Слави Трифонов за мен е чест
Ние сме се шегували с абсолютно всички управляващи
Изтегляне 2.22 Mb.
|
Ние сме се шегували с абсолютно всички управляващиНие сме се шегували с абсолютно всички управляващи. Не сме имали специално отношение към някого. И това е естественият ангажимент на всеки свободно мислещ журналист. Защото аз смятам, че голяма част от работата, която извършваме, е журналистическа. Всяко едно сатирично телевизионно шоу би следвало да бъде политически несъгласно с всички управляващи, да бъде зло, да бъде иронично, да бъде саркастично. И така е било от „Ку-ку“ насам. И „Ку-ку“ беше такова предаване, и „Каналето“ беше такова предаване, и „Хъшове“ беше такова предаване. И „Шоуто на Слави“ е такова предаване. Защото ние сме едни и същи хора. Имената не правят нищо. Просто се сменят нек’ви марки. Не е важно дали ще се казва „Шоуто на Слави“, или „Ку-ку“, или „Каналето“, или „Хъшове“. Може да се казва по всякакъв начин, но идеологията, духът и хората са едни и същи. Няма значение какво се прави, има значение кой го прави и как го прави. Бойко Борисов дойде в моето шоу на гости, когато го назначиха за главен секретар на МВР. Подари ми куче, така нареченото каракачанско куче, което после беше регистрирано като българска овчарска порода. Беше облечен в кимоно, с колан. Стана ми симпатичен, защото беше абсолютно несъпоставим с политическата класа. Като пъпка върху женски задник. Нямаше абсолютно нищо общо с останалите политици, тъй като и длъжността „главен секретар“ не е политическа, а по-скоро експертна. Аз преди това бях чувал за него и знаех какъв е, знаех за неговата охранителна фирма „Ипон“. Аз познавам почти всички, да не кажа всички играчи в цялата тая история с охранителните бизнеси. Просто не желая да се впускам в лични неща. Щото това е лично. Както и Бойко Борисов. Това, че Бойко Борисов после стана кмет, а след това министър-председател и сега отново е министър-председател, това е неговата политическа кариера. Аз казвам всичко, което мисля за неговата работа като политик, в телевизионното предаване, защото смятам, че така е редно. Това е моята философия по принцип. Аз личните неща ги отделям. Неща, които са ми се случили лично - било то с жени, или с мои приятели, с хора, които съм пуснал близо и дълбоко в сърцето си... за такива неща няма да говоря, щото те са си лични.
Бойко Борисов е присъствал в моя личен свят, защото аз съм го приел като приятел. После той е избрал да бъде политик и кмет, и министър-председател, и е излязъл от този мой свят. Това си е негово право, защото животът е един и всеки решава как да го живее, дали като приятел, или като предател. Това си е негов избор. Като казвам това, не го казвам конкретно към Бойко Борисов, а по принцип. Няма да тръгна да разказвам лични неща. Бойко Борисов е бил мой приятел, да. Мои приятели са били и други хора. Мой приятел е бил и Любен Дилов-син. Па сега не е с мен и не е с теб, щото е решил да се занимава също с политика или с някакви други неща. И к’во? Ще му отделяме внимание? Като политик - да, като част от това, което се е случило в политическото пространство - да, като част от това, което се е случило в шоуто - да, но като част от това, което се е случило в моето сърце - не. Бойко Борисов видимо беше симпатичен на аудиторията, защото беше нестандартен, харизматичен. Да - малко мутренски образ. Малко примитивен, първосигнален - като Тодор Живков. Но с усет. Беше забавен, с чувство за хумор. Да, ние сме му давали възможността да се изявява, както сме давали възможността да се изявяват и на други хора. Но аз много ясно правя разлика между двете. Той не е ползвал шоуто, щото аз съм му бил приятел. Нито аз съм ползвал МВР, щото той ми е бил приятел. Това е абсурдно. Говорили сме си за всякакви неща с него. Но това е част от личния ми живот. Когато стана за пръв път министър-председател. Бойко Борисов даде едно интервю на Сашо Диков и хвърли едни публични обвинения срещу мен. Че съм искал от него някакви имоти, че съм искал 50 % от ГЕРБ... Неговият избор е такъв - да хвърля публично обвинения. А моят избор е такива неща да не ги коментирам публично. Да, наложи се след това, щото тръгнаха всякакви коментари и интерпретации, наложи се да обяснявам в шоуто, че нямам нищо общо с такива имоти, че такива разговори за 50 % от ГЕРБ не е имало. Не знам защо го е казал това. Но той знае истината! Аз знам истината и Бойко Борисов знае истината. Всички останали не я знаят. И тука е моята дума срещу неговата. Аз не искам зрителите или читателите да бъдат съдници. Не трябва. Аз не излизам срещу него на политическата сцена. Ако изляза, тогава ще е друго. Той излиза на една друга публична сцена, на която аз съм от толкова много години... Но аз тая игра не я играя така, приятелю. Аз умея да разделям личното от професионалното. Където е лично, си е лично. Аз не мога да го оповестявам. Където е професионално - е професионално. Такава ми е работата. Който има уши да слуша и душа да разбира, и интелект да проумява - проумява. Който не - слуша клюки и интриги. Има хора, които четат жълти вестници, нали говорихме за тях? Бойко Борисов е давал интервюта и по жълтите вестници. Аз не съм. Аз въобще не давам интервюта. Така че какво значение има всичко това? Това, че той бил казал някакви неща - аз к’во, да тръгна да го опровергавам? Да се обяснявам? Да, казах в телевизионното предаване - не е вярно това. Не са мои тия имоти. Аз нямам такива бизнеси. Единственият бизнес, който имам, е това, което работя, и то е толкова публично. Нямам други. Има документи. Не може да твърдиш, че нек’ва сграда е на некой. Аз по същия начин мога да твърдя, че НДК е твое или че НДК е на не знам кой си. Има ли такива документи? Няма. Ние сме държава от Европейския съюз, в който бизнесът е на светло. Толкоз. Не съжалявам за нещата, което съм преживял. Защото съм направил информиран избор. А и емоционален избор да съм направил за каквото и да било, съм знаел, че има цена, която по-късно ще платя, ако съм сбъркал. Не съжалявам. Сега пак щях да направя същия избор. Такава е моята философия. Аз живея така. Поставил съм приятелството на водещо място в моята стълбица от приоритети. И понеже то е на толкова високо място, ако един човек е почтен, съм склонен да направя компромис с неговата професия. Даже би следвало професията му много-много да не ме интересува. Средата? Да, тя е от огромно значение. Моята основна среда са моите колеги. С тях съм и приятел и това ме прави щастлив. Но имам и други приятели, което също ме прави щастлив. Ще ти дам пример с г-н Китов, той е мой приятел. И г-жа Китова, и цялото му семейство — те са мои приятели. Абсолютно неразбираемо за мен изведнъж го арестуваха. Той е собственик на „Техномаркет“, създател на „Техномаркет“. Аз го познавам от много години. Той е един изключително почтен човек. Аз не можах да проумея. И после стана ясно, че нек’ви италианци са купували някакви стоки от „Техномаркет“, а се оказало, че не плащат ДДС... То така беше и с Гергана Червенкова. Това, че са арестували някого, не означава, че той е престъпник. Китов реагира много мъжки, той е много готин пич. И после се оказа, че е грешка. Аз вярвам в неговата почтеност. Не „вярвам“, аз зная, че той е почтен човек. И толкоз по въпроса. Били го арестували, и аз сега какво да кажа: „Е-е-е, край! Не го познавам вече...“. То е ясно в България как ги арестуват хората. Не е ли ясно? Та, Делян Пеевски щеше да стане шеф на ДАНС! Ако беше станал шеф на ДАНС, дали щеше да следва държавните интереси, или собствените си? Но тук, в България, всичко е възможно и нищо не е възможно. В подобни ситуации какъв е моралният статут, който трябва да спазваш? Много често законът не е на страната на справедливостта. Много често законът е на страната на несправедливостта. И от това страдаме всички. Защо хората са толкова разочаровани? Защото го виждат и го усещат, за съжаление. Затова смятам, че приятелството е на едно от най-водещите места. Затова смятам, че семейството е на едно от водещите места. Затова смятам, че моралните мерни единици като почтеност, лоялност, коректност, честност, достойнство са на водещите места. И гледам да живея като всеки човек в тая държава.
На последните президентски избори подкрепихме Меглена Кунева. Просто ни хареса тогава разликата между нея и всички останали кандидати. Това, че тя е по-скоро европейска личност. Тя беше еврокомисар, уважавана личност в Европа. Просто търсехме нещо, обратно на това, в което се беше превърнала държавата. Щото ситуацията в държавата при първия мандат на Бойко Борисов беше доста унизителна. Новините всяка вечер започваха с рязане на ленти. Това беше толкова позорно, толкова обидно за всички журналисти, че аз не можех да го асимилирам. Не можех да повярвам, че толкова години след като дойде демокрацията, се случва нещо подобно. Страх ли беше това? Блюдолизство ли беше? Чувствах ежедневно омерзение. Просто ми се драйфаше. Това беше толкова, толкова жалко. Сега не е така. Бойко Борисов пак е министър-председател, но има коректив. А и журналистите, и хората в публичното пространство като че ли някак си се чувстват и те малко гузни за това, което беше при първия мандат на Бойко Борисов, и гледат да не се държат по този унизителен начин. Може би. Не знам. Но при всички положения публичното пространство вече не е такова. А при първия му мандат просто ми се искаше всяка вечер да излизам по телевизията и да крещя: „Това не е вярно!“. Не можех да повярвам, че това се случва и хората го приемат за нещо нормално.
Ние решихме да участваме в политическата надпревара, подкрепяйки Меглена Кунева. Тя на тези избори спечели 14- 15 %. Което беше много голям успех за нея. Но после тя стана част от политическата класа. За мое голямо съжаление. Спряхме да общуваме. После тя влезе в правителството, сега е вицепремиер. Тя стана част от статуквото, което мен ме натъжи. Щото имах други представи за нея. Но това си е нейният живот, тя го разбира така. Както казва Годжи: „Живи и здрави!“. *** През 2009 година издигнахме кандидат за народен представител. Едно младо момиче - Валерия Петрова. Ние я харесахме, щото в правителството - предишното на БСП, беше казала на министъра Асен Гагаузов, че не си спазва правилата в министерството, щото пуши, пък е сложил табела, че не бива да се пуши вътре. И той я беше уволнил от министерството. Значи аз не обичам да правя квалификации, но този човек е много жалък - щом е постъпил по тоя начин. Ние харесахме Валерия Петрова и понеже имахме възможност - решихме да направим нещо срещу системата. Какво като водя телевизионно шоу и ти си сценарист, бе?! Ние преди всичко сме граждани! Имаме ли право да живеем според законите и според правата си? Имаме! Правим ли го? Правим го! Можехме ли да кандидатираме човек мажоритарно? Можехме! Кандидатирахме ли го? Кандидатирахме го! Откъде е Валерия? От Варна? Значи ще я кандидатираме във Варна! Аз финансирах цялото начинание. Тя спечели над 35 000 гласа. Над 35 000 граждани във Варна се довериха на нас. Разбира се, тогава въобще не проработи това с мажоритарния избор. Щото беше половинчата работа - само 31 депутати да се избират мажоритарно, па другите пропорционално... И в крайна сметка, пак стана така, както изнася на партийните централи, а не на избирателите. Но поне направихме всичко възможно. Че ние сме събирали подписи за референдум за мажоритарното гласуване, бе! Ние събрахме 70 000 подписа, президент още беше Георги Първанов. Занесохме подписите и в Президентството, и в Министерския съвет, и в Парламента. И ги загубиха. Няма ги тия 70 000 подписа. Тези хора са нагли. Българската политическа класа в България е оядена от самодоволство. И затова трябва да получи такъв урок, че никога вече да не си помисли, че може да се държи по тоя начин. Затова сега правим тоя референдум. *** Имаше един случай преди години, с един депутат, не му помня името, който се беше държал много грубо с едни жени, които не могат да имат деца и искат да забременеят инвитро. И тоя депутат беше подхвърлил някаква много просташка реплика по адрес на тези жени. Направихме една редколегия тогава и яко наругахме депутатите. На следващия ден председателят на Народното събрание Георги Пирински каза, че това било заплаха за Парламента, и искаше да ни дава на прокурор. И след това Любен Дилов-син написа нек’во отворено писмо в нек’ъв вестник. Заглавието беше: „Слави, смени си лайняните сценаристи“... Виж, Иво, не е лесно да... Някой човек просто ти харесва. Харесва ти, щото е готин. Що е готин? Повечето хора не си обясняват защо харесват някого. Просто го харесват. Ако са два различни пола, след това идва и любовта. Ако става дума между мъже приятели - хетеросексуални, просто го харесващ и се сприятеляваш с него и той става част от живота ти, защото е прекрасно да имащ приятел, на когото да разчиташ. Ако всичко това се е случвало на работа, независимо дали работиш като монтьор, или като телевизионен водещ, става по- сложно, защото работата изисква други правила. Там организацията, дисциплината, йерархията са различни и те не са като при приятелството. При приятелството има всеотдайност, има компромисност, има жертвоготовност, има подкрепа. Докато в работата тези неща са заменени от дисциплина, професионализъм, ефективност, защото целите са други. Може да си приятел с човек, който не е много ефективен като професионалист. Това обаче кара ли те да кажеш: „Ти не си ми приятел, щото не си добър професионалист?“. Що да не ти е приятел? Какво като не е добър професионалист? Докато в работата какво значение има дали си приятел с някой? Той трябва да е добър професионалист. Но в нашата работа няма как да не се сприятеляващ, защото сме емоционални хора. В този случай Дилов не можеше така да се изразява. Тия сценаристи — те не са лайняни. Не може да говори така просташки за моите колеги. Той в качеството си на к’ъв го казва? В качеството си на човек, който е бил тук и знае ли? Или в качеството си на политик, който смята, че може така да се изразява, щото всичко му е позволено? От друга страна, ние сме били приятели и аз сега ако извадя някакви квалификации, ще се почувствам тъжен. Пък аз хич не искам да съм тъжен, а и не искам да съм непочтен. Аз не съм непочтен. Много пъти съм си задавал въпроса - защо няк’ви хора, с които сме работили и аз съм ги обичал толкова много, след това са били толкова негативни и са ме обвинявали във всякакви нечовешки грехове? При положение че аз знам и те знаят, че това просто не е вярно. Аз не съм направил нищо лошо. Знам, че имам няк’ва такава демонична аура около себе си, защото поведението ми понякога навява за твърдост, принципност и последователност. Но това не е агресия, арогантност или демоничност. Не искам да се самоанализирам. Пък и в крайна сметка, всеки да ме приема така, както си ме приема. Това е нормално. Но хора, с които съм бил много близък, които съм обичал, обожавал? Дори като възпитание и като хигиена не можеш да кажеш: „лайняните си сценаристи“. Първо - сценаристите не са собственост. Те са мои колеги и приятели. Да, аз съм работодател, но това го слагам на трето място, ако трябва да говоря за Иво Сиромахов, Тошко Йорданов, изключителния Ивайло Вълчев, Филип Станев, Драгомир Петров, Сашо Вълчев, Иван Кулеков. Аз не мога да кажа за тях: „моите сценаристи“. Те не са нечия собственост. Ето, това е моят телефон тука, за него мога да кажа - „моят“. Блазня се от мисълта, че мога да кажа на една жена - „моята жена“. Т’ва няма да е, щото тя е моя собственост, а защото е толкова близка до сърцето ми, че да мога да я нарека „моята жена“. Казвал съм „моите сценаристи".
И Дилов много добре знае какви са отношения ми с "моите" сценаристи. Знае, че това са хората, с които споделям всички лични неща, които ми се случват. Той го знае, защото е бил част от това. Той знае, че тия сценаристи са на върха на моята стълбица и за приятелство, и за професионализъм. Знае, че аз се съветвам за всичко с моите сценаристи. Те не са просто Редколегията в нашето шоу. Те са Редколегията на моя живот, бе! Личен и професионален. Използвайки това определение, Дилов унизи себе си. Та Драгомир Петров - моят колега и приятел Драгомир Петров - го доведе Любен Дилов-син през 1997 година. Той ли е лайнян? Ти дойде от вестник „24 часа“, а си съученик на Тошко Йорданов от Класическата гимназия. Тошко Йорданов и Ивайло Вълчев са с мен от 1992 година. Ивайло Вълчев е автор на текстовете на почти всичките ми песни. Ивайло Вълчев е изключителен поет, изключителен човек. Той е велик - заради таланта си, заради почтеността си, заради морала си. И Любен Дилов-син го знае. Бе, аз съм част от твоето семейство, бе. Аз съм ти идвал на гости, когато съм бил тъжен, и съм ти се обаждал, че ти идвам на гости, и не съм те питал дали ще ме поканиш на гости. Аз съм ти се обаждал и съм ти казвал; „Идвам у вас да ме черпиш едно кафе“. Аз не съм дошъл у вас да пил кафе. Аз съм дошъл у вас, защото си ми приятел и имам нужда да си поговоря с теб. Филип Станев - един изключителен човек, с невероятно чувство за хумор и ирония. Аз съм се зареждал толкова много от поведението му. Той е толкова лоялен. Женен е за Калинка, която също е била мой сценарист. Тя също е била от „моите сценаристи“. И е била част от моя живот. Тя е избрала сега да не работи при нас, за да гледа неговия син Борис и да бъде по- скоро част от неговото семейство. Това си е нейно право. Но тя продължава да бъде част от моя живот и да се вълнува от всичко, което правим. Та той се е запознал с нея тука, в този офис. Тошко Йорданов - от 1992-а година сме заедно. В „Ку-ку“, „Каналето“, „Хъшове“ и „Шоуто на Слави“. Човек с твърд характер, много отговорен, с огромен опит в правенето на телевизия. Той е бил в основата на всички формати, които сме правили. Сашо Вълчев - човек със страхотно чувство за хумор, от 15 години сме заедно и знам, че винаги мога да разчитам на него. Иван Кулеков - изключителен човек, много чувствителен, с усет към човешката болка. Прави много силни филми, в които показва неща, с които телевизиите, общо взето, отбягват да се занимават. За мен е чест да работя с такъв човек. Това са моите сценаристи. Те не са „моите сценаристи“, те са моето семейство. Кой е тоя, който си позволява да каже на моето семейство, че са лайняри? И да остане просто ей така? Е, видимо, само човек, който също е бил част от моето семейство. Затова аз не казах нищо и не направих нищо. Просто се натъжих. Сега може да ме питащ какво съм могъл да направя ли? К’вото си искам. Как ти звучи - арогантно? Смятам, че човек, когато защитава семейството си, трябва да прави каквото е нужно. Разбиращ ли ме? Виж, Иво, думите тежат, бе! Думите остават. Има значение дали лъжещ, или не. Има значение дали обиждаш, или не. Има значение какво казваш, бе. Ти ли не го знаеш? И аз сега много добре знам какво казвам в момента. Аз говоря с пълното си съзнание и отговорност за това, което казвам. Кое е различното? Кое ме различава от всеки един човек, който днес произнася 1000 изречения или 5000 думи? Мисли ли, преди да ги говори? Ами, мисли. Кой не мисли, преди да говори? Кой забравя на другия ден какво е казал? Кой не обръща внимание на това, което е казал? Да го квалифицирам ли? Айде, няма нужда да го квалифицирам. Говориш и носиш отговорност за думите си. Още повече, ако си пишещ човек, защото Любен Дилов-син е пишещ човек. Какъвто си и ти. Така че ще мислиш, преди да говориш и преди да напишеш “лайняните си сценаристи“. Да спрем с тази тема дотук. Не искам да влизам в анализи за човек, който ми е бил приятел и съм го обичал повече от себе си. Тука коментирах само защото тези обидни думи излязоха в публичното пространство, а и намерих основателен повод, за да кажа какви са сценаристите - всеки един от тях. Да кажа какви са те за мен. Тези хора са автори на над 3200 сценария - само в „Шоуто на Слави“. Отделно още не знам си колко концерта, не знам си колко други начинания, не знам си колко допълнителни телевизионни формата - от „Сървайвър“ до „България търси талант“. Това са хиляди, хиляди, хиляди сценарии. Милиони думи, написани с ум, талант, достойнство и отговорност. Тези хора са моето семейство, но те са и изключително добри професионалисти, но те са и хора, които имат абсолютно, безусловно достойнство и аз ги уважавам безкрайно много, освен че ги обичам. Те са част от моя живот. Те са моето семейство, а смятам, че семейството на всеки един стои над всичко. Имаше един много тъп филм, който се казваше „Десет хиляди години преди Христа“ - на Роланд Емерих. Ставаше дума за няк’ви първобитни хора, пък имаше мамути и саблезъби тигри, и не знам си к’во. Но в тоя филм имаше едно много готино изречение, което съм запомнил. То е следното: „Всеки истински мъж чертае кръг около хората, които обича, и ги пази и ги защитава. Колкото е по-голям този мъж, толкова е по-голям кръгът“. Аз съм убеден в това. Да, нямам семейство, да - може да звучи метафорично, но не е, защото тук има хора, които са моето семейство. Те са в моя кръг и смятам, че всеки един мъж, наистина, трябва да чертае кръг около семейството си и да ги пази с цената на всичко, дори с цената на живота си. Да ги защитава - животът им, добруването им, името им. Трябва да прави всичко за тях. Разбира се - законосъобразно, защото живеем според законите, но ако се налага, по всякакъв начин. Смятам, че така е правилно. Може ли някой да ми каже сега, четейки тия думи, че не би защитил семейството си по всякакъв начин? Не би защитил децата си по всякакъв начин? Не би защитил жена си по всякакъв начин? Не би защитил родителите си по всякакъв начин? Че ако не го направиш, какъв мъж си тогава?
|