да бъде неутрален по етични въпроси. Възгледът за неутралността на аналитика (наличен от времето на Фройд) е само от относителна важност, ако бъде ограничен до това, което Лакан нарича „насоката на съзнанието” (‘the direction of conscience’):

Положително, психоаналитикът насочва лечението. Първият принцип на това лечение, този, който му се казва преди всичко останало и който той открива по време на обучението си толкова много, че става напълно пропит от него, е че не трябва да насочва пациента. Насочването на съзнанието в смисъла на морално упътване, което вярващия католик може да намери в него, е радикално изключено тук. […] Насочването на лечението е нещо съвсем друго. (Lacan 2002 [1961], 216.

Самият Фройд е дефинирал етичната позиция на аналитика като включваща отказване от всеки опит за насочване на съзнанието на пациента. Това е едно позитивно отказване, което позволява на аналитика да слуша без предразсъдъци и да се въздържа от това да дефинира кое е правилно или грешно; това ще рече, да поддържа етична позиция, която не е морализъм. В статията си то 1919 г. „Линии на напредък в психоаналитичната терапия”, Фройд пише:

Не мисля, че съм изчерпал обхвата на желаната дейност от страна на лекаря, казвайки, че условието за лишение трябва да бъде спазвано по време на лечението. […] Ние отказахме най-емпатично да превърнем пациента, който се оставя в ръцете ни в търсене на помощ, в наша частна собственост, да решаваме съдбата му, да му налагаме нашите идеали и с гордостта на Създателя да го оформяме по свой образ и да видим, че това е добро. […] Успял съм да помогна на хора, с които не съм имал нищо общо – нито раса, образование, социално положение, нито възгледи за живота като цяло – без да повлиявам тяхната индивидуалност. […]

Нашият високоуважаван приятел, J.J. Putnam, в земята на Америка, която сега е толкова враждебна към нас, трябва да ни прости, че не можем да приемем предложението му – именно, че психоанализата трябва да се постави в услуга на особен философски възглед за света и че трябва да убеди в него пациента с цел да облагороди ума му. По мое мнение, в крайна сметка това означава само да се използва насилие, въпреки че то е покрито с най-добри мотиви. (Freud 1919a, 164-5)
Отворен въпрос
Лакан смята, че етиката на психоанализата е отворен въпрос. Всички предписващи морални насоки, които следваме в практиката си (а ние със сигурност се нуждаем от някакви и прилагаме критерии от морално естество в работата си) са отворени за критично разглеждане и изследване – не можем да се задоволяваме с теоретичните и технически принципи, които сме приели. Лакан казва:

Ако има етика на психоанализата – въпросът е отворен – тя е до степента, в която анализанта по един или друг начин, без значение колко минимално, предлага нещо, което е било представено като мерило на нашата дейност – или поне претендира за това. (Lacan 1992, 311)

Целият проблем се върти около критериите за измерване на действието. Нашите специфични действия в психоаналитичното преживяване са отворени за изследване посредством психоаналитични и - защо не? – други епистемични критерии. Това е в най-висша степен функцията на супервизията, доколкото се касае за конкретни лечения; но не само на супервизията, тъй като всичките ни интелектуални усилия (нашите статии, нашите семинари и конференции, нашата самостоятелна или колективна изследователска работа) имат аналитичния клиничен опит за своя отправна точка – а етичната рефлексия минава през всички тях.

Можем да разграничим поне два смисъла в израза „етика на психоанализата”. На първо място, има приноси, които, от Фройд насам, психоанализата е направила към нашето разбиране на етичните въпроси, в частност, психоаналитичните открития и изобретения, които са обогатили полето на етичното запитване: теорията за нагоните, понятието за Свръхаза, тезисите, отнасящи се до функциите на закона и на желанието, идентификцирането на различните форми на наслада, техните източници, причини и ефекти и всички свързани клинични проблеми. Накратко, можем в този смисъл да говорим за етика от Фройд насам или за влиянието на психоанализата върху етичната рефлексия и моралността на нашето време. Това влияние е било множествено и е афектирало човешкия морал в Западния свят по един генерален начин., както посочва Лакан в „Инстанцията на буквата”: Фройдизмът, колкото и погрешно да е бил разбиран и колкото и неясни да са били неговите последствия, прави неуловима, но радикална революция. Не е нужно да търсим свидетели на този факт: всичко, което тя (анализата – б.пр.) засяга - не само човешките науки, но и съдбата на човека, политиката, метафизиката, литературата, изкуствата, рекламирането, пропагандата – и по този начин, несъмнено, икономиката – е било афектирано от нея. (Lacan 2002 [1957], 165)


Задълженията на аналитика
Във втория смисъл, „етиката на психоанализата” се отнася до специфичната проблемиатика, която касае моралните цели на психоанализата като човешки опит. Главно в този втори смисъл („нашата етика като аналитици”, за да използвам думите на Лакан от стр.291 на английската версия) ще подходя към проблема.

В началото на глава ХХІІ Лакан дефинира задълженията (моя дума, а не негова) на психоаналитика (или „описанието на работата на психоаналитика (професиограмата?)): Казах някъде, че аналитикът трябва да плати нещо, ако ще играе своята роля.

Той плаща в думи, със своите интерпретации. Той плаща със своята личност до степента, в която през трансфера той е буквално лишен от право на владение. […] и накрая, той трябва да плати с решение за своето действие. Това е минималното, което се иска. Анализата е решение. То се изисква навсякъде другаде, но ако изглежда скандално да го потвърждаваме тук, вероятно има причина. Така е, защото от определена гледна точка, аналитикът е напълно наясно, че не може да знае какво прави в психоанализата. Част от това действие остава скрито дори за него. (Lacan 1992, 291) Той е написал почти същата дефиниция в „Посоката на лечението”, текст, който предхожда (1958) семинара за етиката, но е публикуван след него (1961). Не знам дали Лакан го е модифицирал преди публикацията, но в третото издание има вариация (на това което трябва да плати аналитика). В „Посоката” четем:

Може ли някой да забрави, че /аналитикът/ трябва да плати, за да бъде въвлечен в действие, което отива право към сърцевината на съществото (Kern unseres Wesens, както казва Фройд) с това, което е най-важно в неговата най-съкровено решение: ще може ли той сам да остане на страничната линия? (Lacan 2002 [1961]), 217

Чудил съм се относно различните дефиниции на третия момент, този, който засяга решението на аналитика. Защото да говорим за решение, засягащо нечие действие, действие, което остава отчасти неизвестно, не е съвсем същото като да говорим за решение, и то за най-съкровеното, за действие, което отива към сърцето на съществото – поне на пръв поглед.

Но тогава си помислих, че, вероятно въпреки това, има консистенция между двете дефиниции, в която действието на аналитика, което остава скрито за него, би могло добре да бъде именно сърцето, сърцевината, ядрото на съществото, т.е., във фройдистките термини, несъзнаваното желание.


Желанието на аналитика
Желанието в аналитика е основата на това, което Лакан нарича „желанието на аналитика”. Аз казвам „основата на”, а не „идентично с”, защото желанието на аналитика, аналитичното желание, не е просто каквото и да е желание, а има специфични детерминанти. Към края на същата сесия на Семинара, Лакан казва:

Това, което аналитикът трябва да даде, за разлика от партньора в акта на любов, е нещо, на което дори най-красивата булка на света не може да бъде равна, което ще рече, това, което той има. А това, което той има не е нищо друго освен неговото желание, като това на анализанта, с тази разлика, че то е преживяно averti –предотвратено/отклонено желание.

Какво може желание от този род, желанието на аналитика, да бъде? Веднага можем да кажем какво не може да бъде. То не може да желае невъзможното. (Lacan 1992, 300)

В тази дефиниция на желанието на аналитика има позитивно и негативно твърдение. Позитивно: желанието на аналитика е дефинирано като изискващо процес на формиране. Негативно: то е дефинирано като не прицелващо се в невъзможното. „Невъзможно” тук означава (съдейки от това, което следва в текста) не само желание, невъзможно за реализиране, но също така, и което е по-важно, желание, което би направило аналитичната работа невъзможна, като в примера даден от Лакан (p. 301), където аналитикът се опитва да реализира една фантазия на сливане с анализанта, вид симбиоза или отчуждаваща идентификация, която би завършила в нещо друго, но не и в психоанализа.

През годините Лакан прецизира своята концепция за желанието на аналитика. Значим крайъгълен камък на това развитие е неговата дефиниция в края на Семинар ХІ (за четирите конструкта в анализата) на желанието на аналитика като желанието да се „сдобиеш с абсолютно различие” или логическата противоположност на идентификацията с или идеализацията на аналитика – което е целта на психоанализата според его-психологията. (Lacan 1977, 276) Можем също така да впишем в същата концепция сравнението, което Лакан прави между аналитика и светеца дотолкова, доколкото и двамата действат като причина на желанието:

/Светецът/ действа като /кошче за/ боклук […] така че да въплъти това, което налага структурата, именно позволявайки на субекта, субекта на несъзнаваното, да го приеме за причина на собственото си желание. (Lacan 1990, 15)

Необходимо е желанието на човек да следва определена ориентация, за да оперира като причина на желание. Ако аналитикът предложи на своя пациент някакъв специфичен модел или идеал като цел за постигане в анализата, резултатът би бил опит в образован(и)е с променлива ценност, но не и опит в разпознаването на истинското желание на пациента, на неговите граници и възможности. „Граници” и „възможности”: уместно е да поставим ударение върху този момент във връзка с желанието на аналитика. Желанието на аналитика не може да бъде схващано като невъзможно, неограничено или безкрайно.

Метонимичната структура на човешкото желание би могла да отвори път на концепция за желанието като безкрайно: ако то винаги е желание за нещо друго, тогава то е потенциално безкрайно. Обаче такъв възглед пренебрегва факта, че човешките същества – единствените желаещи същества в строгия смисъл на този термин – са също така живи същества, което ще рече, смъртни същества. Смъртта налага абсолютна граница на желанието, като същевременно е негова причина и абсолютно условие.

В „Етиката на психоанализата и неразположението на нашата култура” (Rodríguez 1995, 126), илюстрирах този момент с пасаж от един разказ на Jorge Luis Borges, „Безсмъртния”, където един пътешественик посещава град на безсмъртни хора. И какво вижда?

Индоктринирана от многовековна практика, републиката на безсмъртните хора е постигнала съвършенство в толерантността и едва ли не в презрението. Те знаели, че в един безкраен период всички неща ще се случат на всички хора. Заради миналите или бъдещите си добродетели всеки човек заслужава всяка форма на доброта, но също така и всички форми на измама заради позорните си действия в миналото или бъдещето. […]. При такива условия всички наши действия са оправдани, но също и индиферентни. Няма морални или интелектуални заслуги. Хоумър създава „Одисеята”; имайки безкраен период с безкрайни обстоятелства и промени, невъзможното не е да напишеш, поне веднъж, Одисеята. Никой е някой, единичният безсмъртен човек е всеки човек. Като Корнелий Агрипа, Аз съм бог, аз съм герой, аз съм философ, аз съм демон и аз съм света, което е дълъг начин да кажа, че не съм. (Borges 1974, 541 [my translation])

Без перспективата на смъртта, няма желание. Смъртта въвежда липса във всеки момент от живота. И все пак липсата е необходимо, но не достатъчно условие за желанието. „Липса”, „празното пространство”, „дупките в нашето същество” са различни думи, които обозначават нашата човешка липса-в-съществото. Тази липса в съществото е конструираща, структурираща за желанието, но не изключително – не сама по себе си. Една позитивна констелация, която е интерсубективна и отвъд интерсубективността (желанието е желанието на Другия) е необходима за пускането в ход на желанието през живите ни тела. Тези живи условия на желанието налагат по-далечни граници или крайност на нашето крайно съществуване. Желанието на аналитика е крайно в същия смисъл: то е единствено като желанието на отделния аналитик, който населява. Да говорим за него като за абстрактно понятие не е безполезно, но етичните въпроси, които изникват около него са по-добре обхванати, когато е определено в отделните случаи.

В „Посоката на лечението и принципите на неговата сила” Лакан пише, че съществото на аналитика не може да бъде редуцирано до неговото същество такова или онакова, дори още по-малко до същество на отделен вид човек с определени личностни черти, считан за добър или виртуозен. Аналитикът е по-добре описан, твърди Лакан, във връзка с неговата липса-в-съществото, т.е. във връзка с това, че предлага себе си като привлекателен, но някакси празен, заемайки тялото и личността си на трансфера – отношение, в което той може да бъде уловен от означаващите на пациента и идва да представи в имагинерния регистър на пациента каквото и да е и всичко, което пациентът може да направи от него. Но реалното на трансфера е това, което изисква по-специално, решението на аналитика, в което неговото желание е заложено на карта.

Лакан корелира трите задължения на аналитика с три нива на действие, обозначени с термини, заети от военните и политически науки: тактика (интерпретация); стратегия (удържане на трансфера); и политичност (или по-скоро политика: решението за неговото действие, което е подкрепено от схващането за края и целите на анализата).
Как работи анализата

По време на предварителното интервю, което имах с моя пациент, той поиска от мен обяснение как работи анализата и аз дадох най-доброто, на което бях способен. Привидно той не знаеше нищо за анализата, въпреки че по-късно научих, че не е точно така. Говорих му за основното правило и неговото основание, а той протестира. Каза, че според това, което съм му обяснил, той трябвало да свърши цялата работа, а единственото, което аз трябвало да правя, е да гледам и слушам. Отговорих, че този начин на разглеждане на въпроса е резултат от една позиция, която той беше приел в живота си, до което бях стигнал от това, което ми беше разказал за своята история: позиция на „добър за нищо”; неспособен да създаде нещо за себе си, винаги зависещ от благосклонността на другите (родителите му и други хора), за да поддържа себе си. Добавих, че няма закон или сила на земята, които да го заставят да приеме такава позиция, нито има препятствие у самия него, за което да мога да приема, че би го спряло да работи в анализата.

Мога да кажа, че за мен това беше точно, както Лакан го определя в неговия семинар: основанието за моето действие (тъй като моята интерпретация имаше ефект) беше до голяма степен скрито за мен. Това, което си помислих на първо място беше, че този човек започваше да ме вбесява и че ще е по-добре да направя нещо, за да спра цвиленето му. Разсъждавайки върху ефектите от моето действие, си помислих, че желанието на аналитика в мен е взело надмощие над моето раздразнение (което е форма на наслада) и че съм успял да удържа нещата, така че да продължат.

Малко след това пациентът съобщи, че никога през живота си не е чел книга. Затова се провалил в гимназията, тъй като едно от изискванията в последната година било да се дискутира роман - задача, с която той никога не успял да се справи. За моя изненада в същата сесия той каза (очевидно без да знае какво казва), че е чел в една книга, че едно момче непременно ще се влюби в майка си и ще мрази баща си и че това се наричало „Едипов комплекс или нещо такова”.

Попитах го каква е била тази книга, която никога не е чел. Той ми каза: „Тълкуване на сънищата” на Фройд. Знаете, Фройд, симпатягата, който е писал за секса и цялата тази работа.”

„И Вие не броите това за книга?”, попитах го – едва успях да скрия чувството си на възмущение.

„Е”, каза той, „това е роман или нещо такова, не е истинска книга.”

По-късно той ми каза, че вкъщи имали цялата колекция на Пенгуин изданието на Фройд, която баща му някога купил по препоръка на един психиатър.

Колкото до Човека-плъх и Мелани Клайн, четенето на Фройд някакси пробудило у моя пациент желание за анализиране и аз имах късмета да действам по начин, който да позволи на неговото желание да бъде.
Няма абсолютно добро
В етични термини, желанието на анализанта и желанието на аналитика изискват отказването от един идеал: въпросът за Абсолютното добро е този, който човек си задава от незапомнени времена, но аналитикът знае, че това е въпрос, който е затворен. Той знае не само, че няма Абсолютното Добро, което искат от него, но също така знае, че такова по принцип няма. Да доведеш анализата докрай е ни повече, ни по-малко да срещнеш тази граница, в която се повдига проблематиката на желанието. (Lacan 1992, 300)

Това, че Абсолютно Добро не съществува, не означава, че няма добри неща – напротив – и е важно те да се разпознават и диференцират от лошите неща, които отнемат толкова много енергия от живота на пациента. Добрите и лошите неща могат и би трябвало да бъдат идентифицирани по време на една анализа. Но ние не притежаваме универсален канон или стандарт за определянето на добро и лошо или за това да направим така, че добрите неща в живота да останат добри и да нямат лоши ефекти. Лакан поставя под въпрос идеята, че постигането на блага е достатъчно добра цел за анализата: Когато в съответствие с Фройдисткия опит се артикулира диалектиката на искане, нужда и желание, подходящо ли е да редуцираме успеха на анализата до ситуация на комфорт на индивида, свързана с тази добре-създадена и легитимна функция, която можем да наречем постигане на блага? Лични блага, семейни блага, домашни блага, други блага, които ни привличат, благата на нашата търговия или нашата професия, благата на нашия град и т.н. (Lacan 1992, 303)


Етичния край на анализата
Това се отнася до цялата проблематика на края на анализата, в частност - края на анализата, наречен обучителна анализа, анализата на аналитици или бъдещи аналитици.

Лакан е имал високи очаквания във връзка с анализата на аналитиците, както и силен интерес в създаването на теория за края на анализата. Това в крайна сметка го е довело, седем години след семинара за етиката, до създаването на теория и практика на прехода \passe\ - оригинална процедура за изследване на това как всъщност завършват анализите, как тези завършвания се сравняват с това, което се очаква от края на една анализа в концептуални термини и какви са безпрецедентните, нетеоретизирани феномени, които се появяват в хода на свидетелствата, давани от анализантите за техния аналитичен опит. (Границите на това представяне ще бъдат надхвърлени, ако направим по-задълбочено разглеждане на въпроса за прехода.)

В семинара за етиката Лакан подчертава своето вярване, че края на една анализа би трябвало да включва изясняване на позицията на анализанта във връзка с неговата моралност:

Вярвам, че съм показал тук, в сферата, която очертах за вас тази година, че функцията на желанието трябва да остане в едно фундаментално отношение със смъртта. Въпросът, който задавам, е този: не трябва ли истинското приключване на анализата – и с това имам предвид това, което ви подготвя да станете аналитик – в крайна сметка да конфронтира този, който е подложен на нея, с реалността на човешкото състояние? Става дума точно за това, което във връзка с безпокойството Фройд обозначава като нивото, на което човек е в отношение със себе си, което е неговата собствена смърт – в смисъла, в който съм ви учил да изолирате тази година – и не може да очаква помощ от никого.

В края на обучителната анализа човекът би трябвало да достигне и би трябвало да познае областта и нивото на преживяване на абсолютен безпорядък. Това е ниво, на което безпокойството вече е защита, не толкова Abwarten as Erwartung. Безпокойството се развива, като позволява на опасността да се появи, докато няма опасност на нивото на Hilflosigkeit. (Lacan 1992, 303-4)

Това е прекурсор на неговия конструкт за субективното лишение или изпускането (загубата) на идеалите и идентификациите, които са поддържали субекта, замъглявайки и прикривайки факта на неговото крайно, смъртно, изключително безпомощно състояние. Както самият Лакан отбелязва в Proposition’ от 1967, аналитичната цел на субективното лишение е малко вероятно да стане привлекателна за онези, които търсят щастие през лечението; този неправдоподобно популярен лозунг. (Lacan 1995, 8) Но анализата не е изобретена, за да задоволи обществото – или пациента в това отношение.

При все това тя не е нова версия на пуританизъм или аскетизъм, която отхвърля всяко задоволяване – невъзможен и измамлив морализъм, където жестоката наслада е маскирана като добродетел.
Етика и Свръхаз
Централен за психоаналитичния принос в полето на етиката е концепта за Свръхаза. Фройд е писал, че той е еквивалентен на категоричния императив на Кант. Парадоксалният ефект на моралния закон (за който Кант настоява, че трябва да бъде с универсална приложимост, за да бъде легитимен) се състои в това, че, въпреки че е лишен от съдържание, той (моралният закон) става неумолим и персекуторен, когато бъдее интернализиран. За Лакан е особено важно ясно да разграничи Закона от неговата интернализация, тъй като Свръхазът е инструмент на насладата на субекта:

Никога не сме спирали да повтаряме, че интериоризацията на Закона няма нищо общо със Закона. Въпреки че все още трябва да разберем защо. Възможно е Свръхазът да служи като подкрепа на моралното съзнание, но всеки знае че той няма нищо общо с моралното съзнание, доколкото става въпрос за неговите най-задължаващи искания. Това, което Свръхазът иска, няма нищо общо с това, което би било правилно в изработването на универсалното правило за нашите действия; такова е АБВ-то на психоаналитичната истина. Но не е достатъчно да потвърдим този факт; той трябва да бъде доказан. (Lacan 1992, 310)

И тук се сблъскваме с проблема, който няма нормативно решение - как да се справим със Свръхаза, който, както твърди Фройд в Civilisation and its Discontents – Цивилизацията и нейните недоволства, оперира едновременно на ниво индивид и на ниво институции. Как да направим така, че размишленията ни върху етиката на психоанализата, които, ако изобщо са добри по някакъв начин, би трябвало да резултират в някаква форма на практическо ръководство, да не станат поредната форма на морализъм? Въпросът е уместен за посоката, дадена на отделните анализи и за съвместната ни работа в аналитичните институции и школи.

Тезата на Фройд в Цивилизацията и нейните недоволства твърди, че конфликтът, произлизащ от отказването от насладата, наложен от цивилизацията, е първичен – повече необходимо условие, отколкото симптом. Безпокойството и неврозата са последващите симптоми и би било грешка да забравим, че нашата първична самота (т.е. че човек трябва да се справи с насладата съвсем сам) е перманентно условие и че нашите лечения на насладата и нейните ефекти са винаги евентуални/непредвидени/проблематични.


Падането на идеалите
Падането на идеала може да бъде благотворно и не само в края на една анализа. Моят пациент започна да работи в анализата си. Той беше нерешителен за известно време. Твърде депресиран през по-голямата част от времето, той беше циничен и скептичен по отношение на себе си и на лечението.

Един ден той се показа ентусиазиран и започна да говори по-откровено и да показва доверие по отношение на мен. Обясни какво си е мислел, че се е случило. Видял ме на улицата да излизам от колата си. Помислил си, че колата ми е доста скапана, не била колата, която се очаквало да кара един доктор. Асоциирал това с изненадата си при вида на моя кабинет: разхвърлян, с разпилени хартии и книги навсякъде, с картини по стените, сложени без ред и в различни стилове. Каза ми, че намерил това за странно, тъй като всички предишни професионалисти, при които бил ходил, били прекалено подредени, без разхвърляни хартии, без картини по стените. Тогава си помислил, че аз изглеждам доста човешки, че не изглежда да се опитвам да създам впечатлението, че съм професионалист и че съм недостижим, за разлика от другите професионалисти, с които се консултирал.

Линията на асоциации, която той произведе тогава, хвърляше котва в неговата история. Баща му заемал позиция на авторитет и престиж в света на бизнеса, но вкъщи лесно губел контрол над гнева си и се превръщал в доста жалко създание. Гледката на мен, излизащ от мизерно-изглеждащата ми кола завърши моето унищожаване като великолепна и престижна фигура – и направи възможно да стана подобие на причината на желанието, а не авторитет или някой твърде загрижен за личния си престиж.
Четирите твърдения
Лакан завършва семинара с четири твърдения. Те могат да бъдат прочетени като етични насоки както за аналитици, така и за анализанти, в смисъла на маркери, референтни точки, които да се имат предвид, когато в актуалния опит срещнем етичен проблем – а това се случва всеки ден в живота на един аналитик:

Първо, единственото нещо, за което някой може да бъде виновен е отстъпването по отношение на желанието.

Второ, дефиницията на героя: някой, който може да бъде измамен безнаказано.

Трето, това е нещо, което не всеки може да постигне; то учредява различието между обикновения човек и героя, и това, следователно, е по-мистериозно, отколкото бихме помислили. За обикновения човек измамата, която почти винаги се появява, може да го върне в постигането на блага, но с уговорката, че той никога вече няма да намери фактора, който възвръща чувството за посока към това постигане.



Накрая стигаме до полето на постигането на блага; то съществува, разбира се, и тук не става въпрос да го отричаме. Но, правейки обрат, предлагам следното, и то е четвъртото ми твърдение: няма друго благо освен това, което може да служи за плащане на цената за достъпа до желанието – при положение, че желанието е разбрано тук така, както сме го дефинирали на друго място, като метонимия на нашето същество. Каналът, в който е локализирано желанието, е не само този на модулацията на веригата от означаващи, но и този, който се влива под нея; т.е., собствено казано, това, което сме, както и това, което не сме, нашето същество и нашето не-същество – онова, което е означено в действие минава от едно означаващо от веригата към друго под всички значения. (Lacan 1992, 321-2)

Първото предложение е било обект на спорове. Някои аналитици са възразили на това, което са разбрали като подтикване към престъпление и незачитане на закона. „Етично ли ще е”, продължава възражението, „ако искам да набия съседа си и ако желанието ми е непоколебимо в тази посока, да продължа да го правя, тъй като не трябва да се отказвам от желанието си?” Не, това не би било добре издържано етично. Но възражението се базира на тенденциозно неразбиране на гледната точка на Лакан за човешкото желание. Нито една версия на желанието според Лакан не се редуцира до нивото на апетит или инстинктивен импулс, целящ задоволяване. Отношението между закона и желанието е в структурата на желанието. Въпреки че то афектира функционирането на тялото, желанието не се управлява от естествен ред. Да не се откажеш от желанието означава желанието да бъде разпознато и прието като такова. Да не се откажеш по отношение на желанието означава също така да не се откажеш от осъществяването на желанието. Сега, това, което дефинира желанието, е именно неговата липса на осъществяване. Но това не означава, че в стремежа си към осъществяване желанието няма да получи никога нищо. Напротив, в клиничния си опит можем да видим, че, когато желанието работи, се получават някакви задоволявания, въпреки че това никога не е задоволяването, което би представило осъществяването на желанието. Задоволяването е илюзия. Разказът на Borges показва какво се случва, когато се сбъднат всички желания: желанието просто умира. И все пак желанието, живо, успява да донесе на субекта малко задоволявания тук-там. Човек трябва да е невротичен, за да отрече съществуването на такива задоволявания и да подреди живота си, така че внимателно да избягва всяко задоволяване. За живото същество желанието изисква разгръщане в полето, наречено реалност, но което всъщност кореспондира с фантазията: ∃ & a. Сценарият, предложен от фантазията, представя субектът, желаещ обект, който дотолкова, доколкото е безвъзвратно загубен, не може да бъде подходящо представен от множеството обекти в света, които могат да дадат на субекта малки задоволявания. Фантастичният сценарий е място на насладата и движението, което е желанието (според дефиницията на Фройд) се прицелва в насладата: желанието не е аскетично. Желанието трябва да бъде разпознато в неговата крайност: като се приеме нашето смъртно състояние, не всяко желание е отворено за всеки. Крайността на желанието е другото име на това, което е било традиционно смятано за човешка съдба, дори вече да не приемаме, че боговете са тези, които са предначертали линиите на съдбата. Да не се откажеш от желанието изисква разпознаването на неизбежността на собствената ти история, където необходимостта и непредвидеността се смесват, за да направят от всеки от нас мъж или жена на нашето време и само на нашето време. Една анализа включва писането на историята на нечие желание, разпознаване на неговата работа и поправянето на неговите погрешни разпознавания. Тези погрешни разпознавания – историите, които конструираме и си разказваме с оглед на това, което искаме – са самоизмамите на субекта. Лакан казва:

Това, което наричам „да се откажеш от желанието” е винаги съпроводено в съдбата на субекта от някаква измама – вие ще наблюдавате това във всеки случай и трябва да отбележите неговото значение. Дали субектът ще betrays his own way, или ще измами самия себе си и резултатът ще е значим за него, или, по-просто казано, той ще толерира факта, че някой, с когото си е обещал да направи нещо, е измамил надеждата му и не прави за него това, което включва техния пакт – какъвто и да е този пакт, предопределен или зле-предопределен, рискован, недалновиден или дори въпрос на бунт или безредие, няма значение. (Lacan 1992, 321)

Човек може да се откаже от желанието в съучастничество с други или в резултат на нечестно сдружаване. Това е често срещана спогодба, която невротиците правят, за да оправдаят пред себе си предателството на собственото си желание: „Отказах се от желанието си, защото бях заставен.”

Героят на Лакан (някой като Антигона или Едип) също е заставен, но единствено от собственото си желание. Във всички случаи, дори за героя желанието е желание на Другия, а не негов/неин собствен личен проект.

Субектът трябва да плати цена, за да получи достъп до и да поддържа своето желание. Детерминирано другаде, а не в самия субект, желанието е ултимативното условие за ограниченията на субекта и неговия предел на свобода.

Аналитиците трябва да платят, като всеки друг, задоволяването на тяхното желание с отказването от други задоволявания. Лакан го формулира по този начин:

Сублимирайте колкото си искате; за това трябва да платите нещо. И това нещо се нарича наслада. Аз трябва да платя за тази мистична операция с парче плът. Това е обектът, благото, с които човек плаща за задоволяването на желанието. (Lacan 1992, 322)
Поддържане на желанието на аналитика
Вероятно ще се съгласите, че в наши дни не е лесно да се поддържа желанието на аналитика. Това е в директно отношение с ерозията на човешката етика, все повече измествана от разнообразни видове морализъм, всеки от които обещава форми на щастие, които не изискват човек дори да мисли за своето желание: разнообразие от психотерапии, страхотната психофармакологична индустрия, нови религии или пара-религиозни практики и всички видове режими, които ни държат щастливи и здрави: животът е инструктиран както никога преди.

При тези обстоятелства, трябва да се признае, че все още има един добър брой хора, които, лежейки на нашите кушетки, анализирайки се и правейки други неща, са подготвени да поставят постигането на блага в служба на психоаналитичната кауза.






Каталог: groups -> 21273878
groups -> Няма спасителен план за ктб от акционерите До 15. X. трябва да дадем отговор на Брюксел за гарантираните депозити, казва Калин Христов
groups -> Standard & Poor’s повиши кредитния рейтинг на България дългови пазари
groups -> Прессъобщение 17 май 2004 г
groups -> Юни 2005 г. No 7 / 2005. усилена търговия с левови дцк
groups -> Доларът поскъпва, активизация на междубанковите сделки с usd на валутния и европаричния пазар
groups -> Иванка Иванчева (+359 2) 9145 1712
21273878 -> Мотивационно Интервюиране (МИ) дух, принципи и техники Георги Василев, md, M. P. H
21273878 -> Атанас Иванов Атанасов Фак. N 10190 Hristiyana Todorova, nomer 10203
21273878 -> Въведение в обектните отношения
21273878 -> Психоаналитична библиотека Вариант Б


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница