Симеон и анна – хората, които виждат зад сцената

Тази сутрин ще кажа на глас една малка тайна, която всички знаем, но която не смеем да си признаем – понякога всеки от нас се чувства доста отегчен от църковните служби. Да, понякога те са чудесни, но друг път не е така. Музиката ни се струва остаряла, изпълнението е лошо, пеенето фалшиво, проповедта скучна, но за сметка на това пък дълга. Тайно си поглеждаме часовника и с ужас виждаме, че времето, което ни се е сторило като цял час всъщност са били само 5 минути.

Чувстваме се напълно отегчени от всичкото това ставане и сядане, коленичене и молитви по график, четения на псалми и благословения. Знаем, че не трябва да е така, но не можем да направим нищо. Службата свършва и ние си излизаме без нищо да се е променило – нито в нас нито в света, в който живеем.

Един текст от рождествената история, който говори за същото:

Христос се е родил. Отначало родителите му са въодушевени от явяването на ангела, от движещата се звезда, от мъдреците, които принасят дарове, от овчарите появили се сякаш отникъде. Но времето минава. Няма повече чудеса. Мария ден след ден е заета с грижите за новороденото, а Йосиф трябва да така да нагласи оскъдния семеен бюджет, че да вмести в него още един човек.

Еуфорията отминава, но за сметка на това трябва да се изпълнят няколко досадни ритуала.

Според еврейския закон всяка жена, 40 дена след раждането е трябвало да извърши специален ритуал за очистване. Също така всеки първороден син е трябвало да бъде занесен в Ерусалим и да бъде представен в храма – нещо подобно на благословението на деца, което и ние правим.

Мария  Йосиф са били вярващи хора. Те са почитали Бога, но аз подозирам, че в този момент не са имали нито времето нито настроението за тези ритуали. Няма как, трябва да се извършат, но ако можеше да ги прескочим нямаше да съжаляваме много.

И така те отиват в Ерусалим просто защото нещата трябва да се направят – точно както ние понякога знаем, че трябва да отидем на църква, но не ни се ходи. Там нещата също не са много различни. Службите си текът по един и същ начин. Първосвещеникът Каиафа управлява вече 30 години, а новият – Анна – е негов внук и всеки знае, че е спуснат с парашут на тази позиция. Извън храма управляват римляните, евреите са роби в собствената си земя и нищо не показва, че нещата скоро ще се променят по някакъв начин.

Така че служба като служба – без изненади, но и без особен ентусиазъм.

Но неочаквано се случва нещо.

Нека да се опитам да обобщя накратко този текст – имаме една скучна църковна служба, в която зад сцената Бог работи мощно.

Но какво означава Бог да работи мощно? Е, ние имаме свои представи. Мощно означава когато в неделя сутрин се молим на колене за Бълария в Понеделник половината град да осъмне някак си обърнал се към Бога, а икономиката и заплатите да са дръпнали поне двойно напред. Мощно означава да видим големи съживления и тълпи от хора – как сградата не достига за хората, които идват на църква и ние поставяме столове в коридора и зад стентата и в малкия салон долу, за да отговорим на големия интерес. Мощно означава да видим как Бог пред очите ни показва силата си и изцелява. Мощно означава от нас да излязат поне 2-3 евангелизатори като Били Греъм и да основем още няколко църкви.

Това означава Бог да работи мощно….Или пък не?

Нека да се върнем обратно към нашия текст. В Ерусалим живее един човек, на когото Бог е казал, че няма да умре докато не види Месията. Чудесно обещание. Сименон чака. Не знаем колко дълго; може би години, може би дори десетилетия. Времето минава, Симеон остарява, а спасителят все още го няма. И един ден Светия Дух му казва – иди в храма и там Аз ще изпълня това, което ти обещах – ще ти покажа Спасителя. Симеон отива бързо и вижда..какво?

Вижда един млад мъж облечен с износени и закърпени дрехи. Личи му, че е бедняк. Това е Йосиф. До него стои едно опърпано дете. Не Исус, говоря за Мария. По онова време жените са сключвали брак на около 15 години – и Мария не е била по-голяма, а е напълно възможно да е и по-малка. Тя е била едно дете. Вероятно и двамата са били неграмотни. Те идват от Назарет. Съвременната археология ни дава информация какво е представлявал този град по това време – село с не повече от 400 жители. За него в Израел е имало поговорка: „Може ли от Назарет да произлезе нещо добро?” Насърчително, нали? Тези двамата носят на ръце едно дете, за което се знае, че е родено незаконно. Това означава, че в очите на хората Мария е жена без морални задръжки, не по-добра от една проститутка, а Йосиф е толкова глупав, че се жени за нея, макар да знае, че детето не е от него.

Тук ли да чакам да дойде спасителя Господи? – пита Симеон. Няма нужда да чакаш – той е пред очите ти.

Ние имаме един български израз: „Да мигаш на парцали.” Мисля, че точно така е примигнал Симеон.

Това е истинското Рождество. Не нашата идеалистична представа за него с ясла като удобна люлка и със сладки магаренце и крава до нея, а реалното, мръсното, неприятното за гледане Рождество, чрез което Бог влиза в света. Това е могъщото действие на Бога. И Сименон има очи, за да го види. Той отива при семейството, взема детето Исус на ръце и го благославя:

Сега отпускаш, Владико, слугата Си в мир, според Своята дума. Защото очите ми видяха спасението, което си приготвил пред лицето на всички народи, светлина, която да просвещава народите, и слава на Твоя народ Израел.

В лицето на това смятано за незаконнородено бебе Симеон вижда светлина, слава и спасението на целия свят. Кой по време на тази скучна служба в храма може да предположи, че след 2000 години над 1 милиарад човек ще наричат Христос Спасител, а себе си ще наричат с Неговото име – християни!

Това не е начинът, по който ние си представяме нещата, но това е Божият начин. Това е Рождество. Имаме ли очи, за да го видим?

Може би днес слушаш за един празник, за който си мислиш, че знаеш всичко на една може би скучна служба. Но какво ако зад всичко това Бог работи скрито и тайно в някой когото не забелязваме? Може би това е човек от малцинствата, чрез когото Бог иска да направи нещо. Може би е малко странен младеж с поведение, които не се вписва в нашите норми и понякога ни дразни. Може би е бедняк, от когото сме седнали през 2 стола защото дрехите му понамирисват. Може би е човек затрупан с проблеми, за когото си мислим, че никога няма да вземе живота си в ръце. Може би е някой когото познаваме от години.

Чрез него и в него Бог иска да направи нещо. Не е задължително да е нещо голямо – поне според нашите представи. Може да означава той да помогне на 1-2 свои приятели да намерят Бога. Може да означава да изгради характер, който прославя Този, в Когото вярва. Може да означава да бъде свидетел за Бога с начина, по който съвестно си върши работата. Може да означава да поправи семейството си, в което нещата не вървят добре. А може да е нещо, което надминава дори нашето въображение.

Чрез и в такива хора Бог иска да работи. Може да не е за вярване и все пак е така. Но сега тези хора може да са като малкото бебе Исус – нуждаещи се от подкрепа и закрила. И тази сутрин искам да ви попитам – можете ли  да направите това, което Симеон прави – да се огледате  около вас, да подадете ръка, да бъдете приятел и наставник на някого? Това е начинът да минете отвъд това, което се вижда с просто око, отвъд отегчението от службата, отвъд църквата, която понякога повече скрива отколкото показва Христос и да стъпите в историята на Рождество, в която главният герой е Бог, Който действа мощно.

Лука ни дава още една перспектива за нарушената скучна служба.

Лука 2:36-38 Имаше и една пророчица Анна, дъщеря на Фануил, от Асировото племе (тя беше в много напреднала възраст, като беше живяла с мъжа си седем години след девството си  и беше вдовица за цели осемдесет и четири години), която не се отделяше от храма, където нощем и денем служеше на Бога в пост и молитва.  И тя, като се приближи в същия час, благодареше на Бога и говореше за Него на всички, които очакваха освобождението на Йерусалим.

Тези срещи, за които ни разказва Лука не са случайни. Храмът в Ерусалим не е бил като нашата църковна сграда където в неделя сутрин човек няма как да остане незабелязан. Това е бил един огромен комплекс, който обхващал ¼ от цялата площ на града. Тези хора са водени, за да дойдат на точното място в него и да се срещнат с Христос. Но кой идва след Симеон?

Една жена, която Лука нарича Анна. Той ни дава и други подробности за нея. Тя е била женена, живяла е с мъжа си 7 години, след което той е починал. Както ви казах по това време момичетата са се женили на възраст около 15. Значи на около 22 години Анна остава вдовица.

В Израел преди 2000 г. не е имало държавна социална система. Анна не е можела да се запише за социално подпомагане или да получава някакви помощи и обезщетения. Всеки се е оправял както може. Това е бил един мъжки свят. Жена не е можела да има професия и да направи кариера в него. Тя е разчитала на някой, който да я издържа. В случаят с Анна този някой е мъртъв.

За жена в такова положение в този свят е имало 3 възможности. Първата е била за нея да се грижат децата или родителите й. Изглежда Анна не е имала такива. Втората е да се ожени повторно. Третата възможност е била да стане проститутка.

Но Ана избира един различен път. Тя отива в храма, посвещава се на Бога и остава да живее там. Не знаем от какво е живяла, но най-вероятно е било от просия и милостта на хората. Тя е останала в храма за цели 84 години. Лука ни казва не се отделяше от храма, където нощем и денем служеше на Бога в пост и молитва. Това означава, че когато среща Исус тя е била над 100 годишна.

Ако трябваше ние да оценим живота на Анна бихме казали, че това е един проигран живот и една голяма човешка трагедия. Но Лука добавя и някои други подробности. Тази жена може да изглежда нещастна и презряна, но тя е пророчица. И там където хората виждат само една скучна църковна служба тя вижда Божието действие и Божието спасение. Затова, когато тя излиза на сцената ние не я чуваме да се оплаква, а да благодари.

благодареше на Бога, казва Лука, и говореше за Него на всички, които очакваха освобождението на Йерусалим.

В църква можем да срещнем всякакви хора. Някои са толкова тихи и плахи, че сякаш са почти незабележими. Други са доста странни, дори ексцентрични. Има хора преживели трагедии, които са оставили отпечатък върху тях. Има хора с проблеми. Има бедни хора, които едва се справят с живота. Но знаете ли, понякога тези обикновени, измъчени, бедни, необразовани, възрастни хора виждат много по-ясно от нас. Те не говорят много и гласът им не се чува силно, но си струва да се заслушаме в това, което казват.

Понякога ние, които се определяме като  по-успели, по-нормални, по-млади и по-щастливи поглеждаме такива със смесица от досада и съжаление. Но едно от нещата, които се повтарят най-често в библията е, че Бог не гледа на лице. Той не гледа на това колко пари правиш, какви връзки имаш, как изглеждаш и какви са дрехите и прическата ти. Няма да го впечатлиш с тези неща нито пък те са най-важните. Бог гледа на сърце. Така че заслушайте се какво казват тези хора защото там където ти виждаш само скука и отегчение те виждат как Бог работи мощно зад сцената. Това е твоят начин да станеш част от Рождество.

Тази сутрин искам да ви помоля да се опитате да видите Рождество през очите на Симеон и Анна. Ако го направите Рождество ще се превърне в  едно предизвикателство за нас. То предизвиква възрастните да погледнат на младите по различен начин – не като на досадници, които не знаят как да се държат прилично, постоянно искат нови неща и смущават реда и понякога трябва да бъдат поставяни на място, а като на хора, чрез които Бог иска да работи, но които сега се нуждаят от приемане и подкрепа. То предизвиква младите да видят възрастните по нов начин – не като вече отживели времето си хора, които обичат да дават ненужни и непоискани съвети, а като на хора, чрез които странно, но ясно могат да чуят Божия глас. То предизвиква успелите, здравите и щастливите да видят бедните, болните и нещастните в църква не като заслужаващи съжаление, а като хора, които могат да им отворят очите за някои от най-стойностните неща, които те обикновено не виждат.