След президентските избори: стоянов падна. Спечели първанов

СЛЕД ПРЕЗИДЕНТСКИТЕ ИЗБОРИ:

СТОЯНОВ ПАДНА. СПЕЧЕЛИ ПЪРВАНОВ.

А БЪЛГАРИЯ ... ? *

Завършиха първите за новото хилядолетие и за новия век президентски избори в Република България. Победителят е ясен, или почти ясен, ако се има предвид, че все още не са обявени официално крайните резултати. Досегашният президент Петър Стоянов загуби в надпреварата с лидера на БСП Георги Първанов. В изборната нощ, много дни преди нея, а вероятно и седмици след това, политолози, социолози и различен вид анализатори ще правят разрез на отминалите събития, в опитите си не толкова да обяснят нещата, колкото да защитят реномето си на специалисти в съответната област. Моите намерения са далеч по-скромни. Без да съм специалист по която и да е от изброените обществено оракулски професии, ще се опитам да разгледам връхлетелите ни събития, като политически неангажирано лице.

Напълно разбирам разочарованието на досегашния президент личащо му в следизборната пресконференция.. В продължение на 5 години, той се радваше на политически и медиен комфорт. Стрелите на общественото негодувание бяха насочени към предишния премиер Иван Костов и министрите от неговото правителство. Президентът дори си позволяваше бащински да критикува своя съпартиец, без това разбира се да промени в някаква степен все по-влошаващото се социално положение на българина. Тук беше и една от основните му грешки. П. Стоянов не си избра позиция която да отстоява с твърдостта, която демонстрира през последните дни размахвайки папка срещу опонентите за поста си. Извиканото от него признание, че е “седесар” още по времето на предишния кабинет, не беше нито драматично, нито политически необходимо за страната. Това си беше чиста вътрешнопартийна декларация, която обаче не пасваше с реномето на “баща на нацията”, както ласкаво го наричаха в някои медии.

Роженският събор, грижовното отношение към напусналите страната българи, също изигра отрицателен резултат по отношение висотата на рейтинга му. Оказа се, че способните и умни българи, са тези, които напуснаха България в стремежа си към по-висок стандарт и адекватна на способностите им реализация. А тези които останаха в нея са балами, неспособни да просперират, неудачници, абе... просто гласоподаватели. И едните и другите разбраха посланието на президента. Първите се върнаха, за да влязат във властта, а вторите гласуваха с “наказателен вот”.

Огромна грешка се оказа и награждаването с орден “Стара планина” на човек посъветвал ни да преосмислим необходимостта от кирилицата, като бъдещ индикатор за нашата култура. Каквито и да са били намеренията на Ото Кронщайнер, посланието бе достатъчно ясно. Така че П. Стоянов, ако малко се беше вгледал в портрета на Левски и картините показващи покръстването и посрещането на учениците на солунските братя, едва ли щеше да предприеме този излишен жест на показност с награждаването.

Напълно излишни бяха и непрекъснатите му призиви за присъединяването на страната ни към ЕС и НАТО. В един момент, по време на бомбардировките над Югославия, той се превърна едва ли не в политолог на алианса. Стратегическа грешка бе и потвърждаването на тази негова позиция (в шоуто на Слави Трифонов) след като вече са известни пораженията и жертвите (между които и 1000 деца) в западната ни съседка. Всеки осведомен по въпроса би се запитал, дали за него живота на жертвите в Ню Йорк и в Югославия имат различна цена и защо? Постоянното навиране в очите на българина на необходимостта от влизане в ЕС и НАТО, при положение, че много хора нямат пари, за да се придвижат от единия до другия край на София, че има вече цели обезлюдени села, че се затварят училища, че демографският фактор у нас е най-трагичен в сравнение с нормалните европейски държави, че квалифицирани специалисти в България получават по-малка месечна заплата, отколкото техни колеги е европейските държави за седмица, е най-малкото цинично и не е държавнически издържано.

Загубата на П. Стоянов в президентските избори, е закономерен резултат и от загубата на партията, към която той декларира своята принадлежност в парламентарните избори. Неможеше управлението на Ив. Костов да обере негативите на избирателите, без това да се отрази на президентската власт. Дори и показната декларация, че той е независим кандидат за президент не можа да го отдели от потъващия кораб на СДС. Впрочем едва ли някой е вярвал в тази разпространявана от него митология. Подбраният от него предизборен щаб се оказа последният му грешен избор. Наивната, на моменти дори инфантилна пропаганда на хора от ВМРО и “Гергьовден” бе може би оригинална, но не и ефективна. Те явно не разбраха, че Западът може да си говори за завръщащ се комунизъм в България, но накрая ще приеме този, който ще представя страната ни, още повече, ако той води предпочитаната от него (за Запада) политика. Листовките със сърп и чук предизвикваха иронични усмивки, но и спомени в съзнанието на избирателите, какво са построили, какво са си купили и къде са ходили през осмивания в тях период, особено на фона на сегашната ни действителност. Организаторите в президентския щаб не оцениха правилно психологията на повечето млади хора. Те заложиха на агресивната, противопоставяща кампания в посока какво не трябва да се избира, вместо в съхраняващата какво трябва да се запази. А всъщност имаше ли алтернатива? Те неможе да не са знаели, че младите хора предпочитат “купона” на шествията, демонстрациите, шоуто; че много от тях отиват там не по убеждения, а заради свои приятели, просто така за да бъде по-различно. Освен това, при тази постоянна подигравка (в много от случаите заслужена) с политическата класа в България, много от тях се въздържаха да гласуват, за да не ги сметнат, че подкрепят героите на политическото шоу. Точно тук наличието на алтернатива, като очакването да заминат в чужбина, пред безизходното оставане за другите в страната, чийто президент те трябва да изберат, изигра демобилизираща роля. В крайна сметка (като изключим партийно организираните) гласуваха тези, които все още се надяват на някаква промяна. Колко от тях обаче бяха доволни от 5 годишното си съществуване при “синята” власт?

Изваждането на прословутата папка по време на разгорещения спор между кандидатите за президент, е поредната, но със значителни поражения грешка. По този начин бе нарушена равнопоставеността. Фактически действащият президент си послужи със“служебното си оръжие”, за да сплаши с него своите опоненти. От този момент до края на кампанията, образът му на симпатичен, потупващ благосклонно по рамото "баща на нацията”, пеещ и танцуващ с хора от народа президент, на който не са чужди емоциите и който не се спира пред прегради и огради изведнъж изчезна. Пред българския зрител и потенциален избирател се появи един нервен, с променена физиономия човек, прекъсващ опонентите си, възклицаващ “Боже Господи”, по времето когато те говорят. Тонът му стана твърде рязък, а оправданието, че трябва да удари с ръка по масата, когато е лично засегнат, не издържа на сравнението, дали е правил така, когато са засегнати националните ни интереси от западните ни “приятели”.

За разлика от него, Г. Първанов показа неочаквано (поне за мен) спокойствие и балансираност в изказванията си. На парламентарните избори неговата партия зае трето място, но успехът й като че ли остана в сянката на спора между предишните управляващи и царското движение. Дори на първият кръг от президентските избори, той “неочаквано” спечели от спора между ген. Бонев и П. Стоянов. Може да се каже дори, че Б. Бонев свали П. Стоянов, а Г. Първанов го отдели окончателно от властта. Опитите на СДС да атакуват Първанов с неговото политическо минало, са наивни и предварително обречени на неуспех. Просто “сините” не промениха с нищо тактиката си от 1990 г. Махът на освободеното през 1989 г. политическо махало все повече забавя своя ход към централно положение, а българинът все повече се замисля за своето физическо оцеляване. Наивно с реалността звучи сега лозунгът от 1997 г. “За по-добър живот”, когато става въпрос само за живот. Опитите на провалилите се лидери от СДС, да ангажират спечелилия президентските избори социалистически лидер, с някое погрешно изказване по отношение на бъдещата му политика спрямо НАТО и ЕС показват за пореден път, че тяхната партия е в дълбока криза на идеи и с бедна фантазия. Разбира се, че при сегашното положение на страната, ситуацията в света и в Европа, никой реално действащ политик в България, няма да си направи политическо харакири, със заемането на дори моментна погрешна позиция. Остава открит обаче въпросът какво ще спечели България, и живеещите в нея гласували и негласували избиратели, ако няма нови обнадеждаващи нюанси за нейното като държава и тяхното като хора бъдеще.

__________________________

* Поради стечение на различни обстоятелства статията не бе публикувана веднага след изборите, а седмица по-късно вече не беше актуална поради изместването й от други събития.

Родината ми в NATO? Българийо,…ти си честна страна! Публицистични материали за съвременната ни действителност. Faber 2002., с. 178-182