Сидхарта Херман Хесе

Сидхарта

Херман Хесе

На сянка край къщата, на слънце край речния бряг с лодки­те, под сянката на гората, под сянката на смокинята израсна Сидхарта, хубавият син на брамина¹, младият сокол, заедно с приятеля си Говинда - също син на брамин. Слънцето лееше загар по светлите му плещи, когато се къпеше по време на све­щените измивания, при свещените жертвоприношения. Сенки се вливаха в черните му очи, в манговата горичка по време на юношеските игри. когато майка му пееше песни по време на свещените жертвоприношения, и поученията на учения му ба­ща по време на беседите на мъдреците. Сидхарта отдавна вече участваше в беседите на мъдреците, упражняваше се с Говинда в словесна борба, упражнявате се с Говинда в изкуството да съзерцава, в службата на вглъбяването. Той вече умееше да из­говаря безшумно ОМ - думата на думите, да я казва безглас­но, в себе си чрез вдишване, и да я казва безгласно чрез издиш­ване, със съсредоточена душа, с чело, обкръжено от сиянието на ведро мислещ дух. Той умееше вече да разбира в съкровеността на съществото си Атман, неразрушимия, единосъщия с всемира².

Радост бликаше в сърцето на бащата за прилежния и жад­ния за знания син, той виждаше в него да расте мъдрец и жрец, първенец между брамините.

Наслада бликаше в гърдите на майката, когато го гледаше да върви, да сяда, да става - Сидхарта, силният, хубавият, кра­чещият със силни нозе, поздравяващият я със съвършена благопристойност.

Любов се събуждаше в сърцата на младите брамински дъ­щери, когато Сидхарта вървеше из улиците на града със сия­ещо чело, с царствен поглед и стройни бедра.

Но повече от всички го обичаше Говинда - неговият прия­тел, браминският син.

Той обичаше погледа на Сидхарта и милия му глас, обича­ше походката му и съвършената благопристойност на движени­ята му, той обичаше всичко, което правеше и казваше Сидхар­та, а най-много от всичко обичаше неговия дух, горещата му воля, високото му призвание. Говинда знаеше, че Сидхарта ня­ма да стане обикновен брамин, не ще бъде ленив, нито чинов­ник за жертвоприношения, нито алчен търговец на магични зак­линания, нито суетен, празен оратор, нито зъл, лукав жрец, ни­то пък добродушна глупава овца в стадото на мнозинството. Не, а също и той, Говинда, не искаше да стане от онези брами­ни, каквито ги има с десетки хиляди. Той искаше да последва обичания, прекрасния Сидхарта. И ако някога Сидхарта стане­ше бог, ако някога бъдеше приет от сияйните, Говинда щеше да го следва като негов приятел, негов спътник, негов слуга, негов копиеносец, негова сянка.

Всички обичаха Сидхарта. На всички той създаваше радост, на всички бе драг. Ала Сидхарта не си създаваше радост и сам на себе си не беше драг. Когато блуждаеше по розовите пътеки из смокиновата градина, когато седеше в синкавите сенки на го­ричката на съзерцанието, когато миеше тялото си в ежедневна­та очистителна баня, когато със съвършена хармония на движе­нията принасяше жертва в тъмносенчестата гора - той бе оби­чан от всички, бе радост за всички, но не носеше радост в сър­цето си. Спохождаха го непрестанно сънища и мисли, които идеха от водите на реката, от искрите на нощните звезди, от топящите се слънчеви лъчи, обземаха го томления и безпокойства на душата, идеха от дима на жертвите, излъхнати от Ригведа, струящи от учението на старите брамини.

Сидхарта бе започнал да чувства недоволство от себе си. Той бе усетил, че обичта на баща му, обичта на майка му, а също и обичта на приятеля му Говинда няма да могат завинаги да го направят щастлив, смирен и доволен. Той бе започнал да се догажда, че достопочтеният му баща, всичките му други учи­тели и мъдрите брамини вече са му предали най-дълбоката част от своята мъдрост, но тя е била излята в един очакващ съд, който не се е изпълнил, духът не е заситен, душата не е приласкана, сърцето не е намерило покой. Свещените къпания бяха нещо прекрасно, но се правеха с вода, не измиваха греха, не премахваха жаждата на духа, не разсейваха страха на сърцето. Превъзходни бяха жертвите и призоваването на боговете - но това ли бе всичко? Даваха ли жертвите щастие? Какво трябва­ше да се мисли за боговете? Наистина ли Праджапати³ е сът­ворил света? Не е ли това дело на Атман, Единственият и не­повторимият? Не бяха ли и богооете като нас, подчинени на времето, преходни? Смислено и възвишено ли беше да им се принасят жертви? Кому другиму трябваше да се принасят жер­тви, кому другиму трябваше да се покланят, освен Нему, Един­ствения, Атман? А къде можеше да се срещне Атман, къде жи­вееше той, къде биеше вечното му сърце, къде освен в собстве­ното Аз, в най-съкровеното и неразрушимото, което всеки носи в себе си? Но къде беше това Аз, това съкровено и сетно нещо? Мъдрите учеха, че то не е плът и кръв, нито мисъл, нито съзна­ние. Къде всъщност се намираше то? Да стигнеш до това Аз, до себе си, до Атман - нима има друг път, който си струва да бъде търсен повече? Жалко, но никой не посочвате този път, никой не го знаеше - нито бащата, нито учителите и мъдреците, нито свещените жертвени песни! Всичко знаеха брамините и свеще­ните им книги, знаеха всичко, за всичко се бяха погрижили и за повече от всичко - за сътворението на света, за възникването на речта, за храната, за вдишването и издишването, за устройство­то на сетивата, за делата на боговете, - безкрайно много знаеха те - но струваше ли си да се знае всичко това, когато не се знаеше едното, единственото, най-важното, единствено важно­то?

Много стихове от свещените книги, особено в упанишадите на Самаведа, прекрасни стихове, говореха за това съкро­вено, за това Аз.

Душата ти е целият свят - пишеше в тях, пишеше още, че в съня, в най-дълбокия си сън човек може да проникне в най-съкровеното си и да живее в Атман. Чаровна мъдрост имаше в тези стихове, всички познания на най-мъдрите бяха събрани тук, чисти като меда, събиран от пчелите. Не, не трябваше да се пренебрегва мощта на познанията, събрани тук и запазени от безброй поколения мъдри брамини. Но къде бяха брамините, къде жреците и мъдреците, къде изкупих елите на грехове, на които се бе удало не само да опознаят, но и да живеят според това най-дълбоко познание? Къде беше Вещият, който би мо­гъл чрез заклинания да изтръгне пребиваването си в Атман от съня в бодърствуването, в живота, във всяка крачка, в думите и делата? Сидхарта познаваше много достойни брамини, баща си преди всичко, непорочния, учения, най-достопочтения. Ба­ща му бе достоен за преклонение: благородно и смирено бе държанието му, животът му бе чист, словото му бе мъдро, светли и възвишени бяха мислите му. Но и той, който толкова знаеше, живееше ли в блаженство, намерил ли бе покой, или беше един от онези, които търсят и жадуват истината? Не трябваше ли той отново и отново да засища жаждата си от свещените изво­ри - от книгите, от лъкатушната реч на брамините?

Защо и той, безукорният, трябваше всеки ден да се отмива от грехове, всеки ден да се очиства отново и отново. Нима Ат­ман не беше в него, нима изворът на изворите не беше в собст­веното му сърце? Той, изворът на изворите, трябваше да бъде намерен в собственото Аз, него човек трябваше да притежава. Всичко останало бе само търсене, лутане по обиколни пътища, заблуда.

Такива бяха мислите на Сидхарта, това бе жаждата му, това бе мъката му.

Той често си повтаряше думите от упанишадата Чхандогия: „Брахман е сатиям, сиреч истински. Който знае това, той всеки ден навлиза в небесния свят." Често пъти небесният свят му се струваше близък, но той никога не бе успял да го достигне, никога не бе засищал напълно жаждата си. И от всич­ки мъдри и най-мъдри люде, които познаваше и от чийто поу­чения се ползваше, нямаше нито един, който да бе изцяло пос­тигнал този небесен свят, който да бе до край утолил вечната си жажда.

- Говинда - рече Сидхарта на приятеля си, - мили Говинда, ела с мен под банановото дърво, нека се отдадем на съзерца­ние.

Те отидоха под банановото дърво и седнаха - Сидхарта при него, а двадесет крачки по-нататък Говинда. И докато сядаше, готов да изрече Ом, Сидхарта прошепна стиха:

Ом е лък, стрела е душата, Брахман е цел на стрелата; да се улучи трябва на всяка цена.

Когато определеното време за съзерцание изтече, Говинда стана. Вечерта бе настъпила, вече бе време за привечерното свещено къпане. Той извика името на Сидхарта. Сидхарта не отговори. Сидхарта седеше вглъбен, очите му гледаха съсредо­точено към една далечна цел.

Върхът на езика му се подаваше малко между зъбите. Той изглеждаше, че не диша. Така седеше той, потънал в съзерца­ние, вглъбен в Ом, с душа, устремена като стрела към Брахман.

Веднъж през града на Сидхарта минаха самани, пустиннци, които отиваха на поклонение, трима сухи, изнурени мъже, нито млади, нито стари, с прашни окървавени плещи, почти голи, изгорели от слънце, съвсем самотни, чужди и враждебни към света, странници и мършави чакали в царството на хората. По­дир тях вееше горещото благоухание на тиха страст, на разру­шителното служене, на безмилостното обезсебяване.

Вечерта, след часа за съзерцание, Сидхарта каза на Говин­да:

- Приятелю, утре призори Сидхарта ще отиде при саманите.

Той ще стане самана.

Като чу тези думи, Говинда пребледня, той съзря в застина­лото лице на приятеля си решение непоколебимо като излетяла от лъка стрела. От пръв поглед Говинда разбра: „Ето началото, сега Сидхарта тръгва по своя път, съдбата му започва да пуска кълнове, а с неговата - и моята." И той пребледня като суха бананова кора.

- О, Сидхарта - извика той, - ще ти позволи ли баща ти?

Сидхарта го погледна като човек, който се пробужда. С бър­зината на стрела той надникна в душата на Говинда и съзря в нея уплахата, съзря и предаността.

- О, Говинда - каза той тихо, - нека не хабим думите нап­разно. Утре с настъпването на деня ще започна живота на сама­на. Не говори повече за това.

Сидхарта влезе в стаичката, където баща му бе седнал на рогозка, спря зад гърба му и остана там прав, докато баща му почувства, че някой стои зад него. И каза браминът;

- Ти ли си. Сидхарта? Кажи за какво си дошъл. Сидхарта каза:

- С твое позволение, татко. Дойдох да ти кажа, че искам да напусна къщата ти и да отида при отшелниците. Искам да ста­на самана. Нека баща ми не бъде против това.

Браминът мълчете, мълча толкова дълго, че звездите пре­минаваха край малкия прозорец и гехниге съзвездия се проме­няха преди да се свърши мълчанието в стаичката. Безмълвен и неподвижен стоеше със скръстени ръце синът, безмълвен и не­подвижен седеше бащата върху рогозката, а звездите отмина­ваха по небосклона. И рече бащата:

- Не прилича на брамин да говори остри и гневни думи. Но недоволство изпълва сърцето ми. Не бих желал втори път да чуя тази молба от устата ти.

Браминът стана бавно. Сидхарта стоеше ням, със скръсте­ни ръце.

- Какво искаш? - попита бащата. Сидхарта каза:

- Ти знаеш.

Недоволен, бащата излезе от стаичката, потърси леглото си и си легна.

След час, понеже сънят не спохождаше очите му, браминът стана, пораздвижи се и излезе от къщата. Той надникна през малкия прозорец на стаичката и видя Сидхарта, който продъл­жаваше да стои със скръстени ръце, неподвижен. Светлата му горна дреха се белееше в полумрака. Обзет от безпокойство, бащата се върна в леглото.

След още един час, в който сънят не докосна очите му, бра­минът отново стана, поразтъпка се, излезе от къщата и видя, че месечината бе изгряла. Той надникна през прозореца на стаич­ката и видя, че Сидхарта стоеше неподвижен, със скръстени ръце, а върху голите му колене се оглеждаше светлината на ме­сечината. Изпълнен с грижа, бащата се върна при леглото.

И пак дойде след час, дойде и след два часа, надничайте през малкото прозорче и виждаше Сидхарта. който стоеше в полуздрача на светлината на месечината и звездите. И се връ­щаше пак от час на час, мълком, поглеждаше в стаичката, виж­даше Сидхарта, виждаше неподвижно стоящия, и сърцето му се изпълни с гняв, сърцето му се изпълни с безпокойство, из­пълни се с боязън, изпълни се с мъка.

И в последния нощен час, преди да настъпи денят, той се върна пак, влезе в стаичката и видя стоящия момък, който му се стори голям и чужд.

- Сидхарта - каза той, - какво чакаш?

- Ти знаеш.

- Все така ли ще стоиш и ще чакаш, докато стане ден, обед, вечер?

- Ще стоя и ще чакам.

- Ще се измориш, Сидхарта.

- Ще се изморя.

- Ще заспиш, Сидхарта.

- Няма да заспя.

- Ще умреш, Сидхарта.

- Ще умра.

- И предпочиташ да умреш, но да не послушаш баща си?

- Сидхарта винаги е слушал баща си,

- Тогава ще се откажеш от желанието си.

- Сидхарта ще направи каквото каже баща му.

Първият отблясък на деня нахлу в стаичката. Браминът ви­дя, че коленете на Сидхарта леко треперят, но по лицето му той не съзря трепет, очите му гледаха надалеч. Тогава бащата усе­ти, че Сидхарта вече не е при него и в родината си, че той го е напуснал.

Бащата докосна рамото на Сидхарта.

- Ти - рече той, - ще отидеш в гората и ще станеш самана. Ако намериш в гората блаженство, ела и го сподели. Ако намериш разочарование, върни се пак, за да принасяме заедно жер­тви на боговете. А сега иди и целуни майка си и й кажи, че тръг­ваш. За мен обаче е време да отида при реката и да направя първото си свещено къпане.

Той свали ръката от рамото на сина си и излезе. Сидхарта се олюля, когато се опита да тръгне. Но овладя тялото си, пок­лони се на баща си и се отправи към майка си, за да стори как­вото бе поръчал баща му.

Когато при първия блясък на деня той бавно с вдървени но­зе напусна тихия още град, при последната колиба се надигна една сянка, която се бе свила там, и се присъедини към поклон­ника: Говинда.

- Ти дойде - каза Сидхарта и се усмихна.

- Дойдох - каза Говинда.

 

При саманите

Вечерта на същия ден те настигнаха отшелниците, мърша­вите самани, и им предложиха да ги придружават и да им се подчиняват. Бяха приети.

Сидхарта подари облеклото си на един беден брамин, кой­то срещна но пътя. Останаха му само срамният пояс и неушитото наметало, което имаше цвят на пръст. Хранеше се само вед­нъж на ден, никога готвено.

Постеше петнадесет дни. Постеше двадесет и осем дни. Плътта по бедрата и страните му се стопи. Горещи сънища плам­тяха в разширените му очи, на изсъхващите му пръсти растяха дълги нокти, а на брадата му - сухи, остри косми. Погледът му ставаше леден, когато срещнеше жени; устните му се свиваха от презрение, когато минаваше през някой град с добре облече-ко те говореха за друго, освен за онези неща, които служенето и упражненията изискваха. Понякога двамата отиваха в селата, за да изпросят храна за себе си и за своите учители.

- Как мислиш, Говинда, - запита веднъж Сидхарта, когато пак отиваха да просят, - как мислиш, напреднахме ли? Постиг­нахме ли желаното?

Говинда отвърна:

- Ние учихме и продължаваме да учим. Ти ще станеш про­чут самана, Сидхарта. Бързо усвояваш всяко упражнение, чес­то старите самани ти се възхищават. Някой ден ти ще станеш светец, Сидхарта. Сидхарта каза:

- Приятелю мой, аз мисля другояче. Това, което до днес научих при саманите, о, Говинда, можех по-лесно и по-бързо да го науча във всяка кръчма в квартала на блудниците, каруцари­те и зароиграчите.

Говинда каза:

- Сидхарта се шегува с мен. Как сред онези клетници щеше да се научиш на съзерцание, на спиране на дъха, на надделяване на глада и болката?

Като че говореше на себе си, Сидхарта съвсем тихо про­мълви:

- Какво е съзерцанието? Какво е напускането на тялото? Какво е спирането на дъха? Това е бягство от нашето Аз, крат­котрайно освобождаване от мъката да бъдем онова, което сме, мимолетна упойка срещу болките и безсилието на живота. Съ­щото бягство, същото опиянение намира воловарят в хана, ко­гато пие няколко чаши оризово вино или прекипяло кокосово мляко. Тогава той не усеща себе си, тогава той не усеща вече страданията на живота, тогава той е безчувствен към всичко. Така заспал над чашата си с оризово вино, той намира същото,: което намират Сидхарта и Говинда, когато след дълги упражне­ния излизат от тялото си и пребивават извън своето аз. Така е, о, Говинда! Говинда подзе:

- Така казваш, о, приятелю, и знаеш, че Сидхарта не е пито воловар, нито пияница, а самана. Наистина, пияницата намира упоение, намира за кратко прибежище и спокойствие, но след това той се завръща от бляна в предишното си живеене, без да е станал по-мъдър, без да се е изкачил с няколко стъпала по-нагоре.

А Сидхарта продума с усмивка:

- Не зная, никога не съм бил пияница. Но зная, че аз, Сид­харта, намирам в съзерцанието само за кратко време упоение, и че съм също толкова далеч от мъдростта и спасението, колко­то е детето в майчината утроба, това зная аз, о, Говинда, това зная.

И друг един път, когато Сидхарта и Говинда напуснаха го­рата, за да изпросят в селото храна за братята и учителите си, Сидхарта почна да говори и каза:

- Е, Говинда, на правия път ли сме? Приближаваме ли се вече към познанието? Не се ли движим отново в кръг - ние, които искаме да се изтръгнем от кръговрата?

Говинда каза:

- Ние много научихме, Сидхарта, много още ни остава да научим. Ние не се движим в кръг, ние се движим нагоре, кръгът е спирала, и много стъпала вече изкачихме.

Сидхарта отвърна:

- На колко години смяташ, че е най-старият ни самана, на­шият достоен учител? Говинда каза:

- Може би на шестдесет години да е нашият старей. А Сидхарта отвърна:

- Вече е на шестдесет години и още не е достигнал нирва­на. Той ще стане и на седемдесет, и на осемдесет, ти и аз също да, за мъдреца от рода Шакия. Той притежавал, казваха поклон­ниците му, пълно познание, спомнял си предишните си същес­твувания, бил достигнал нирвана и никога вече нямало да се върне в кръговрата, никога повече нямало да се потопи в мът­ния поток на въплъщенията. За него се носеха великолепни и невероятни слухове - извършил бил чудеса, надвил дявола, раз­говарял с боговете. Ала враговете му и неверниците говореха, че този Гаутама бил суетен изкусител, прекарвал дните си в охолство, презирал жертвоприношенията, бил невеж и не познавал нито религиозните упражнения, нито богоотдадените самоизтезания.

Сладостно звучеше преданието за Буда, очарование искре­ше от нейните думи. Светът беше болен, трудно бе да се понася животът - а тук, като че избликваше извор, като че ехтеше зов на вестител, изпълнен с утеха, блаженство и благородни обеща­ния. Навсякъде, където стигнеше мълвата за Буда, във всичките земи на Индия младежите се заслушваха с трепет, усещаха коп­неж, усещаха надежда, и всеки поклонник и чужденец бе добре приет между синовете на брамините в градовете и селата, ако носеше вест за него, за Възвишения, за Шакиямуни.

Това предание бе стигнало и до саманите в гората, до Сидхарта и до Говинда - бавно, капка по капка, и всяка капка бе натежала от надежди и съмнения. Те говореха малко за него, защото най-старият от саманите бе враждебен на това преда­ние.

Той бе чул, че наричаният Буда по-рано бил отшелник и живеел в гората, но после се върнал към охолния живот и свет­ските страсти, затова и не искаше да чуе за Гаутама.

 - О, Сидхарта - каза веднъж Говинда на приятеля си, - днес бях в селото и един брамин ме покани да вляза в къщата му; там бе пристигнал един брамински син от Магада, той видял с очите си Буда и слушал проповедта му. Истина ти казвам, дъхът преряза гърдите ми и си помислих; да бих могъл и аз, да можехме и ние двамата, Сидхарта, да доживеем часа, в който да чуем учението от устата на този съвършен! Кажи, приятелю, не искаш ли да отидем там и да чуем учението от устата на Буда?

Сидхарта каза:

- О, Говинда, винаги съм мислел, че Говинда ще остане при саманите, винаги съм вярвал, че целта му е да стане на шестде­сет и седемдесет години и все повече да се отдава на изкуство­то и упражненията, които красят самана. Но ето че твърде мал­ко съм познавал Говинда, твърде бегло съм долавял сърцето му. Сега, изглежда, ти, скъпи, искащ да поемеш по нов път и да отидеш там, където Буда проповядва учението си? Говинда каза:

- Ти се подиграваш. Подигравай се, Сидхарта. Но нима в теб не се събуди желание и страст да чуеш това учение? Не ми ли каза веднъж, че няма да вървиш дълго по пътя на саманите?

Тогава Сидхарта се усмихна по своему, а в гласа му се прокрадна сянка от скръб и сянка от подигравка, и каза:

- Така е, Говинда, добре говориш и добре си спомняш. Но да би си спомнил и за другото, което си слушал от мене - че съм се изморял от учения и учене, че малко вярвам на думите, които изговарят учителите. И все пак, драги, готов съм да чуя онази проповед, макар че в сърцето си мисля, че ние вече сме вкусили най-добрия плод на това учение. Говинда каза:

- Готовността ти радва сърцето ми. Но кажи ми как е въз­можно това? Как би могло учението на Гаутама, преди да сме го чули, да ни е дало най-добрия си плод?

Сидхарта каза:

- О, Говинда, нека се ползваме от този плод! Но този плод, за който вече можем да благодарим на Гаутама, се състои в то­ва, че ни подтикна да се отделим от саманите! Дали ще ни даде и нещо по-добро, приятелю, нека да изчакаме това със спокойс­твие в сърцата.

Още същия ден Сидхарта съобщи на старея на саманите решението си да го напусне. Той съобщи това на старея с бла­гопристойност и скромност, които подобават на по-младия, на ученика. Стареят на саманите обаче се разяри, че двамата юно­ши искат да го напуснат, разкрещя се и изрече хулни думи.

Говинда се изплати и смути, но Сидхарта сведе устните си към ухото на Говинда и му прошепна:

- Сега ще покажа на старея, че съм научил нещо при него.

- Като застана близо до старея и се съсредоточи, гой доло­ви погледа му със своя поглед, овладя го, принуди стареца да занемее, отне му волята, подчини я на своята воля, заповяда му безгласно да върши онова, което желаеше от него. Стареят за­немя, очите му се втренчиха, волята му го напуска, ръцете му увиснаха, загубил сили - той се предаде на магията на Сидхар­та. А мислите на Сидхарта завладяха старея на саманите, той трябваше да изпълни всичко, каквото му повеляваха. Старецът се поклони няколко пъти, извърти няколко благославящи дви­жения и със заекване изрече благочестиво пожелание за добър път. Юношите отвърнаха с благодарност на благопожеланието и поклоните н като поздравиха, поеха пътя си. По пътя Говинда каза:

- О, Сидхарта, ти научи при саманите повече, отколкото предполагах. Трудно е, много е трудно да се омагьоса стар саман. Ако бе останал при тях, скоро щеше да се научиш да хо­диш и по водата.

- Не желая да ходя по водата - рече Сидхарта. - Нека ста­рите самани се утешават с тези изкуства.