Семинар за професионалното развитие на адвокатурата в Париж "Адвокатски преглед" правна книжнина нови книги, постъпили в библиотеката на вас
Изтегляне 402.86 Kb.
|
| Списание „Адвокатски преглед” - брой 1 от 2005 г.
СЪДЪРЖАНИЕ УВОД За Етичния кодекс на адвоката - Адвокатски преглед СТАТИИ Pеституция - Асен Запрянов, адвокат от Пловдив Въпроси по тълкуването на чл. 256 от Наказателния кодекс - Славка Димитрова-Симеонова
Един въпрос и три мнения - Венелин Гачев, адвокат от София ТРИБУНА Бележки за реформата на съдебната система Александър Тризлинцев, адвокат от София ВЪВ ВИСШИЯ АДВОКАТСКИ СЪВЕТ Решения на Висшия адвокатски съвет Проект за Етичен кодекс Семинар за професионалното развитие на адвокатурата в Париж - "Адвокатски преглед" ПРАВНА КНИЖНИНА Нови книги, постъпили в библиотеката на ВАС СЪДЕБНА ПРАКТИКА Върховен касационен съд - гражданска колегия Върховен касационен съд - наказателна колегия Върховен административен съд За Етичния кодекс на адвоката - Адвокатски преглед Поначало основните нравствени проблеми се поставят по еднакъв начин за всички членове на обществото. Затова те биват разрешавани по еднакъв начин за всички; пораждат и еднакви задължения, най-напред нравствени и след това правни. В обществото обаче съществуват отделни особени категории лица, чиято дейност и функции при тяхното упражняване налагат особени задължения. Ето защо приложимостта на общия закон спрямо тях търпи ограничение. Поначало общият закон е приложим да всички и неговото действие не може да бъде изключено поради лични, частни интереси. Наред с това обаче, законът може да поставя известни граници в дейността и поведението на дадени лица. Без да се нарушават общите за всички правила и по причини, които нямат връзка с почтеността и честността, както те са общоприети в обществото - на въпросните лица не е позволено всичко, което е позволено на останалите граждани. В тъмнината на времето са установени неписани, но все още важащи правила за адвокатската професия. Извън абсолютната почтеност, като основно изискване за азвоката, той е приел редица ограничения, поставени и от закона, и от морала, за осигуряването на свободата и независимостта му. Поначало адвокатът сам, по съвест и убеждение определя своето поведение и сам е съдия на себе си. Но за да заслужава и ползва подобна привилегия той е длъжен да не прекрачва тези ограничения. Така може да бъде изключена всяка сянка на съмнение върху неговата искреност, добросъвестност и независимост, върху които се гради авторитетът му в държавата и обществото, пред съда, пред всеки, който е потърсил неговата помощ и всеки орган, пред когото се явява. А без авторитет е невзъможно осъществяването на неговата функция. Сложността на съвременния живот и на взаимоотношенията в обществото и държавите, обусловени от отминали и наново възникващи кризи на обществените и стопанските строеве, на хуманизма и хуманитаризма, от една страна, и непрекъснатото разширяване на отношенията между държави, общества, народи и индивиси с различни култури и от различни цивилизации, налагат точното и недвусмислено установяване както на законовите, така и на нравствените правила на адвокатската професия. това е основната причина в новия ни Закон за адвокатурата да се предвиди приемането на Етичен кодекс на адвоката от висшия адвокатски съвет. Това ще стане след обсъждането му от всички адвокати, с оглед на което в този брой се обнародва приетият проект. Pеституция - Асен Запрянов, адвокат от Пловдив Като правно понятие реституцията означава възстановяване на предишното фактическо и правно положение на имот, отчужден или фактически зает. Институтът на реституцията получи особено широко действие след 1990 г., съобразно издадени редица нормативни актове, приведени по-долу по хронологичен ред: 1. Закон за амнистия и връщане на отнети имущества (ЗАВОИ) – ДВ., бр. 1/4.І.1991 г. 2. Закон за собствеността и ползуването на земеделските земи (ЗСПЗЗ) – ДВ., бр.17/1.III.1991 г. 3. Разпореждане № 15 на МС от 24. VII. 1991 г. за отменяне отчуждаването на недвижими имоти за държавна и обществена нужда на територията на Варненска Област (включваща регионите Варненски и Толбухински/Добрички (окръзи-б.м.) – ДВ., бр. 65/9.VIII.1991 г. 4. Закон за възстановяване собствеността върху някои, магазини, работилни складове и ателиета (ЗВЗВНМРА) – ДВ., бр. 105/19.XII.1991 г. 5. Закон за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСВОНИ) – ДВ., бр. 15/21.11.1992 г. 6. Закон за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСМ, ЗПИНМ, ЗБлНМ, ЗДИ и ЗС (ЗВСВОНИ) – ДВ., бр.15/21.11.1992 г. 7. Постановление № 60/16.IV.1992 г. за прилагане на § 2,ал. 1 от ЗВСОНИ – ДВ., бр. 35/28.ІV.1992 г. 8. Закон за възстановяване на собствеността върху недвижими имоти на български граждани от турски произход, направили постъпки за заминаване в Република Турция и други страни в периода май - септември,1989 г. – ДВ., бр. 66/14.VIII.1992 г. 9. Закон за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд (ЗВСВГЗФ) – ДВ., бр. 110/25. ХЕ.1992 г. 10. Закон за възстановяване собствеността върху конфискуваните с Указ № ....... на Президиума на НС от 12.III.1953 г. (необн.) недвижими и движим имоти, принадлежащи на католическата църква в пределите на Народи Република България – ДВ., бр.104/ХІІ. XII.1992 г. 11. ПМС № 225 от 11.XI.1992 г. за деактуване на някои одържавени имоти – ДВ., бр. 110/24.XII.1992 г. (б.м.-имат се предвид имотите, бивша собственост на Консисторията на евреите в България и на еврейските общини, безвъзмездно предоставени на Държавата от Централната Консистория в периода 9.IX.1944 г. - 10.XI.1989 г.). Към реституционните закони (независимо от основното си предназначение на обезщетителен закон) предвид някои специфични аспекти на възстановяване на собственост би могъл да се причисли и Законът за обезщетяване на собственици на одържавени имоти (ЗОСОИ) – ДВ., бр. 107/17.ХІ.1997 г. (известен като т.н. “Закон Лучников”). От цитираните по-горе реституционни нормативни актове само тези т. 2, т. 5, т. 6 и т. 9, както и ЗОСОИ запазиха продължително действие. Останалите имаха еднократно действие, поради което остават извън разглеждане в настоящите кратки бележки на практикуващ правник. ЗСПЗЗ е първият основен реституционен закон, но претърпя 32 изменения и допълнения, които основно промениха първоначалната му философия. По него бяха постановени 4 решения на Конституционния съд и 2 тълкувателни решения на ОСГК на ВКС (№ 1/1996 г. и № 1/1997 г.), от които първото много скоро изгуби действие предвид последвало изменение на закона, публикуван в ДВ., бр. 98/27.Х. 1997 г.). И тъй като боравенето с този закон представлява значителна трудност и коментарът по него не може да се вмести в настоящето кратко изложение, то и ЗСПЗЗ остава извън рамките на настоящата статия. Същото важи и за ЗВСВГЗГФ, макар и с по-малко на брой изменения и допълнения. I.
При това не е необходима никаква съдебна или административна намеса (установяване на собствеността по съдебен ред, отписване на същите имоти от списъка на държавните и деактуване на същите и пр.) - достатъчно е засегнатите от одържавяването собственици или тяхните наследници да отговарят на изискванията на чл. 2 от ЗВСВОНИ, както и да не са получили парично или имотно обезщетение по чл. 4 от закона . 2. Често пъти е трудно да се определи дали засегнат от одържавяване имот съществува реално в размерите, в които е отчужден, тъй като не са редки случаите на застрояване на тези имоти със сгради, обществени на ЖСК и пр. или пък сградите, които са били налице при одържавяването са съборени. В такива случаи, ако от така застроен одържавен имот остава част, която може да се обособи като самостоятелен обект на собственост, то по отношение на нея реституцията е настъпила по силата на закона. А ако дворното место на одържавения имот не е изгубило своята самостоятелност на недвижим имот, макар и сградите в него да са съборяни и за него да не е отреден дворищнорегулационен парцел, то също подлежи на реституиране . Възможни са и случаи, когато при тази усложнена тактическа обстановка относно одържавени недвижими имоти правата на правоимащите за реституирането им се оспорват от Общинската или областната администрация. Тогава защитата срещу отказа да се деактува одържавен недвижим имот може да се осъществи с иск за собственост по чл. 108 ЗС. По същия ред обаче може да се възрази от физическо или юридическо лице и от обществена организация срещу предявен иск по чл.108 ЗС от страна на реститутите, като се наведат съображения за неоснователност на иска (напр. че одържавеният имот не съществува реално в размерите, в които е бил одържавен, че не може да образува самостоятелен дворищнорегулационен парцел и пр.) 3. ЗВСВОНИ няма действие на възстановяване на собствеността по силата на закона спрямо собствениците или наследниците им за одържавен имот когато последният е във владение на трети лица или на кооперации. За тези случаи беше дадена възможност с установителен иск по чл. 7 от закона да се поиска възстановяване на собствеността от заинтересованите, когато придобиването на одържавен имот е станало в нарушение на нормативни актове, както и чрез използуване на служебно или партийно положение или пък чрез злоупотреба с власт. Срокът за предявяване на тези искове (преклузивен) беше определен на 1 година от влизане на закона в сила (25.11.1992 г.), продължен с преходна разпоредба към ЗОСИ за срок от 21.XI. 1997 г. до 21.ІІІ.1998 г. (на последната дата с решение на КС възстановяването на срока по чл. 7 бе обявено за противоконституционно). Интерес представляваха случаите, при които нарушението на нормативните актове се сведе до нарушение, свързано с порок при одобряване на сделката да се изкупи от наемателя наеманото от него държавно жилище предвид подписването на одобрението й не от министъра на КСБ, а от негов заместник (т.н. “казус на запетайката”, поставена пред “Министър” в акта за одобряване), както и закупуването на реално определена част от имота . В последния случай правилото за правна конверсия не намира приложение. При преминаване на одържавен имот в собственост на кооперация, съществувала или възстановена към 6. VIII.1991 г. (от когато е в сила ЗК от 1991 г.) ДВ., бр. 6З/1991 г.) реституцията му не е допустима, тъй като кооперациите са изключени от ограничения брой субекти,посочени в чл. 2 от ЗВСВОНИ. Но тогава, когато в полза на кооперативна организация е било предоставено само право на оперативно управление на държавно имущество, одържавеният имот подлежи на реституция, тъй като правото на собственост е останало в патримониума на Държавата . 4. В практиката са налице редица случаи, при които одържавените имоти са запазени във вида, в който са били отчуждени, но в тях са извършени след отчуждаването строежи на самостоятелни обекти (като отделни обекти в терена или като пристрояване и надстрояване на съществуващи при одържавяването сгради). В тези случаи новопостроените обекти имат статут на суперфициарна собственост , отделна от реституираната. 5. Действието на ЗВСВОНИ бе съществено разширено с новелите на чл. 2, ал. 2 (нова) – ДВ., бр. 107/1997 г., изм. ДВ., бр. 45/1998 г., както и с новелата на чл. 5, ал. 2 (нова) – ДВ., бр.107/1997 г. С първия текст стана възможно реституирането на собствеността и върху всички движими и недвижими имущества, отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, общините и народните съвети в периода от 9.1Х.1944 г. до 1989 г. Тук обаче изясняването на хипотезата на чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ по правило изисква това да стане по съдебен ред. В тези случаи собствеността се възстановява на правоимащите тогава, когато при влизане в сила на ЗВСВОНИ отнетите противоправно или без основание имоти съществуват реално.Такава предпоставка липсва, когато по градоустройствения план на населеното място или селищно образуване имотът не съществува като кадастрална единица, теренът му е предназначен за обществено обслужване и предназначението на имота по плана е реализирано . С втория текст отпадна действието на изтеклата придобивна давност по отношение на владяно от Държавата имоти, предмет на реституция по ЗСВОНИ и ЗСПЗЗ, както и по ЗАВОИ - такава давност започна да тече от деня на влизане в сила на тази разпоредба (т.е.от 21.XI.1997 г.). II.
При отказ от страна на Общинска администрация да отмени отчуждаването подлежаха на обжалване пред Окръжния съд, в 14-дневен срок от датата на изричен отказ или след изтичане на 30-дневен срок от подаването на молбата за отчуждаване, ако на нея не последва отговор (т.е. при мълчалив отказ). Съдът се произнася с решение по същество дали отменява отчуждаването и възстановява собствеността или не. При отмяна на отчуждаването върху засегнатия от това отчуждаване Се възлагаше задължението да върне полученото обезщетение – имотно или парично. В първия случай отстъпените в обезщетение жилища или други обекти ставаха държавна (общинска) собственост по силата на решението за отмяна. Правеше се разлика в случаите, когато се касае до отчужден застроен имот или пък се касае за незастроен недивжим имот. При отмяна на отчуждаването на застроен имот отмяната можеше да се иска при наличие на две предпоставки, съществуващи кумулативно, да не е започнато тактически строителство в отчуждения имот и този имот да отговаря на изискванията за образуване на самостоятелен дворищнорегулационен парцел при спазване на съответните правила, норми и нормативи. Във втория случаи, когато се касае до отчужден незастроен имот, беше достатъчно да е налице само първата предпоставка (да не е започнато тактическо строителство в имота). 2. Имотното обезщетение във връзка с благоустройствено отчуждаване според чл. 75, ал. 1, т. 1 ЗТСУ (отм.) се състоеше в отстъпване на жилищен или друг недвижим имот срещу отчуждения, както и в отстъпване право на строеж върху държавен имот. Но включването на засегнати от отчуждаване на недвижим имот в ЖСК не се считаше за имотно обезщетяване, независимо от това че включените в ЖСК ползваха с предимство жилищно-строителен заем. При отменяване на благоустройственото отчуждаване така обезщетения собственик се считаше като обезщетен в брой (парично) и придобития от него чрез ЖСК имот не се реституираше на Държавата, съгласно чл. 5 от закона . В аналогични случаи възникнаха истински парадокси при възстановяване на собствеността. Отчуждените собственици претендираха за връщане на отчуждения им имоти без да се считат задължени да върнат закупените от тях обекти от пред предприятие-стопански инвеститор при народен съвет по чл. 117 ЗТСУ (отм.), за което само са ползвали отпуснат им с предимство жилищностроителен заем. Тезата на жалбоподателите, че те всъщност са били обезщетени парично, а не имотно, в редица случаи доведе до неизгодно за тях решение (връща им се незастроено място, а се актуват в полза на държавата, респективно общината жилища . З .При реституиране по ЗВСВОН, отчуждените по ЗТСУ, ЗПИНМ и пр. вещните права върху реституирания имот не можеха да се защитават с вещен иск от техния титуляр. При незаконосъобразност на акта за отмяна на отчуждаването този акт следваше да се атакува по протест на прокурора, съгласно чл. 32 ЗАП . Вещният иск, предявен от титуляра на реституцията, би могъл да бъде оспорен от ответната страна с възражение за законно извършени подобрения в имота, съобразно предвижданията на мероприятието, във връзка с което е извършено отчуждаването, както и с възражение относно невъзможност да се обособи реституирания имот в отделен парцел, съобразно изискванията на закона . 4. В хода на реституционните производства по ЗВСВОН, отчуждени по ЗТСУ, ЗПИНМ и пр. при съдебно-административни производства бе прието, че когато сградите в отчуждения имот не са съборени, мероприятието, за което е извършено отчуждаването, изобщо не е започнало. От тук изводът, че имотът подлежи на реституиране . Налице са обаче редица случаи, при които преди установяването на горното становище са били вече постановени решения, които са влезли в сила. Тук ще обърнем внимание, че цитираният реституционен закон надживя времето си. Възможна е успешна защита в горните случаи чрез позоваване на преходните разпоредби на § 2 и § 3 от ПЗР на ЗНДЗТСУ (ДВ., бр. 14/2000 г.). ІІІ.
Тук обаче важи основното правило да е възможно обособяването в самостоятелен парцел при наличните данни по плана, а не дали са основания за изменение на влязъл в сила подробен градоустройствен план или поправяне и допълване на кадастрален план. Въпроси по тълкуването на чл. 256 от Наказателния кодекс - Славка Димитрова-Симеонова Данъчното облагане е присъща необходимост за всяка държава. Изграждането на всяка държавна структура, осъществяването на всяка държавна дейност са невъзможни без тяхното финансиране. Навсякъде по света данъкоплатците правят опити да заобикалят данъчния закон и да укрият част от своя облагаем приход или имущество. У нас това явление придоби застрашителни размери. Със Закона за изменение и допълнение на Наказателния кодекс от 5 август 1997 г. законодателят предвиди в Глава осма “Престъпления против данъчната система” основните видове данъчни престъпления. Интерес представлява текста на чл. 256 НК, който гласи следното: "Който с цел да осуети установяването на данъчни задължения в големи размери води счетоводна отчетност или ползва счетоводни документи с невярно съдържание, се наказва с лишаване от свобода от една до пет години и глоба от хиляда до пет хиляди лева." За да бъде осъществен съставът на чл. 256 НК от обективна страна е необходимо да се води счетоводна отчетност или да се ползват счетоводни документи с невярно съдържание. Разпоредбата на чл. 53 от ТЗ задължава всеки търговец (едноличен или търговско дружество) да води счетоводство. Следва изискването счетоводните книги да бъдат водени редовно, т.е. всяко вписване в тях трябва да бъде надлежно документирано - съставено въз основа на документ, който да го оправдава. Това са първични и вторични счетоводни документи, които по своята същност са частни удостоверителни документи. Върховният съд застъпва становището, че документи с невярно съдържание могат да бъдат само удостоверителните документи . Но важи ли обратната теза, че удостоверителните документи могат да бъдат само с невярно съдържание? Какви са били съображенията на законодателя за изключване на неистинските и подправени документи от средствата за извършване на престъплението по чл. 256 НК? По българския Наказателен кодекс е изградена завършена система от състави на документните престъпления. За точното разграничаване на документната подправка от лъжливото документиране НК използва два термина, във всеки от който влага едно определено съдържание: неистински документ и документ с невярно съдържание. Съгласно чл. 93, т. 6 НК неистински документ е този, на който е придаден вид, че представлява конкретно писмено изявление на друго лице, а не на това, което действително го е съставило. Налице е неистина относно автора на документа. Възможно е документът още от самото начало да бъде изготвен като неистински, но може и да стане неистински като се използва съществуващ истински документ, който бива преправен чрез изменение на писмени знаци и промяна по този начин на съществени елементи в неговото съдържание, в резултат на което се оформя отново едно изявление, каквото привидният автор не е правил. Според същото постановление на Пленума на Върховния съд подправката на документи се изразява във въздействието върху съществуващ истински документ чрез подменяване или допълване на буквени или цифрови знаци, или чрез заличаване на такива знаци, с което съдържанието на документа са променя съществено. Следователно преправянето на истински документ, когато е засегнато волеизявлението, не води до създаването на документ с невярно съдържание, а до превръщането му във вид неистински документ. Следователно на практика използването на неистински или преправен документ ще осуети установяването на данъчни задължения , но няма да доведе до реализиране на наказателна отговорност по чл. 256 НК, където като средство за осуетяване на данъчни задължения са предвидени само счетоводни документи с невярно съдържание, т.е. деянието е несъставомерно поради липса на елемент от обективна страна. Логично е в такъв случай да се потърси наказателна отговорност на основание чл. 309 НК, който гласи: "Който сам или чрез другиго състави неистински или преправи съдържанието на истински частен документ и го употреби, за да докаже, че съществува или че е прекратено, или изменено някое право или задължение, или някое правоотношение, се наказва с лишаване от свобода до 2 години" Проблемът в този случай е, че за да бъде довършено престъплението по чл. 309 НК, документът трябва да е употребен (за разлика от чл. 256 НК, където подобно изискване не съществува) . От друга страна, за да е съставомерно деянието по чл. 256 НК е необходимо да бъде доказана специалната цел на дееца - да осуети установяването на данъчни задължения в големи размери. Това означава, че на практика деецът: (1) ще бъде освободен от наказателна отговорност, ако липсва елемент от субективна страна, т.е. специалната част или (2) ще бъде наказан за опит към престъплението по чл. 309 НК, като в този случай наказанието ще е значително по-леко от предвиденото в чл. 256 НК. В такъв случай не може да не поставим въпроса законодателен пропуск ли е изключването на преправените и неистински документи от кръга на средствата за извършване на престъплението по чл. 256 НК. и какви са били съображенията на законодателя за това решение. Един въпрос и три мнения - Венелин Гачев, адвокат от София По аргумент от чл. 219, б „б” ГПК касационната жалба има суспенсивен ефект по отношение на въззивното решение. Тя пречи то да влезе в сила (Сталев, Българско гражданско процесуално право, 2000, с. 509) Разпоредбата на чл. 237, б. "а" във вр. с чл. 2186, ал. 2 – ЗИДГПК (ДВ, бр. 64/16.07.1999 г.), е едно изключение от правилото, че с изпълнителна сила се ползват само влезлите в сила осъдителни решения. Тя придава изпълнителна сила и на невлезлите в сила осъдителни решения на въззивните съдилища. Практиката на ВКС по приложението на . 237, б. "а" във вр. с чл. 2186, ал. 2 сочи на принципни противоречия. Тъй като изпълнението на всяко осъдително решение често е свързано с необратими последици въпросът за противоречията в практиката на ВКС е от съществено значение и изисква специално внимание. В опр. 121-04-1 т.о., (Бюл ВКС, 2003 г., бр.12, с. 23) е прието, че е недопустимо изпълнение на невлязло в сила въззивно решение в частта му досежно разноските. Аргументите са, че в частта досежно разноските решението има характер на определение, а разпоредбата на чл. 237, б."а" предвижда изпълнение само на решения на въззивните съдилища, а не и на определения. Също така, разпоредбата на чл. 2186, ал. З, б. "а-в" предвижда спиране изпълнението само на решения, но не и на определения. Изводът е, че решението, в частта му досежно разноските не съставлява самостоятелно изпълнително основание. В опр. 302-04-ТК и опр. 303-04-ТК -непубликувани, ВКС застава на обратното становище. Този състав не коментира характера на акта, с който се присъждат разноските. Той приема, че съдебния акт досежно разноските разрешава спор за материално право и се ползва със СПН. По тази причина актът е подчинен на режима на решенията, включително и относно тяхната изпълнителна сила. Изводът е, че е допустимо изпълнение на невлязло в сила въззивно решение, в частта му досежно разноските. Анализът на двете тези сочи на различен подход в аргументацията им. Тезата срещу предварителното изпълнение изхожда от вида на съдебния акт, а тезата за предварителното изпълнение - от правните последици на акта досежно разноските. Двете тези търсят различни по естеството си опорни точки. Ако се обърнем към закона - третата опорна точка можем да изградим третото мнение. Чл. 6, ал. 2 КРБ повелява еднаквото прилагане на законите спрямо всички и е основание да кажем, че поне едно от трите определения на ВКС е в нарушение на Конституцията, за чиято отмяна обаче не съществува правен способ. Недопустимо е съществуването на противоконституционен съдебен акт и процесуалната невъзможност той да бъде отменен, в държава, която реформира своята правосъдна система по образец на европейската. От процесуална гледна точка, разпоредбите на чл. 2186, ал. 2 и 3 са несъмнено изключение от принципа на суспенсивното действие на касационната жалба. Както всяко изключение и това следва да се прилага стеснително. Изключението на чл. 237, б. "а" във вр. с чл. 2186, ал. 2 и 3 изхожда от видовете искове в гражданския процес и придава предварителна изпълнителна сила само на решенията на въззивните съдилища по осъдителни искове, но не и на наподобяващите ги съдебни актове. Независимо от последиците на съдебния акт досежно разноските, той няма самостоятелно съществуване. Той не е акт, постановен по самостоятелен осъдителен иск, а е акцесорен съдебен акт. Приравняването на акцесорен съдебен акт към осъдително решение, в хипотезата на предварително изпълнение на въззивните решения, съставлява разширително тълкуване на едно изключение. Разширителното тълкуване на изключенията в правото е в нарушение на принципа и е погрешно. Бележки за реформата на съдебната система Александър Тризлинцев, адвокат от София По повод призива в „Адвокатски преглед”, бр. 10-11/2004 г. – цитирам „...към всички адвокати да вземат и изразят становища относно съдебната реформа, да изразят своите идеи, да направят своите предложения ...” поднасям моите кратки и скромни разсъждения. Това правя със забележката, че в обществото много се пише и говори за съдебната реформа, но много малко се казва в какво тя трябва да се състои. Изтегляне 402.86 Kb. Сподели с приятели:
|