Шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46

Известният, уредник Жак Сониер с олюляване мина през сводестия вход на Голямата галерия и се хвърли към първата картина, която му попадна пред очите, платно на Караваджо. Седемдесет и три годишният старец хвана позлатената рамка и задърпа шедьовъра към себе си, докато той не се откъсна от стената. Уредникът се строполи по гръб под картината.

Както очакваше, наблизо с грохот падна желязна решетка и прегради входа. Паркетът на пода се разтърси. В далечината зазвъня аларма.

Задъхан, старецът за миг остана на земята и прецени обстановката. „Още съм жив." После изпълзя изпод платното и огледа просторното помещение в търсене на място, където да се скрие.

- Не мърдай - вледеняващо близо се разнесе нечий глас.

Застанал на четири крака Сониер се вцепени и бавно завъртя глава.

Исполинският му преследвач го наблюдаваше иззад решетките само на четири-пет метра от него. Беше широкоплещест и висок, с призрачно бледа кожа и оредяваща бяла коса. Ирисите му бяха розови, зениците - тъмночервени. Албиносът извади пистолет от палтото си и насочи дългия заглушител през решетките право към уредника.

- Не биваше да бягаш. - Говореше с чужд акцент, ала Сониер не можеше да определи произхода му. - А сега ми кажи къде е.

- Вече ви казах - безпомощно коленичил на пода на галерията, запелтечи уредникът. - Нямам представа за какво говорите!

- Лъжеш! - Мъжът се взираше в него, съвсем неподвижен; само призрачните му очи блестяха. - Ти и твоите братя имате нещо, което не е ваше.

Старецът изтръпна. „Откъде може Да знае?"

- Тази нощ то ще се върне при законните си пазители. Кажи ми къде е скрито и ще останеш жив. - Албиносът насочи пистолета към главата на уредника. - Готов ли си да умреш заради тази тайна?

Сониер се задушаваше.

Мъжът наклони глава, затвори едното си око и се прицели.

Уредникът вдигна ръце.

- Почакайте - бавно каза той. - Ще ви кажа каквото искате. - Старецът предпазливо изрече следващите си думи. Многократно беше репетирал тази лъжа... и всеки път се молеше никога да не се наложи да я използва.

Когато свърши, албиносът се усмихна доволно.

- Да. Същото ми казаха и другите. Сониер потръпна. „И другите ли?"

- Открих и тях - насмешливо рече гигантът. - И тримата. И сега ти потвърждаваш техните думи.

„Невъзможно!" Истинската самоличност на уредника и неговите трима сенешали беше почти също толкова свещена, колкото древната тайна, която пазеха. Сониер разбираше, че преди да умрат, тримата му сенешали са изпълнили строгата процедура и са изрекли същата лъжа.

Албиносът отново се прицели.

- Когато умреш, аз ще съм единственият, който знае истината.

„Истината. - За миг уредникът осъзна абсолютния ужас на ситуацията. - Ако аз умра, истината завина­ги ще бъде изгубена." Той инстинктивно се опита да се скрие.

Заглушителят глухо изтрака и старецът усети пронизваща болка в корема. Строполи се по очи... и се помъчи да овладее болката. Бавно се претърколи и отново се вторачи през решетките.

Мъжът се целеше в главата му.

Уредникът затвори очи. Мислите му представляваха вихър от страх и разкаяние.

В коридора отекна изщракване на празен затвор.

Сониер рязко отвори очи.

Сякаш развеселен, албиносът погледна към оръжието си и се пресегна за резервен пълнител, но после, изглежда, размисли и присмехулно кимна към корема на жертвата си.

- Аз си свърших работата.

Уредникът сведе очи и видя дупката от куршум в бялата си ленена риза. Около нея тъмнееше малък кървав кръг. „Коремът ми." Куршумът не беше улучил сърцето. Като ветеран от La grande guerre*, Сониер бе виждал тази ужасна смърт. Оставаха му петна­десет минути, през които стомашните киселини щяха да се просмукват в гръдната му кухина и бавно да го отравят.

- Болката е добра, мосю - каза албиносът. И си тръгна.

Останал сам, Жак Сониер отново насочи очи към желязната решетка. Беше в капан. Вратите можеха да се отворят чак след двадесет минути. Докато го намереха, щеше да е мъртъв. Въпреки това не се страхуваше от смъртта.

„Трябва да предам тайната."

Докато с мъка се изправяше на крака, си представи тримата си убити братя. Помисли си за поколенията преди тях... за задачата, която им бяха поверили.

„Непрекъсната верига от знание."

„Трябва да измисля нещо..."

Беше затворен в Голямата галерия и имаше само един човек, на когото можеше да предаде факела. Старецът вдигна поглед към стените на разкошния си затвор. Лицата от колекцията от_/ най-прочутите картини на света сякаш му се усмихваха като стари приятели.

Той-потръпна от болка и призова на помощ всичките си сили. Знаеше, че отчаяната задача, която му предстоеше, ще изисква и последната му останала секунда живот.

Жакардовият халат, който висеше на страничния стълб на леглото, имаше монограм с надпис: „ХОТЕЛ „РИЦ", ПАРИЖ".

Мъглата постепенно започна да се разнася. Лангдън вдигна слушалката.

- Ало?

Замаян, Робърт погледна часовника на нощното шкафче. 0:32. Беше спал едва час и се чувстваше като мъртъв.

- Тук е портиерът, мосю. Извинете за безпокойството, но имате гост. Твърди, че било спешно.

Лангдън все още беше замаян. „Какъв гост?" Погледът му попадна на листовката върху нощното шкафче.

АМЕРИКАНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ В ПАРИЖ

има честта да обяви

лекцията на Робърт Лангдън

професор по религиозна символика в Харвардския университет

Лангдън изпъшка. Тазвечерната лекция - придружена от прожекция на диапозитиви - за езическата символика, скрита в камъните на катедралата в Шартър, сигурно беше разрошила някои консервативни пера в публиката. Най-вероятно някой теолог го бе проследил, за да спори с него.

- Съжалявам, но съм много уморен и... - започна Лангдън.

- Mais monsieur* - като сниши глас, настоя портиерът. - Вашият гост е важна личност.

Робърт не се и съмняваше. Въпреки нежеланието му, неговите книги за религиозната живопис и култовата символика го бяха превърнали в знаменитост в света на изкуството, а след участието му в станалия широко известен случай във Ватикана**, бе станал сто пъти по-прочут. Оттогава потокът от самомнителни историци и любители на изобразителното изкуство пред вратата му като че ли никога не секваше.

- Моля, вземете името и номера на господина и му предайте, че ще опитам да му се обадя преди във вторник да напусна Париж - каза Лангдън, като полагаше всички усилия да запази добрия тон. - Благодаря ви. -И затвори преди портиерът да успее да възрази.

После, седнал на леглото, намръщено се вторачи в рекламния надпис върху папката на хотела: „Спете като бебе в града на светлините. Сън в парижкия „Риц". Обърна се и уморено погледна голямото огледало в отсрещния край на стаята. Видя абсолютно непознат човек -чорлав и изтощен.

„Имаш нужда от отпуска, Робърт."

Последната година не му се беше отразила добре, но така или иначе, доказателството в огледалото не го радваше. Обикновено проницателните му сини очи изглеждаха мътни и хлътнали. Волевата му брадичка с трап-чинка по средата бе покрита с тъмна четина. Сивите кичури по слепоочията му напредваха все по-навътре в гъстата му черна коса. Макар колежките му да твърдяха, че
* Но господине (фр.). — Б. пр.

** Вж. „Шестото клеймо" - Дан Браун - 2003. Изд. на БАРД. - Б. изд.

„Само да можеха да ме видят сега от „Бостън Магазин".

За огромен срам на Робърт, предишния месец „Бостън Магазин" го бяха номинирали сред десетте най-интересни личности в града - съмнителна чест, която му беше донесла постоянните шеги на харвардските му колеги. Тази нощ славата го бе последвала на пет хиляди километра от родината.

- Госпожи и господа... - беше обявила водещата пред препълнения „Pavillon Dauphin"* на Американския университет в Париж. - Тазвечерният ни гост не се нуждае от представяне. Той е автор на множество книги: „Символика на тайните секти", „Изкуството на илюминатите", „Изчезналият език на идеограмите" и много други. Повечето от вас учите по неговите учебници.

Студентите ентусиазирано закимаха.

- Имах намерение да ви разкажа забележителната му биография, само че... - Тя закачливо погледна Лангдън, който седеше на сцената. - Един човек от публиката току-що ми даде нещо много по... да речем по-интересно.

И водещата вдигна броя на „Бостън Магазин". Лангдън потръпна. „Откъде го е взела, по дяволите?" Тя започна да чете избрани извадки от безумната статия и Робърт все повече се свиваше на стола си. След половин минута публиката широко се усмихваше, а жената нямаше никакво намерение да свършва.

- И отказът на господин Лангдън публично да говори за необикновената си роля в миналогодишния ватикански конклав определено му донесе точки по нашия инт-ригометър. - Водещата още повече възбуди интереса на публиката. - Искате ли да ви прочета още?

Присъстващите заръкопляскаха. „Някой трябва да я спре" - мислено се помоли Ланг­дън, докато тя отново свеждаше поглед към списанието.

- Въпреки че професор Лангдън може и да не е красавец като някой от по-младите номинирани, този четири-

Залата избухна в смях.

Лангдън се насили да се усмихне. Знаеше какво предстои - някаква глупост за „Харисън Форд в сако от туид" - и тъй като тази вечер бе предположил, че най-после спокойно може да облече любимото си сако и поло, реши да пристъпи към действие.

- Благодаря ви, Моник - каза той, като се изправи и я избута от катедрата. - В „Бостън Магазин" явно имат литературен талант. - Професорът се обърна към публиката със срамежлива въздишка. - И ако открия, че някой от вас е донесъл статията, ще настоя пред консулството да го депортират.

Присъстващите се засмяха.

- Е, приятели, както всички знаете, тази вечер съм тук, за да говоря за силата на символите...

Звънът на хотелския телефон отново наруши тишината.

Той смаяно изпъшка и вдигна слушалката.

- Ало?

Както очакваше, обаждаше се портиерът.

Робърт вече беше съвсем буден.

- Пратили сте някого в моята стая?

- Извинете, мосю, но такъв човек... не можех да си позволя да го спра.

- За кого става дума?

Ала портиерът бе затворил.

Почти незабавно на вратата му удари тежък юмрук.

Лангдън колебливо стана от леглото. Стъпалата му потънаха в мекия килим. Той навлече хотелския халат и тръгна към вратата.

- Кой е?

Мъжът говореше английски с акцент - остър, властен лай. - Аз съм лейтенант Жером Коле. От Direction centrale police judiciaire.

Лангдън ce сепна. Централното управление на криминалната полиция? ЦУКП приблизително отговаряше на американското ФБР.

Без да сваля веригата, той открехна вратата. И видя мършаво, изпито лице. Мъжът бе изключително слаб и носеше синя униформа.

- Може ли да вляза? - попита агентът. Лангдън се поколеба.

- За какво става дума?

- Моят началник има нужда-от вашите познания по един частен въпрос.

- Сега ли?! - Професорът успя да преодолее изненадата си. - Минава полунощ.

- Струва ми се, не греша, че тази вечер е трябвало да се срещнете с един уредник от Лувъра.

Лангдън внезапно бе обзет от тревога. С уважавания уредник Жак Сониер трябваше да пийнат по чаша след лекцията, но Сониер така и не се беше появил.

- Да. Откъде знаете?

- Намерихме името ви в бележника му.

- Какво е станало?

Агентът тежко въздъхна и пъхна през тесния процеп полароидна снимка.

Лангдън я погледна и цялото му тяло се напрегна.

- Тази снимка е заснета преди по-малко от час. В Лувъра.

Първоначалното отвращение и смайване на Робърт внезапно отстъпиха място на силен гняв.

- Кой го е направил?

- С оглед познанията ви по символика и уговорената ви среща, се надяваме вие да ни помогнете да отговорим на този въпрос.

Лангдън се вторачи в снимката. Ужасът му се примеси, със страх. Образът беше невъобразимо странен и в същото време му навяваше смущаващото усещайе, че го е виждал. Преди малко повече от година бе получил снимка на труп и подобна молба за помощ. Само едно денонощие по-късно едва не беше изгубил живота си във Ватикана. Тази снимка бе съвсем различна, ала нещо в "обстоятелствата определено му се струваше познато. Агентът си погледна часовника.

- Капитанът.чака, господине.

Лангдън не го чу. Погледът му продължаваше да е прикован в снимката.

- Този символ тук и адски странната...

- Поза на трупа ли? - помогна му французинът. Професорът кимна. Побиха го тръпки.

- Нямам представа кой може да е извършил такова нещо.

Агентът го погледна навъсено.

- Вие не разбирате, господин Лангдън. Това на снимката... - Той замълча за миг. - Мосю Сониер го е направил сам.
2
На километър и половина оттам едрият албинос на име Сила с накуцване влезе в разкошното имение с фасада от червен пясъчник на Рю ла Брюйер. Покритият с шипове ремък на бедрото му се впиваше в плътта му, но душата му се топеше от удовлетворение от извършеното в Божие име дело.

„Болката е добро."

Червените му очи обходиха фоайето. Пусто. Той тихо се изкачи по стълбището, тъй като не искаше да буди другарите си. Вратата на спалнята му беше отворена -тук ключалките бяха забранени. Сила влезе и затвори вратата след себе си.

В стаята цареше спартанска обстановка - дъсчен под, чамов скрин, парче брезент в ъгъла - служеше му за легло. Тази седмица той беше гост в тази къща, но от много години обитаваше подобно убежище в Ню Йорк.

„Господ им даде подслон и цел в живота."

Тази нощ най-после усещаше, че е започнал да изплаща дълга си. Албиносът бързо отиде при скрина, извади скрития в най-долното чекмедже мобилен телефон и набра един номер.

- Да? - отговори мъжки глас.

- Върнах се, Учителю.

- Говори - заповяда гласът. Мъжът очевидно се радваше да го чуе.

- И четиримата са мъртви. Тримата сенешали... и самият велик магистър.

Последва кратко мълчание, сякаш за молитва.

- В такъв случай разполагаш с информацията.

- И четиримата я потвърдиха. Независимо един от друг.

- Вярваш ли им?

- Единодушието им не може да е случайно. Развълнувано дишане.

- Чудесно. Боях се, че прословутата способност на братството да пази тайна може да се окаже вярна.

- Перспективата да умреш е силен мотив.

- Е, ученико, кажи ми какво си научил.

Сила знаеше, че информацията, която е изтръгнал от жертвите си, ще смае събеседника му.

- Учителю, и четиримата потвърдиха съществуването на clef de voûte... легендарния ключов камък.

От отсрещния край се разнесе рязко поемане на дъх. Вълнението на Учителя беше почти осезаемо.

- Ключовият камък. Точно както подозирахме.

Според преданията членовете на братството бяха направили каменна карта - clef de voûte... или ключов камък - плоча, върху която бяха изсекли последното местонахождение на най-голямата си тайна.

- Когато вземем ключовия камък, ще ни остава само една крачка - каза Учителя.

- По-близо сме, отколкото си мислите. Ключовият камък е тук, в Париж.

- Прекалено е лесно.

Сила разказа събитията от вечерта... как мигове преди смъртта си и четирите му жертви отчаяно се бяха опитали да спасят безбожния си живот, като издадат тайната си. Сведенията им съвпадаха: ключовият камък бил

находчиво скрит в една от древните парижки черкви -Eglise de St. Sulpice*.

- В Божия дом - възкликна Учителя. - Те ни се подиграват!

- От столетия.

Учителя замълча, сякаш се наслаждаваше на триумфа.

- Справи се отлично - накрая каза той. - От векове чакаме този момент. Трябва да вземеш този камък. Веднага. Още тази нощ. Наясно си какво е заложено.

Сила знаеше, че залозите са невъобразими, ала това, което му нареждаше Учителя, му се струваше невъзможно.

- Но тази катедрала е истинска крепост! Особено нощем. Как да вляза?

Учителя му обясни какво трябва да направи с уверения глас на човек с огромно влияние.

Сила затвори. Беше настръхнал от възбуда.

„Един час - каза си той, благодарен, че Учителя му е дал време да изпълни покаянието, задължително, за да влезе в Божи дом. - Трябва да пречистя душата си от днешните грехове." Извършените грехове имаха свята цел. Векове наред се водеха военни действия срещу враговете Господни. Те щяха да му бъдат опростени.

Въпреки това, знаеше Сила, опрощението изискваше

жертви.

Той си свали тъмните очила, съблече се гол и коленичи в средата на стаята. После сведе очи към бодливия ремък на бедрото си. Всички истински последователи на Пътя носеха такова устройство - кожен колан, покрит с остри метални шипове, които се впиваха в плътта, за да напомнят за Христовите мъки. Болката освен това отблъскваше плътските желания.

- Болката е добро - промълви той свещената мантра на отец Хосе Мария Ескрива - Учителя, на всички Учители. Макар че Ескрива бе умрял през 1975 година, неговата мъдрост продължаваше да живее, думите му все още се шепнеха от хиляди верни слуги по света, коленичили на пода в изпълнение на свещената практика, наречена „умъртвяване на плътта".

Сила насочи вниманието си към тежкото, навързано на възли въже, грижливо навито на пода до него. „Самобичуването." Възлите бяха покрити с изсъхнала кръв. Нямаше търпение да изпита пречистващото въздействие на собствените си мъки. Бързо прочете молитвата, грабна въжето, затвори очи и силно замахна през рамо. Възлите ожулиха гърба му. Албиносът отново замахна. И после пак. И пак.

„Castigo corpus raeum.*"

Накрая усети, че кръвта потича.
3
Свежия априлски въздух нахлуваше през отворения прозорец на ситроена „ZX", който мина покрай Операта и прекоси Плас Вандом. Робърт Лангдън седеше на предната дясна седалка, гледаше как градът лети покрай него и се опитваше да проясни мислите си. Набързо беше взел душ и се бе избръснал, в резултат на което изглеждаше при­лично, но продължаваше да се чувства зле. Не можеше да се избави от ужасяващия образ на трупа на уредника.

„Жак Сониер е мъртъв."

Смъртта му изпълваше Робърт с дълбока скръб. Макар Сониер да беше известен като самотник, всеотдайността му към изобразителното изкуство бе достойна за уважение. Лангдън често цитираше в лекциите си неговите книги за тайните кодове, скрити в картините на
*Укротявам тялото си. (лат.). - В. пр.
Пусен и Тенйрс*. С нетърпение бе очаквал тазвечерната им среща и отсъствието на уредника го беше разочаровало.

Снимката на трупа на Сониер отново се яви пред очите му. „Нима го е направил сам?" Лангдън погледна през прозореца, за да пропъди картината от главата си.

Животът навън просто продължаваше - улични търговци, бутащи колички със захаросани amandes**, келнери, изнасящи чували с боклук на тротоара, двама закъснели влюбени, прегърнати на вятъра, който носеше ухание на хвойна. Ситроенът уверено си проправяше път сред този хаос и пронизителната му сирена разсичаше трафика като нож.

- Капитанът ще се зарадва, че сме ви заварили в Париж - за пръв път, откакто бяха напуснали хотела, се обади агентът. - Щастлива случайност.

Лангдън не преливаше от щастие, а и не вярваше много в случайности. Като човек¹, прекарал живота си в изучаване на скритите взаимовръзки между различни емблеми и идеологии, той разглеждаше света като мрежа от дълбоко свързани истории и събития. „Връзките може да са невидими, но винаги ги има, скрити точно под повърхността" - често казваше в харвардските си курсове по символика той.

- Предполагам, че сте научили в кой хотел съм от Американския университет в Париж? - попита той.

Шофьорът поклати глава.

- От Интерпол.

„От Интерпол - помисли си Лангдън. - Естествено." Беше забравил, че привидно безобидното изискване във всички европейски хотели гостите да се регистрират с паспорта си не е обикновена формалност - такъв бе законът. Служителите в Интерпол можеха да определят точно кой къде спи във всяка една нощ из цяла Европа. Сигурно им беше отнело само няколко секунди да установят, че е в „Риц". *
* Никола Пусен (1594-1665) - френски художник. Давид Тенйрс Старши (1582-1649) и Давид Тенйрс Младши (1610-1690) - фламандски художници. - В. пр. ** Бадеми (фр.). - В. пр.
Ситроенът се носеше на юг през града. Вдясно от тях се извиси осветеният силует на Айфеловата кула и професорът си спомни за Витория и нейното закачливо обещание да се срещат на всеки шест месеца на някое романтично място по света. Айфеловата кула спокойно можеше да влезе в списъка им. За съжаление, за последен път беше целунал младата италианка на едно шумно римско летище преди повече от година.

- Качвали ли сте я? - Агентът го стрелна с поглед. Лангдън смутено се обърна към него.

- Моля?

- Прекрасна е, нали? - Французинът посочи Айфеловата кула. - Качвали ли сте се на нея?

- Не, не съм се качвал на кулата.

- Тя е символ на Франция. Според мен е съвършена.

Професорът разсеяно кимна. Специалистите по символика често отбелязваха, че Франция, страна, известна с мъжествеността, женствеността и опасните си водачи дребосъци като Наполеон и Пипин Къси, просто не може да избере по-подходящ национален символ от този тристаметров фалос.

Светофарът на кръстовището с Рю де Риволи беше червен, но ситроенът не намали скоростта, а пресече и продължи между дърветата на Рю Кастилион, която изпълняваше ролята на северен вход на прочутия парк „Тюйлери" - парижкия аналог на Сентръл Парк. Повечето туристи свързваха името „Jardins des Tuileries" c хилядите лалета, които растяха там, но „Tuileries" всъщност означаваше нещо съвсем не толкова романтично. Някога това място бе представлявало грамадна мръсна яма, от която местните строители се снабдявали с глина за производството на специфичните парижки червени керемиди, на френски „tuiles".

Когато навлязоха в пустия парк, агентът бръкна под таблото и изключи виещата сирена. Лангдън въздъхна и се наслади на внезапната тишина. Бледите лъчи на халогенните фарове се плъзгаха по чакълената настилка, равномерното хрущене на гумите придоби хипнотичен ритъм. Робърт винаги беше смятал Тюйлери за свещена

земя. В този парк Клод Моне бе експериментирал с форми и колорит и буквално беше вдъхновил раждането на импресионистичното движение. Тази нощ обаче паркът го изпълваше с мрачно предчувствие.

Ситроенът зави наляво и пое на запад по централната алея. Шофьорът заобиколи едно кръгло езеро и навлезе в широк четириъгълник. Наблизо се издигаше исполинска каменна арка, която бележеше края на парка. Арк дю Карусел.

Въпреки оргиастичните ритуали, които някога се бяха провеждали при Арк дю Карусел, любителите на изкуството почитаха това място поради съвсем друга причина. От издигнатия път в края на Тюйлери се виждаха четири музея за изящно изкуство... по един в четирите посоки на света.

През десния прозорец, отвъд Сена и Ке Волтер Лангдън виждаше приказно осветената фасада на старата железопътна гара - днес известния Музе д'Орсе. Ако се обърнеше наляво, можеше да различи върха на ултрамодерния център „Помпиду", в който се помещаваше Музеят за модерно изкуство. На запад зад него се извисяваше древният обелиск на Рамзес, който обозначаваше Музе Жьо де Цам.

А на изток право пред тях се издигаше монолитният ренесансов дворец, най-известният музей за изобразително изкуство в света. Лувърът.

Очите му напразно се опитваха да възприемат цялата сграда едновременно. Зад смайващо обширния площад на фона на парижкото небе се очертаваше внушителната като крепост фасада на Лувъра., С форма на гигантска подкова, Лувърът бе най-дългата постройка в Европа с обща дължина, колкото три Айфелови кули. Даже огромният площад между музейните крила не можеше да се сравнява с великолепието на фасадата. Робърт веднъж беше обиколил целия Лувър, близо петкилометрово разстояние.

Макар да се смяташе, че посетителят може както трябва да оцени шестдесет и петте хиляди и триста шедьовъра в музея най-малко за пет дни, повечето гости предпочитаха туристическата обиколка, която Лангдън наричаше „Съкратения Лувър" - истинско спринтиране из музея, за да видят трите най-известни експоната: Мона Лиза, Венера Милоска и богинята на победата Нике. Навремето Арт Бъкуолд* се беше похвалил, че е видял и трите произведения за пет минути и, петдесет и шест секунди.

Шофьорът извади радиостанция и скорострелно заговори на френски.

- Monsieur Langdon est arrivé. Deux minutes.** Разнесе ce непонятен отговор.

Агентът прибра радиостанцията и се обърна към Лангдън.

- Капитанът ще ви чака на главния вход.

Без да обръща внимание на знаците, забраняващи влизането на пътни превозни средства на площада, той форсира и мина през тротоара. В далечината се появи главният вход на Лувъра, заобиколен от седем триъгълни басейна, от които бликаха осветени фонтани.

La Pyramide***.

Новият вход на Лувъра бе станал почти също толкова известен, колкото и самият музей. Породилата много спорове неомодерна стъклена пирамида, проектирана от родения в Китай американски архитект И. М. Пей, все още предизвикваше презрението на традиционалистите, които смятаха, че тя съсипва достойнството на ренесансовия двор. Гьоте бе описал сградата като замръзнала музика, а критиците на Пей характеризираха пирамидата като дращене с нокти по черна дъска. Напредничавите почитатели обаче се възхищаваха на двадесет и два метровата прозрачна структура и виждаха в нея изумително съчетание на древна форма и модерен метод - символична връзка между старото и новото, с която Лувърът щеше да прекрачи прага на новото хилядолетие.

- Харесва ли ви нашата пирамида? - попита агентът.
* Американски сатирик, живял-в Париж през 50-те години на XX в. -Б. пр.

** Господин Лангдън пристигна. Две минути (фр.). — Б. пр.

*** Пирамидата (фр.)- Б. пр.
Лангдън се намръщи. Изглежда, французите обичаха да задават този въпрос на американци. Естествено, той бе уловка. Признанието, че харесва пирамидата, правеше човек американец без вкус, а обратното обиждаше французите.

- Митеран беше смел човек - двусмислено отвърна професорът. Покойният френски президент, който бе поръчал построяването на пирамидата, сигурно беше страдал от „фараонски комплекс" - бе напълнил Париж с египетски обелиски и други произведения на изкуството и очевидно беше изпитвал толкова всеобхватно влечение към египетската култура, че французите и до днес го наричаха Сфинкса.

- Как се казва капитанът? - смени темата Лангдън.

- Безу Фаш - отвърна шофьорът. Приближаваха се към главния вход на пирамидата. - Викаме му Le Taureau.

Робърт го погледна и се зачуди дали всеки французин си има загадъчен животински епитет.

- Наричате капитана си Бика, така ли? Агентът повдигна вежди.

- Знаете френски доста по-добре, отколкото давате вид, мосю Лангдън.

„Френският ми е кофти, обаче много ме бива в зодиакалната иконография" - помисли си професорът. „Taurus" беше латинската дума за бик и за зодиакалното съзвездие Телец. Астрологията бе символична константа по целия свят.

Французинът спря колата и посочи между два фонтана към голяма врата в страната на пирамидата.

- Ето го входа. Успех, мосю.

- Вие няма ли да дойдете?

- Имам заповед да ви оставя тук. Налага се да се заема с друг проблем.

Лангдън въздъхна и слезе от автомобила. „Вие определяте правилата."

Агентът форсира двигателя и потегли.

Докато гледаше отдалечаващите се стопове, Робърт си помисли, че спокойно може да се откаже, да си тръгне, да хване такси и да се прибере в хотела. Нещо обаче му подсказваше, че не бива.

Тръгна към мъглата на фонтаните с неспокойното усещане, че прекрачва прага на друг свят. Нереалността, с която беше пропита тази нощ, пак го обгърна. Само допреди двадесетина минути бе спал в хотелската си стая. Сега стоеше пред прозрачна пирамида, построена от Сфинкса, и чакаше полицай, когото наричаха Бика.

„Озовал съм се в картина на Салвадор Дали."

Закрачи към главния вход - огромна въртяща се врата. Фоайето беше слабо осветено и пусто.

„Да почукам ли?"

Зачуди се дали някой от уважаваните харвардски египтолози някога е чукал на вратата на пирамида, очаквайки да получи отговор. Вдигна ръка да потропа по стъклото, но от сумрачното стълбище се появи изкачваща се фигура. Мъжът беше набит и мургав, почти неандерталец, облечен в тъмен двуреден костюм, силно опънат на широките му плещи. Имаше яки къси крака и излъчваше очевидна властност. Говореше по мобилния си телефон, но когато се приближи, затвори и даде знак на Лангдън да влезе.

- Аз съм Безу Фаш - представи се французинът, когато Робърт мина през въртящата се врата. - Капитан от Централното управление на криминалната полиция. -Гласът му съответстваше на телосложението - гърлено ръмжене... като наближаваща буря.

Професорът протегна ръка.

- Робърт Лангдън.

Огромната ръка на Фаш стисна неговата със смазваща сила.

- Видях снимката - каза Робърт. - Вашият агент ми каза, че Жак Сониер го е направил сам...

- Господин Лангдън. - Фаш впери в него абаносовите си очи. - На снимката сте видели само началото на онова, което е направил Сониер.