Шу „ епископ константин преславски” факултет по природни науки курсова работа по ботаника

Съществуват два типа проводящи тъкани.

КСИЛЕМ или ДЪРВЕСИНА, по която се осъществява движение от долу на горе, т.е. от корените към листата.Това е проводящата тъкан, по която се движат водата и разтворените в нея не органични нискомолекулни вещества. Това не е абсолютен възходящ ток нагоре. Като се има предвид организацията на растителния организъм осъществява се придвижване на водата и встрани- страничен възходящ ток.

По ксилема могат да се придвижват и такива вещества, като захарите, които се мобилизират през пролетта за изграждане на младите стъбла. Също се придвижват и някои органични вещества, синтезирани през пролетта в корените.

ФЛОЕМ или ЛИКО, по който движението е в направление от горе на долу, т.е. от листата към корените. Придвижват се веществата, които са синтезирани в листата. Главно това е захарозата. Движението на тези вещества се означава като низходящ ток. Веществата се наричат още асимилати или пластични вещества. Те са продукт от асимилацията на CO2 при фотосинтезата и служат за изграждане на организма. Друга голяма част от продуктите се отлагат като резервни.

Както по ксилема, така и по флоема движението нагоре, съответно надолу няма абсолютен характер. Осъществява се движение и встрани.

Ксилемът и флоемът представляват една непрекъсната разклонена проводяща система в растенията. Тя е така разположена, че образува или концентрични слоеве или проводящи снопчета.

Проводящата тъкан е много важна тъкан във физиологично отношение. Различните групи растения се отличават с устойчиви особености на проводящата система. Това се използва при изучаване на проводящата система в еволюционен план.

КСИЛЕМ

(Дървесинна проводяща тъкан)

Тя е комплексна тъкан и в нейния състав влизат проводящи, механични, паренхимни, резервни и някои други тъкани, които имат различна функция. По проводящите елементи се движи водата и разтворените в нея соли. Механичните са представени от склеренхимнифибри( либриформ). Паренхимните тъкани изпълняват резервна функция.

Проводящата тъкан е съставена от четири типа клетъчни елементи: трахеиди, трахеи (дървесинни цеви), дървесинни фибри (либриформ) и дървесинен паренхим.

Трахеидите са еволюционно по-стари елементи. Те са силно удължени, със стени. Имат дължина от 1 до 4 мм. Те са по-дълги, отколкото широки. В растенията са подредени едни над други като се допират със скосените си краища. Водата се придвижва от трахеид в трахеид по пътя на филтрацията в надлъжно направление и през порите по надлъжните стени в напречно направление. Така се осъществява масовият транспорт на водата нагоре по стъблото. Скоростта, с която се движи водата по трахеидите е около 1 м/ч. Клетъчните стени на трахеидите са лигнифицирани. От вътрешната им страна се образуват локални задебеления под формата на пръстени, спирали, мрежи или стъпала. При стъпалчестите задебеления, в напречните стени остават напречно удължени пори, чрез които трахеидите се свързват в напречно направление. В случаите, когато напречните стени са почти повсеместно задебелени и по тях остават локални незадебелени места - пори, трахеидите се наричат точковати.

В иглолистните растения по надлъжните стени се формират дворчести пори.

Задебеленията поддържат трахеидите в отворено състояние.

Като еволюционно по-стари елементи трахеидите са единствените проводящи елементи в папрати, хвощове и почти всичко голосеменни растения. При някои представители на голосеменните, като гнетови, се явяват и трахеи като по-съвършени проводящи елементи.

Трахеидите, възникнали първоначално в еволюцията, изпълняват две функции - проводяща и механична. Но в хода на еволюцията те са се специализирали да изпълняват или само проводяща или само механична роля. Механичната функция води до образуване на силно задебелените мъртви склеренхимни фибри, а проводящата - до скъсяване и разширяване и формиране на клетките - членчета на трахеите, които изпълняват само проводящата функция.

Силно удължените трахеиди се образуват в резултат на връхно интузивно (вмъкващо и плъзгащо се) локално нарастване.

Трахеите се състоят от отделни членчета, които отговарят на отделни клетки - трахеиди. Напречните стени на клетките са разтворени в индивидуалното развитие и са се оформили дълги тръбици, съставени от клетки - членчета, разположени едни върху други. Трахеите има дължина до 1- 2 и повече метра и по тях водата се движи със значително по-голяма скорост в сравнение с трахеидите- до няколко десетки метра в час(40-50 м/ч).

Трахеите са мъртви елементи. Тяхното живо съдържимо се разпада и отмира и те са запълнени само с вода. Клетъчните стени са лигнифицирани и специфично задебелени. Специфичните задебеления поддържат трахеите в отворено състояние и благодарение на тях се повишава механичната им устойчивост. Водата се движи във вертикално и хоризонтално направление.

Типът на задебеленията, които възникват по страничните стени, е същият, както и при трахеидите. Различават се пръстенчати и спирални, мрежести и стъпалчести, точковати задебеления, които съответно дават и наименованията на трахеите-пръстенчати, спирални, стъпалчести и т.н. Те се образуват в резултат на вторични локални задебеления върху клетъчните стени като се наслагват откъм вътрешната повърхност на първичните клетъчни стени.

Най-рано в еволюцията на растенията възникват пръстенчатите и спиралните задебеления. При сближаване на тези задебеления и появяване на напречни връзки между тях възникват мрежестите задебеления. Стъпалчестите и точковатите елементи са възникнали по-късно в еволюцията, в по-високо организираните в еволюционно отношение растения.

Наличието на цеви с различен тип задебеления в едно проводящо снопче се обяснява с това, че първите трахеални елементи възникват, когато един или друг орган расте, разтяга се, удължава се, нараства връхно.

Елементи на дървесината от тиква (Cucurbita pepo).

А - точковата трахея; Б - мрежесто-гребенеста трахея; В - спирална трахея; Г - пръстенчата трахея
Пръстенчатите и спирални задебеления на първите елементи не пречат на удължаването на органа, тъй като те самите могат да се разтягат. След като нарастването на органа се прекрати започват да се формират стъпалчести, мрежести и точковати цеви. В едни и същи трахеални елементи порите са неравномерно разположени и то в зависимост от това с какви други елементи един трахеид или трахея се свързват-с живи паренхимни клетки или други трахеални елементи.

Трахеите имат обикновено повече пори в краищата- там, където разтворите се филтруват от едни трахеи в други.

В еволюцията трахеите възникват от трахеидите, които се превръщат в членчетата на трахеята. Това е станало чрез скъсяване и разширяване на трахеидите. Скосените краища на трахеидите идват в хоризонтално направление и се превръщат в напречна стена на членчето на трахеята. По-късно тези напречни стени изчезват и се получават същински отвори между отделните клетки-членчета и се оформят цеви, съставени от много членчета. Възникването на трахеите има голямо еволюционно значение. То ускорява провеждането на водата в растенията, а това прави покритосеменните растения най-приспособени за живот на сушата.

В индивидуалното развитие на растенията членчетата на растенията възникват от живи клетки на прокамбия, които остават наредени една над друга в дълги отвесни редици. Тези клетки последователни претърпяват съществени промени. Отначало те имат тънки стени и разтегливи първични обвивки и растат на ширина. При това се увеличава централната вакуола. След достигане на окончателните размери започва задебеляване на страничните стени. Там се оформят локални задебеления, които лигнифицират. Типът на задебеленията се определя първоначално от специфичното натрупване на цитоплазмата под формата на пръстени, спирали или друг тип върху страничните стени. На края се натрупват ензими, които разтварят напречните стени, и се образуват перфорации. След окончателното формиране на стените живото съдържимо на клетките отмира. Членчето остава запълнено с течност.

Следващият тип са спиралните цеви. Те могат да бъдат с по-редки или по-гъсти спирали, по-тесни или по-широки. Има преход между пръстенчати и спирални цеви. Колкото са на по-гъсто спиралите, толкова по-широки са цевите. От по-широките спирални цеви се достига до мрежесто задебеление. Преход между спиралните и мрежестите са стъпалчестите цеви. Стъпалчестите цеви имат тесни и широки хоризонтални пори- незадебелени участъци на стената, разположени в хоризонтално направление. От стъпалчестите цеви се преминава към точковати цеви. Те са с повсеместно задебелени стени и само на определени места имат овални незадебелени участъци- порите. Порите имат форма на кръгчета, елипси или точки.

Пръстенчатите и спиралните цеви се образуват от прокамбия и функционират сравнително кратко време. Те съставят протоксилема. След тях се образуват по-широките цеви - мрежести, стъпалчести, гребенести и накрая точковатите цеви. Те съставят метаксилема, който остава да функционира до края на живота на растенията или докато не бъде заместен от вторичен ксилем, образуван от вторичната меристема камбий.

Вторичния ксилем се отличава повече или по-малко от първичния, но двата типа ксилем са свързани помежду си с взаимни преходи.

Задебеленията на трахеите са твърде специфични и това позволява те лесно да се наблюдават под микроскопа. Задебеленията има значение, за да държат цевите в отворено състояние и да ги предпазват от сплескване поради натиска на околните клетки и поради тягата на водата в тях. Това е необходимо, защото те са мъртви елементи и макар да са пълни с вода нямат тургорно налягане на живите клетки.

Механични елементи. Те са от типа на склеренхимните влакна и съпътстват трахеалните елементи. Означават се като дървесен или ксилемен склеренхим. Предполага се, че възникват от трахеидите, като последните са загубили своята проводяща функция, а се е увеличила тяхната механична устойчивост. В съответствие с това в тях възниква дебела вторична обвивка, а порите намаляват по размер и количество. Тези елементи също са мъртви.

Тилите се образуват както в дървесните растения, така и в тревистите, но са повече характерни за дървесните видове. Те се образуват в зрялата дървесина на ствола. Имат голямо значение за живота на растенията. Те не позволяват да проникват през проводящите съдове микроорганизми, гъбни хифи и така пречат на разрушаването на дървесината. Дървесината с голямо количество тили е по-водоустойчива.

Под размери на листа се разбира големината на неговата петура без дръжката. При повечето листа има ясна разлика между горна и долна повърхност на листната петура. Когато листата са без дръжка и петурата е прикрепена направо към стъблото, те са п р и с е д н а л и. Ако листната петура обхваща стъблото хоризонтално, се казва, че листът обгръща стъблото. Когато основата на петурата продължава нагоре по стъблото във вид на изпъкнали ребра или крила, листата се наричат н и з б я г в а щ и, а стъблата, к р и л а т и. Ако основата на петурата или дръжката на листа обхваща като калъф част от междувъзлието листата образуват в л а г а л и щ е.

В основата на листната дръжка, където тя се залавя за стъблото, в някои листа се развиват п р и л и с т н и ц и. Те са листовидни или люсповидни, разположени при основата на листната дръжка или при възела на стъблото. Обикновено са два: по един от всяка страна на листа и имат разнообразни размери и форма, като понякога приличат на истински листа, с тази разлика, че не образуват пъпки в пазвите си, а понякога приличат на листчетата на сложния лист. Обикновено са дребни, понякога са неразвити или са във вид на дребни люспи. В други случаи са сраснали с листната дръжка и са срещуположни на листата или пък са прираснали към листната дръжка. В някои случаи те образуват влагалища около стъблото в пазвите на листата. В едни случаи се запазват през целия живот, в други опадват рано след развитието на листа. Прилистниците могат да се видоизменят и превръщат в метаморфозирани органи.
Видове листа
Листата са най-изменчивите органи в растенията. Те са различават по форма, консистенция, месторазположение, големина.

Според консистенцията си листата могат да бъдат:

м е с е с т и- когато са дебели и сочни;

к о ж е с т и- когато са твърди и сухи;

ц и п е с т и - когато са тънки и корави.

п р и о с н о в н и – когато излизат направо от коренището или са прикрепени много близко до основата на стъблото.Ако те са върху скъсеното стъбло, образуват р о з е т к а и се наричат р о з е т к о в и л и с т а.

с т ъ б л е н и- по строеж, функция и разположение върху стъблото и клонките те варират силно и се делят на следните категории: прикоренови(долни), вегетативни(средни) и връхни(горни).

Долните листа най-често не са зелени и имат люсповидна форма.

Под люспи се разбират недоразвити приседнали листа, обикновено неспособни да извършват фотосинтеза. По разположението си те отговарят на листата, но се отличават по размери, цвят, структура и функции. Те се срещат най-често върху коренищата на многогодишните растения или при основата на клонките. Люспи се наричат и листчетата, които обгръщат пъпките и предпазват меристемната тъкан. В този случай те са наредени керемидообразно. Като люспи се означават и дребните, широки, подобни на израстъци образувания, каквито се срещат в цветовете или в други части на растенията и представляват недоразвити органи.

Средните листа са главните фотосинтезиращи органи на растенията. Между долните и средните листа има и междинни, преходни форми.

Горните листа се намират на върха на клонките в областта на цветовете и съцветията.

Обикновено са по-малки по размери, имат по-проста форма, а понякога и друга окраска.

П р и ц в е т н и ц и се наричат най-близките до цветовете листа, ако те се отличават по форма, по окраска, по разположение. Те са обикновено по-дребни и приседнали. Понякога са обагрени както цветовете, но по-често запазват зеления си цвят като другите листа. Когато са много дребни се наричат п р и ц в е т н и л ю с п и.

Прицветни люспи или обвивни листа се наричат най-горните листа, разположени при основата на цветоносните клонки. По размери, форма и разположение те представляват преход от стъблените листа към същинските прицветници.

П р и ц в е т н и ч е т а са последните 1-2 прицветника, които се намират непосредствено до всеки цвят. Понятието се употребява при условия, че те се отличават по форма, размери и положение от другите прицветници. В основата на съцветията главичка и сенник има обвивка от прицветни листа. В някои растения прицветниците са разположени в пръстен при цветната чашка и тя се нарича д в о й н а ч а ш к а, като вътрешната е същинската чашка на цвета, а външната е образувана от прицветниците(например при Malva).

Според броя на петурите върху една листна дръжка листата се разделят на две големи групи:

Прости, когато се състоят от една петура

Сложни, когато се състоят от няколко листчета

Простите листа се срещат по-често и в еволюционно отношение те са по-примитивни. При едни прости листа петурата е плоска, а при други не е плоска.

В зависимост от симетрията листата със симетрична основа и връх се делят на:

листа със симетрични странични половини;

листа с несиметрични стрънични половини.

Листата със симетрична основа и връх могат да имат следните типове петура:

Ланцетна- приличат на продълговатите, но основата и върхът им са заострени-върба(Salix)

Листата със симетрични странични половини могат да бъдат:

Листата със несиметрични странични половини могат да бъдат:

Листа с неплоска петура:

Листата според формата на основата на петурата могат да бъдат: клиновидни, закръглени, сърцевидни - люляк (Syringa vulgaris); бъбрековидни - копитник (Asarum europeum);стреловидни - стрелолист (Sagitaria); копиевидни - поветица (Convolvulus arvensis).

Според формата на листния ръб листата са:

ресничести – когато по листният ръб има власинки или власинкоподобни зъбчета;

целокрайни- когато листният ръб е цял и равен- бук (Fagus silvatica);

назъбени - когато ръбът е изрязан на дребни дялове, наподобяващи зъбчета - назъбен ръб при паламида (Cirsium arvense);

напилени- когато зъбчетата са правилни и заострени и приличат на зъбците на трион- напилен ръб при коприва (Urtica dioica);

вълновидни- когато первазът е неравен, със закръглено издадени или вдлъбнати части, напомнящи формата на вълните- вълновиден ръб при дъб (Quercus);

Листата могат да бъдат с неначленена петура, а при други е повече или по-малко разчленена.

Ръбът на листната петура може да бъде:

целокраен, вдлъбнат, вълновиден, къдрав, хрущялен, подгънат, мазолест, ресничест, влакнест, бодлив, кантиран.

Трите основни типа ръб на петурата - назъбен, напилен, фестониран могат да бъдат още:

назъбен- едро назъбен, ситно назъбен, двойно назъбен, неравно назъбен и пр.

напилен- едро напилен, ситно напилен, двойно напилен и пр.

фестониран - едро фестониран, ситно фестониран, раздалечено фестониран и пр.




Видове листa според очертанията на общата форма.

Според формата на върха листът може да бъде:

тъп, остър, заострен, островръх, притъпен, закръглен, отсечен, вдлъбнат, изрязан и др.


Видове листа според формата на върха и основата на петурата.
Сложни листа
В сложните листа общата листна дръжка, за която са прикрепени листчетата, се нарича р а х и с, а дръжките, с които са заловени отделните листчета- д р ъ ж ч и ц и.

Според броя на листчетата, които ги съставят, сложните листа биват: сложни двойни, сложни тройни, сложни четворни, сложни дланести, сложни перести. Такива листа имат например:

Д в о й н и (Zygophyllum fabago),

Т р о й н и (детелина, люцерна, комунига, златен дъжд),

Ч е т в о р н и (вранско око, разковниче, понякога детелина),

Д л а н е с т и (конски кестен),

П е р е с т и- чифтоперести (фий, фъстък),

Н е ч и ф т о п е р е с т и [текоперести] (бял салкъм, еспарзета, звездан),

Д в о й н о п е р е с т и (гледитчия, мимоза).

Листата могат да бъдат пересто и дланесто наделени, разсечени, разделени с преход от целокрайни до разсечени:

Екологична хетерофилия се наблюдава и в т. нар. ф и л о д и й н и акации, растящи в Австралия. В условия на достатъчна влажност те развиват нормални двойноперести листа. Но в условия на засушаване листната пластинка се редуцира и листната дръжка се разраства и поема функцията на листата. Тази листовидна дръжка с ксероморфна структура се нарича ф и л о д и й.

Сухоземни растения, в които има проявена хетерофилия са: бръшлян (Hedera helix) (листата на вегетативните клонки са 3-5-делни, докато на цветоносните ортотропни клонки са целокрайни, яйцевидни), златисто лютиче (Ranunculus auricomus) - приосновните листа са на дълги дръжки, бъбрековидни, цели, с фистоновиден листен ръб, а стъблените са приседнали и дълбоко, почти до основата разделени на 5-7 теснолинейни, ланцетни дяла), черницата (Morus alba), къпината (Rubus caesius), малината (Rubus idaeus), декоративния явор (Acer negundo) (върху една и съща клонка се наблюдават към върха цели, а надолу - в различна степен наделени листа). Хетерофилия се наблюдава и при бронец (Selaginella helvetica). Листата му са 2 x 2 еднакви, разположени в 4 редици. По-големите са разперени, а по-малките са прилегнали към стъблото.

Анизофилия (анизос-неравен, филон-лист) се нарича различието във формата и размера на асимилиращите листа от един и същи възел на клонката. Тя се наблюдава най-често при плагиотропните клонки на дървесните тревистите растения. Разликата в размерите на листата е обусловена от действието на силата на тежестта и различието осветяването на долната и горната страна на клонките.

Жилките на листната петура идват от стъблото, преминават през листната дръжка и навлизат в листа. Така проводящата система на стъблото се свързва с тази на листата. В едни растения в листната петура навлиза само една проводяща жилка - едножилково листа, в други растения - много жилки, наричат се многожилкови. Такива са листата на повечето едносемеделни и двусемеделни растения. Жилките преминават по определен, характерен за всеки вид растение, начин и това определя специфичността на жилкуването при различните растителни видове.

Характерно жилкуване за по-нисшите растения се смята вилужното или дихотомното. В папратите (мъжка, сладка, орлова) всяка жилка последователно се разклонява на две и накрая на ръба на листата разклоненията завършват без да се свързват помежду си. Типично вилужно жилкуване имат листата на голосеменното растение Ginkgo biloba, което има ветреловидна петура.

За висшите растения е характерно успоредно, дъговидно, пересто и дланесто жилкуване.

1 - пересто жилкуване при кестен (Catania sativa); 2 - перестобримковидно при (Eupomacia laurina); 3 - дъговидно жилкуване при жаболъжичник (Alisma plantago – aquatica); 4 - успоредно жилкуване при житни растения (Poaceae)

При дланестото жилкуване още в основата главната жилка се разклонява на няколко почти еднакво дебели жилки. При перестото и дланестото жилкуване, в зависимост от начина на преминаване на страничните жилки през листа, се различават няколко типа: к р а й н о, м р е ж о в и д н о и б р и м к о в и д н о.

Засенчването при растенията се избягва и чрез допълнително листоориентиране, което се постига чрез извиване на листните дръжки и насочване на листната петура така, че върху нея да пада максимално количество слънчеви лъчи. Листата могат да бъдат с различно дълги дръжки, с листните петури, с различни размери и по различен начин разчленени. В подлеса на гората, за да се избегне засенчването, листата се разполагат в т.нар. листна мозайка, т.е. застават в една плоскост, така че и най-малките междини между тях са заети от листа с по-малки или по-големи размери и свободно пространство почти не остава. В растението зайча салата (Lactuca seriola) допълнителното листоориентиране води до извиване на листните петури в посока север-юг и отвесно положение, успоредно на слънчевите лъчи. Това най-добре се наблюдава в слънчеви дни на открити и припечени места. Така се избягва прегряването на листата.

По съществуващи сега преходни форми може да се установи как в еволюционното развитие типичният лист се превръща в мустачка. Например: поветът (Clematis vitalba) и латинката (Tropaeolum majus) имат нормално развит лист, но листната дръжка е чувствителна на допир и проявява тигмотропизъм. Щом се докосне до някаква подпора започва да се усуква около нея. В граха (Pisum sativum) листата са сложни нечифтоперести (текоперести), но връхното листче е видоизменено напълно в мустаче и листът изглежда като чифтоперест, състои се от 2 листчета, а между тях се развива разклонено мустаче. В жълтото секирче (Lathyrus aphaca) целият лист- листната дръжка и листната петура, са видоизменени в мустаче, а в основата му има два прилистника, които са се разраснали и приели напълно функцията на листата. В скрипката (Smilax excelsa) прилистниците са превърнати в мустачки.

Бодли- това са защитни органи срещу животни. Превръщането в бодли може да бъде частично или изцяло. Например при ветрогона (Eryngium campestre), паламидата (Cirsium arvense), магарешкия бодил (Carduus), решетката (Carlina vulgare), пърнара (Quercus coccifera), във върховете на жилките на листата се образува повече механична тъкан и те са изострени. В киселия трън (Berberis vulgaris) този процес се намира в по-напреднал стадий. На едно клонче могат да се открият листа с бодлив ръб, преходи между бодли и листа и листа, напълно превърнати в бодли. При салкъма (Rubinia pseudoacacia) само прилистниците са превърнати в бодли, докато листата са нормално развити.

Люспите имат също защитна функция, но те предпазват нежните растителни части, зоните, в които има меристемна тъкан. В тези случаи те се наричат пъпкови люспи. Например в конския кестен те плътно покриват презимуващите пъпки и са слепени със смолесто вещество, което се излъчва от специални смолести жлези, които се развиват върху тях. По-навътре от пъпковите люспи могат да се открият преходи към същински зелени листа. Защитна функция имат и ципестите люспи, които обвиват луковиците на лука, чесъна и др. , които са мъртви образувания, люспите върху коренищата, грудките, грудко - луковиците на много растения.

Типично видоизменени листа в резервни има в главестото зеле. Стъблото е скъсено и върху него са захванати листата. Най-външните листа са зелени и са запазили фотосинтезиращата си функция. Горните листа остават плътно допрени едно към друго и образуват връхната пъпка. Вътрешните листа не са зелени и са се превърнали във вместилища на резервни храни.

Пълна метаморфоза на листата като резервни органи се наблюдава и в луковиците на лук, лале, кокиче, зюмбюл и други луковични растения. Върху скъсеното стъбло гъсто са разположени листата. Преди образуването на луковицата те имат зелена горна част и долни безцветни влагалища. При фотосинтезата се образуват асимилати, които се оттичат в долните безцветни части. Постепенно в тях мезофилната тъкан се разраства и изпълва с резервни храни, а горните зелени части отмират. Остават само видоизменените влагалища, разраснали и изпълнили се с резервни храни, които образуват луковицата.

В листата на някои растения може да се натрупва резервна вода. В тези случаи основната фотосинтезираща функция е запазена, но изпаряването на водата (транспирацията) е намалена. Такива листа развиват по-дебела кутикула или восъчен налеп, или и двете заедно. Наричат се листни сукуленти. Такива са отглежданите като стайни растения Aloe, Agave, Echeveria и растящите в природни условия тлъстига (Sedum), дебелец (Sempervivum) и двата от сем. Тлъстигови (Crassulaceae). Те растат върху силно припечни места, скали, бедни почви с недостатъчно водоснабдяване.

Видоизменени листа представляват и семеделите на много двусемеделни растения, които образуват семена без ендосперм. Резервните храни се отлагат в семеделите (котиледоните), в които се развива резервен паренхим. При поникването семеделите се изнасят над почвата, от тях се изчерпват резервните хранителни вещества и те позеленяват- доказателство, че те представляват видоизменени листа.
Филодии

Във филодии се видоизменят листните дръжки, като приемат формата на листата и заемат обикновено вертикално положение в пространството. В такива растения листната петура е редуцирана. Характерни са за австралийските акации, а от растенията в българската флора филодии развива секирчето (Lathyrus nissolia).
Листа на насекомоядни растения

Насекомоядни растения, срещани в нашата флора са алдрованда (Aldrovanda vesiculosa), мехурка (Utricularia vulgaris), които са водни растения, и сухоземните петлюга (Pinguicula balcanica) и кръглолистна росянка (Drosera rotundifolia). В насекомоядните растения листата са видоизменени органи за захващане на насекомите. Съществуват различни механизми за това, но те се свеждат до развиване на образувания и жлези върху листата, чрез които е възможно да стане или залепване или примамване или хващане на насекомото чрез бързи движения. Чрез насекомоядството тези растения попълват недостига на азотни и фосфорни соли, който изпитват, развивайки се върху бедни на минерални вещества почви и водоеми.