Символи на масите – грамада, грамада от камъни

24 есе

Всички грамади, на които човек що-годе държи, са били струпани дружно.

Целостта на грамадата от плодове или зърна е резултат от някаква дейност.

Много ръце са били заети с беритба или вършитба; те са свързани с точно определено време на годината и имат толкова голямо значение, чие едно от най-големите деления на годината води началото си от тях.

Хората честват с празници радостта си от грамадите, които са натрупали.

С гордост ги излагат на показ. Често празниците се устройват около тези грамади.

Събраното е еднородно – определен вид плод, определен вид зърно.

То се натрупва колкото може по-плътно. Колкото повече и по-плътно е то, толкова по-добре.

Хората имат достатъчно от него и вече не трябва да го носят отдалеч.

Големината на грамадата е важна, хората се гордеят с нея. Само когато е достатъчно голяма, ще стигне за всички и задълго.

Веднъж привикнали да трупат на грамади, хората никога не ги намират за достатъчно големи.

Най-много обичат да си спомнят годините, донесли най-богатата родитба.

В летописите те се отбелязват като най-щастливите години. Жътвите биват сравнявани година с година или място с място.

Независимо дали принадлежат на някоя общност или на отделни хора: тези грамади са образцови и гарантират тяхната сигурност.

Истина е, че после те се изразходват, на някои места изключително бързо, внезапно – при някакви особени случаи, някъде съвсем бавно – според нуждата.

Устойчивостта на грамадите е ограничена, тяхното намаляване се предусеща още от самото начало в представата, която си създават за тях.

Новото трупане след това е подчинено на ритъма на годините и в зависимост от времето на дъждовете.

Цялата жътва е ритмично натрупване на грамада, а провеждането на празниците е определено от този ритъм.

Съществуват обаче съвсем други грамади, които не са „ за консумация”.

Грамади от камъни се издигат, защото е много трудно камъните отново да се разхвърлят.

Издигат ги за дълго – за вечността.

Те никога не трябва да намаляват, трябва да останат онова, което са. Не отиват в ничии стомах и невинаги се живее в тях.

В най-древния замисъл всеки отделен камък представя човека, който го е довлякъл до грамадата.

По-късно големината и тежестта на съставните части нарастват и с тях могат да се справят само много хора вкупом.

Каквото и да представляват такива грамади, те съдържат в себе си концентрираните усилия на безчет трудни пътища.

Колкото по-бавно се разбира смисълът на тяхното присъствие, колкото по-далечен е произходът на камъните и колко по-дълги са пътищата до тях, толкова по-голям е броят на хората, които можем да си представим като техни създатели, толкова по-силно е впечатлението, което предизвикват у по-късно живелите хора.

Те свидетелстват за ритмичните усилия на много хора, от които не е останало нищо друго освен този нерушим белег.