Шърли Маклейн ако не сме в хармония със себе си, как бихме могли да бъдем в хармония със света в който живеем?

През последните седем години моят живот е едно необикновено приключение. Някои биха го нарекли одисея в космичното съзнание и аз съм съгласна с това, но бих добавила, че то е съвсем прагматично и ориенти­рано към земно приложение в действителния живот.

Някога, когато чувах тези думи, си мислех, че това просто е: „себичност", а може би дори и егоцентрична фантазия. Вече не е така. За мен това е една велика истина. „Опознай себе си" - и всичко останало ще по­следва. Всъщност сега разбирам, че ми е невъзможно да разбера каквото и да било за света, за неговите оби­татели, страданията и конфликтите им и пълния потен­циал на самия живот, докато не се свържа със същите тези течения и истини в себе си. Разбирането и любовта към другите започват с разбиране и любов към себе си.

Това са въпроси, свързани с духа, а не с ума и тяло­то. Когато започнах да проучвам духовната страна и на своята същност, и на тази на другите, липсващите части от загадката започнаха да си идват на мястото.

За това изследване бяха необходими време, дис­циплина и едно съсредоточено усилие за разбулването на древните техники на онова, което аз наричам духовна технология. Колкото повече прилагах научените спо­соби, толкова повече откривах, че моите собствени пре­живявания, отношения и възприятия преобразяват жи­вота ми в едно творческо и мирно приключение.

С приближаването на края на второто хилядолетие и идването на новия век животът ни все повече се ус­ложнява. Милиони хора пo целия свят търсят начини да преобразят и подобрят живота си. Те осъзнават по един болезнен начин, че отговорите на въпроса „Как да про­меним света?" няма да дойдат от външен източник. Те са вътре в тях.

На това е посветена и тази книга. „Навлизане навъ­тре" предлага начини за осветляване на вътрешните възприятия. Тя е нещо като личен пътеводител за пости­гане на духовна яснота, който може да преобрази вът­решната ви нагласа така, че да се подобри външната действителност. Надявам се, че собственото ми търсене и придружаващите го методи, техники и подходи ще бъ­дат от полза за хората, които търсят начин да намалят конфликтите, гнева, объркването и стреса в живота си.

Тази книга е резултат на обиколките ми из цялата страна в продължение на една година, през която про­веждах семинари за вътрешна трансформация. Никога дотогава не бях прекарвала времето си по такъв поле­зен и прекрасен начин, с толкова много хора, обзети от желание за усъвършенстване. Тези така наситени лични контакти и споделянето на дълбоки, силни и искрени емоционални конфликти в нашия опасно усложнен свят ми помогнаха да изразя и придам словесна форма на пътешествието, на което самата аз се бях отправила. Заедно придобивахме умения в техниките на медитация и визуализация. Заедно задълбочавахме разбира­нето на своите интуитивни заложби и на езотеричните енергийни центрове на тялото и тяхната роля за физи­ческото и емоционално лечение. Заедно засилвахме вя­рата си, че всеки от нас е отговорен за сътворяването на света, в който предпочитаме да живеем.

Не очаквам някой от нас да успее да постигне състоянието на блажено спокойствие в този живот. Но всеки от нас може да помогне и да остави след себе си един по-добър свят, в който да живеят нашите деца; свят, в който основното сме ние и нашите огромни спо­собности, чрез които ще се научим как да обичаме и как да се променяме.

Това наистина е едно трудно и понякога страшно време за всички нас. Но то също е и една удивителна възможност за израстване, ако решим да го погледнем по този начин. Неотложността на нуждата за промяна ще ускори метаморфозата, която е необходима, за да навлезем в следващото столетие и хилядолетие.

И най-дългото пътешествие започва с първата крач­ка. Може би най-дългото пътешествие е вътрешното. Ни­кога не е късно за него.

I

СЕМИНАРЪТ

Онзи, който знае

как да се надсмива над самия себе си, никога няма да престане да се весели.

Влязох в голямата бална зала, преминах по пътеката между столовете, докоснах леко безжичния микрофон, по­ставен прилежно на пуловера ми, близо до гърлото, изкаш­лях се лекичко, напрегнах раменете си и се качих на им­провизираната сцена.

Обърнах се и погледнах в лицата хиляда и петстотин­те души, които бяха дошли тук този уикенд за едно духов­но търсене заедно с мен.

Щях да прекарам на тази сцена близо осемнадесет ча­са, а нямах истинска представа за емоционалните и духов­ни потребности на тези хора до момента, в който те щяха спонтанно да ги изразят. От професионалния си опит знаех, че всяка публика е различна, но все пак разбирах, че тази тук не е обикновена. Всеки от слушателите си има­ше собствена история и определена нужда, която го бе дове­ла тук на това място в това време. Никой не можеше да каже какво ще се случи. Стоях пред тях и ми бе чудно как ще се държат.

Като гледах публиката, изведнъж се почувствах заше­метена от факта, че животът ми ме бе довел до това място. В един миг извън времето се върнах назад към онзи мо­мент, когато бях тригодишно момиченце, с шапка на гла­вата си с формата на четирилистна детелина и здраво стис­нала в ръчичка една ябълка, изправена пред публиката, за да изпея песничката „Ябълка за учителя". Затова ли бях станала изпълнителка, даже и в онзи момент, за да мога да усъвършенствам умението за общуване, така че петдесет години по-късно да се опитам да изразя с прости фрази сложните понятия на духовността? Всичко към това ли водеше? Поех дълбоко дъх.

Винаги съм знаела, че в основата си аз съм комуники­ращ изпълнител, което означава, че се чувствам по-моби­лизирана на сцената, а не в сигурната обстановка на фил­мовото студио. Имам нужда от личния контакт с други хо­ра. Необходимо ми е да знам как се справям. А сега изпит­вах нуждата да почувствам" хора, които вървят по същия път като мен. Писмата, телефонните разговори и интервю­тата, последвали книгата ми и телевизионната поредица „За да достигнеш плода", в този момент не бяха достатъч­ни. Трябваше да навляза по-навътре и в себе си, и в други­те, които също искаха да изследват своя потенциал. Жаду­вах за една обмяна, която да е от взаимна полза.

Изследвах лицата им и се замислих какво ни е събра­ло тук всичките. Щях да проведа серия от семинари през почивните дни в края на седмицата из цяла Америка. Из­брах този метод за общуване, тъй като е личен и защото исках да споделя част от знанията, които имах привиле­гията да получа от много по-напредналите и по-образованите от мен. Исках да бъда с хора, сериозно напреднали в своето търсене. Също ми се искаше и да открия дали наис­тина е възможно да се предават такива езотерични идеи по един организиран начин, който да е прагматичен и логиче­ски обоснован. Можеше ли ние, общувайки един с друг, да сведем духовните въпроси до земно ниво?

Точно този въпрос породи моите опасения, дори страх, че може да се наложи да се откажа от професионалния си подход към начина на представяне. С други .пуми, дотогава винаги имах нуждата да се чувствам добре подготвена и да репетирам, преди да се появя пред публика. Когато гово­рех, трябваше да зауча подготвен текст; когато пеех или играех в някой епизод, трябваше да зная добре ролята си. Винаги старателно се готвех за моите представления - с оркестъра, с танцьорите и с всичко останало, като костюми и осветление например, което е в основата на едно такова представление. И въпреки че различните реакции на пуб­ликата винаги налагаха импровизации, аз се чувствах уве­рена в такива ситуации, тъй като спонтанността произли­заше от това, че знаех какво правя.

Но тук щях да съм на празна сцена, без нищо друго, което да представя, освен самата себе си, знанието, което бях събрала през годините, и мислите ми за езотерични и отвлечени теми, основани на силни лични преживявания.

И ето ме сега тук. Чувствах се гола и уязвима пред множеството хора, като единствената спасителна сламка бяха двадесет и петте страници реч, които стисках в ръцете си. Погледнах към хората, докато те се настаняваха и спи­раха разговорите си. Изведнъж разбрах, че ще ги загубя, ако погледна към речта дори само веднъж.

Тогава взех решение. След като благодарих за посре­щането, оставих речта си на масата зад себе си. Поех още веднъж дълбоко дъх и стоях, изчаквайки. Залата притихна съвсем и потоци от безмълвна енергия се носеха в очаква­не. С широко отворени очи аз медитирах и помолих за по­мощ. Знаех, че имам водачи и учители. Те може би обита­ват невидимо измерение, но въпреки това те бяха съвсем действителни за мен. Позволих си да си мисля, че се на­стройвам на тяхната вълна и на вълната на онова духовно измерение, което можеше да ми помогне да кажа и напра­вя необходимото, така че всеки от посетителите да може да ме разбере.

Изключително много мисли минаха през главата ми за много кратко време, но в това време някаква сила из­глежда се вля в мен и премина през мен. Започнах да чувствам увереност. Това бе едно великолепно чувство. Не самонадеяност, а съдържателна увереност.

Почувствах се спокойна, съсредоточена и сигурна ня­къде вътре в себе си, че нищо не може да се обърка. Знаех, че ще успея да се справя добре с езотеричния материал. Започнах да изпитвам и една нова вибрация на хармония в тялото си. Припряността ми ме напусна. Със спокойс­твието дойде и едно чувство на лекота и добро настроение. Не чувствах тревога или напрежение - като че ли плавах в топлината на приятели. Мислех за други ситуации в живо­та си, когато съм се чувствала напрегната, разтревожена или дори направо ужасена. Ех, да знаех тогава, че мога да поискам помощ от духовното измерение. Щеше да е много по-лесно и по-ефикасно.

Но повече от всичко останало нямах усещане за време­то - като че ли щях да изживея уикенда като една цялост -все едно че часовникът не бе от значение и щях да живея според вътрешното време. Но все пак аз осъзнавах, че ще успея да вместя всеки раздел от материала в необходимото време, ще правя почивки за обяд (и за бъбреците), когато се налага, и ще водя и себе си, и хората с мен с такова темпо, че всички да имаме полза от това. Или казано с две думи -почувствах едно ново професионално доверие.

Щях да разширя радостта от непосредствените срещи и да включа в нея и загадките на духовните области. Заед­но ние щяхме да се стремим към онези измерения, разчи­тайки на това, че мотивацията ни е. основана на непрестан­но засилващата се жажда да познаем себе си.

Имало е няколко случая в моята кариера на артистка и изпълнителка, в които съм чувствала такова хармонично въодушевление. Тогава енергията в мен бе толкова обил­на, пълна и тотална, че просто можех да се „отдам", чувс­твайки се напълно уверена в онова, което ставаше, и на­пълно се оставях на истинската радост, която произтичаше от моята дейност.

Това се случи на първия семинар, и с малки измене­ния то продължаваше да се случва по време на семинарите през следващата година.

И още нещо стана. Разбрах, че хората идват, защото всеки от тях желаеше да се свърже със собствената си по-висша сила, и усещаха, че тази връзка е с по-големи въз­можности, отколкото са могли да постигнат самостоятелно. Те знаеха, че съвместната работа в големи групи може да ускори процеса, понеже енергията в стаята се увеличава­ше. И така осъзнах, че се заражда ново движение и хората искаха да работят заедно, да споделят заедно, да изследват заедно и да се лекуват заедно. Прекалено дълго са се чувс­твали изолирани с техните конфликти. Ако искаме да по­добрим себе си и света, ще трябва да се научим да обича­ме, да се уважаваме и да работим заедно, за да постигнем целта си.

Обикаляйки страната, открих, че хиляди хора разтва­ряха себе си и се отдаваха на собствената си вътрешна духовна сила, силата, която чакаше да бъде открита и да й се наслаждават.

Хората вече бяха предпазливи относно отдаването на силите си на външни гурута и учители и бяха готови да поемат отново властта над себе си и да действат вътре в себе си.

Те знаеха, че те ще трябва да извършат работата. Аз не бях гуру или учител. Можех само да споделям опита си, нежно да ги водя и да им предлагам, да споделям извър­шеното от мен и постигнатото с негова помощ, с надеждата, че това може да им помогне да открият силните си страни. Те знаеха, че аз се опитвам да намеря своя път, точно както и те се стремяха да открият техния.

Никога през всичките си години на обществен живот не бях срещала толкова интелигентни и смели хора. Има­ше представители на всякакви професии - доктори, учени, психиатри, строители, бизнесмени, дори политици. Всички разширяваха погледа си върху истината. Бяха дошли сме­ло, без да се спират от повдигнати вежди, насмешки и по­дигравки - всеки от тях изглежда бе преминал през оживе­ни семейни драми, които сигурно съпровождат всяко търсе­не на вътрешната същност. Те бяха радостни и направо изпитваха удоволствие от възможността да говорят свобод­но за убежденията си, съмненията си, травмите си, въпро­сите си и успехите си. Един мъж каза, че се учи да управ­лява самолет, понеже се чувства по-лек!

Във всеки от семинарите се разказваха стотици исто­рии, като всяка от тях бе една истинска драма от действи­телния живот, без да се крият никакви чувства. Бях изу­мена, чувствах се дарена и благодарна за доверието, което споделяхме.

Заедно се смеехме на реакциите на приятелите и се­мейството, някои от които не винаги успяваха да ни разбе­рат, и скоро ни стана ясно, че нищо унижаващо или трагично не може да са случи, а по-скоро ще произведем ката­лизатор за богатата мина с метафизичен хумор, който се използва от Джони Карсън и комиците навсякъде. Нас то­ва не ни засягаше. И без това светът имаше нужда от све­жи усмивки.

Хората идваха и носеха кристали, книги, ръчно изра­ботени подаръци, сладкиши, кекс с моркови, дори тамян и смирна, които в комбинация дават чудесна миризма. По­даръци и за мен, и за тях самите. В началото за мен бе проблем да приемам тези дарове, защото смятах, че хората по този начин отдават силата си на мен, но един от важни­те уроци бе не само да се науча да приемам любовта с различните й прояви дори и от непознати, но и да разбера колко високомерна бях, смятайки, че моята сила може да застраши тяхната!

В компанията на хиляда непознати хората открито се доверяваха в духовното споделяне и свободно разказваха за доскоро внимателно пазени тайни. Те знаеха, че с дове­рието им няма да се злоупотреби. Медитирахме заедно. Вътре в себе си заедно се свързвахме с покойни близки. Говорихме за страха, злото, как да се научим да обичаме без условия - и винаги присъстваше доверието към самите себе си и към другите.

Те дойдоха с възглавници, които използваха, когато седяхме на пода, с листа за писане и с открити сърца. Бър­зо научихме теорията за наличната сила, когато трима или повече души се съберат заедно в името на Божествена­та Енергия. Може би това символизираше космичната триада - един за ума, един за тялото и един за духа. Както и да е, колкото повече хора имаше, толкова повече се усил­ваше вътрешната сила на всеки един. Понякога енергията в стаята бе толкова интензивна, че тя буквално можеше да се види от присъстващите екстрасенси. Ако имаше хиляда души в едно помещение, работещи с цялостно, фокусирано намерение, то колективната духовна енергия се превръща­ше в една колосална вибрация.

Имаше и много начинаещи, които никога през живота си не бяха нито медитирали, нито визуализирали. По-на­предналите често научаваха много неща от новаците, поне­же те бяха толкова чисти и необразовани относно метафи­зиката. Човек може да стане надменен интелектуално, както в емпиричните науки, така и спрямо духовното.

Така че всички работиха заедно, за да успеят да се отпуснат. Не одобрявах воденето на записки, а записите бяха забранени, не само защото това смущаваше околните, но и защото тези неща'пречеха на процеса на възприемане чрез сърцето и чувствата. Вместо това те наблягаха на ума, което напълно противоречеше на онова, което се стараехме да постигнем - едно цялостно съсредоточаване, включващо тялото, ума и духа. В първия момент, когато хората тряб­ваше да оставят настрана тетрадките и моливите си, забе­лязвах моментна паника, но скоро лицата им ставаха по-малко напрегнати и по-отпуснати и в края на краищата върху тях можеше да се прочете изумление от това, което чувстваха в себе си.

След времето, отделено за въпроси и отговори, по вре­ме на което хората разбираха, че имат много общи пробле­ми и което им позволяваше да се опознаят един друг, аз водех една групова медитация, използвайки звуци от при­родата, от рода на птици, бълбукащи поточета, тих ветрец, нежно звънкащи кристали, а също и музика, водеща до чувство на добруване и спокойствие.

Тези колективни медитации, някои от които продъл­жаваха до два часа, често имаха дълбоко пречистващо въз­действие за много хора (включително и за мен самата), понеже влизахме във връзка с личната си същност, която мога да опиша само като свързана с Божественото. Когато това се почувства, бариерите пред прозрението и чувството за благополучие се премахват. Емоционалният катарзис е едно практично средство за разрешаване на личните про­блеми и за намаляване на стреса.

По тази причина изучаването на духовността и мета­физиката се обуславя от изключително прагматични при­чини, особено по отношение на подобряване на ефикас­ността в живота, а оттук и на чувството за благополучие. Емоционалният катарзис може също да създаде и условия за по-ясно мислене и така да даде възможност на човек да посрещне комплицираните проблеми - и вътрешни, и вън­шни, - което да позволи да се разберат задачите с предимс­тво и след това да се разрешат или поне да се имат пре­двид. Това изучаване съвсем не е упражнение на въобра­жението - поне в моя случай не е. Навлизането навътре, докосването до вътрешната същност носи отговори за много хора, за които нищо друго не е от полза. А навлизането навътре групово носи със себе си една изключителна сила, защото всички работят и медитират с един и същи стремеж и няма разпиляване на вниманието. Всеки човек в стаята вярва, че има по-висша сила и в него самия, и във всички останали. В резултат на това процесът на свързване с тази сила се ускорява.

Можеше да сме в голямата бална зала на някой хотел в голям град, заобиколени от пластмасата и бетона на ци­вилизацията. В съседното помещение някоя друга органи­зация можеше да провежда симпозиум.

Бяхме толкова тихи, че често външен човек отваряше врата и надничаше вътре, любопитен дали балната зала наистина е заета. Хората вътре бяха вглъбени в медита­ция, увлечени в изследване на себе си, помиряващи се и изчистващи онова, което не бе необходимо в живота им.

Казвах им да си представят себе си заедно с някой, който според тях ги е наранил повече, отколкото който и да е друг, и да навлязат дълбоко в духовното ниво на общува не и да попитат този човек защо е било нужно това. Почти всички получиха „отговори". И както изглежда, отговорите бяха от такова значение, че повечето хора си позволиха да проронят сълзи за това нараняване за първи път в живота си. На някакво ниво на душата те говореха с въпросния човек. Така хората се сблъскаха със собствения си гняв, с чувствата си за изоставеност, отхвърляне и самота. И чрез смелостта си да навлязат в такава конфронтация те се раз­ведряваха и изясняваха собствените си мотивации.

Всички искаха да говорят, да споделят вътрешните си преживявания. Общите проблеми откриха терен за оживе­ни дискусии между тях самите. (По време на семинарите се породиха много приятелства и по-късно се превърнаха в трайни отношения.)

Историите, които хората разказваха, бяха изумителни със своята откровеност. Една жена сподели пред групата, че бе разбрала и простила на човека, който я бе изнасилил. Един мъж проумя защо баща му го е биел. Млада жена разбра и прости на майка си, която я бе изоставила на седемгодишна възраст. Историите и личните драми бяха затрогващи, обезпокоителни, смешни, а решенията - съв­сем задоволителни. Хората вярваха, че наистина могат да изчистят емоционалната болка, като навлязат в себе си. Те имаха доверие на идеята, че на същото това дълбоко ду­шевно ниво могат да се свържат с душата на друг човек. Скоро те разбраха, че това изчистване е свързано изцяло с това как те възприемат проблема и няма нищо общо с човека, за когото дотогава са смятали, че е причинил бол­ката им.

Понякога, докато ръководех медитациите, неволно преминавах към премахването на част от собствената си болка. Когато това ставаше, откривах, че плача, загубила контрол над общото преживяване. И аз трябваше да се прочиствам толкова, колкото и всеки друг, и бе така изкушаващо да се слея с общата енергия, тъй като тя бе съвсем достъпна. Но не можеше да си позволя да се отпусна, тъй като щях да изпусна и групата. Открих, че е необходимо да се занимавам със себе си отделно, насаме, или в стаята си, по време на обедната почивка, или през нощта, след при­ключването на семинара.

По време на тези семинари възникваха прозрения, смях, сърдечни и трогателни преживявания с хиляди хора - един непрестанен прилив и отлив на енергия, който ви­наги си струваше усилията. Това, което беше най-интерес­но, е, че изобщо никога не се уморявах. Всъщност остатъ­кът от енергията от семинара през уикенда бе с мен до срядата и изчерпването му ме опечаляваше и копнеех по-скоро да дойде следващият. Трудно е да се опише тази „енергия". Мога само да кажа, че това бе като че ли се намирах в „духовна вибрация, произлизаща от Бог". Знаех, че когато медитираме заедно, ние колективно се до­бираме до духовните области, но сега изглежда всеки от нас приемаше, че духовните ни водачи и учители присъстваха и ни помагаха по един толкова нежен и решителен начин, какъвто дотогава ние не смеехме да допуснем.

Преди да предприема семинарите, се бях обезпокоила как ще ги провеждам, като не притежавам никакви титли или дипломи. Но нищо не можеше да направя по този въпрос, тъй като няма научни степени и удостоверения за духовност и метафизика, което само по себе си е интересно. Всъщност някои курсове по философия, физика, математи­ка и трансперсонална психология са сродни - което също е интересно. Помня как баща ми разказваше за обсъжда­нията за „невидимите истини", когато е бил студент и про­фесор по психология и философия в университета Джон Хопкинс. „Всички ние уважавахме традиционното образо­вание в тези насоки - казваше той, - но знаехме освен това, че има и още нещо".

Точно преди началото на семинарите баща ми се спомина. Той е бил учител през целия си живот. Помислих да отменя първите няколко срещи, но знаех, че той би ме посъветвал да не правя това.

Така, съвсем не случайно, се озовах във Вирджиния Бийч, и то в същия хотел, в който баща ми ни бе довел през една лятна ваканция, причинила на стеснителното дванадесетгодишно момиченце едно травматично прежи­вяване. То бе свързано с излагане пред хората.

Плувах в Атлантическия океан, влюбена в един от спасителите. Изведнъж една огромна вълна ме събори и горнището на банския ми костюм се разпадна и бе отнесе­но. Изправих се на колене, радостна, че съм останала жи­ва, и изведнъж, поглеждайки надолу, осъзнах, че стоя пред същия този спасител с цялата си тогавашна прелест. Така се засрамих, че ми се искаше да умра. Той се усмихна и това още повече влоши настроението ми. Тичешком се при­брах в хотела. Години наред комбинацията Вирджиния Бийч и разбиващите се вълни ме караха вътрешно да се свивам.

Изправена пред същия този плаж, същите вълни и същия хотел, разбрах, че и сега, вече възрастна, щях да се сблъскам със същия проблем - евентуално излагане пред публиката.

Всичко някак си бе свързано с баща ми. В професията си той бе новатор, но също бе загрижен и какво си мислят другите. Всъщност „общественото благоприличие" бе спъ­вало развитието му и бе притъпило смелостта му. Нямаше да позволя това да се случи и с мен. Исках да бъда самата аз, без значение какво си мислят другите. Обърнах гръб на прозореца и слязох в балната зала на хотела. Семинарът премина много успешно. През цялото време усещах, че татко е с мен и ми помагаше от отвъдното при новата фор­ма, която избрах, за участие от страна на публиката. Имаше моменти, в които чувствах, че той ме напътства какво да кажа в следващия миг, как да направя прехода, как да изразя мислите си. Все едно че той, от сегашната си гледна точка, вече разбираше, че няма смисъл да се притеснява какво ще си помислят другите. Той ми казваше да бъда вярна на себе си. В края на уикенда пътищата към Вир­джиния Бийч бяха затрупани със сняг и никой не можеше да излезе от града. Започнаха минисеминари в различни зали и ресторанти. Стоях пред прозореца си в хотела загле­дана към ветровития плаж, на който бях ужасена от загу­бата на горнището на банския си костюм. Почувствах баща ми до себе си. „Край на униженията" - казах си наум. Усетих го как кима в съгласие.

Всеки град си има свое „усещане", свой ритъм, свое темпо - и своите особености.

В Сан Диего моите не ме пускаха в залата, защото не носех картата си за самоличност.

В Сиатъл една жена припадна в екстаз по време на медитация, при което един от сътрудниците ни повика ме­дицинска помощ, а те доведоха и полицията със себе си. Пред вратите на залата телевизионни камери чакаха въз­никването на някакъв космичен скандал, но Мидж Констан-ца, способната ми асистентка, застана пред тях и каза: „Ако искате да влезете вътре и да развалите медитацията, която протича в момента, ще трябва да преминете през мъртвото ми тяло". Нямаше нужда да умира. Те напуснаха.

В Сан Франциско семинарът се провеждаше в Москоун Сентър и някой бе наредил знамена отвън, които точно съвпадаха с цветовете на чакрите, които си представяхме за упражнение. „Космически патриотизъм" - каза някой. След първата медитация с пеене шофьорът ми, който също присъстваше на семинара, отбеляза: „Смятам, че Ом е там, където е сърцето ни".

В това време аз преживявах неудобствата, причинени от един временен мост, който бе паднал от зъбите ми (въз­можностите за посещение при моя стоматолог бяха малко и с голям промеждутък). Един местен зъболекар от Сан Фран-циско дойде в хотелската ми стая. Той бе с обратни наклон­ности, но носеше гумени ръкавици. Същата вечер говорих на една вечеря, посветена на проблемите на СПИН (като се стараех да задържа моста в устата си, докато приказвах). Там се запознах и общувах с много хора, страдащи от тази болест. Сан Франциско ми даде възможност да изпитам соб­ствената си духовност и вяра, че няма от какво да се страху­вам, а и че зъбите ми ще си останат на мястото.

с В Бостън имаше проблеми с профсъюза на работници­те, които трябваше да подредят залата навреме. Те казаха, че за нас това не би следвало да е от значение, тъй като ние просто можем да левитираме, докато те подреждат. Един от присъстващите журналисти от Ню Йорк Сити опи­са любопитното си преживяване при връзката му с неговия Висш Аз, тъй като тя се е осъществила в два и половина следобед, а той все още не бил обядвал. Висшият Аз се оказал с формата на тлъста пържола и пържени картофи.

Покрай другите проблеми в една от залите в съседство до нашата се бе събрала група, наречена „Бъдещи гражда­ни на Америка", Това бяха млади възрастни (каквото и да означава това), които считаха, че е много забавно да чукат по вратите на балната зала и да се опитват да нарушат съсредоточаването ни. „Смятахме, че ще сте извън телата си и няма да ни чуете" - каза един бъдещ сътрудник на ЦРУ. Отговорих му, че аз може да не съм с тялото си, но той не е с всичкия си. Той млъкна и се отдръпна.

В Албъкърки бях забравила всичките си записки в самолета. Въпреки че не ги използвах, все пак ги носех за подготовка и за справка. Паникьосах се и бях потисната, но успях да се стегна и разбрах, че и това не е случайно и има някаква причина, за да стане така. Оттогава нататък вече работех напълно спонтанно и открих, че е много приятно и хората откликваха дори по-непринудено.

В Чикаго хората бяха толкова много (почти хиляда и петстотин), че не успяхме да ги разположим всичките на пода. В съседната зала се провеждаше весел Бар Мицва* и музиката и празничното настроение проникваха към нас през стените. Смятах, че нищо не може да ни помогне в тази ситуация. Предложих всички да започнем медитация и да помолим за помощ. Музиката веднага спря и стана така, че се намери място за всички - или на пода, или на столове покрай стените. Юдейско-християнско ръководство може би.

В Лос Анджелис имаше много журналисти, които при­състваха поради личен интерес, а не по професионални причини. Един от тях, от „Лос Анджелис Таймс", се изправи и каза: „Откакто работя с по-висшата сила в мен, промених живота си и работата ми като журналист се подобри". След това той допълни: „Затова мисля, че редакторите на вес­тници ще направят добре, ако разчитат повече на Източ­ника, а не на техните си източници"! Последваха бурни ръкопляскания.

В Ню Йорк Сити (и двата пъти) попаднах на най-сериозната и предана група. При това бе най-голямата и най-тихата. Бела Абзъг и някои от нейните сътрудници в политиката също присъстваха, а представителите на преса­та ги преследваха и ги питаха: „Вярвате ли ги тези неща сега?" Тя им отговори: „Шърли е моя приятелка и винаги приемам сериозно всичко, което тя прави", Неколцина журналисти написаха добри и сериозни статии.

През следващата седмица по време на друг семинар в Лос Анжелис всяко мое приближаване до асансьора водеше до спиране на тока. Хората трябваше да ме чакат петнаде­сет минути, понеже не можеше да се кача на работещ асан­сьор! Не знам защо стана така, а също ми е неизвестна и причината, поради която понякога на някакво ниво про­дължават да се случват различни неща при връзките ми с електрическите устройства. Когато бях в Лондон и гледах „Фантомът на операта", номерът с полилея, който трябва­ше да „падне" върху зрителите и да се стовари на сцената, не се получи! Управителят на театъра каза, че дотогава това никога не се било случвало.

Размишлявайки по този въпрос, си мисля, че всеки път, когато електронните приспособления около мен спират да работят, то е, защото ми е криво и се чувствам „извън строя". Аз развивам своята сила, но пътят пред мен е дъ­лъг. И по тази причина усъвършенстването на вътрешните способности изисква отговорността да се върви докрая. Все­ки път, когато електрониката се разваляше, това ставаше в момент, в който се чувствах некоординирана. Бях или при­теснена, или нервна, или обезпокоена.

В столицата Вашингтон седяхме в хотелската ми стая със сенатора Клейборн Пел (председател на сенатската ко­мисия по външните работи), херцога на Лихтенщайн, Бела Абзъг и няколко души от Конгреса и слушахме как Уитли Страйбър и Бъд Хопкинс описват опитностите си с летящи чинии. Хопкинс бе довел със себе си една млада жена, коя­то твърдеше, че е забременяла от извънземен. Тя каза, че е износила бебето докрая, но то е било дематериализирано от пришълците, преди тя да успее да то види. Лекарите също били изумени, защото зародишът се е виждал и после изчезнал. Но те не били толкова шокирани, колкото поли­тиците, слушащи разказа, когато започваха да разбират, че има и една съвсем друга действителност тук в Америка, която би могла да повлияе и на политическата система. Аз се забавлявах, докато седяхме и слушахме историята за изчезналия зародиш.

По време на семинарите се учех да работя с женската духовна енергия и повече от когато и да било досега й се доверявах. Знаех, че това коренно ще повлияе на моя под­ход към професията ми на актриса и изпълнителка. Жен­ската енергия бе свързана с отстъпките, доверието и търпи­мостта. Аз позволявах на себе си да се доверявам, че всичко ще протече добре, ако просто аз самата не си преча. Съзна­телно се улавях, когато чувствах безпокойство и стрес, и преставах. Това означаваше да се откажа от старите си професионални подходи към публичните изяви. В резул­тат на това се влюбих в „момента". Толкова бях чела за живеене в сегашния момент - и оценяване на НАСТОЯЩЕТО. Най-сетне се мобилизирах да разбера за какво ста­ва дума. И го обожавах. Целият живот е свързан с НА­СТОЯЩЕТО, а не с миналото и бъдещето. Ако се тормозех за това какво е трябвало да сторя в миналото или какво да "направя в бъдеще, НАСТОЯЩЕТО страдаше. Залових се да разширя разбиранията си за него и границите му. Ни­кога не се уморих. Не познавах изтощението. Можеше да продължавам часове наред. Разбира се, обичах материала и въобще не губех интерес към него, поради дълбокото съ­средоточаване върху случващото се в момента и защото се бях увлякла с любов. Много бизнесмени ми казаха, че тех­ните лекари са ги насърчили да присъстват, тъй като меди­тацията бе от такава полза за намаляването на стреса в техния живот. Когато си позволиха да почувстват удовлет­ворението от момента, те успяха да се отпуснат и да станат по-работоспособни.

При завършването на семинарите аз бях изумена от това колко много хора бяха склонни да погледнат на много­то измерения в себе си. Все едно че старите им представи за самите тях не бяха вече валидни. Тези разбирания бя­ха много ограничени. На едно по-дълбоко ниво хората знаеха, че са повече от това, което бе видно отвън и на което бяха научени. Бях горда, че съм допринесла за това знание. Но истината е, че всеки от тези хора бе учител за мен. Те ме бяха научили да канализирам собствената си духовна енергия и аз едва започвах.

Един месец след края на обиколката се върнах обрат­но към работата си като актриса. Тук прилагах и някои духовни техники от семинарите. Открих един епичен образ във филма, наречен „Мадам Сузатска", режисиран от Джон Шлезинджер. Мадам Сузатска бе страхотна роля: властна учителка по класическо пиано, командваща, ма­нипулираща, възмутителна, смешна, уязвима, а в края -облагородяваща. Тъй като не бях работила оттогава (с изключение на това, че играх самата себе си в „За да достиг­неш плода"), бях възбудена при мисълта, че ще опитам нов подход към работата.

Започнах да извайвам, с помощта на Шлезинджер, външния вид на Сузатска, облеклото й, прическата й, би­жутата, дрънкащи на китките й, начина, по който тя ходе­ше, говореше, ядеше, дишаше, плачеше и се смееше. След това я оформих и усъвършенствах в ума си. Получи се една смес, но съвсем реална - действителен, жив, жизнен образ, изработен от нашето въображение. След като завър­ших тази мислена композиция, аз я пуснах на свобода. Хвърлих я във вселената и казах: „Сега играй себе си чрез мен".

Бях видяла толкова много медиуми-канали* и медиу­ми** през последните няколко години и реших да приложа същия похват и в шоу бизнеса. Просто оставих съзнателно­то си его настрана, отдръпнах се от пътя си и бях като средство за проявата на образа, който бяхме създали и кой­то аз обожавах абсолютно. Ние, артистите, непрестанно търсим техники за навлизане в ролята, която трябва да пресъздадем. Този път аз позволих на образа да се всели в мен. Вместо да се старая да се превърна в Сузатска и да чакам да ме осени вдъхновението на артистичния импулс, аз просто я оставих да играе сама себе си чрез мен. Тя не можеше да се въздържи да не яде и затова аз наддадох седем килограма. Тя не бе от тези жени, към които времето е благосклонно. Гледайки всекидневниците, лицето ми за­почна да се изкривява като нейното. Чудех се дали отново ще мога да играя главни роли. Може би до края на живота си щях вече да участвам само във второстепенни. Сузатска
* От думата channel, означаваща свързване с по-висши нива на съзнание и провеждане на информация оттам. (Бел. прев.)

** Тялото и гласът на които се използват от духове на починали хора. (Бел. прев.)
имаше проблеми с гърба си. И моят ме наболяваше, когато започвахме снимки. Тя бе изключителна концертна пиа­нистка. Открих, че и аз можех да науча музиката само след няколко прослушвания, защото тя знаеше как да на­пътства пръстите ми към верните клавиши на пианото! Имах вяра, че магията ще стане, ако я допуснех да стори това, и просто позволих 'на Сузатска да живее чрез мен. Сътвореният образ стана реалност.

И така моят опит от семинарите с превръщането ми в проводник за духовната енергия бе от практическа полза за кариерата ми. Животът върху лентата и действителния живот се бяха слели. И двата допринасяха за непрекъсна­тото разширяване на границите на възприеманата от мен действителност.