Шърли Маклейн ако не сме в хармония със себе си, как бихме могли да бъдем в хармония със света в който живеем?

От дванадесетгодишна възраст искам да знам как функционира вселената и каква е моята роля в нея. Двата въпроса се преплитаха в ума ми.

Бях на мнение, че ако зная как съм изградена, ще зная повече и за строежа на вселената, и обратното. По тази причина тя може да ми помогне да разбера себе си. И колкото повече можех да открия за себе си, толкова по-добре бих проумяла и вселената.

Възвишените мечти и. въпроси, присъщи на много подрастващи, не ги правят мистици, но по-късно, колкото повече четях за размишленията на физиците по отноше­ние на произхода на вселената, толкова повече те ми из­глеждаха като мистици.

Исках да разбера как е започнало всичко и какво го е накарало да стори това. И те желаеха същото. Аз исках да зная, по-скоро да вярвам, че движещата сила е една хар­мония. И те търсеха същото. Айнщайн е казал, че „най-неразбираемото за вселената е фактът, че тя е разбирае­ма". Такава великолепна загадка.

Как ставаше така, че ние, хората, можехме да видим, усетим и сънуваме за истините на великото непознато, без те да ни бъдат казвани?

Помнехме ли ги? Не бяхме ли безвъзвратно заплете­ни в тях? А може би и ние сме изградени от същото „умст­вено вещество".

Във връзка с този въпрос ми се искаше да се срещна с един човек, който бе впечатлил сърцето и ума ми от пър­вия момент, в който видях негова снимка - професор Сти-вън Хокинг от университета Кембридж в Англия. Да ка­жем, че той е един блестящ професор по физика и матема­тика, който, между многото други неща бе разширил зна­чително разбиранията ни за „черните дупки", ще бъде про­сто голямо подценяване на значимостта на живота му в нашия свят. Усмивката му разкрива истинската му лич­ност много по-добре.

Той пишеше една книга, подходящо озаглавена „Крат­ка история на времето: от големия взрив до черните дуп­ки". Познавах неговия редактор, помолих за среща с Хо­кинг и уредих да се видим в Кембридж.

Беше дъждовен английски ден. Тъкмо бях свършила заснемането на „Мадам Сузатска" в Лондон и очаквах с голямо нетърпение тази среща. Организирането на пътува­нето до Кембридж обаче се оказа толкова сложно, колкото и въпросите в ума ми.

Колата ми бе отнесена от полицията, тъй като блоки­рала движението пред къщата, в която бях отседнала. Едно неочаквано задръстване на трафика бе причина да изпус­на влака и когато след двучасово чакане най-сетне се ка­чих на друг, пристигнах в Кембридж и установих, че шофьорът на таксито на тамошната гара не знае адреса, който ми бе даден. Започвах да се чудя дали не бе предопределено срещата ми с Хокинг да не се състои.

Всичко се промени, когато го намерих в един ресторант на лек обяд, заобиколен от студентите му.

Първо видях инвалидната количка, заедно с придру­жаващата го медицинска сестра. Бях предупредена, че при първата среща може да бъда шокирана, понеже крехкото му тяло бе почти изцяло парализирано от болестта на Лу Гериг и той можеше да движи само по един пръст на всяка ръка и имаше затруднения дори при дишането. Това, за което не бях подготвена, бе излъчването и абсолютното щастие, изписано на лицето му, и най-вече неговата ус­мивка. Усетих как в очите ми напират сълзи, но не от съ­жаление, а от голяма, бликаща любов. Не можех да разбе­ра защо.

Тъй като не можеше да говори, в резултат на трахеотомията*, той общуваше с двата си здрави пръста и един компютър, прикрепен към количката. Когато вдигна глава и ме видя, изписа на компютъра: „Ти си много красива. Би ли искала някакъв ордьовър или ще преминеш направо към ястието!?" Явно бе човек, който не си губеше времето или думите, но бе склонен да изпълни приетите в общест­вото любезности.

Промърморих нещо, че храната за мен не е от такова значение, както срещата с него, при което той започна да изписва нещо друго. Компютърът веднага предаде написа­ното към една роботизирана кутия с глас!

- Моля, извинете американския ми акцент! - каза тя.

И наистина произношението й беше американско, за­щото бе изобретена и програмирана преди две години от един специалист по компютри от Сънивейл в Калифорния.

Хокинг ми се усмихна отново.

Засмях се на глас, но бях наистина силно объркана от способността му за такава радост пред лицето на личната му физическа трагедия. Тогава схванах. Щастие или тъга са били неговият избор. Хокинг очевидно бе избрал да се справи с действителността си.

Болногледачката нежно постави храна в устата му. Способността му да преглъща е минимална, а струйките по брадичката и връзката му изглеждаха несъществени, дори малко комични. Той ме наблюдаваше внимателно и сигур­но е доловил нещо от това, което чувствах, защото двата му пръста бързо се задвижиха, за да изпишат още нещо. Ду­мите на компютърния екран се появиха преди да се задей­ства гласът.

- Важно е просто да не се предаваш - каза той. Продължаваше да се взира в мен съсредоточено, дока­то чакаше реакцията ми. Премигнах и седнах.

Трябваше да асимилирам онова, което се случи в пър­вите две минути след срещата ми с това човешко същество, приемащо изменилото му тяло като едно неудобство без някаква особена връзка със състоянието на духа му. И отго­ре на всичко, никога досега не съм била в присъствието на човек, излъчващ толкова много любов. Това бе професор по физика, математик, научен скептик, човек, който бе ка­зал публично, че не вярва в нищо, което не може да бъде доказано. Както бях започнала да осъзнавам все повече в живота си, хората не можеха да бъдат категоризирани. Чу­дех се с какво ли ще е изпълнен остатъкът от деня.

Една мила, сравнително млада жена с овално лице, която седеше до мен, пое ръката ми.

- Аз съм съпругата на Стивън - каза тя. - Толкова се радваме, че успяхте да дойдете. Нека ви поръчаме някаква храна.

Изглеждаше толкова практична и реалистична. Дока­то обядвахме, се запознах със студентите и разговорът се задълбочи. През това време осъзнах, че взаимодействието между Стивън (той настояваше да се обръщам към него с малкото му име) и жена му Джейн бе същото като при всяка друга двойка; връзката бе силна, любовта и уваже­нието - очевидни, а бариерите от медицински сестри, инва­лидни колички и парализа - незначителни неудобства.

Не помня кой пръв започна разговора за „истината отвъд доказуемото". Съвсем искрено смятам, че не бях аз. Както и да е, Джейн каза, че често е разочарована от Сти­вън и научния му подход към истината, защото тя смята­ше, че съществува обяснение за живота, което се намира в ръцете на Бог и в сърцето.

- Не обичам мистицизма - каза Стивън чрез компю­търизирания си глас. - Но аз и жена ми не винаги сме на едно мнение - той й се усмихна, а след това и на мен. - Но имам нужда от сърцето, защото физиката не е всичко.

Той се подвоуми за момент и после каза:

- Имам нужда и от сърцето, и от физиката, но считам, че когато умра, умирам и всичко е свършено.

Болестта на Хокинг започнала, когато той бил на два­десет и няколко години. Каза, че срещата и влюбването в Джейн са му позволили да продължи живота си с надежда, и допълни, че може да живее, знаейки, че съществува въз­можност смъртта да дойде всеки момент, стига да не се налага да престава с работата си.

Той бе написал „Кратка история на времето" за „попу­лярното мислене", понеже искаше да има на разположение една „книга по летищата, там на лавиците; книга, която хората могат да си купят на аерогарите и да четат по само­летите". Не виждаше причина, поради която съвременната физика да не е популярна, стига да бъде обяснена просто.

- Мога да докажа последните петнадесет милиарда го­дини - каза той съвсем искрено - и затова издиктувах това на компютъра си. Но това ми отне почти толкова време, за колкото и ставаше дума, но и в двата случая това бе просто един кратък момент.

След това се усмихна и отново зачака реакцията ми.

Студентите му изглежда бяха свикнали на чистата увереност на тези крайни твърдения. При положение, че Хокинг е признат, че притежава ум с такава неудържима интелигентност и е невъзможно да се доберем до пълния му потенциал, това е лесно разбираемо. Може би разбираше измеренията отвъд физическия свят, който останалите обитавахме.

- Харесваш ли акцента ми? - запита ме той чрез роботизирания компютър. Кимнах, свих рамене и отговорих ут­върдително с компетентен вид. Лицето му светна и той ка­за, че на работното си място има нов компютър и много му се иска да го изпробва.

Джейн, медицинската сестра и студентите разбраха, че това бе намек, че обядът вече е приключил. Стивън натисна копчето за управление на моторизираната си ко­личка с един от здравите си пръсти и тя се завъртя като пумпал и тръгна към вратата на ресторанта. Студентите му почти не реагираха на тази маневра, а вместо това из­браха да разискват за същността на ентропията, знаейки, че и без това той ще ги прегази. Медицинската сестра се затича след него. Джейн се обади по телефона, а аз останах с възможността да избирам дали да хукна след болногледачката и Стивън, да обсъждам втория закон на термодинамиката със студентите или да чакам Джейн да свърши с разговора си. Реших да тичам.

Ресторантът бе на третия етаж на сградата, което озна­чаваше, че Стивън трябваше да влезе в асансьор и да се спусне три етажа надолу. Той достигна до асансьора и вка­ра количката в него точно навреме, така че вратата се за­твори пред носа на болногледачката. Виждах, че си играе.

Тя въздъхна и се понесе надолу по стълбите с ясното намерение да го пресрещне на партера. Последвах я, под­смивайки се, и ми бе трудно да повярвам на лудориите на Стивън Хокинг, който си играеше на криеница.

Сестрата, разбира се, закъсня. И аз също. Хората на партера се спираха замаяни и гледаха как Хокинг прелита край тях и през вратата, за да се впусне по калдъръмените улички на Кембридж. Болногледачката се втурна след него, а аз - след нея. Стивън бе на колела и имаше мотор, и по тази причина резултатът от надпреварата бе ясен. И той знаеше това. Продължаваше напред и се качваше на тро­тоара и слизаше от него с едно вълнообразно движение, като подправяше хореографията си с по някой и друг пирует. Колите, разбира се, забавяха хода си, но очевидно не виждаха причина да спират, защото интелектуалната об­щност на градчето явно разбираше, че налудничавият им професор просто отново е хукнал.

Освен всичко останало това, което наистина привлече чувството ми за театър, бе фактът, че целият епизод става­ше под дъжда! Хлъзгавият паваж блестеше от влагата и аз усилено се стараех да не падна, докато двете с болногледач­ката (обувките й бяха с гумени подметки, за разлика от моите) се носехме след Стивън, който, не се съмнявах, се чувстваше много удобно, знаейки, че гумите на количката му не се хлъзгат.

След една миля и много задъхан смях двете се добрах­ме до работното място на Стивън в университета. Той ни чакаше с възторжено лице и невинно закачлива усмивка.

Секретарката му смяташе, че не се е случило нищо особе­но и просто го попита дали иска да си поиграе със своя компю­тър сега или по-късно. Отговорът бе едно кънтящо „Сега".

И така двете с медицинската сестра послушно го по­следвахме в кабинета му, за да наблюдаваме още една демонстрация на непринудената му жизнерадост.

Първата ми визуална представа от кабинета му бе от бъркотията в него. Хаос от книги и листа, поставени нався­къде по бюрото му, по всички маси и по лавиците, които стигаха до тавана. На бюрото му имаше също и един кон­тейнер, претъпкан с листа. На стената бе окачен скромен портрет на Алберт Айнщайн. Стивън насочи количката си към респектираща позиция зад бюрото.

- Погледни под тези листа - каза ми той. Някак ко­лебливо започнах да ги прелиствам.

- Какво търся? - попитах го.

Той ми се усмихна. Продължих да търся. Струваше ми се, че няма никакъв ред. Имаше много страници с на­хвърляни уравнения от някаква висша математика.

- Петнадесет милиарда години - заяви той.

- Петнадесет милиарда години какво? - попитах го аз.

- Време - бе неговият отговор.

Тогава разбрах, че това бе заобиколен начин да ми по­ясни, че ръкописът му се намира някъде там. Намерих го.

- Вземи го - каза ми той. - Мога да напиша друга. Задавих се.

- Вземи го и ще видиш корекциите ми в полетата. Кажи ми дали смяташ, че това е книга за летищата.

Вдигнах скъпоценния ръкопис от безпорядъка и стис­нах размъкнатия пакет в ръцете си.

- Не мога да направя това - отговорих му. - Ще поча­кам и ще я прочета, когато свършиш. Това е за някой му­зей.

- Добре - каза той сухо и започна да ми обяснява как е написал книгата на компютъра. Описа как апаратурата му дава възможност да продължава да преподава, да води лекции и така нататък. Докато правеше това, една девойка влезе в стаята. Той вдигна погледа си към нея и от очите му заструи чиста любов. Те започнаха да водят някакъв разговор на стенографиран компютърен език. Темата бе свързана с това къде ще ходи тя тази вечер. Това бе дъще­ря му и общуването между баща и дъщеря можеше да бъде взето направо от шоуто на Бил Козби. Той искаше да знае кога ще се върне тя вкъщи и с кого излиза. Дразнеше я и накрая това, за което тя го молеше, й бе разрешено. Тя си излезе радостна и усмихната.

Исках да го попитам как се чувства в това си положе­ние, но вместо това се чух да казвам:

- Когато затвориш очите си, какво виждаш? Без да се двоуми, той отговори:

- За какво става дума - за вселената или за хубавите жени?

Засмях се тихичко.

- Не са ли едно и също? - бе моят отговор.

- А - каза той, - не знам кое е по-заоблено!

При това той завъртя стола си и излетя от кабинета си.

- Компютърът, с който ще си играя, се намира в друга­та стая - каза механичният глас, когато той и количката излизаха от стаята.

Двете с болногледачката го последвахме. Той ни отве­де към малка стая, където двама от студентите му, играе­щи си на някакъв усъвършенстван компютърен екран, почтително се отдръпнаха, за да направят място на профе­сора си.

Стивън рязко и със замах спря количката си и впери поглед в техническото чудо пред него.

- Това е новата ми играчка - каза той. - В действи­телност по душа аз съм едно осемгодишно момче.

Една ненужна оценка.

- Този компютър е не само приятелски настроен към потребителя си, но и направо си го гушва.

Почудих се какъв ли език е използвал в книгата си за летищата.

Неочаквано той се промени и каза:

- И аз съм на приливи и отливи - а след това повтори: - Важно е просто да не се предадеш.

Внезапно разбрах колко важна е тази „играчка" за не­говото оцеляване. Той се наслаждаваше на потенциалните й възможности.

- Един ден тези играчки ще могат да правят всичко, само няма да могат да се влюбват - размишляваше той. -И са много хитри, защото нямат нужда от секс за възпроиз­веждането си.

Започвах да се интересувам от професор Стивън Хокинг по един много по-личен начин. Точно когато вече си мислех малко да се позабавлявам, той се впусна в разгово­ра, на който се надявах през цялото време.

- Хората - започна той - са еволюирали при определе­ни условия преди един милион години. Обстановката сега е съвсем различна.

Точно това ми бе нужно.

- А еволюираме ли в такъв случай? - попитах го аз. -Или ще унищожим себе си?

- Съществува голям шанс да унищожим себе си - от­говори той и аз си помислих, че това бе интересен начин за изразяване. - Еволюцията протича много бавно. Древните гърци биха разбрали нашата наука.

- Но няма ли условията отново да се променят - попи­тах го, - така че може би и поведението ни също да се преобрази?

Той изщрака уверен отговор:

- Условията ще се променят, ако преди това не се са­моунищожим. Но ние продължаваме да се държим като първобитни племена.

- Заплахата от гибел няма ли да ни подтикне да се променим? - бе следващият ми въпрос.

- Знаеш, че досега не е имала някакво особено въздей­ствие - отговори ми той. - Когато разбереш мащаба на вселената, човешките кавги изглеждат незначителни кавги - казах аз, чудейки се какво ли би било, ако проумявах това, което той разбираше.

- Вселената - продължи той - и всичко в нея може да се обясни с точно определени закони.

- Искаш да кажеш, че няма случайности? - попитах.

- Правилно.

- Тогава нашето поведение също ли е част от точно определени закони?

- Не - бе отговорът му. - Поведението ни е част от нашата човешка природа, която е еволюирала при опреде­лени условия.

- И ние наследили ли сме я? -Да. Мислех, че започвам да схващам нещо.

- Би ли нарекъл вселената любящо място? - попитах го. - Искам да кажа, ти спомена, че всичко може да се обясни с точно определени закони.

-Да.

- Добре тогава, това означава, че вселената функцио­нира хармонично, нали?

- Ами хармоничната енергия не е ли любяща?

- Не зная - отговори той - дали има нещо любящо в енергията. Не смятам, че любовта е дума, чрез която може да се опише вселената.

- А каква дума би могъл да употребиш? Той се замисли за миг.

- Ред - каза. - Вселената е един точно определен ред.

- И така, въпросът се трансформира в това как да де­финираме реда по отношение на начина, по който виждаме себе си и своето поведение?

- Може би - отговори той. - Какво искаш да кажеш?

- Ами - започнах аз. Поколебах се, за да си дам въз­можност да премисля добре мисълта си. - Тъй като всички се страхуваме, че хаосът може да е естественото състояние на живота, може да се каже, че вярата във всемирен ред може да породи чувство на любов, докато вярата в хаоса може да доведе до разрушение. С други думи, ние дефини­раме себе си по отношение на това, което считаме, че е „естественото" състояние на вселената и виждаме и другите хора в съответствие с това.

- Не виждам връзката - отговори той.

- Е, добре - продължих аз, - ако смятаме, че вселена­та е опасно и хаотично място, ще се чувстваме заплашени от всичко в нея, включително и от другите хора; може би затова поведението ни е объркано, уплашено и примитив­но. С други думи, ние се държим според начина, по който възприемаме вселената. И тъй като задачата на науката е да обясни вселената на обикновения човек, вие, учените, държите „действителността" като заложник за всички нас.

Стивън ме гледаше съсредоточено.

- Така че - казах му аз, - ако вие ни кажете, че вселената е хармонична и добре подредена, може би и ние ще се видим в такава светлина.

Той се усмихна.

- Досега не сме имали голям успех в елиминирането на престъпността - отговори той.

- Може би вие, момчета, не сте напреднали достатъч­но във вярата си в хармонията. Не е ли това целта на вашите научни изследвания?

Той ме погледна от количката. Не ми отговори.

- Искам да кажа, не е ли науката метод да се изследва Бог?

Стивън натисна едно копче на инвалидната си количка и я обърна на другата страна.

- Ела - извика ме той.

Заведе ме обратно към кабинета си. Последвах го. Болногледачката му тръгна след нас. При бюрото си той обърна количката.

- Погледни онази стена - нареди ми той. Приближих се до нещо, което приличаше на карикату­ра в рамка, окачена зад бюрото му.

Стивън се усмихна. Вгледах се по-внимателно. Худож­никът бе нарисувал карикатури на Хокинг и на един друг учен, на име Хартъл, застанали пред черна дъска, цялата изписана с уравнения и символи. Двамата много внима­телно гледаха написаното. От устата на Стивън излизаха думи. Той казваше: „Няма съмнение по въпроса, Хартъл, математически изразихме целта на вселената. Ах, как оби­чам трепета от научното откритие".

Засмях се и се обърнах към Стивън и му казах:

- Щеше да е наистина забавно, ако те беше нарисувал как казваш „Боже, как обичам трепета от научното откри­тие", вместо „Ах...".

Исках да се пошегувам безобидно с тази забележка, но Стивън не го прие по този начин. Той цяла минута ме гледа право в очите. След това една ангелска усмивка се разля на лицето му. Пръстите му започнаха да работят с компютъра и накрая механичният-глас каза:

- Човекът, нарисувал тази карикатура, може би е по­знавал работата ми, но не познаваше мен.

Останах с отворена уста. Не исках да омаловажавам момента чрез разговори. Просто го наблюдавах внимателно. И Стивън продължи да ме гледа, без да трепва. Нежната интензивност, идваща от него, бе толкова трогателна, че ми стана почти неудобно. Тогава той изщрака едно послание.

- Ела ме целуни - нареди ми той.

Отидох при него и се наведох над крехкото му тяло.

- Свободен брак ли имаш? - пошегувах се аз. Лицето му светна.

- Надявам се - отговори той. - Може би ще можем да отидем заедно на кино.

Прекарахме останалата част на следобеда, говорейки за „обикновени" неща. Той искаше да разбере как правех „магии във филмите", а аз исках да разбера как той гледа­ше на магията на живота. „Един и същи въпрос - заключи той. - Един и същи стремеж".

Но дори и за момент той не допусна, че вътре в него или в мен, или в който и да е друг човек се намира тайната на всемирната действителност. Не настоявах на убежде­нието, което имах от дванадесетгодишна възраст. Нямаше нужда. За мен той бе живото доказателство, че детската способност за възхищение поддържа едно деликатно въ­трешно спокойствие, надминаващо всякакво разбиране.

Самият той показваше, че хармонията, излъчвана от него, идва от собственото му разбиране за хармонията във вселената, която той бе изучил и доказал.

Обещах му, че ще го заведа на моя филм, когато се върна в Англия. Той ме увери, че няма да забрави.

Напускайки кабинета му, си обещах, че ще продължа­вам да поддържам схващането от времето, когато бях два­надесетгодишна. Ако той бе пример за функционирането на този принцип, изглежда решението ми бе не просто най-радостното, но вероятно и най-мъдрото и най-практичното.
НАУКА И БОГ?

Безначален, Законът твори.

Ако, както казват Хокинг и много други учени. Голе­мият Взрив е довел до живота, който познаваме днес, то семето на всичко, включително и на нас самите, е присъс­твало в началото на творението и всяка частица материя, енергия, кръв, кости и мисли, съществуващи в космоса днес, може да се проследи назад до произхода на вселената от едно малко субатомно късче светлина. Това прави всич­ки ни искрици от тази светлина. Това също прави всеки от нас холограма на цялото събитие. Енергиите, които са се разцепили, разделили и умножили, докато младата вселе­на се е разширявала и изстивала, продължават да дей­стват в тупкането на сърцата ни и в движението на телата ни, както и в подреждането и поведението на звездите. И ние, и те - всички неща сме едно свързано цяло. Това е смисълът на „Ние сме едно". Еволюцията на вселената в такъв случай продължава не само около нас, но и вътре в нас. Мислите, сънищата и съзнанието ни са част от тази вселена и физическото и духовното са неразделно свързани заедно.

Науката признава, че дължи много на религията и на духовната гледна точка. Съвременната наука води начало­то си от преоткриването, по време на Ренесанса, на идеята на древните гърци, че природата е разумна и интелиген­тна. Проста система, управлявана от една група закони. Много физици сега казват, че всичко, което е или което може да бъде, се е съдържало в тази първа, единствена искрица енергия, стремително ускоряваща се и управлява­на от един първоначален закон.

Какъв е този закон и откъде е дошъл той? Предполо­жението, че всичко идва от едно измерение, време и про­странство, за които ние не знаем нищо, и след това се връ­ща в него, ли изказват учените?

В едно свое твърдение те могат да бъдат сигурни. Она­зи първа светлинно-временна искра, създала вселената, е била първопричината, довела до следствието разширява­не. След това законите за причина и следствие продължи­ли да пораждат еволюцията. Според размишленията на Тома Аквински: „Ако можехме да намерим първото следс­твие, бихме се приближили към намирането на първата причина..., а тя е Бог". Колко странно, че когато сме изпра­вени пред доказателство за небесна сила, основният про­блем е как да я наречем!

Науката смята, че нищо не е предшествало тази искра, предхождаща вселената, защото не можем да го про­следим. Мистиците казват, че Бог е съществувал преди то­ва, че Бог е подтикнал искрата да се възпламени в мате­рия, че Бог е огромно съзнание, което не можем да изме­рим или дори да си представим, понеже Той е буквално всичко.

При липсата на знания, засягащи произхода на тази искра светлина, основният въпрос за науката е: Как може да има вселена, създадена от нищото? Защо има нещо вместо нищо?

Има една молитва, която често четях като малка:

Тази молитва е написана през 17-ти век, но не от свещеник или мистик, а от един астроном, Йохан Кеплер, от­крил законите, управляващи движението на планетите.

Всъщност основателите на съвременната наука - Кеп­лер, Коперник, Исак Нютон и Галилей са били поначало много духовни хора. Те са искали да вярват в една безукор­на хармония. Съвременните научни изследвания сега се доближават до доказателството, че цялото творение се уп­равлява от един елегантен и единствен принцип. Теорията за Великото Обединение. Принципът на Божествената светлина? Принципът на красотата? Принципът на хармо­нията? Те твърдят, че вселената функционира и еволюира според закона за причина и следствие и в нея няма хаос. Съществува симетрия и обясними модели на поведение. Тя е, както е казал Айнщайн, „разбираема". И продължава да се разширява. Следователно разбирането също се раз­гръща.

Според мен това е свързано с човешкото съзнание и теорията ми от дванадесетгодишна възраст, че аз и вселе­ната сме едно.

Айнщайн и американският астроном Едуин Хъбъл са достигнали до заключението, че галактиките не се разши­ряват във вече съществуващо пространство, а по-скоро, че самото пространство се разширява и носи галактиките със себе си. Нека да вземем за сравнение един балон: ако нари­сувам точки по неговата повърхност и след това го надуя, ще виждам как всяка от тях ще се отдалечава от другите, докато балонът се издува. Ако поставя себе си върху една от точките, аз ще стана център на кръглия балон и всички останали точки около мен ще се отдалечават. Ако изпусна въздуха от балона, всички точки ще се приближат към моята, докато накрая образуват началната нулева точка, в която всички точки съществуват на едно място, в един мо­мент. Ако отново го надуя, моята точка ще е център на разширението. Но и всеки друг, намиращ се на която и да е от точките, също ще се усети като център на разширението и свиването на балона. Следователно всяка точка и всяко място от балона е център на разширение. Аналогията тук - е, че всеки от нас е вселена, която сама е разширяваща се. Ние сме носени от нея и колкото по-добре осъзнаваме това разгръщане, толкова повече сме в хармония със самото ускорение и движение. Затова колкото повече осъзнаваме себе си, толкова повече осъзнаваме и вселената, защото, както доказа и примерът с надувания балон, от самото начало всеки от нас е вселената и преди, и след нейното разширение.

Къде е центърът на вселената? Всяко място. Кой е цен­търът? Всеки. Къде е Бог? Бог и енергията, от която е създа­дено всичко, са навсякъде, защото всички ние сме наследи­ли онзи първи миг на времето, когато всичко е започнало.

Ето ни в такъв случай живи в пространството със спо­мена, на някое ниво, че сме се родили преди около петнаде­сет милиарда години. Не можем да видим миналото си, но можем да го усетим. То е част от нашето съзнание. То е част от физичността ни. То е наше наследство. То е това, което сме. Там сме били и там отиваме.

Поглеждайки към природата или по-точно към субатомните структури на материята и енергията и към основ­ните сили, управляващи тяхното поведение, виждаме, че всички те отразяват частици светлина. Светлина, изобра­зяваща величието, красотата и удивителната сила, създа­ла от самото начало това, което наричаме човешка исто­рия, а всъщност и историята на космоса. От единственото ядро на светлинна частица произлиза всичко съществува­що: водород, хелий, 4ютони, атоми, протони, електрони, не­утрони. Науката, физиката и Стивън Хокинг са проследи­ли вселената назад във времето до един момент, в който тя е била на възраст около десет на минус тридесет и пета степен част от секундата. Взривът, последвал отброяването, при което „нищо"-то е станало „нещо". Какво е имало пре­ди, това е загадка.

Може би като „навлизаме навътре" в себе си, ще усе­тим отговора на това „нещо". Може би точно това е загадка­та. Ние търсим отговорите вън. Може би те са били през цялото време в огромния простор на индивидуалното ни съзнание, което знае, че по някакъв начин е свързано към великия първоизточник. Вдъхновението в самата наука идва от духовната вяра в един Бог - един Извор. Може би Алекс Орбито, Гаспарето и Маврицио просто са се настрои­ли към едно по-точно познаване на своето начало и всеки от нас е способен на това, ако интегрира в себе си духовно-интуитивния спомен за своя произход. Може би това виж­дах в очите на Стивън Хокинг и можех да опиша само с думата любов. Може би колкото повече навлизаме в себе си с любов, използвайки техниките и древните процедури с цвят, енергия и звук, толкова по-лесно просто ще си спом­ним кои сме всъщност и ще останем просветлени с истина­та, че всички сме присъствали в началото. По тази причи­на ние сме едно. Следователно всеки от нас е част от Бог. Затова по природа всеки от нас е хармоничен и личното ни приемане на тази хармония е право пропорционално на дълбочината, с която признаваме и приемаме Бога в себе си.
СИСТЕМА НА ЧАКРИТЕ

Седмата или теменната чакра се намира на върха на главата. Тя се проявява външно като епифизата и управлява горната част на мозъка и дясното око. Чрез тази чакра човек може да достигне в края на краищата до усещането за единение с Бог. Тя се вижда с ВИОЛЕТОВ цвят, а понякога с комбинация от всички цветове: БЯЛА светлина

Шестата чакра се намира в центъра на челото. По-добре е позната като третото око, а външното й проявление е хипофизата. Управлява долната част на мозъка и нервната система, ушите, носа и лявото око, или окото на личността. Чрез този център ние разглеждаме духовната си природа. Виждаме го с ИНДИГОВ цвят - вибрираща комбинация от червено и синьо.

Петата чакра е чакрата на гърлото. Тя се проявява чрез щитовидната жлеза и управлява белите дробове, гласните струни, бронхиалния апарат и метаболизма Център на изразяването, об­щуването и преценяването, тя се вижда със СИН цвят.

Четвъртата чакра е чакрата на сърцето. Тя се проявява вън­шно като тимуса. Управлява дейността на сърцето, кръвта и кръ­вообращението и влияе на имунната и ендокринната система. Това е център, чрез който усещаме любовта, и се вижда в ЗЕЛЕНО.

Третата чакра се намира в слънчевия сплит. Проявява се външно като панкреаса и управлява дейността на черния дроб, далака, стомаха, жлъчния мехур и някои аспекти на нервната сис­тема. Тя е център за обработка на емоционалната чувствителност и въпросите, свързани с личната енергия, и се вижда с ЖЪЛТ цвят.

ЗА АВТОРКАТА