Скалното катерене



Дата03.02.2017
Размер252.03 Kb.
#14158
Скалното катерене е вид екстремен спорт, представляващ катерене по скални образувания. Има различни дисциплини с различна степен на опасност. Един от най-известните скални катерачи е Дан Осман (1963-1998). Дълбоките корени на скалното катерене може да се открият още от Ренесанса. Тогава катераческата дейност е била приоритет на събирачите на кристали по планинските върхове. От задоволяване на икономически нужди катеренето се превръща в спорт чак след Втората световна война. През периода 1945-47 г. в Кавказ се провеждат първите състезания не само за техника, но и за бързина. Въведени са и определени правила. Сега спортът е известен като състезателно катерене.

Динамиката, зрелищният му характер и спецификата бързо популяризират катеренето сред любителите на екстремни усещания. Условията са за напълно безопасна тренировъчна работа, което дава допълнителен импулс за начинаещите. За разлика от оригиналния алпинизъм тук катерачът е подсигуряван винаги от друг човек с обезопасително въже. То се увива около тялото на катерещия, минава през специална кука на върха и краят му се държи от подсигуряващия долу. С изкачването все по-нагоре на алпиниста поддържащият го отпуска малко по малко от въжето. Целта е катерачът да стигне до върха, без да се отлепи от стената в безпомощно състояние във въздуха. При състезателното катерене това трябва да стане и по-бързо от съперника. Тъй като, макар и идентични, маршрутите там са два, противниците се състезават и при двата варианта.

"Стъпенките", по които катерещият си избира пътя до горе, са най-обикновени издадени метални плоскости. По тях може да се придвижва или бос, или със специални обувки от лека материя. Аматьорите използват тези "стъпенки" най-вече за запазване на равновесие, а истинските професионалисти ги ползват за оттласкване към целта.

Най-трудното място по маршрута е т.нар. "издадена част" от стената. Тя обикновено е под ъгъл от 45 градуса и там състезателят трябва да се "закачи" здраво и с ръце, и с крака, за да не политне. Ето защо в катеренето




предимство имат състезателите с по-малко тегло

В помощ най-вече е жилавата физика, а не мускулите.

Преди надпреварата катерачите имат право на оглед на маршрутите по няколко минути. Маршрутите върху стените пък се подготвят от съдиите. Състезанията включват 3 основни дисциплини:

1. Състезания за трудност. В тях целта на спортиста е да достигне до възможно най-голяма височина по маршрута. Те са с висока степен на трудност и безопасността се гарантира с долна осигуровка. Съдия по осигуровката държи въжето, с което е вързан състезателят, а той го прекарва през осигурителните точки по пътя си към финала.

2. Състезания за скорост. Осъществяват се по маршрути от средна степен на трудност и целта е да се достигне до финала възможно най-бързо. Сигурността на катерача се гарантира с горна осигуровка. Въжето, с което е вързан стартиралият, е прекарано през осигурителна система в края на маршрута и чрез другия му край осигуряващият задържа състезателя след финала.

3. Боулдър. Една много атрактивна дисциплина. Носи наименованието си от местността Боулдър в САЩ, където са разположени ниски, но много трудни за катерене скали. В рамките на фиксирано от съдия-арбитъра време състезателят може да прави неограничен брой опити за достигане до финала. Маршрутите са къси, но много трудни за преодоляване, с различен брой, но не по-малко от 8.

До 1964 г. развитието на този спорт е с колебания. През един доста дълъг период той е затворен само в рамките на някои източноевропейски страни. През 1973 г. в Ялта се провежда първият голям международен турнир с участие на представители най-вече на бившия СССР, България, Чехословакия, САЩ, Япония, Унгария, Холандия, Полша. През 1987 г. е основана Международна асоциация по катерене. Първото състезание за Световната купа се провежда през 1989 г. на естествените скали в Бардонекия (Италия). През 1997 г. катеренето вече окончателно се обособява като самостоятелен спорт извън лоното на родителя си - алпинизма.


В България скалното катерене се развива от 1952 г.,

когато се правят първите пробни състезания. По-късно се изготвя временен правилник и от 29 август до 1 септември 1954 г. се провеждат първите официални състезания на скалите край гара Лакатник. Следват 5 републикански първенства, много трудности, противоречия и едно необосновано 19-годишно прекъсване. В основата му е концепцията по онова време за "сигурност и безопасност на алпийските изкачвания".

Шестото по ред републиканско първенство се провежда на 8 и 9 октомври 1977 г. на скалните масиви край с. Бесарабово, Русенско. Обнадеждаващият старт и влиянието на международните тенденции са причините Българската федерация по алпинизъм да изгради към своите структури специална комисия по спортно катерене.

След първото състезание за Световната купа в Бардонекия се въвеждат промени. Състезанията започват да се провеждат на закрито върху изкуствени катерачни стени по маршрути с височина не по-малко от 12 метра, върхът на стената обикновено надвисва към основата над 6 метра. Тази тенденция става трайна и елиминира всички негативни фактори, съпътстващи състезанията на открито. Рязко се повишават изискванията за безопасност.


Въпреки всички тези мерки


рискът за катерачите по скали на открито

винаги остава висок. На 29 август 1999 г. в местността Вражите дупки в района на Лакатник се разиграва най-голямата трагедия в този спорт у нас. Най-добрата ни състезателка София Фотева загива по време на тренировка след падане от значителна височина. Вероятната причина за инцидента е, че поддържащото въже се е протрило в скален ръб. София бе многократна републиканска шампионка, печелила е и победи на престижни международни състезания в австрийските и швейцарски Алпи. През 1991 г. тя изкачва най-високия връх в Каракорум - Транго Тауър, който е 6232 метра над морското равнище. С това постижение Фотева са записва в историята като втората жена в света, която е покорила най-голямото скално предизвикателство на планетата.

През 1993 г. България е домакин на кръг от Световната купа. Състезанието се провежда в курорта Албена на изкуствена стена наше производство. То е на открито.

По успехи се нареждаме директно в авангарда на този млад спорт. Калин Гърбов е европейски шампион за младежи от Линц (Ав) през 1995 г. На следващата, 1996 г., той става трети за Европейската купа в Кран (Слвн). Милен Видиновски е 7-и на световното за мъже в дисциплината скорост през 1995 г. в Женева (Швейц). През миналата година пък Цвета Кожухарова е първа в III кръг от Европейската купа и трета в крайното класиране в дисциплината трудност.





СУБКУЛТУРАТА НА СКАЛНИТЕ КАТЕРАЧИ

Наименованието на изследваната от мен субкултура са скалните катерачи. Названието произлиза от английски (climbing - качвам, изкачвам се, катеря се) или alpine\mountain climbing, а оттам climber- катерач (mountain climber). Грешно е да се смята, че катерач и алпинист са едно и също нещо. Алпинистите и катерачите се занимават с различни неща, като общото е катеренето. Алпинистите (от английски mountaineer - планинар, алпинист, а като глагол катеря се (по планини), от където следва и mountaineering - планинарство или алпинизъм) изкачват върхове на планини като Алпите (всъщност алпинист идва дословно от там) и по-високи, и разбира се голямата цел на височинния алпинизъм – Еверест. Алпинистите се сблъскват със съществени природни явления. Планинското катерене включва живеене във високата планина за периоди от време, активни взаимоотношения с вода, лавини и какво ли не. Изискват се задълбочени познания за алпийските условия и много високо техническо майсторство. Става дума колкото за спорт, толкова и за приключение, тъй като катерачите понасят естествените опасности заради красотата на местата, които катерят, и за физическите и емоционални предизвикателства.

Скалните катерачи не са една голяма неделима общност, а малки групи от хора, които се катерят на определена място или маршрут. Например хората, които аз изследвам се катерят на “Вражите дупки” част от лакатнишките скали и от там идва името им “вражари”. По принцип няма вражда между тези групи, но хората в тях в повечето случаи сами си създават туровете на мястото, на което се катерят и ако някой от друга група реши да го пробва не го гледат с добро око. Много труд се иска, за да може някой да ти покаже ново място ако не си в съответната група. Чужденците, които идват да се катерят у нас дават пари, за да може някои да им покаже нов тур. С две думи границата вътре/вън от групата е много голяма. За да може един човек да влезе в някоя група трябва де се катери минимум една година и разбира се да е много добър, ако все пак не го приемат никъде може да си създаде своя група. Друго условие, което е създадено от самата група е да става за “раздувки”.

Възрастовата граница е от 13 до 35 максимум 40 години като хората над 35 спират да се катерят, защото все по-трудно им се отдава или поради други причини се оттеглят от групата. Половият състав е разнообразен. Катерят се както мъже така и жени, но като всеки силов и екстремен спорт и тук мъжете преобладават. Култовите места, на които се катерят софийските катерачи са Лакатнишките скали и Врачанските скали. Ето и подробности за тези обекти.

Гара Лакатник се намира на 400 м.н.в. в Искърското дефиле на Стара планина и е на 50 км от София по железопътната линия за Мездра. С влак се пътува час и половина, а с кола по множеството завои за един час. Туристите и алпинистите наричат отвесните стени срещу гарата с общото име Лакатнишки скали. Всъщност, има няколко самостоятелни катерачни обекта. Нещо повече - някои от неразработените стени предлагат условия за катерене не по-лоши от останалите. Може да се каже, че при гара Лакатник повече предстои да се направи отколкото е направено, независимо, че скалите са привлекли вниманието още от самото зараждане на алпинизма у нас. На Лакатник има турове за всички – начинаещи и майстори.
Както споменах на Лакатнишките скали има няколко основни катерачни района - Вражите дупки , Алпийска поляна  и Септември и Кръста.


Вражите дупки

Вражите дупки (500 м.н.в.) не се виждат от гарата. Представляват скална верига, разположена в каньона на река Пробойница, приток на р. Искър. Под веригата от скали има изсечена широка пътека, от която започват маршрутите за катерене. Походът от гарата е около 25 минути.

Алпийска поляна (около 600 м.н.в.) е масивът с малката къщичка, които се виждат най-добре от гарата. Стената откъм реката се нарича Черната стена. Надясно веригата продължава около километър. Част от маршрутите започват направо от поляната, а за туровете по Черната стена се изкачват 3 м под Идеалния ръб (с къщичката). От там започва тясна пътечка на 20 м над земята.

Септември и Кръста (около 750 м.н.в.) Септември е иглата с паметника (построен в памет на антифашистите от 1923 г., хвърлени от скалите). Кръста е първата голяма кула вляво от Септември. Походът до там е по хубава пътека. Туровете на Септември започват в ляво от Ръжишката пещера.



Лакатник


Врачанските скали са най-голямото и пълно с турове място за катерене. То се намира на 5 минути с кола от град Враца. Централната стена е висока 450 м и почти вертикална, тя е огромна и има от всички видове скални образувания. “Вратцата” открива големи възможности за катерене на различни по трудност маршрути и създаването на нови. Най-добрите сезони за катерене на Враца са март-юни и септември-октомври.



Врачанските скали

Иска ми се да разгранича различните дейности – спортно и състезателно катерене, стенен и височинен алпинизъм, big wall, изкуствени стени, ледено и микстово катерене и т.н.



Спортно е катеренето по къси (20-30 м), добре обезопасени маршрути. Основното е, че последните се преминават свободно - за да стигне до върха, катерачът използва единствено скалния релеф. Всички технически приспособления се използват за осигуровка – за да не паднеш от няколко метра на земята.:) Катеренето обикновено е на границата на падането, което е нещо нормално. Както казах, при спортното катерене маршрутите са добре обезопасени. Това е и една от разликите с алпинизма. Алпийските турове са доста по-дълги, понякога стигат до 1500 метра. Но може би най-важната разлика е в начина за прокарване на маршрутите. При спортното катерене е почти винаги чрез спускане отгоре, докато етиката в алпинизма не допуска такова нещо. Естественото развитие на свободното катерене неизбежно дава отражение и върху алпийските маршрути. Старите, които са преминавани изкуствено (с използване на инвентар за стъпване и хващане), започват да се катерят свободно. Започва да се говори за алпийско спортно катерене.

Катеренето по изкуствени стени излезе на мода в края на осемдесетте и началото на деветдесетте години. То се практикува обикновено в зала. В днешно време повечето състезания по катерене се провеждат на такива стени. Залите на закрито са чудесни места за овладяване на работата с въжета и на основните движения. Повечето печени катерачи обаче, са на мнение, че нищо не може да замени естествените скали.

“Big wall” катеренето е технически трудни изкачвания (със свободно и изкуствено катерене) и обикновено продължават повече от два дни. ”Меката” на Big wall катеренето е Ел Капитен (националния парк “Юсемити” в Калифорния). В последните години най-впечатляващите постижения на алпинизма са в тази област. Само, че действието се пренася на голяма надморска височина Транго Тауър (6251 м), Латок-2 (7108 м) в Каракорум, Шивлинг (6543 м), Тхалай Сагар (6907 м) в Гархвалските (Индийските) Хималаи и др.

Според съвременните разбирания височинен алпинизъм не е изкачването на някой висок връх (6000-8000м) по неговия класически маршрут. Използването на кислород и на експедиционен стил е в разрез със същите съвременни разбирания.



Болдър катерене. Запалянковците по боулдъринг катерят малки скални струпвания, често не по-високи от два-три метра. Номерът тук е връзката между отделните движения: поради малката височина проблемите при боулдъринг са интензивни във времето и от технически характер. Това е все едно стотици метри трудности, сгъстени в 5-10 движения. Освен ако не катериш с главата надолу и на по-високи скали, катеренето става без въжета и на сравнително малка височина. През деветдесетте години на миналия век интересът към този спорт се възобнови и по света изникнаха хиляди места за практикуване.

Традиционно катерене. При него катерачите използват собствен инвентар за осигуровка, докато при свободното катерене се използват предварително забити клинове и спитове. Вместо това традиционните катерачи използват френдове, клеми, ексцентрици и подобни. Tова са приспособления с различни форми, които се поставят в скалните пукнатини и дупки за осигуряване, без да се наранява скалата. Нарича се чисто катерене и е единственият разрешен начин на катерене на някои места по света. Поради специалните си техники, това катерене е достъпно само за напреднали катерачи.

Ледено катерене. Катерачите по лед използват “ледени ръце”  за придвижване по заледени водопади. В последно време е популярно смесено зимно катерене (микст, микстово), което включва катерене на комбинации от скала и лед и изисква много добра техника за обикновено скално катерене, както и умения за катерене на лед.

След като ви запознах с местата, на които се катерят и видовете, нека ви обясня и необходимата екипировка за тях. За да се започне катерене, са нужни обувки (еспадрили) , въже , седалка (сбруя), карабинери с примки, карабинери без примки, устройство за осигуряване, френдове, каска и умения да се използват.



Еспадрилите се използват за по-добро стъпване върху скалата. Най-често се избират еспадрили, които са по-малки от градския номер на обувките. Така се постига по-голяма прецизност и чувствителност при стъпване.

Седалката е връзката на катерача с въжето. Тя разпределя равномерно тежестта при увисване. В зависимост от това дали ще се катери спортни или алпийски маршрути, през зимата или през лятото трябва да се ползва различна седалка. Важното е, че крачолите й трябва да са плътно (но не стегнато) около бедрата. Кръстния колан да е на талията, не около ханша или да се повдига до ребрата.

Карабинерите служат за включване на въжето към местата за осигуровка.

Устройството за осигуряване служи за редуциране (чрез триене между въжето и устройството) на усилието, което трябва да положи осигуряващия, за да задържи евентуалното падане на катерещия член на свръзката.

При катеренето разнообразието на скалите за оценка на трудността е огромно. Основни са системите за оценка на UIAA (Международната федерация по алпинизъм например V-,VІІ+ или 5-,7+), френската (например 7а,9а+),американската (например 5.9d, 5.14b+). Има сравнителни таблици между различните системи, като например тази тук.

Системата за оценка на трудността при изкуственото катерене е с букви и цифри от А1 до А5 на отделните изкуствени пасажи.



Явор Панов по маршрут от 7b категория, в пещерата на Карлуково

А ето и малко информация за различните стилове при катеренето. Те са най разнообразни и биват:



“TOP ROPE” - от името се подразбира, че въжето идва отгоре на катерещия и при невъзможност за преминаване на маршрута той просто увисва на него. Използва се единствено за тренировка.

“ALL FREE” - осигуряващото въже вече идва отдолу (катерачът води). При достигане до постоянна точка за осигуряване, той включва въжето. Дължината на евентуалното падане е два пъти разстоянието от последната точка на осигуряване до катерача плюс разтягането на въжето. Катеренето започва отново от мястото, до което е паднал. Това е най-често използвания стил при алпийски изкачвания.

“YO-YO” - след падане катеренето се подновява от последното място, където може да стои без използване на ръцете (no hand rest).

“RED POINT” – при евентуално падане катерачът се спуска до началната точка, издърпва въжето и започва отначало.

“FLASH” – изкатерване на маршрута от първи път, но след получаване на информация за тура или е наблюдавано изкачване на друг катерач.

"ON SIGHT" - когато катерачът преминава по маршрута за първи път без да е наблюдавал други катерачи на същото място и достига до края без да падне или да прибегне до инвентар. Ако тези условия не са изпълнени, катеренето трябва да започне отначало до завършването му.

“SOLO” – Соло катеренето е определено най-опасно и е запазена територия за най-опитните. Тъй като катеренето става без всякаква осигуровка, за падане просто не може да става и дума. Повечето катерачи избягват да го правят без въжета или за да се докажат. Или най-малкото тези, които го правят с такава мотивация, не оцеляват дълго. При соло катеренето става дума за познаване предела на собствените възможности и за осланяне на добрата собствена преценка. Малко са тези, които катерят без осигуровка, а ако го правят, то е въпрос на личен съзнателен избор.

Ето и някои основни катерачни техники:

Плочи - за преодоляването им е нужно добро чувство за баланс. Преминават се при спазване на правило 1. Най-добрата тренировка е на изкуствена стена.
Правило 1 - захват с лява ръка, стъпване с външният десен борд на еспадрилата, вкарване на дясното рамо и изнасяне на тежестта.
Правило 2 - катерачът трябва да има три опорни точки във всеки момент (два крака и ръка или две ръце и крак).
Цепки – ръцете се поставят с палците надолу в цепката и се прави опит тя да бъде “разтворена”.
Hand jamming - ръката се заклещва в цепката. Това се постига като се бръкне вътре, палецът се поставя в дланта и ръката се извива във формата на дъга.
Fist jamming – когато цепката е по-широка се заклещва юмрукът. Горните две техники обикновено се свързват с турове като “Къвавата ръка” и “Кървавата цепка”.
Dulfer – от името на Ханс Дюлфер. Това е може би най-вълнуващата катерачна техника. Винаги е свързана с голяма умора на ръцете. Те “дърпат”цепката на едната страна, а краката натискат на другата точка.
Камини - това са широки цепнатини, в които може да се побере тялото на катерача. Към тях има две техники. Първата е когато катерачът застане в разкрач – единият крак на едната страна, а другият – на другата. Тежестта се пренася на единият крак. С дланите на двете ръце се натиска и се повдига другият крак. Вторият начин е, когато гърбът натиска едната страна на камината, а краката другата.
Винкел (вътрешен ъгъл) – при първия начин (на името на великият катерач Диедро) едната ръка е в цепката на винкела, а с другата се търсят хватки по едната стена. Краката са разкрачени на двете му стени. Вторият е на името на друг велик катерач – Емилио Коничи (1901-1940). Двете ръце са в цепката ( разтворени или заклещени). Краката са поставени на стените на винкела.

След като ви запознах с видовете и екипировката ето и как се координира самото катерене между катерачите.

Начините, по които катерачите установяват връзката по между си не са много. Използва се главно един. Тъй нареченото “пау” е звуков сигнал, който е познат както на наши така и на чуждестранни катерачи и ако някой го изрече на пълно с хора място ще се обърнат всички хора, които малко или много се занимават с катерене. Той може да означава коренно различни неща в различните контексти:
· край на въже
· начало и край на тур
· “тръгвай” или “стигнах” на върха на даден тур и други.

Както може би сте забелязали голяма част от термините, речника и техниките произлизат от английски. За по-голяма яснота ето един превод на голяма част от тях в английско-български катерачен речник.

След като стана ясна терминологията, ще ви дам и някои други детайли. Няма строго разграничение между катерачите и хората, които не се занимават с алпинизъм или катерене под никаква форма. Нещата, за които си говорят най-често са:

· турове минати или такива, които им е трудно да минат


· екипировка
· нов тур - къде се намира и каква категория е
· диети
· и разбира се и за неща, които ги интересуват въобще

Времето се разпределя така : 7 - ставане, 8 - кафе, от 9 до 21 катерене и после раздувка.

Както сте забелязали животът им е много динамичен и интересен. В материала си съм приложила снимки, с които ми се иска и вие като мен да преживеете това удоволствие от срещите ми с катерачите. По мое мнение те са много весели хора, които освен спорта умеят и да се забавляват.

Всъщност катеренето е една игра. Никой не е принуден да изкачва планини и скали; хората го правят за удоволствие или просто, както се казва, "защото скалите са там". Разбира се, някои хора са превърнали катеренето в професия както професионалните играчи на голф или професионалните футболисти, които изкарват прехраната си от спорта. Повечето катерачи обаче го правят само за развлечение.

Известният катерач Лито Техадо-Лопес ясно определя различните видове катерене и правилата, по които се провеждат, в книгата си, "Играта, която играят катерачите". Правилата са за "контролиране" на играта, но също и "за да не бъде тя прекалено лесна". Например да хванеш топката с ръка е нарушение във футбола, но е напълно позволено в ръгбито. По същия начин катерачите спазват неписани, но известни на всички правила за "поведение на игрището" - или по-скоро "за придвижване по скалата". Ако изкачвате висока алпийска стена, ако наближава буря, да използваш част от инвентара за хващане или стъпване е напълно допустимо. Ако го направиш обаче на местния тренировъчен обект, ще си спечелиш само неодобрението на другите катерачи. Това не означава, че човек не може да си избира сам по какъв начин ще се катери, просто някои действия не се смятат за "добър стил".

Нека се спрем на някои от игрите на катерачите:

Боулдър катерене (Боулдъринг)

Това е може би най-простата от всички игри; изисква най-малко екипировка и по тази причина има най-ясни правила. В общи линии единственото, което е необходимо за нея, са някаква ниска скала (боулдър) и катерач. Височината на обектите за боулдъринг варира от половин метър до ужасяващите (и непрепоръчителни) 10 метра.

Ако искате да използвате някаква екипировка, можете да вземете катерачни еспадрили (тесни обувки с мека гума, които позволяват да се използва всяка издатина на скалата) и магнезий ("магическия" прах, служещ за подсушаване кожата на ръцете) и така да увеличите сцеплението на крайниците си със скалата.

Да разгледаме сега правилата. При истинския боулдъринг не се употребява въже, не може да се използва никакъв инвентар, закрепен за скалата, партньорът ви не може да ви подкрепя физически и придържането към маршрута е задължително (върху боулдърите често съществуват многобройни припокриващи се маршрути на извънредно малка площ).

 



Боулдър катеренето е занимателно, то е най-евтиният начин да започнеш, освен това създава много контакти. При него се получава голямо натоварване на сухожилията на пръстите, изисква голяма сила и развива гъвкавостта. Ако не се опитвате да подражавате на "специалистите" още от самото начало и се задоволите първо с по-лесните движения, то е идеален начин за започване на катерачната ви кариера.

За много катерачи боулдър катеренето се превръща в единствена страст и някои с удоволствие прекарват часове на малката изкуствена стена в мазето си, която замества естествения камък. Разбира се, в това няма нищо лошо, няма я само красотата на природата.

Някои варианти на боулдър катеренето са следните:






Соло катерене (Катерене без осигуровка)

По своята същност соло катеренето е чист боулдъринг, само че на по-голяма височина. То представлява катерене по скали с различна височина без използване на каквито и да било изкуствени средства. Тази "освободена" форма на катерене е много привлекателна, защото позволява на този, който я практикува, да се придвижва по-бързо и да не зависи от никого.

В никакъв случай не го препоръчваме на начинаещи, тъй като много катерачи, включително известни светила, са намерили смъртта си при соло изкачвания. Ако всичко върви добре и маршрутът е във възможностите (както физически, така и психически) ви, соло изкачването е възбуждащо, истинско изящество. При най-малката грешка обаче опитът ви може да завърши трагично.

 




Екстремното соло катерене е запазено за най-добрите - високо над земята, без никаква осигуровка, тук няма място за колебание или страх!

Соло катерене над водната повърхност

Може би това е малко "по-разумен" вариант на катеренето без осигуровка. В света има много места, например Каланк във Франция и някои райони на Британското крайбрежие, на които големи скални масиви завършват над дълбоки водни басейни. Тук могат да се извършват траверси на разумна височина над водата, които да продължат с километри. В този случай човек се наслаждава не само на катеренето, а и на падането във водата и може би на едно продължително плуване без опасност от сериозни травми или смърт.

 



Соло катеренето над дълбоки водни басейни може да бъде изключително приятно, стига последствията от падането да не са по-сериозни от намокряне в студена вода и продължително плуване към сушата.

Не е чудно, че този вид катерене е особено популярно в горещите летни дни. Трябва да се помни обаче, че при падане от 10 метра водата може да ви се стори не по-малко твърда от земята и че ниската температура и високите вълни (да не говорим за недружелюбни акули в някои части на света) могат да бъдат също толкова опасни, както острите скали! Преди да предприемете такова начинание, съберете всяка възможна информация за обекта от пътеводители за катерене или от хора, познаващи добре района.





Катерене по сгради
(Билдъринг)

Както личи от името, този тип катерене се извършва върху изкуствени конструкции, създадени с други цели, но подходящи за практикуването на този вид спорт. Все пак трябва да се има предвид, че тази дейност може да доведе до глоби и дори до арести. Архитектите и охраната на сградите приемат задължени ята си изключително сериозно и на човек може да му се окаже много трудно да убеди съда, че "просто искал да се покатери по фасадата на банката". Няма нищо лошо да се катерите по сгради, само преди това вземете необходимото разрешение.

(Понякога е много полезно да съгласувате действията си с разписанията - известен е случай, при който един катерач бил принуден да виси "на нокти" върху една подпора, докато по моста над него бавно преминавал дълъг товарен влак; това неприятно преживяване му се сторило цяла вечност.)

 




Група катерачи се забавляват (и провеждат добра тренировка на пръстите си) върху каменната стена на една планинска хижа.

Изкуствени стени и катерачни зали

Залите и изкуствените стени са превъзходни места за започване на катерачната ви кариера. Обикновено предлагат екипировка под наем и осигуряват дежурни инструктори, които да дават съвети и да следят за безопасността на катеренето по време на началните фази на обучение. В повечето зали могат да се намерят маршрути с различна трудност и дават възможност за обмяна на опит с други катерачи. В страните с развито спортно катерене, изкуствените стени са много разпространени, особено в Белгия, Франция, Великобритания и САЩ.

 



В една добре екипирана катерачна зала има всичко - превъзходни боулдър пасажи, добри възможности за водене и маршрути, които са по вкуса и възможностите на всеки, от прохождащи до най-елитни катерачи. Едно от предимствата на изкуствените стени е, че могат да се използват при всякакви метеорологични условия.






Основната опасност в катерачните зали идва от това, че повечето начинаещи надценяват възможностите си и започват с прекалено трудни маршрути или тренират прекалено дълго. Това води до контузии на мускулите и сухожилията. Недостатъчното владеене на техниките за осигуряване също води до наранявания. Повечето от центровете за катерене в зала са започнали с малки изкуствени стени, позволяващи на практикуващите този спорт да тренират без прекъсване цяла година. В последствие много от тях са се развили в големи комплекси, на които вече не се гледа просто като на заместители на "истинската скала". Някои катерачи толкова харесват изкуствените стени, че никога не пипат скала. В някои случаи "изкуствената игра" също се придържа към строги правила, при които човек не може да използва една или друга хватка или трябва да се придържа към определен маршрут. Все пак в залата катерачът има по-голяма свобода, отколкото на истинската скала - в края на краищата там се ходи за тренировка и за удоволствие, нали?

Състезания по катерене

Състезанията по катерене спомогнаха за популяризирането на изкуствените стени и залите, а честото отразяване в медиите допринесе за развитието на катеренето изобщо. При тези състезания изкачването на подбран маршрут с точно определена трудност трябва да се завърши за определен срок. Оценяването се извършва по точкова система в зависимост от това, на каква височина се е изкачил състезателят до изтичане на даденото време. Времето за изкачване не е фактор за оценяване, освен ако не бъде пресрочен определеният срок. Съществуват и състезания за скорост, при които маршрутът трябва да бъде изкачен за възможно най-кратко време.

В настоящия момент много страни провеждат редовни състезания по катерене, които се приемат особено добре сред студентите и учениците.

Освен местните и националните има международни състезания, включително за Световната купа, и събития за "елита". Такива се провеждат в Сер Шьовалие, Франция; Сноубърд Лодж, САЩ и Арко, Италия. Съществуват и състеза ния за Световната купа за деца (до 13 г.) и юноши (до 19).

Големите състезания предлагат добри стимули: известност и парични награди. Освен това те се провеждат при строг контрол за безопасност и при тях се завързват много контакти. За тях обаче са необходими усилени тренировки, огромна самодисциплина и мотивация и самообладание.

 




Състезанията по катерене увеличиха популярността на спорта като цяло, тъй като привличат зрители, които иначе никога няма да видят катерачи в действие. Маршрутите, категориите на трудност и времето за преодоляване се определят предварително.







Спортно катерене

Спортното катерене е сравнително нова разновидност, възникнала във Франция в края на седемдесетте. Гидовете в Алпите забивали много метални клинове за осигуровка и ги оставяли на стената за улеснение при следващи изкачвания. По-младите катерачи харесали тази практика и започнали да екипират все по-трудни маршрути, отначало с клинове, после с болтове, забити в издълбани с бормашина дупки в скалата. Появата на бормашини с акумулаторни батерии и на бързо втвърдяващи се епоксидни смоли доведе до "наковаването" на все повече и повече скални обекти.

Повечето спортни маршрути се изкачват "на едно въже". Това означава, че човек достига определена точка, от която осигуряващият (партньорът, който ви отпуска въже с помощта на специално протриващо съоръжение) може да ви спусне отново на земята. Съществуват все пак и много спортни маршрути от повече от едно въже, които позволяват човек да се катери в продължение на часове, без да слиза на земята.

Някои скални обекти са по-подходящи за екипиране с болтове от други, дори при някои това се оказва единственият начин за осигуряване, и местните власти на много места са се съгласили да определят такива райони за спортни катерачни обекти, оставяйки другите скали за любителите на собствената осигуров ка. Безспорно използването на болтове допринесе за значителното увеличаването на катерачите по естествените скали; издигат се гласове за екипирането на все повече и повече обекти. Истинската вреда от болтовете е спорна, особено ако се вземат предвид пътеките, пътищата, оградите и дори табелките "Използването на болтове забранено!" Все пак в някои райони тази забрана е оправдана и трябва да се спазва.

Спортното катерене доведе до значително увеличаване на стандартите в екстремното катерене, тъй като тук човек може да бъде винаги на границата на възможностите си без голяма опасност от фатални падания (въпреки че се случват и такива). Спортното катерене се практикува обикновено на отвесни и надвесени скали и изисква голяма сила, издръжливост и гъвкавост. Тези качества, придобити при усилена тренировка върху къси, но трудни маршрути, са необходими и при изкачването на дълги алпийски турове. Няма съмнение, че съвременните техники на екстремното катерене дължат съществуването си на техниката и силата, развити при спортното катерене.

 




Стилът на катерене, при който катерачът се включва в предварително поставени на стената осигуровки, е известен като спортно катерене. То осигурява сравнително безопасно изкачване и се практикува от хиляди любители на този спорт. То е и много подходящо за начинаещи.







Традиционно катерене; Катерене на собствена осигуровка; Класическо катерене; Катерене в свръзка

Много хора определят този стил като "истинско" катерене. Един човек, водачът на свръзка, тръгва по скалата, влачейки след себе си едно или две въжета. Той закрепва средства за осигуряване (джаджите) в цепнатините на скалата през определени интервали и закачва въжето (въжетата) с помощта на карабинери. Вторият катерач държи (осигурява) първия с помощта на някакво протриващо съоръжение. След като достигне подходящо място, водачът поставя още осигуровки, фиксира се за тях (самоосигурява се) и започва да осигурява партньора си, докато стигне при него. Докато се катери, вторият събира цялата екипировка, оставена от първия.

Тук също има правила, като най-общото е, че инвентарът не може да се използва за хващане или стъпване (освен в много напрегнати ситуации). Обикновено всеки следващ, който се изкачва по маршрута, опитва да премине преодолените с помощта на инвентара препятствия (на изкуствено катерене), без използването на изкуствени опори.

 




Класическият начин на катерене (наречен още катерене в свръзка), позволява изкачването на непознати скали без използването на предварително оставени осигуровки, като болтовете например. По този начин се прокарват повечето нови маршрути по големите стени (дори по ниските катерачни обекти).

 



1. водач / осигуряващ

Водачът, осигуряван от втория, се катери оставяйки, осигуровки на стената.

2. втора осигуровка / първа осигуровка

Водачът се е качил до края на маршрута или до края на първото въже и се самоосигурява на площадката.

3. площадка / втори

Вторият катерач започва да се катери осигуряван от водача и събира целия оставен инвентар по трасето.






За едно наистина "чисто" изкачване катерачът не би трябвало да оглежда предварително по-трудните пасажи или да има каквато и да било предварителна информация за начина, по който се преодоляват. Просто отиваш и се катериш.

Голямото предимство на традиционното катерене е, че човек може да отиде на която си поиска скала и да я изкачи с използването на сравнително малко инвентар, стига да намери цепки или дупки, в които да се осигурява. Недостатъкът е, че ако скалата е прекалено компактна или пък ронлива, опасността, осигуровките да се извадят при евентуално падане, е по-голяма, отколкото при болтовете.

Поставянето на собствена осигуровка е цяла наука и изисква развиването на определени умения. Препоръчваме на новаците да се поупражняват добре в боравене с инвентара, преди да се хвърлят на истински тур! Екипировката е скъпа и човек трябва да разполага с богат набор от нея, за да се осигурява качествено. Освен това поставянето на собствен инвентар отнема доста повече време и нерви от простото щракване в оставения на стената болт, така че започнете с тур от по-ниска категория от тази, която преминавате нормално, когато използвате болтове.

Катеренето в свръзка се практикува както на ниски скали, така и на големи стени, по маршрути с изкуствено катерене и при алпийски изкачвания.

 


Преминаване на труден пасаж чрез изкуствено катерене. За класическите и изкуствените маршрути често се налага използването на голям набор "джаджи".



Хубави класически маршрути могат да се намерят във Великобритания, Доломитите в Италия, Тирол в Австрия, в Йосемити и други части на САЩ и в райони като Седерберг в Южна Африка, Грампиан Маунтинс в Австралия и Дарън Маунтинс в Нова Зеландия.






Катерене по ниски скални обекти (Тренировъчни обекти)

Практикува се на скали с височина от 20 до 100 м, по маршрути с дължина само от няколко въжета. "Въже" се нарича този участък от тура, който се преодолява на един етап от катеренето, последователно от първия и втория в свръзката. Дължината му се определя или от дължината на катерачното въже, или от особеностите на скалата - наличие или отсъствие на добри площадки за осигуряване, преодоляване на различни препятствия (тавани) и др. Класическото катерене по ниски обекти се различава от спортното по това, че освен че не ползват предварително забити болтове, вместо да се спуснат на рапел или на установка, катерачите предпочитат да слязат от маршрута по по-лесни пътища за връщане. Традиционното катерене все още е най-популярно в много страни, включително Великобритания, САЩ, Южна Африка, Австрия, Германия и Австралия. Класическите катерачи обикновено спазват доста стриктно правилото за чисто преминаване, освен ако не са изправени пред непосредствена опасност от падане.



Катерене по големи стени

При този вариант на катерене, целта е определен брой катерачи (двама или повече) да се доберат до върха на някоя огромна скална стена по всеки разумен начин.

Често, за преодоляването на гладки или надвесени пасажи се използват изкуствени опори - т. е. катерачът се хваща или стъпва в примки, закрепени за скалата с помощта на средствата за осигуряване. Често се налага забиване на клинове или болтове.

Друга характерна особеност на този вид катерене е, че останалите членове на свръзката изобщо не са длъжни да се катерят по скалата - могат да се изкачат по въжета, фиксирани от водача, с помощта на средства за изкачване, като жумари. По този начин пестят време и сили. На много високите стени се налага носенето на големи количества вода, храна и други средства за оцеляване, които обикновено се извличат по маршрута в хода на катеренето.

Границите между отделните варианти все повече се размиват. Много от по-старите маршрути, които са били изкачвани изкуствено сега се преминават чисто или дори соло.

 




Бивакуването на стената е съвсем в реда на нещата. Изкачването на големи стени крие и затруднения, дължащи се на метеорологичните условия, по-трудните пътища за връщане и наранявания или нещастни случаи с някой участник в свръзката.




Каталог: Music,%20Movies,%20Videos,%20Games%20and%20more... -> Lekcii -> UNWE%20files -> скално%20катерене
UNWE%20files -> Особености на иновациите и иновационния процес в индустриалното производство
скално%20катерене -> “top rope”, “all free”, “yo-yo”, “red point”, “flash”, "on sight" и “solo”
UNWE%20files -> Професионална автобиография
UNWE%20files -> Сигурност във фирма за разработка на
UNWE%20files -> При какви обстоятелства придобиването на съществуваща компания е предимство за Хайнекен, в сравнение с инвестициите „на зелена поляна”?
UNWE%20files -> Спам и системи за защита от спам
UNWE%20files -> Експозе Русия


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница