Славейкова награда 2016

Проф. Яни Милчаков – председател

Магдалена Андреева – носител на Славейкова награда от конкурса за лирично стихотворение през 2015 г.

Мирела Иванова

Ангел Игов

Пенка Лещарска

Петър Чухов

Шие Райна Княгиня

знамето

и изведнъж се убожда

като бомба

пада Райна Княгиня

заспива

100 години

докато дойде

на бял кон принцът

ще вдигне знамето

ще го развее

и ще забрави

да я целуне

Антоанета Богоева

Крила на пеперуда са обвили ствола

на цъфналото слънце върху стрък трева,

люлеят го от порива си влюбен,

извит надолу и нагоре литнал.

От тежестта на ларвите, светът се ражда.

Без пеперудата тревата е безцветна.

Върхът й е щастлив, че пее и подскача с нея.

Така наведена, е и кинжал и копие, и изненада.

Прекрасен е летежът й, в земята се оглежда.

Изпива слънцето от сока на тревата,

расте пространството в крилата й,

примамва я да литне, да я вземе в своите обятия,

да сътвори летежа й отново, да я вдигне нависоко …

Пеперудата не трепва, поникнала дълбоко.

Трета награда

Георги Драмбозов

Момчето ми било в съревнование

с момчето на кварталната ни мутра ?

То влага всичко – ум, талант, старание,

за да е първо – вчера, днес и утре.

Поне веднъж не се оплака, милото,

че нямало пари. Не ми поиска

ни за „Яйцето“, нито за „Червилото“,

не се дрогира и не пие уиски.

През лятото продава на баща си книгите –

тук точно, пред баща и син Славейкови,

печели уж, стотинките му стигат,

за да ме черпи със кафе на пейката …

Да седнем пак на пейката, момчето ми! –

аз зная, че съм смешен със бастунчето.

Синът на оня минал с Беемвето? –

животът май е пак „свирепо куче“.

Нали не се срамуваш, сине мой, от мене? –

прочетох аз обидата в зениците:

какво от туй, че пиша в ежедневник,

че си дете на „пеещата птица“ …

Какво от туй ли? … Ти си мой … И на Ерато …

И може би ще се гордееш утре …

И късно е да ставам, синко, баровец,

и депутат, и даже тъпа мутра.

Виж, аз съм горд със тебе! –

блъскаш сам-самичък,

пред никого не падаш на колене …

Помни, че твърде много те обичах,

щом почнеш някой ден и ти с …

„Баща ми в мене“.

Трета награда

Димитър Гачев

В къщата до дерето

снощи черната се окучила.

Седем палета – ръжени земели

около празнично блюдо.

Вените им прозират,

очите им още гледат в утробата,

за нас – като недовършени,

за черната – като кучешки хора.

Стопанката ги усетила, усмихнала се широко,

сякаш се ражда внуче,

или са знак отгоре.

Преброила ги – седем.

Изобилна година.

Ако я питаш за внуците – не знае точно колцина са.

Сега гледа мъжа си. На количка, безговорен.

Все още иска да пие, друго почти не помни.

Тя отдавна е свикнала, уби с тоягата двете,

другите три гребна с ръжена

и ги хвърли в дерето.

Остави две, от милост към черната,

да не се вампиряса.

Утре ще хвърли и тях.

Да я прощава всевластния!

Където един грях, там и седем!

Ще знае къде е причината,

ако нещо се поболее.

Стопанката е богобоязлива.

Има и мъж за гледане.

Антология

Оля Джакова

Той никога не чете –

той няма време за съмнения и откриване на светове,

разпадане на цивилизациите

и посрещане на варварите –

не го интересуват прогнозите за бъдещето,

отдалечаването на континентите

и откриването на нови физични закони,

без които светът си е наред.

Той трябва да опази този свят –

крехък и несигурен, особено в онези часове от нощта,

когато усеща около себе си друго присъствие –

тихи стъпки,

шумно дишане,

някакъв пукот,

които го разколебават във всичко ясно и видимо.

Пазачът на библиотеката няма нужда от книги –

такива хора ни трябват –

да пазят книгите.

На другите не може да се има доверие.

Те отдават прекалено внимание

на една част от изданията,

пренебрегват друга,

а трета презират.

Делят книгите по жанрове, автори, течения,

подреждат ги по години,

по езици

и никога няма да се грижат за всички книги така,

както една майка ще се грижи

за всичките си деца –

без да спи.

Илиян Любомиров

морето е винаги до колене

питай моряците в кръчмата

краката не познават обувки

джаз свирят на улица Аполония

момичетата не слагат грим

защото знаят че ще плачат

още същата вечер

по Фотев или по липсата му

калдъръмите имат истории

но мълчат пред туристите

смокините падат в ръцете

само на хора които обичат

скалите се отдръпват ако

кажеш вълшeбните думи

всяка есен пеем ’оставаме’

после те оставяме

Созополе сам си виновен

че си по-красив като спомен

Красимир Нейков

***

един след друг напускам себе си,

един след друг се връщам друг при мене

Г. Рупчев

внимателно напускам тялото си

пристъпвам с бавни крачки

пропуква се ледът

тънката граница между

вътре и вън

не поемам дъх

не се обръщам назад

не искам да виждам

какво не оставям зад себе си

а взимам отново

с мен

Кристина продава фъстъци,

стафиди и печени кестени.

Скъперник на думи е Слънцето.

Тъгува площадчето. Есен е.

Студеният вятър рисува

по бузите ярки съзвездия.

И свири машината с пуканки

токата за сакс и оркестър …

Кристина копнее да стане актриса,

в мечтите й Оскари пърхат …

Шампанско с фъстъци и стриди!

О не, без фъстъци, омръзнаха й.

Окаян клошар се протяга

да стопли премръзнали пръсти.

А ароматът на печени ядки

се стеле над живите въглени …

Лицето на скитника тъжно е.

И сякаш молци са го яли.

Кристина му сипва фъстъци.

завива го с вехто одеяло …

Но шефът не дава да хранят

досадните улични просяци.

Кристина от днес е без работа.

И без пари за актьорски уроци.

Красивите й очи овлажняват,

ще трябва да плаща и глоба …

Сред живите въглени заблестяват

два Оскара и един Златен глобус.

Станка Бонева

думите ми са въжеиграчи

от едната стена до другата

жонглират с топки тишина

премятат се от вятъра на крясъците

пресипнали са

та не бълват огън

тъкмо си мисля така е по-добре

за въжето

което

в едната стена после в другата

политат в пропастта

хващат ги

кой навреме

кой впоследствие

Ивайло Стоянов

Титаник

Старата къща на татко,

се е килнала над реката

като дънер, ударен от гръм.

Зад нея свършва светът.

Няма кой да удари камбаната.

И на Великден, и на Задушница

горският пуска винилова плоча

с „Многая лета“ и надува на макс

радиолата под сайванта …

Старата къща на татко

се е привела да пие вода от реката.

Одаята е в плесен, прогнила тъга.

И цяла година е есен …

В пожълтялата тетрадка откривам

изписано листче от детска ръка:

„ЧРД, скъпи татко. Обичам те!“

Сгъвам лодка от листчето

и я пускам в реката.

Моя „Титаник“ хуква надолу,

към махалата на горския …

Над притихналото селце,

подпряно на десния хълбок,

зазвучава „Многая лета“,

вместо упокойна молитва

за татко.

Евелина Кованджийска

Аз, вълчицата

Копая във градината на вълците. Търся корен надежда.

Да вие като тях по тъмните ми стъпки и да хапе с едрите си зъби – само за мен.

Засявам лалето на радостта в последната вълча паст – те вълците са като деца.

Знаят как да обичат. Реша козината им, смесвам я с последната си сълзичка.

Само те могат да разберат защо го правя.

Аз съм вълчето на пролетта и нося тъмната си участ като вълк.

Като къртица копае слънцето в поднебието.

Търси дъжда, хукнал да бяга към следващо утро.

Земята е разровена от човките на птици, за да покълне новият ни ден.

Рохкавата пръст ухае на живот и вятър, а аз тътря тъгата си по тъмни пътища.

Улиците завиват някъде към небето, там където звездите се люлеят на косите на съдбата – онази смуглата, забила пръсти в рамото ми и влачеща ме към радостта.

Копнея кокичета да викат след мен, лалета да плачат в ритъма на душата ми,

а онзи червен мак, който чаках миналото лято да диша в ръцете ми до следващата зима.

Цигулката простреля тишината с вопъл, а виното шептеше непознат език.

Предеше стара вещица кълбото на живота, а брат й – степен вълк, хапеше съдбата до кръв.

Не й прости за гроздовата смърт на малката отсечена лозница.

Горчеше виното и пареше снега в очите, а хората минаваха бездумни.

Не бяха виждали такава зима, когато смърт и вино се преплитаха със грохот

в танца и цялата феерия се стапяше в снежинки – почернели от тъга и горест.

Нагарчаше алената течност, а карнавалът на душите се превърна в празник.

Цигулката се счупи с празен стон и заваля безмълвието на парцали,

а цялата вселенска светлина обливаше отчаяните хора,

когато идва карнавалът на душите светът е малък като орех.

Разсичам простора на девет езика – посоки, в които да тръгна.

Обаче светът е малък и както си нямам девет живота

ще свърна по първата пряка към истината.

Някога блестяха над мене звездите и жабите пътя сподиряха с крякане.

Сега съм търкулната медена питка, нахапана и оглозгана до кости.

Те вярно и костите имат живот, но как е различно да стискаш дъха си в кесия.

Да има за после. За утре. Сподавяш гласа си и само грохота на сълзите напомня,

че още си жив – до после, до утре. Стискай зъби. Ще мине.

Дишай с гърдите на зимата. Гледай с очите на совите. Говори с гласа на мечките.

Все някога ще намериш пътя към онзи живот,

търкулнал минутите в сеновала на последната ти зима.

Къс слънце, опожарен от суровите устни на вятъра,

се гмурна в ниското и съня ми взриви в светлини.

Беше ярко и светло, аз потъвах в ръцете на камъка да изгладя бръчките на вечността.

После млади весталки ми пяха за онази нестигната вис,

молех се, притисната от призраците на тишината, а в съня си бях бяла река.

И изглаждах крайречните камъни от онази неспирна, сподавена, вечна тъга.

Белязвах със стъпки на птици и разбирах гласа на най-старите костенурки в света.

Те разказваха за онази десетата планина, свила корени някъде в тъмното,

търсеща мене и тъмната ми душа да ги слее с писъка на глухарчета.

Валентин Дишев

Философският камък

срещах я в столовата –

казармено строга и хладна –

или в коридора

(площада на санитарките –

чист и пуст като проповед)

усмихвахме се със знам

и разбирам в погледа

и всеки отлиташе към

своята стена за подпиране

имаше лице на птица

летяла дълго към лятото

и помня нощта

в която се отдаде на зимата:

докато кръвта й бликаше

през всяка пора на тялото

един последен полет на болката

помиташе стени и фасади

но чувахме

чувахме

само в две думи –

„Затворете вратата!“

отвъд поговорките

понякога доброто е

мисъл за другите

и затваря врати

Даниела Михалева

***

От утре започват дъждове.

Обещаният сняг ще закъснее.

Помниш ли онова слънце по Коледа,

ножът в букета хризантеми

в автобуса за гробищата …

Направихме място на жената да седне.

Отдъхна си: Чудех се къде е.

Говори дълго. Как търсила ножа.

Как тази година затрупали градината

хризантемите.

Останахме с нея

до последната спирка.

Не ни чакаше още никой там.

Кръстьо Раленков

Докато тя одисейства,

той пенелопства.

Тя слугува при богати

европейски циклопи,

излиза заднешком

от представите им,

за да си мислят,

че е вътре в тях.

Слуша почти ежедневно

неприлични предложения,

примамливи като песни на сирени.

По липса на мачта,

се завързва за мечтата си

един ден да живее човешки.

Мечтата й скърца и гние.

Той я чака в градчето,

блъскано като остров от вълните

на ярост и безнадеждност.

В прилива на всеобщо равнодушие.

В алкохолния отлив.

Отблъсква

уморената неуморна похот

на съседките.

Понякога взема от пощата

парите, които е пратила.

Веднъж в годината тя се завръща.

Той мие краката й.

И я познава.

Любовта им е сляпа.

Много по-сляпа от Омир.

Вера Балева

хуквам на двора

при слънцето

което почти суеверно стъпва

с левия си лъч по небето

убедено – че е на хубаво

мащерката е с мирис

на птичи песни

и птичите песни

са с мирис на мащерка

котката мърка

с мъркане шарено

досущ като старата стомна

на прага на къщата

върху стената на въздуха

(личния ми фейсбук)

поствам:

всичко което не ме наранява –

ме прегръща

Владимир Левчев

…чуваш ли разговора в съседната стая?

Данила Стоянова

Вратата е открехната.

Чувам разговора в съседната стая

като жужене на три мухи –

усилва се, минава във фалцет, замлъква.

Чувам

Седя на стол до прозореца.

Слънцето е в липата,

която клати глава и въздиша.

Вътре

като в сън

да затворя вратата,

но не мога да помръдна …

Вратата е открехната.

чувам разговора в съседната стая

като жужене на три орисници –

мърморят си, хихикат си, притихват.

Чувам

Седя на стол до прозореца.

Сив гълъб ситни

в снежния прах по перваза.

Черният скелет на липата

се кланя на замръзнало слънце.

Вътре

като в сън

да изляза навън,

но не мога да помръдна …

Вратата е открехната.

Чувам разговора в съседната стая –

три напуснали ме съпруги

шепнат, проплакват, замлъкват.

Чувам

Седя на стол до прозореца.

Скелет на гълъб, пожълтели листа

на стара липа и стари вестници

се носят като уморени духове под тъмно слънце …

Вратата е открехната.

Чувам хоровата музика

на съдбата

в съседната стая.

Седя до прозореца

и наблюдавам

как животът минава вън.

Отвътре наблюдавам

и оставам

във вечен сън.

Аксиния Михайлова

… с върха на езика си кърмех грешките

Зейнеп Кьойлю

1.

Цвилене на кон

пренарежда виденията

и яловата липа потреперва.

Майсторът, мъж без лице,

разтоварва камъни

и кирпичени тухли

пред портата.

Зидът и фурната се връщат

на старите места

а аз, петгодишно момиченце,

тичам около плета и плача,

докато прасето ръфа

парцалената ми кукла,

единствената,

като всички единствени любови

които времето разкъсва,

сякаш иска да провери

издръжливостта на сърцето.

Никой не ме чува.

Паяците плетат сватбени воали

върху цветовете на старата круша.

Майсторът безучастно

дяла камъни за нов дом,

в който никога няма да влезе.

Ако го бях повикала,

Ако бях изрекла дядо,

щеше ли да чуе кръвта.

2.

Така и не произнесох на глас

което учех от снимка,

забодена върху греда на тавана.

Мълчанията на тате,

птиците на обвинението

в очите на мама

заради чуждия грях и ръждата,

разяла семето на родовата кръв.

Сънят връща забравени думи,

учи ме на мантрите на нощта,

които животът премълчава.

Името му е наплашено коте,

свряло се под леглото на езика ми.

Сричам го наум

с упорството на човек,

който не иска да се събуди,

преди да пренапише съня

на живота си.

Мариана Георгиева

Гняв

по това минно поле расте царевица,

преди две години сяха тютюн и низаха снопи,

от пирони правеха игли и с тях пробиваха листата,

опъването на въжетата в проветриви надвеси,

времето, когато Nicotiana tabacum се разпадаше на

съставните си части, окислението на нашите кожи,

в крайна сметка, какво от това, си казвахме

само една кожа, един ден ние ще я свалим бавно,

само че някои от нас ще побързат, с треперещи пръсти,

с потъмнели очи, с прималели крака, докато ние

събираме земните плодове, пием ги, ядем ги,

кръвта ни почернява, кожата – не, някои от нас вече са полегнали

в ръцете на земята, в скута й, нейната зърнеста гръд

са засмукали, с вкочанена уста, такъв е кръговратът на живота,

ние сме чували всички тези неща, после ще легнем

върху изветрелия пласт почва, ще разтворим ръце,

ще разтворим крака, и ще сънуваме, че сме бременни

с малки и живи деца

Владо Любенов

Покрай реклами, тълпи от хора,

невидим в мрака, одрипан, бос,

върви и плаче, и си говори

един самотен Исус Христос.

Какво ли търси, се питам с почуда,

сред тези хора с безличен ген?...

Но после се сещам – той търси Юда –