Сенки на Север – I част



страница1/39
Дата21.03.2017
Размер8.04 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   39
Сенки над Даная


Сенки на Север – I част


* * * * *

Глава на Ver Lark

Воеводата разтвори поредния свитък, мърморейки си под нос. Колкото и благороден владетел да бе старият Ларк, за едно не биваше - да води изящно счетоводство, да не говорим за кореспонденция. Не, че можеше да чете, мир на праха му. Но имаше кой да върши и тоя тежък труд.

Бюрото бе до такава степен затрупано от бумага и пергамент, че дори пламъкът на високата свещ заплашваше да го подпали. Вер бе отметнал още няколко, когато на вратата се почука

– Мммм...дам? - надигна глава от бумагите. На прага стоеше главният иконом.

– Гостите вече се разотиват - рече с присъщия си свойски тон; все пак го беше огледал от малък.

– Нима? - рече Ларк и захапа перото - Още дори не се е стъмнило. Всички ли?

– Е, поне тези, които могат.. - отвърна многозначително икономът.

– Аха...

Настъпи неловко мълчание. Вер се загледа през прозореца.

– Нещо друго?

– Не... всъщност да. Дойде писмо. Да ти го прочета ли?

– Разбира се, че не - сопна се воеводата - Дай да го видя.

– Извинявай - вдигна рамене онзи - Просто навик.

Севернякът изсумтя и разгъна свитъка. Погледът му пробяга по редовете.

– Е нема що - констатира накрая.

– Какво?

– На изток пак се сбили.

– Че как.. нали и двамата вечеряха тук? Държаха се доста приятелски.

– Ха - Вер изгледа иконома си изпод вежди - Това кога е било пречка.

– Просто отбелязвах...

* * * * *

Глава на fizik

Племето е отчаяно и объркано, децата хлипат, жените с подути от плач очи се сбират накуп, мъжете ядно размахват своите копия, сякаш се мъчат да прогонят виелицата. Няма храна, няма топлина, няма надежда. Има само студ, сняг и свиреп вятър. И тогава отпред излиза вождът, оглежда дълго хоризонта, хвърля бегъл поглед към надвисналото сиво небе и отсича – ще вървим натам…

… Сим рязко се изправи, последните капки сън се оттекоха по краищата на съзнанието му. “Кой съм, къде съм?” Погледът му набързо обходи масивните мебели, позлатения поднос и копринения балдахин, миришеше на богатство, през плътните завеси се процеждаше слънчев лъч. “Светлина, мразя светлина.” Сякаш това беше ключ за килера със спомените, заринаха го изведнъж. Припомни си, че вчера беше долетял още един сив буревестник със спешно съобщение, господарят му искаше раздвижване, искаше – дори – насилие, ако се налага. Хм, имаше нещо, което обаче му се изплъзваше, бягаше в тъмните кътчета на паметта му и подигравателно се плезеше оттам, само ако можеше да го улови…

Да! Трябваше да провери каква информация е събрал Плъхът за бала. Да, Плъхът, клетото създание нямаше нищо против да изкара някоя и друга жълтица, стига да не вредеше на червенокосата вещица, беше й верен до гроб. Интересна мисъл – до гроб, дали имаше вярност, която да се простира отвъд него?

Мрачни коридори, звук на капеща вода, далечен звън на камбана, мирис на изгнила плът, прилепите стенат тихо…

… Стоеше пред огледалото, зяпайки с празни очи собствения си образ. Хвърли поглед към пясъчния часовник, отново беше изгубил половин час, имаше чувството, че някой му краде мигове от живота. Време беше да се поразмърда, наметна една пелерина, мушна в ръкава си – за всеки случай – кама с отровен връх и в движение нахлузи кожените ръкавици – днес щеше да е изискан благородник. “Благородник, но не и благороден”, играта на думи го развесели, тръшна вратата и бодро заслиза по стълбите, свирукайки си популярна мелодийка.

* * * * *

Глава на Leara

Рейн слезе по стълбите и се запъти към кухнята на хана. Беше пропуснал вечерята и сега изпитваше вълчи глад. Все щеше да се намери нещо в кухнята, макар и изстинало и с вид на умряло по особено насилствен начин земноводно. Той рязко отвори вратата, твърдо решен да преодолеe всякакви пречки между него и храната. На масата седеше Морвен вперила поглед в една лъжица в ръката си.

– Страхотно! Направо ще си направим нощен пир с каквото ханджията е предвидил за котката - усмихна се той. Едва тогава забеляза, че пред нея нямаше никакво ядене. Момичето подскочи стреснато и изпусна лъжицата.

– А, да, май има някакво месо в шкафа...- тя посочи с отривист жест един бюфет в ъгъла, след което рязко стана и започна да рови в чекмеджето с гръб към него. Съдовете зазвънтяха при докосването на треперещите й ръце и той хвана една чаша, миг преди да се разбие на пода.

– Ей, какво става?- Рейн я хвана за раменете и я обърна с лице към себе си. Очите й бяха пълни със сълзи, а лицето й беше неестествено бледо.- Случило ли се е нещо?

Морвен се дръпна, освобождавайки се от ръцете му.

– Не, абсолютно всичко е наред, това е най-добрият от всички възможни светове.- тя го изгледа саркастично.- Всички си имаме проблеми, в момента моят е, че ми се бъркаш.

– Исках само да помогна...- Рейн усети как в него се надига негодувание.

– Не съм те молила за помощ, крадецо. Би било наистина наивен оптимизъм да го правя.- процеди Морвен насмешливо.

– Защо, по дяволите се държиш така?

– Просто ме остави на мира, не е твоя работа. Когато реша, че фокусите или джебчийството могат да ми помогнат, ще ти се обадя.- тонът й беше убийствено презрителен. За момент Рейн се изкуши да наруши принципа си да не удря жени. Реши просто да я прати по дяволите.

– Не казвай на другите...- думите трябваше да звучат заповедно, но накрая на изчречението гласът и се прекърши. Рейн се вгледа в нея настоятелно. Тя сведе очи и една сълза се плъзна издайнически по бузата й.

– Кажи ми какво става.- повтори Рейн. Тя вдигна поглед и стичащите се все по-бързо сълзи отмиха арогантното й изражение като маска.

– Не мога... Просто не мога...- тя вдигна лъжицата, която беше изпуснала. По ръба дръжката й беше леко нащърбена- Опитах с всички сили, но успях да направя само това. Вече не мога да влияя на металите. Преди няколко седмици усетих, че ми става по-трудно, но сега ми е почти невъзможно.

Рейн се опита да каже нещо утешително, но не се сети нищо.

– Това единственото, което мога да правя. Което някога съм правила... Какво ще стане с мен, ако го загубя напълно?- момичето с мъка потискаше паниката в гласа си.

– Е, и на мен ми се е случвало пръстите ми да се схванат. Преди две зими ръцете ми бяха толкова замръзнали, че когато бръкнах в джоба на един не можах да си разтворя юмрука за да му взема парите. Може и ти да се оправиш като се стопли.

– Не е същото, крадецо.- усмихна се Морвен през сълзи.- Но се надявам да излезеш прав. И не казвай...

– Няма, спокойно. Не е моя работа да им казвам.

************************

Морвен стоеше в центъра на някаква битка. До нея Берик се биеше с един здравеняк, а Шестокракия беше призовал два вълка и мечка срещу отряд тежковъоражени войници. Опита се да избяга, но отвсякъде беше обградена от врагове. Пред нея изникна мъж с дълга тъмна коса и изпито лице. Той замахна мощно с меча си и единствено бързия й отскок я спаси от разсичане на две. Тя изтегли меча си със свистене и се спусна срещу него. Очакаваше мъжът да заеме защитна позиция, но вместо това той невъзмутимо изчака докато оръжието опря в него. В този момент мечът се прекърши и се изви на спирала под погледа му. Тя невярващо се опита да го изправи без никакъв ефект. Мъжът опря оръжието си в гърлото й. Тогава отнякъде се появи Рейн, който раздроби меча на противника й с поглед. Още петима войници въоръжени с боздугани се хвърлиха срещу тях, но Берик и Шестокракия разтрошиха металните им части и наемниците се оказаха само с по една ненужна дървена пръчка в ръка. Противниците на свой ред разтопиха метала по оръжията им. Нещо не беше наред.

И изведнъж Морвен осъзна какво точно. Всички можеха да контролират метала. Абсолютно всички освен нея. Тя панически побягна, но се озова лице в лице с мъжа с дългата коса. Той беше вперил настойчиво нетрепващ поглед, пълен с жестокост, в нея. Тя с ужас осъзна, че носи метална ризница, която бавно се разтопява, заливайки с горещ метал цялото й тяло. Видя Рейн наблизо и се опита да го достигне, но протегнатата й ръка се покри с тънък сребрист слой и тя не можа да помръдне повече. Рейн се обърна при сподавеният й вик.

– Е, и на мен ми се е случвало пръстите ми да се схванат. Може да се оправят като се стопли.- промърмори той и се изгуби от погледа й. Момичето усети как металът се изкачва по врата към лицето й. Започна да се задушава. Неистово се опитваше да си поеме въздух, но тънката метална обвивка й пречеше. Нямаше смисъл...

Не! Морвен седна в леглото си с разтуптяно сърце. Кошмарът се върна в ума й с ужасяваща детайлност. Тя погледна към спящата на съседното легло Алексис и безшумно се облече и излезе. От вратата на хана се затича с всички сили по безлюдните улици. Нямаше представа накъде, искаше само да бяга докато остане без сили и изтощението остане единствената мисъл в съзнанието й. Премина покрайнините на града и продължи нататък. Краката й горяха, но тя не спря, докато не се спъна в някаква скала и се просна тежко по лице в пясъка. Осъзна, че е стигнала до морето - още малко й трябваше за да нагази в него. Седна, дишайки тежко и се загледа в процеждащия се между пръстите й пясък. Заедно с него на земята падна и един пръстен. Тя го вдигна и се усмихна. Спомни си, как на деветгодишна възраст се прибра разплакана вкъщи, защото без да разбере как беше огънала гривната на майка си докато се опитваше да я сложи на ръката си така че да не пада. И изведнъж тя сама се огъна и смали до размера на китката й. Не знаеше от какво беше по-уплашена - дали, че ще й се карат за съсипания накит или от това, че има неестествени способности. Но когато разказа за това през сълзи на майка си, тя я прегърна и й каза, че това е ценна дарба и усмихнато й заговори за всички хубави неща, които може да направи с нея. Пръстенът с излято метално цвете отпред беше първото и оттогава не го беше сваляла. Тя тъжно впери очи в него. Някога за да се хвали пред събеседниците си караше цветето да разцъфва или да прибира листата си. Макар тогава това да беше елементарен номер за нея, сега едва успя леко да извие едно от листенцата му. Морвен ядосано съсредоточи цялата си сила върху него. Поне това трябваше да стане. Листът потрепна и се сгърчи като увяхнал. Тя хвана пръстена и с вбесен замах го запрати настрани, след което се свлече на колене на пясъка. Раменете й се разтърсиха от безсилен гняв и отчаяние.

– Е, и какво ще правиш сега?- Морвен стреснато се обърна и видя красива тъмнокоса жена с подигравателна усмивка. Таис.

– Остави ме.- Морвен успя да я изгледа с поглед, който напомняше за хладна досада.

– Наистина ли искаш това, Морвен? Какво ще правиш след като те оставя? Твоите спътници скоро ще разберат, че от теб вече няма никаква полза.- Таис пренебрегна смаяното лице на момичето- И ще те изоставят. И тогава? Няма да можеш да продължиш да си майстор на оръжия, защото всъщност не си ковач. Правеше всичко със силата си.

Морвен се опита да каже нещо, но Таис я прекъсна:

– Какво тогава? Боец?- присмехът в гласа й се засили.- Можеш да се биеш, но не си нищо особено, още повече, ако оръжието не е правено лично за теб. Никой няма да иска средно некадърен наемник, особено жена.

– Ще се оправя някак и без твоите съвети.- процеди Морвен. Таис не обърна внимание на думите й:

– Не, почакай, сега се сетих. Разбира се, ще се върнеш при семейството си, ще им поискаш прошка, че не си ги послушала и ще се омъжиш за първия мъж, който ти посочат. Но ще трябва да побързаш, защото едва ли ще има много желаещи.- тя замислено отметна един кичур от тежката си коса.- Какъв ли съпруг ще ти изберат? Орач, козар или ако имаш късмет моряк, който поне ще пътува през повечето време и няма да ти досажада чак толкова... А и винаги остава ханджията в селото ти... Има опит, погребал е три жени досега.

Морвен се хвърли към нея със сляпа омраза, триейки сълзите от лицето си. Таис се дръпна и внезапно гласът й омекна:

– Не ти го казвам за да те нараня, дете... Просто това е жестоката действителност и трябва да си дадеш сметка за нея.

– Давам си сметка. Но не искам да мисля за това. Просто ме остави... не искам да мисля... Какво значение има, след като не мога да го променя?

– Но аз мога.- Таис докосна рамото й.- Искаш ли дарбата си обратно? Аз мога да ти я върна.

Момичето я погледна със смесица от отчаяна надежда и подозрение.

– И какво ще поискаш от мен в замяна? Съмнявам се, че ми предлагаш това просто от добри чуства.- Морвен се усмихна на нелепото предположение.

– Ще ми дължиш услуга.- Таис прекъсна възражението й с жест.- Не се безпокой, ако сметнеш, че е против принципите ти, няма да те задължавам да правиш нищо. Но ако не е така, ще трябва да изпълниш каквото ти кажа.

Морвен стоеше неподвижно забила поглед в земята, а в главата й се блъскаха хиляди мисли, от които само й ставаше още по-трудно да вземе решение.

– Искаш ли да си я върнеш?- Таис протегна ръка към нея. Морвен бавно осъзна, че в дланта й има нещо. Проблясващ на лунната светлина метал във формата на цвете. Тя невярващо докосна пръстена, който беше захвърлила. Листата на цветето отново бяха безупречно гладки. Таис го вдигна пред очите й:

– С какво ще го замениш? С брачна халка? Помисли си...

Морвен усети как й причернява от вълнение, след което чу собствения си треперещ глас да изрича:

– И ако е нещо лошо, мога да откажа?

– Абсолютно. Това си е твое право.- Таис беше категорична.

– Искам я... върни ми дарбата...

Таис хвана ръката й и сложи пръстена на безименния й пръст. Металното цвете разцъфна в цялата си прелест, още щом погледна към него. Морвен се усмихна без да забелязва нищо около себе си. Осъзна се чак, когато чу тихия леко подигравателен смях на жрицата. Тя стоеше и я наблюдаваше със стрaнно изражение.

– Е, добре. Ти изпълни обещанието си, кажи ми какво ще искаш от мен.

– О, не бързай толкова... Тъкмо станахме приятелки и веднага да ти искам услуги... не се прави така... ще го оставим за по-нататък.- ясният глас на Таис беше пълен със сарказъм.

Тя се обърна и изчезна в нощта, оставяйки Морвен сама с бавно узряващата в нея паника. Беше толкова предвидима, че почти й беше скучна. Във всеки момент тя виждаше борещите се в нея чуства изписани на лицето й. Всяко съмнение, всяка надежда, всеки вопъл бяха почти осезаеми. А когато накрая й каза, че отлага услугата тя беше толкова разочарована и уплашена, че дори в тъмното видя как пребледня. Таис с лека доса да се усмихна- беше толкова лесно да я манипулира, че почти я съжаляваше.

* * * * *



Глава на Lannis

Бледата и мека светлина на Луната проблясваше в пищните поли на падащата жена. Времето бавно се разтегли, нощта леко просветля и в плавен преливащ се низ от застинали мигове Лунел с любопитство наблюдаваше как за жената наближава неизбежният сблъсък с блестящите солени води. Изкуши се да я прихване насред забавения й полет, да разбере коя е. Но веднага си даде сметка, че вероятно би й се наложило и да отговаря на въпроси, а нямаше настроение за това. А и летящата дама не изглеждаше съвсем безопасна... както и партньорът й по танци. Погледна към черната сянка, в която лунната светлина потъваше и потръпна (е, би потръпнала, ако в този момент разполагаше с тяло). Наложи си да върне вниманието си към жената, която междувременно бе потънала сред вълните. Докато се колебаеше дали да се намеси, забеляза, че вече са я изпреварили. С любопитство изгледа усилията на мъжа да изтегли удавницата на брега. Е, явно бе, че намесата й е излишна. Но любопитството бавно пускаше пипала в мислите й.

***

Луната се топеше вече от няколко дни, но дискът и все още бе достатъчно голям за да осветява нощта. Светлина се излъчваше и от множеството лунни отражения в развълнуваните морски води. Светлината нахлуваше навсякъде. Тя се плъзна по издутите от нощния бриз завеси в кралските покои и обля широкото легло и сгърчената фигура върху него. Анара отвори очи и простена ядосано. Сънят бягаше от ума й. Вместо това мислите й блуждаеха трескаво – покушението, изчезването на сина й, заговори, желанието на Джони да се оттегли... и тази проклета луна, която нагло се блещеше срещу нея. Обърна се с гръб към големите прозорци, но бялото лице на Луната продължаваше да я наблюдава, сякаш отпечатано завинаги в очите й... Копнееше за сън, но будният й поглед се плъзгаше из сенките в стаята, а напрегнатото й тяло отказваше да се отпусне в покоя на сънищата... Ръцете й бяха сграбчили завивките и трескаво ги мачкаха.



“Какво ми става, трябва да се отпусна... Ако не заспя.... няма решение ... Кип... трябва да говоря с Джони, непременно... но преди това трябва да си почина и да заспя... детето ми... ако този, който стои зад нападението, се насочи към сина ми.... не, искам да заспя... някой да затрие проклетата Луна!!! ... кой, кой прати онова изчадие.... дано не наранят детето ми... само да разбера кой стои зад всичко това, ще ...”

– Трудно се спи в такава хубава лунна нощ, не мислите ли, Ваше Величество?

Анара рязко се извърна. Сянка на жена се открояваше, приседнала на големия прозорец. Луната отвън я заливаше с мека светлина, проблясваше по вълнистите й коси, но лицето бе в сянка.

– Коя си ти? Как влезе тук? – Анара се опита да мобилизира всички свои сили срещу евентуално нападение.

Жената се изправи и плавно пристъпи напред в стаята. Анара понечи да извика, но ... не го направи. Стоеше на ръба на мига, в който или щеше да повика помощ, или сама щеше да нападне, но не искаше да го прекрачи. Седна в леглото и просто наблюдаваше докато времето бавно се стичаше около нея.

– Лунел – тихо, но ясно каза нейната гостенка.

– Какво? – сепна се Анара.

– Казвам се Лунел.

Още няколко дълги мига мълчание. Анара усети любопитния поглед на жената да се плъзга по нея.

– Желаете ли да поспите, Анара?

Не, наистина, това вече беше наглост. Пое си рязко дъх и тъкмо се канеше добре да подреди нахалницата, когато Лунел се извърна леко към светлината и лицето й изплува сред черните коси. Изглеждаше нежно, бледо и спокойно. Усмихна се леко и каза:

– Простете, Ваше Величество! Не исках да Ви обидя, но не съм имала често удоволствието и честта да общувам с короновани особи, а това, за съжаление, се е отразило недотам благоприятно на обноските ми.

“Тя не се бои.” помисли си кралицата “Уверена е, че няма да й навредя... или че не мога?”.

– А каква е причината за твоето посещение, Лунел? Надали си дошла да си поговорим само за прелестите на лунната нощ.

“Проклетата Луна!!!” – добави Анара наум. Лунел непринудено седна на пода и светлината сякаш се завихри около нея.

– Мисля, че мога да ви помогна, Ваше Величество. Зная, че страдате от безсъние. Зная и колко уморителни и досадни са дългите часове в нощта, докато напразно чакате сънят да прояви милост и да ви помогне да си починете… Помня колко прекрасно е да сънуваш...

Лунел притвори очи и замълча. Още няколко мига тишина се изплъзнаха покрай тях. Анара не смееше да заговори. Всичко това изглеждаше толкова нереално, че се запита, дали най-накрая все пак е успяла да заспи.

– И така, искате ли помощ, Ваше Величество? – тихият глас я стресна.

– Д... - спря се насред щастливото си съгласие. – Не ми каза коя си? Коя е Лунел? И защо да ти имам доверие? И как изобщо влезе тук? Твърде много въпроси или по-скоро твърде много липсващи отговори, непозната Лунел. А аз разполагам с твърде малко търпение и доверие, но за сметка на това с много врагове...

– ... и твърде малко сън. Както и твърде много тревоги, които да запълнят безсънните часове. – яд и нетърпение проблеснаха за миг в черните зеници. – Помислете, изтощена сте, така може и да полудеете... А колко лесно се отстранява или манипулира една луда кралица?

Анара потръпна. Мисли, страхове и подозрения отново започнаха да се блъскат хаотично в ума й.

– Предлагаш ми сделка, без да зная цената.

– Сделка? Амиии... може и така да се каже. Утре при вас ще дойде една жена. Името й е Ланис. Тя... ще може да Ви помогне. Сама ще ви обясни.

Лунел се изправи бавно, обърна й гръб и се запъти към прозореца. С изумление Анара осъзна, че посетителката й се кани да приключи разговора. Изправи се рязко.

– Чакай, това ли е всичко, което ще ми кажеш?

Лунел погледна през рамо към Анара.

– Казах Ви, Ланис ще ви помогне. Тя сама ще ви намери. – Лунел се усмихна - Тя е безобидна, но ще ви е от полза, за да преодолеете това ... неразположение.

Преди Анара да успее да добави нещо Лунел пристъпи към прозореца. Бризът нахлу в стаята, разбърка завеси и сребристи лъчи и след миг нея вече я нямаше. Остана само свежият аромат на морето. “Както и още много часове безсъние...” помисли си раздразнено Анара. “... до утре....”

* * * * *

Глава на Andras

– Благодаря, Ауен'галад. Ще се прибера, когато сметна за необходимо...

– Дано Нейтуиде те закриля в делата ти, Алзира!

– Дано! - магьосницата прекрачи през портала, последвана от едно полупрозрачно кълбо и с едва доловим жест затвори процепа.

– Да видим какво ни предлага тукашната действителност.-процеди жената със смесица на тъга и надежда, оглеждайки се наоколо. На светлината от изгряващото над голите, вероятно вулканични планини далеч на изток се открояваше голяма равнина, процепена през средата от виещ се път. Беше прекалено тъмно, за да се види, какво лежи на запад, но несъмнено там шансът да се намерят хора беше по-голям.

– Бълбук-клоп-клокоч...-топката започна да издава разни ромолещи звуци и извади пророчицата от мислите й.

– Засега трай и се мотай по-далече от очите на околните! Не искам да станеш ловен трофей!

– Бълбук-клоп... - чак сега елфата се обърна и видя втрещения поглед на един мулетар, който стоеше на близкия хълм. "До тук с идването незабелязано...Да видим поне, дали молитвите на отшелника са ми дали дарбата да говоря чуждите езици"

– Добор утро, пътнико. На къде си тръгнал?

– Ъ..Аъ..д-добър ден...у-уважжаема госпожо...Към...ъъъ, такова...столицата на Даная, ако Ви е угодно...такова...

Спокойно, пътнико, виждам че си бил свидетел на появяването ми. Не се страхувай!

– А..ъъъ..вий..такова..виждате ме? - човекът очевидно още си беше глътнал езика и сочеше с боязлив жест към лицето на елфата, сякаш всеки момент то щеше да се разтвори и да го глътне...

– Чисто и ясно! Нещо против да те придружа в пътуването? Ще си платя. Аз съм Алзира, а ти си?

– Мии..аз...Коломан съм...такова...Качвайте се...така де...заповядайте! - Алзира се качи на едно от животните и даде два зеленикави кристала на мулетаря, който не посмя да поиска друго и ги прибра предпазливо в пазвата си.

– Кога ще стигнем до столицата?

– Еми...до една седмица...ако ви е угодно. - бръщолевенето на Коломан започна да идва в повече на пророчицата и тя реши да го прекрати веднъж за винаги.

– Престани да заекваш, нищо няма да ти направя! Казах ти! Нямате ли си магьосници тука, че се плашиш?

– Д-да, госпожо! И магьосници, и жреци...че и жрици има на изток, ама аз и от тях се плаша...

– Защо, зли ли са? - Алзира зададе въпроса си и в същия момент усети колко странно звучеше, излязал от устата на някой с нейното минало.

– Еми...да...не...ми не са, ама...те жриците, за тях казват че можели да крадат силата на мъжете. И ние...така де...прости хора сме, плашим се...

"То пък едни сили имаш да ти откраднат" помисли си пророчицата, оглеждайки мършавото тяло на Коломан. Една едва доловима усмивка пробегна по устните й, след което те инстинктивно се свиха в безизразното си положение. Ако тези жреци имаха такива умения, то тя серизно трябваше да внимава с тях...

– Ако не ме устройва, в колко ще пристигнем?

– К-какво да не ви устройва?

– Пак почна да пелтечиш, каза, че ще стигнем утре сутрин, ако ме устройва. А ако не ме?

– Ааа, добре, такова...Ако пришпоря гадинките...и минем през леса...пет дена. Само дето има разбойници....

– За тях не бери грижа. Всъщност, разкажи ми повече за тия жрици и за тая столица...

* * * * *




Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   39


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница