Сигурността: същност, смисъл и съдържание
Изтегляне 6.55 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Схема на Петте нива на сигурността
- Въведение За мултидисциплинарен подход в изучаването на сигурността
|
СИГУРНОСТТА: СЪЩНОСТ, СМИСЪЛ и СЪДЪРЖАНИЕ
На майка ми — с неизмерима синовна признателност Все пак ще напрегна сили и ще тръгна отново по същия път, по който бях поел вчера, като страня от всичко, в което бих могъл да си въобразя и най-малко съмнение, също както ако знаех, че е абсолютно лъжливо. И ще продължа все по тоя път, докато не срещна нещо сигурно или поне — ако не мога друго, — докато разбера по безспорен начин, че в света няма нищо сигурно. Рене Декарт СЪДЪРЖАНИЕ ПРЕДГОВОР ВЪВЕДЕНИЕ
ПЪРВА ГЛАВА Система, Процес, Логика и Абстракция като парадигмални, аксиоматични понятия ВТОРА ГЛАВА Интерес, Конфликт, Сила и Сигурност като парадигмални, аксиоматични понятия ТРЕТА ГЛАВА Основни подходи за разбиране на същността на сигурността ЧЕТВЪРТА ГЛАВА Две основни школи в науката за сигурността ПЕТА ГЛАВА Допълнителни понятия и релации, свързани със сигурността ШЕСТА ГЛАВА Определения за национална сигурност СЕДМА ГЛАВА Петте нива и Трите вълни на сигурността ЗАКЛЮЧЕНИЕ В емоционално търсене на рационални решения на ключови проблеми на сигурността БЕЛЕЖКИ
ПРЕДГОВОР Защото какво сигурно може да има за оня, за когото не е сигурна самата сигурност, чрез която са сигурни всички неща? Марсилио Фичино Тази книга много отдавна е част от моето битие и съзнание. Тя години наред върви заедно с мен, спори с мен, узрява и съзрява с мен. Затова беше крайно време да я напиша. Удоволствието при нейното създаване бе наистина огромно, остава да се види какво ще бъде удовлетворението. А човек винаги има за какво да се съмнява, още повече че книгата отразява моите знания, идеи и позиции към момента на нейното приключване и предаване за отпечатване, докато мисловният процес, търсенията и намиранията в науката за сигурността продължават да бъдат основна част от онова, което изпълва почти изцяло дните ми и ме мотивира да му се посветя в максимална степен. Написването на тази книга трябва да се разглежда не само като логичен опит за защитаване на отвоюваните през годините научни позиции, но и като професионална амбиция да творя на нивото на водещите автори в областта на сигурността. Подкрепената със знания и способности, честна, открита и конструктивна конкуренция движи науката напред. За разлика от традициите, принципите, етиката и порядъчността в Европа, САЩ и Русия, в България ние, научните работници и експертите, действаме почти напълно изолирано един от друг, не се четем, не се обсъждаме, не се критикуваме, когато трябва, и не се подкрепяме, когато е необходимо. С невъоръжено око се вижда как съ-съществуваме имитирайки приятелство, избягвайки сътрудничество, тичайки по паралелни и рядко пресичащи се писти. С други думи — не сме общност, а атомизирани индивиди. Това се дължи донякъде и на реални факти, характеризиращи интелектуалната ни действителност поне в сферата на сигурността — усилията отиват главно за материално оцеляване, всеки търси къде да се приюти на заплата и на завет, фабриката за научни степени и звания работи с пълна мощност, като по този начин префокусира и обезстойностява усилията. Вместо към създаването на наука, те се пренасочват с неподозирана енергия към отговарянето на формални условия, към изплитането на приятелски мрежи за взаимно издърпване нагоре по стълбата с титлите и буквичките пред името, към израстване не толкова благодарение на качеството на продукцията, а на количеството сръчност, ловкост, вярна ориентация във формалните правила и процедури. Ето защо в родната наука за сигурността картината е размита, ценностите — занемарени, стойностите — обезценени, авторитетите се определят не от създадените научни продукти, а от изградените връзки и контакти. А това не е, изобщо не е справедливо, най-малкото защото и в нашата наука има постижения и личности, които са на високо ниво като творци и заслужават признание, напълно достатъчно, за да ги извади от общата маса непрекъснато нарастващи по брой специалисти и експерти, преподаватели и научни работници в сигурността. Чувствам се морално задължен да спомена имената на трима професори, от които съм се учил, с които съм се сравнявал, защото те държат високо летвата в науката за сигурността. Споменавам тях тримата като личен избор, което значи, че съм пределно субективен. Говоря за тях и поради още една причина — защото се надявам, че тази моя монография ще изглежда достойно на фона на техните несъмнени творчески достижения. Започвам с проф. Цветан Семерджиев, защото чисто хронологически, когато навлизах през 90-те години на миналия век в науката за сигурността, се образовах от многобройните му статии в сп. „Военен журнал”, някои в съавторство с рано починалия блестящ негов брат и мой връстник Емил Семерджиев (1956—2001), а после и от неговите книги. Сред тези книги ще отбележа „Информационна война”1, „Войната на мрежите”2, „Информационна сигурност”3, „Стратегическо ръководство и лидерство. Организации”4, „Стратегическо ръководство и лидерство. Среда”5 и други. Това, което ме впечатли в научните му публикации бе опитът да привлече нови подходи, нови идеи, нови понятия в науката за сигурността и така да разчупи нейните традиционни, донякъде схоластични рамки. Той използваше понятия, които ми бяха близки и сродни от предното ми научно битие на доктор по математика — синергетика, ентропия, хаос, информация и т.н. (за тях ще стане дума по-късно). Това съвпадаше с моите макар и все още ранни тогава, но неизменни убеждения, че вместо стария, монодисциплинарен подход, в науката за сигурността идва времето на нов, мултидисциплинарен подход — символ-веруюто на настоящата книга. Не мога да не отбележа и голямото влияние, което оказа върху моите занимания със сигурността проф. Васил Проданов. Той неизменно ме респектираше с широкия си поглед, със сериозната си ерудиция, с доброжелателността си към такива като мен, които идват в политиката, както се казва, от улицата, а в науката — от другия й край, но се отнасят към нещата съвестно и отговорно. Неговите книги и преди всичко „Глобалните промени и съдбата на България”6 и „Насилието в модерната епоха”7, редица други негови публикации (които той любезно ми предостави при подготовката на тази книга, заедно с безценни файлове с книги на западни автори), докладите му на десетки конференции извеждат научния анализ на сигурността на съвсем различно ниво. Те са написани на разбираем, ясен, понякога традиционен език, т.е. без сложните, трудни за дешифриране и осмисляне инвенции, асоциации и монолози на някои несъмнено знаменити западни автори, които обаче сякаш се стремят умишлено да пишат така, че да ги разбират крайно ограничен кръг хора, и представляват задълбочен поглед, подкрепен с теории и аргументи от най-значимите школи и най-утвърдените имена в модерната философия. Именно това значимо философско „облъчване” на проблемите на сигурността ме впечатлява най-силно в трудовете на проф. Васил Проданов. Третият български учен, за когото искам да стане дума, е проф. Димитър Йончев. С него ни свързват дългогодишни добри отношения, били сме и противници в политиката, и партньори в анализите. Но тук говоря не за това, а за неговия успешен пробив в науката за сигурността, даже не толкова с факта, че той първи започна да пише и проповядва за необходимостта от системен подход в сигурността, а за това, че с научните си публикации (особено с книгите: „Теория на скритото присъствие"8 и „Разузнаване"9) въведе качествено различен език в нашата наука — езика на Мартин Хайдегер (Martin Heidegger, 1889—1976), Мишел Фуко (Michel Foucault, 1926—1984), Жан-Франсоа Лиотар (Jean-François Lyotard, 1924—1998), Жак Дерида (Jacques Derrida, 1930—2004) и т.н. Наистина, ние сме свидетели на толкова много книги и статии, доклади и документи, в които за сигурността се говори с крайно ограничен брой банални думи, само че политически коректно преведени от руски научен диалект на американски научен сленг, докато проф. Димитър Йончев се опитва да разсъждава за сигурността на имащ много повече контексти, сложен, многопластов и многосмислов език — да вземем само чудесната му идея да използва философския концепт „присъствие” и да разглежда сигурността като „състояние на присъствие, при което е налице задоволителен контрол от страна на присъстващия над въздействията върху него”. Или пък разглеждането на разузнаването като преднамерено, пряко, скрито присъствие, извличащо информационен ресурс в пространство на чужд суверенитет. Така ние виждаме съвсем друг начин да се говори за разузнаването, вместо да се предъвква и претъпква то единствено с понятия като „вербовка”, „агентура”, „външно наблюдение”, „активно мероприятие” и все неща от този род и този мироглед. Настоящата книга е първият том от една своеобразна четирилогия. Посветена е на намирането на отговор на въпроса „Що е сигурност?”, т.е. стреми се да разсъждава над същността, смисъла и съдържанието на научната категория „сигурност”. Така се получи, че всъщност мисленият като втори том на четирилогията за сигурността вече излезе от печат със заглавие „Петте нива на сигурността”10. Той е посветен на въведената от мен в науката за сигурността Схема на Петте нива на сигурността, а именно: (1) Сигурност на Индивида; (2) Сигурност на Групата от индивиди; (3) Сигурност на Държавата; (4) Сигурност на Общността от държави; (5) Сигурност на Света. Наложи се да побързам с издаването на книгата „Петте нива на сигурността”, защото все повече български експерти започнаха да използват моята Схема, понякога без да ме цитират, а и нерядко, без да подозират, че аз съм нейният автор. Третият том ще бъде посветен на един от най-актуалните и стратегически важни аспекти на сигурността — засилващото се мрежовизиране на обществата, институциите, предизвикателствата и мисленето, в частност на взаимодействието между йерархичните и мрежовите структури. Четвъртият том ще анализира риска, рисковете, рисковото общество и рисковия човек. В него ще разсъждавам за управлението на рисковете в контекста на революционните промени, които ни носи Третата вълна в науката за сигурността — Вълната на риска, дошла да замени Първата вълна — Вълната на Безопасността и Втората вълна — Вълната на Сигурността. Бих искал да уточня, че за пълнота и улеснение на читателите съм посочил оригиналното изписване (т.е. на родния им език) на имената на упоменатите от мен личности, като на вече починалите от тях са указани годините на раждането и смъртта, както съм ги установил от различни информационни източници. В бележките под линия съм пояснил съответните термини, като за целта бяха използвани версиите свободната електронна енциклопедия Wikipedia на български, английски и руски език (www.bg.wikipedia.org, www.en.wikipedia.org, www.ru.wikipedia.org), Речник на чуждите думи в българския език11, Латинско-български речник12, Български тълковен речник13, както и редица други справочни материали на различни езици. Цитатите от Библията са по изданието на Св. Синод на Българската църква14. Позволих си да бъда толкова обстоятелствен, най-вече заради младите хора, любознателните студенти, които ще прочетат тази книга — те са продукт и потърпевши на влошаващото се родно образование и за тях огромното мнозинство от цитираните от мен известни личности са почти напълно непознати... В един предговор не бих могъл да споделя всички свои вълнения и неспокойствия, свързани с творческия процес по създаването на една монография, нито си струва да занимавам твърде дълго читателя с бъдещите си планове. Ето защо ми остава само да кажа няколко думи на благодарност за тези, които ми помагаха при написването на книгата. Най-напред искам да изразя своята най-дълбока и изпълнена със силна синовна обич благодарност към моята майка, която през цялото време бе до мен, стараеше се всеотдайно и неуморно да ми създава прекрасни условия за труд и отдих. При тези нейни грижи бе просто грехота да не напиша добра книга. Искам да благодаря на моите колеги и приятели от Военна академия „Г . С. Раковски”, че имам възможност да работя сред личности, които — колкото и странно да звучи за нашето вълче, ултрапазарно и свръхматериално, време, — са абсолютно доброжелателни, коректни и сърдечни, създавайки така една удивително спокойна, ненапрягаща, нестресираща атмосфера. Една малко странна благодарност е насочена към моите приятели в социалната мрежа Facebook, с повечето от които не се познавам лично — Иво Христов, Венета Аждерева, Мариан Карагьозов, Елена Тарашева, Александър Димитров, Алла Просимовна, Радослав Бонев, Виктор Банов и редица други. Те откликваха с готовност на най-различни мои молби за уточнения, справки, значения на думи. За пръв път се ползвам от подобна помощ и затова ми се стори удивително, че може да има такова ефективно мрежово общуване. Специална, вече традиционна, е благодарността ми към д-р Ина Пеева. Ние с нея имаме плодотворна традиция на колегиално взаимодействие —безценната и безкористна нейна помощ влияе изключително ефективно на подготовката на вече трета моя книга. При това тя има няколко безспорни качества, чието съчетание я прави практически незаменима за автори като мен — самата е специалист в сигурността, владее няколко езика и с това ми помага в преводите на цитатите в книгите, а освен това е отличен редактор, който прави максималното, за да „изпипа” нещата по начин, който укрепва авторитета на автора и облекчава максимално читателя. Изключително голяма и признателна е благодарността ми към „Военно издателство” ЕООД, към неговото ръководство и най-вече към управителя Пламен Стоянов и главния редактор Ценко Велев, а също така към редактора Пламен Димитров за това, че ме подкрепят и с издаването на втора моя книга, поемат свързаните с нея пазарни рискове. Разбира се, има още съпричастни към написването на тази книга хора — моите деца, най-скъпите ми роднини и най-близките мои приятели, без които не бих могъл така спокойно, а на моменти, признавам си, безгрижно да се посветя на най-красивата научна категория — „сигурността”. Но тяхното изреждане би превърнало Предговора в панегирик, а това точно на тези хора едва ли биха имали нужда от това, защото знаят, че аз съм им благодарен по принцип — просто за това, че ги има в моя живот. Накрая, чувствам се длъжен и задължен да кажа, че за достойнствата на книгата, а аз съм убеден, че тя има такива, заслугата е на мнозина, но за нейните слабости, пропуски и грешки, вината е само и единствено моя. София, 14.10.2011 г. Николай Слатински Въведение За мултидисциплинарен подход в изучаването на сигурността Поетите, осъзнаващи тази своя власт, започват преднамерено да оскърбяват несправедливо това, което обикновено наричаме действителност, преобразувайки го в нещо несигурно, привидно, фалшиво, греховно, страдалческо и измамно; те използват всичкото възможно съмнение относно границите на познанието, всички скептични ексцесии, за да надиплят върху нещата воала на несигурността: за да може после, след това затъмнение, тяхното вълшебство и омагьосване на душите да бъде безусловно възприемано като път към „същинската истина”, към „същинската действителност”. Фридрих Ницше През първото десетилетие на ХХІ век човечеството премина към качествено (или злокачествено?) нова фаза на своето развитие, при изследването на която неизменно трябва да се използва категорията „несигурност”. Достатъчно е да проследим различните описания и анализи на глобалната стратегическа ситуация, за да се убедим, че в алтернативните сценарии и прогнози несигурността винаги фигурира като базисна характеристика. Това е така, независимо дали говорим: ● за постмодерното рисково общество и неговите серийно произведени несигурности15; ● за времето на ескалиращите Четири „НЕ” — Неопределеност, Нееднородност, Неустойчивост и Несигурност; ● за преминаването от една криза с повишена несигурност към друга криза с повишена несигурност при неизменно присъщата за тези кризи нелинейна зависимост между причините и следствията, когато малки въздействия могат да предизвикат големи последици и обратно — големи въздействия могат да доведат до малки последици, т.е. да се пилее огромна енергия за постигането на нищожен резултат; ● за стремителното ни приближаване към точката на бифуркацияI, след която несигурността на нашата цивилизация или ще бъде поставена под контрол, като човечеството мобилизира своите материални и морални ресурси и поеме по нов, по-разумен път, оставящ му реални перспективи за оцеляване; или ще продължи да нараства с ускоряващи се темпове, като човечеството започне да деградира, да се разпада на конфронтационни общности с антагонистични „ценности” и да се свлича в състояние на перманентен хаос и самовъзпроизвеждаща се анархия. Класическите научни подходи към сигурността са изчерпили своята познавателна сила. Ако оставим сигурността затворена в сковаващите, станали в известна степен банални и донякъде досадни схеми, наследени от биполярната епоха — схеми, ориентирани към статиката и баланса, базирани върху „твърдите” (hard) аспекти на силата, следващи мислене тип „обсадена крепост” и „безопасност с цената на всичко и на всякаква цена”, фокусирани върху защитата и охраната, — ние рискуваме да говорим за сигурността през държавноцентричната, политико-военна призма на вчерашния ден и дори на безвъзвратно отишлия си ХХ век. Науката за сигурността обаче еволюира стремително и преживява истински ренесанс, превръщайки се в една от най-бързо развиващите се и атрактивни за провеждане на сериозни изследвания съвременни науки. Тя не само разширява в актуални и дори неподозирани доскоро посоки своето проблемно поле, но все по-интензивно прилага знания и идеи от различни други науки — както естествени (математика, физика, химия и т.н.), така и обществени (политология, социология, психология и т.н.). Отлична илюстрация на гореказаното са фундаменталните научни достижения на Иля Пригожин (Ilya Prigogine, 1917—2003). Неговите изследвания в областта на неравновесната термодинамика и статистическата механика на необратимите процеси и разработената теория на дисипативните структури му донесоха световно признание, в т.ч. и Нобелова награда по химия за 1977 г. Същевременно в днешно време е трудно да си представим изучаването на социалните системи, човешките общности и общества без прилагане на разработките на Иля Пригожин, т.е. без понятията „ентропия”II, „дисипация”III, „точка на бифуркация”, „атрактор”IV, „самоорганизация”, „неравновесие”, „неустойчивост”, „нелинейност” и т.н.16. Разбира се, синтезът на естествените и обществените науки и техният взаимен обмен на модели, подходи и термини, не се ограничава само с името на Иля Пригожин. И ако за българските специалисти в областта на сигурността съвременните достижения на обществените науки са познати или поне би трябвало да са познати (а как иначе може да се следват високите европейски, руски и американски научни образци!), то моделите и подходите, навлизащи в изучаването на сигурността откъм естествените науки продължават (с много малки изключения) да бъдат terra incognitaV. Нещо повече, извън България използването на подобни модели и подходи се приветства и подкрепя както морално (с нарастване на престижа и авторитета на съответните изследователи), така и материално (с финансова помощ на различни фондации и институти). В България обаче онзи научен работник, който говори за необходимостта тези модели и подходи да бъдат използвани в изследванията на сигурността, рискува да се натъкне на предубедено отношение, на зле прикрити подозрения в спекулативно боравене със знания, за които широката експертна общност не е подготвена, и на не съвсем деликатни обвинения за механично пренасяне на тези знания само заради следването на научната мода, без да има достатъчно убедителни доказателства, че тяхното прилагане е обосновано и закономерно.
Второ, естествените и обществените науки много често използват едни и същи категории и понятия, напр., само за илюстрация, време, пространство, система, енергия, сложност, адаптивност, стабилност, хомеостазаVI, напрежение, сила. Това не е никак странно, защото в края на краищата и двата клона на научното познание изследват един и същи свят — нашия, само че едните науки (естествените) описват този свят с формули, а другите науки (обществените) — с думи. Но светът е един — той е обиталището на човешкия род и на всяка друга жива и нежива материя, оказвайки се за наша радост и беда толкова крехък, толкова уязвим, с толкова неочаквани и изключително сериозни, трудно управляеми рискове. На това място само бегло, основно с илюстративна цел, ще спомена някои от най-важните математически теории и идеи, които навлизат все по-усилено в изучаването на социалните процеси. Тези теории и идеи нерядко се пресичат, допълват се взаимно, представляват логическо продължение една на друга, разширяват възможностите за анализ на социалните системи и за установяване на нови закономерности в тях. За да може моята монография да бъде полезна за неизкушените в дълбоките математически дебри читатели, представянето на материала в тази глава е дадено съзнателно опростено, като правило (където това е възможно), без да се изискват прекалени специализирани познания. Моето желание е не да издигам прегради и да демотивирам, така че читателят да си каже „Не, това посмъртно не мога да го разбера!”, а да приобщавам, да стимулирам навлизането в безусловно интересни нови научни материи и раздели. В края на краищата математическите модели и подходи разглеждат изучаваните процеси и ситуации в идеализиран, синтетичен и теоретичен вид, докато реалните процеси и ситуации са подвластни на въздействия, чието пълно и изчерпателно систематизиране, класифициране и формализиране е много трудно и най-често невъзможно. С други думи, математическите теории и идеи не бива да се разглеждат като буквално, строго, пряко приложими. Те са рамка, апарат, интелектуални механизми и операционни инструменти, чрез които да се получи не абсолютно точна, перфектна, идеализирана картина за изучаваните процеси и ситуации, а да се състави удовлетворителна качествена представа за тях и да се предположат неразкрити и неподозирани техни страни. Ето един пример, който ще ми позволи по-ясно да обясня своите скромни цели. Логично е да се предположи, че би било добре за този, който ползва сложен, ултрасъвременен телескоп, за да наблюдава астрономически и даже космически феномени, да е запознат задълбочено с принципите, на които се базира устройството на телескопа и с начините, по които той функционира. Но дори да не разполага с тези знания, търсещият, стремящият се към познанието, към осъзнаването на астрономическите и дори космическите феномени изследовател, може да ползва телескопа и с негова помощ да надникне далеч в пространството и времето, като така научи нещо повече за нашата вселена и за неразгадания все още смисъл на нейното съществуване. Привеждайки в синтезиран вид част от съвременните математически теории и идеи, които намират интензивно нарастващо приложение в науката за сигурността, бих желал да изтъкна преди всичко посланието на днешното сложно и динамично време, а именно, че мултидисцилинарният подход е единственият работещ и способен да даде нови, модерни, фундаментални резултати в науката за сигурността подход. Това е истинско предизвикателство към всички нас, работещите в сферата на сигурността, защото:
|